Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shattered, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Карън Робърдс. Живот в лъжа

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2011

Редактор: Мая Арсенова

Техн. Редактор: Никола Христов

Художествено оформление: Огнян Илиев

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-170-273-4

История

  1. — Добавяне

Глава 33

— Лиса? — В гласа на Скот се четеше безпокойство. Той държеше фенерче, взето от строителните работници, и претърсваше тези части от къщата, които бяха все още достъпни. Не беше толкова тъмно, че да не може да вижда, но последните следи от дневна светлина бавно чезнеха и в къщата ставаше все по-мрачно. Бяха му казали, че са я видели да влиза вътре, но никой не я бе видял да излиза. Веднага щом бе разбрал къде е отишла, той я последва. Не бяха изминали повече от десетина минути от последния път, когато я видя в градината.

И все пак не можеше да я открие.

— Лиса! — крещеше Скот, изпаднал в паника. Гласът му ехтеше в празните стаи. Снопът светлина на фенерчето претърсваше всяко кътче в къщата, но без резултат. — Лиса!

Нещо се бе случило. Можеше да го усети. Обхвана го ужасен страх. Стомахът му се сви, а по челото му изби студена пот. В къщата бе тихо, прекалено тихо. Ако Лиса беше вътре и можеше да чуе и отговори, щеше да го е направила досега.

— Лиса!

С разтуптяно сърце, Скот се обърна и побягна навън, за да намери Уотсън.

 

 

Лиса я болеше главата и й се виеше свят. Беше й горещо и тясно — почти се задушаваше. Където и да се намираше, мястото се клатеше и тракаше. Подът под нея беше твърд. Главата й подскачаше при всяко друсане. Тялото й беше във възможно най-неудобната позиция, но когато се опита да се помръдне и да опъне краката си, не успя. Нямаше място дори да се обърне по гръб. Пое си глътка застоял и прашен въздух и отвори очи.

Беше тъмно. Тъмно като в рог. Не виждаше абсолютно нищо. Лежеше, обърната на лявата си страна. Коленете й бяха плътно опрени към гърдите, а ръцете й — извити зад гърба. Не можеше да отвори устата си, защото нещо бе залепено върху нея. Китките й бяха привързани здраво една за друга, както и глезените й.

Сърцето й започна да се блъска в гърдите.

„Къде съм? Какво се е случило?“

Имаше чувството, че се намира в нещо като метален сандък, който едва побираше свитото й тяло. Усещаше капака с дясното си рамо. Ръцете и коленете й опираха в две от стените му. Главата и босите й стъпала също бяха притиснати в метала.

Кръвта й застина във вените, когато действителността я връхлетя.

„Отвлечена съм.“

 

 

Полицията отцепи района и на всички присъстващи им бе забранено да напускат мястото. Претърсиха къщата от горе до долу, като направиха всичко, за да проникнат в онази част, която бе засегната от пожара. Провериха всички превозни средства, оборите, градините, пристройките. За половин час мястото се напълни с щатски полицаи. Скот повика и някои свои приятели от полицията в Лексингтън. Претърсиха всичко, но не откриха нищо.

Десет часът. Десет и половина. От Лиса нямаше и следа.

Скот бе нервен и сериозно притеснен.

Уотсън предположи, че Лиса може да се е уморила да го чака и просто да се е прибрала. Скот възрази, но звъни толкова пъти у дома, че телефонният му секретар се задръсти от съобщения. Райън, който бе отишъл до апартамента на Скот, за да провери дали Лиса не е случайно там и не вдига телефона, се обади да съобщи, че не я е открил. По-късно се появи заедно с Чейс, за да помогне в търсенето. Нола и Джоел дойдоха, след като Скот им се обади да провери дали Лиса не е с някого от тях. Те прозвъняваха всички телефонни номера от списъка с познати на Лиса. Никой не я бе виждал. Много от хората, на които се обадиха, пристигнаха в „Грейсън Спрингс“. Обстановката пред къщата все повече заприличваше на страховит панаир. Медиите продължаваха да предават на живо. Не само бе открито мъртво бебе, но сега и една жена бе изчезнала. Тя бе млада, красива, наследница на една от най-прочутите ферми за коне и наскоро оцеляла в ужасна катастрофа, отнела живота на нейната известна във висшето общество майка.

Скот изпадаше в тиха лудост. Кръвта във вените му се бе смразила, а сърцето му барабанеше в гърдите. Едва успяваше да потисне страха си. Където й да бе Лиса, тя бе в опасност. Голяма опасност. Той го знаеше с такава сигурност, която го раздираше отвътре. Костваше му неимоверни усилия на волята, за да се концентрира и да помисли. Трябваше да овладее паниката си заради Лиса.

Според него имаше две възможности. Или тя бе попаднала в капан някъде в къщата, или някой я бе отвлякъл. Бе готов да се обзаложи, че е второто. Ако това бе случаят, знаеше много добре кой го е извършил.

 

 

Където и да се намираше, движението най-сетне спря. Сърцето й се сви, когато чу стържещ звук от зъбни предавки и глух удар от затръшване на врата.

„Една врата. Един нападател.“

Тя прецени ситуацията автоматично с онази част от мозъка си, която бе преминала в режим на оцеляване. Знаеше, че целта на отвличането е да я убият, и не таеше никакви илюзии.

Бяха я ударили по главата и бяха я отвлекли от стаята с телевизора. Бе овързана и натикана в този ужасен сандък и отведена далеч от „Грейсън Спрингс“ и Скот. Предполагаше, че вече са стигнали до достатъчно отдалечено място, за да я убият.

„Боже, и аз ли ще изчезна безследно като семейство Гарсия? Внезапно просто ще изчезна и никой никога повече няма да ме види?“

При тази мисъл я връхлетя вълна на ужас. Сърцето й започна да бие неравномерно, дишането й едва-едва се долавяше. Усещаше ръцете и краката си вцепенени, студени и мъртви — мъртви като самата нея, ако не успееше да направи нещо, за да се спаси. Тя заби трескаво нокти в гладката лепенка около китките си. Обувките й с висок ток бяха също в сандъка, но за съжаление не ги достигаше. Ако само можеше да постави една от тях в правилното положение, щеше да използва тока, за да пробие дупка в лепенката около глезените си.

Нещо силно изтрополи и товарният автомобил подскочи.

„Някой скочи върху платформата на камиона.“

Сърцето й започна да се блъска в гърдите. Пот изби по цялото й тяло. Дращеше с нокти лепенката около китките си и движеше краката си с всички сили в опит да разхлаби лепенката, която стягаше глезените й.

„Прекалено късно, прекалено късно, прекалено късно…“

Силен удар по капака я накара да подскочи. Стомахът й се сви. Сърцето й замря. Не смееше дори да диша. Реакцията й не бе правилна, но инстинктивна — като на уплашен заек пред озъбена лисица.

Капакът се отвори със силно скърцане. Лиса с ужас видя черна фигура, която се бе надвесила над нея.

Тя си пое въздух през носа. Нещо връхлетя върху нея. Ръка, която държеше оръжие. Сребрист метал, проблясващ на лунната светлина…

Сърцето й заби лудо. Опита се безуспешно да се помръдне, да се свие, но не можа да избегне удара.

Пред очите й изплуваха звезди и след това всичко потъна в мрак.

Предположи, че е била в безсъзнание за кратко, защото, когато се свести, висеше надолу с главата на рамото на някакъв мъж. Начинът, по който я носеше, й напомняше за пожарникар и за момент тя си помисли, че отново е нощта на пожара в „Грейсън Спрингс“. Отне й няколко секунди, за да осъзнае, че не е, да си спомни случилото се. Беше замаяна и дезориентирана. Главата я болеше толкова много, че искаше да извика, но не можеше, защото все още имаше лепенка на устата си. Ръцете и краката й също продължаваха да са вързани. Точно този факт я върна обратно към действителността.

Вързана и със запушена уста, тя бе понесена към гъста гора от мъж, който след минута вероятно щеше да я убие. Бе толкова ужасена, че мозъкът й отказваше да функционира. Усещаше вкуса на страха в устата си. Инстинктът й подсказваше да се бори, да крещи, да се опита да избяга, но успя да се овладее навреме.

Ако похитителят знаеше, че е в съзнание, щеше отново да я удари. Тя не смяташе, че ще успее да преживее още един удар като предишния.

„Мисли.“

„Боже, дали това е Барти?“

Болката, която й причини тази мисъл, бе по-силна дори от тази в главата й. Как може да й причини това? Какъвто и да беше, той й бе баща. Трябваше да има някакви чувства към нея. Някъде дълбоко в себе си. Може би ако го накараше да я погледне, да я изслуша… Ако му се помолеше…

Нямаше време да мисли повече. Започна да пищи, писъци на ужас, които раздираха гърлото й, за да бъдат накрая заглушени от проклетата лепенка. Мъжът я свали от рамото си и я хвърли на земята, сякаш беше чувал с картофи. Лиса нямаше представа къде се намира. Знаеше само, че е безпомощна и че пада отвисоко.

 

 

Барт Грант бе в града за погребението, но след това си бе отишъл. Беше информиран за изчезването на дъщеря си, след което бе поел обратно към Лексингтън. Това каза Санфорд Пейтън, когато Скот поиска да разбере местонахождението на Барти, и добави, че приятелят му е вече от около двайсет минути навън. Санфорд пристигна в „Грейсън Спрингс“ малко след сина си и се разположи в кухнята, откъдето се зае да провежда телефонни разговори. Скот не желаеше да се довери на този лъжлив мултимилионер, който очевидно имаше пръст във всичко, което Грант бе правил, и прие новината с привидно спокойствие. На излизане от кухнята той дори грабна един от сандвичите, които госпожа Бейкър бе заета да прави за събралото се множество, и отдели няколко минути да побъбри с нея. Тя и Фрай току-що се бяха върнали вкъщи от продължителна разходка, която да им помогне да си избистрят главите след погребението, и бяха реагирали на новото нещастие с ужас. Разтреперани и бледи, двамата повече пречеха, отколкото помагаха. След като направи всичко по силите си да утеши госпожа Бейкър, Скот остави Уотсън да ръководи издирването, хвърли неизядения сандвич и отиде да чака Грант в колата си. Смяташе да го разпита насаме, преди да е имал шанс да разговаря с някой друг. Не искаше да праща след него Уотсън или друг представител на властта, защото веднага щом Грант се озовеше в ръцете на правосъдната система, той щеше да се държи като адвокат и да откаже да говори. Ако Барти държеше Лиса или знаеше къде е тя, арестуването му можеше да е фатално.

Тази мисъл отново предизвика вълна от страх в сърцето на Скот.

Дванайсет минути след като се беше настанил в колата си, Грант се появи. Големият му бял „Лексус“ не можеше да се сбърка. За Скот това бяха най-дългите минути в живота му. Не беше религиозен, но през цялото време — което му се стори цял един живот — той се молеше да не е вече прекалено късно. След като Грант бе на път за „Грейсън Спрингс“, тогава къде, по дяволите, беше Лиса?

— Сигурен ли си за това? Този тип е съдия, човече. — Райън седеше на предната седалка, докато Скот придвижваше „Джипа“ към края на алеята, за да блокира пътя на Грант. Той беше помолил брат си да дойде с него, защото, когато моментът настъпеше, Райън щеше да е единственият, на когото можеше да се довери да извърши нещо незаконно и да си държи устата затворена. Планът на Скот бе първо да помоли любезно Грант, като му обясни каква информация ще излезе наяве, ако не върне Лиса жива и здрава. Ако това не помогнеше, щеше да смаже от бой копелето, докато не издаде местонахождението й. Освен това брат му, който бе винаги готов да се забърка в някоя каша, държеше зареден незаконен пистолет в жабката. Черен и смъртоносен, той сега бе притежание на Скот. Той нямаше намерение да застреля Грант — освен ако не разбереше, че мръсникът е наранил Лиса — но пистолетът щеше да задвижи по-бързо нещата.

Вместо да отговори, Скот слезе от „Джипа“ и изтича да посрещне „Лексуса“.

— Мамка му — чу той Райън да казва, но когато стигна до прозореца на „Лексуса“ и тикна пистолета в лицето на Грант, брат му беше зад гърба му.

— Какво по… — изпъшка Грант, зяпнал в недоумение.

— Слизай от колата — изрева Скот.

— Бюканън? Ти ли си? Боже, да не си си изгубил ума?

— Слизай от шибаната кола.

Тъй като Грант говореше разгорещено, но не се движеше достатъчно бързо, Скот сграбчи копелето за сакото и практически го издърпа навън. След това го бутна на задната седалка на „Лексуса“ и се качи при него, като се увери, че пистолетът говори красноречиво за ситуацията. Райън, който бе инструктиран за ролята си, седна зад волана, направи обратен завой и потегли към изоставената къща на баща им.

Когато стигнаха алеята пред къщата, той изгаси фаровете и слезе от колата. Мракът беше толкова непрогледен, че „Лексусът“ практически не се виждаше.

— Не мърдай — каза Скот на Грант, когато възрастният мъж понечи да слезе. — Искам да говоря с теб.

— Това е отвличане, Бюканън. — Гласът на Грант се колебаеше между гнева и страха. Точно в този момент Скот си мечтаеше за светлина, която да му позволи да види изражението на Барти, но тя щеше да привлече внимание.

— Къде е Лиса? — Скот говореше много тихо.

— Какво? Да не мислиш, че аз знам?

Като стискаше зъби и се опитваше да контролира желанието си да забие юмрука си в брадата на Грант, Скот го гледаше неотклонно. Луната беше вече високо и хвърляше достатъчно светлина, за да му позволи да разчете поне в основни линии изражението на възрастния мъж. Барти гледаше, сякаш пред него стоеше бомба.

„Боже, Лиса я няма вече повече от два часа. Моля те, нека да е жива. Нека да е в безопасност.“

Мисълта предизвика у него ярост и единственото, което можеше да направи, бе да се опита да я контролира.

— Преди да продължим, нека ти кажа какво знам. Знам, че дъщеря ти е родена с бъбречно заболяване, което би могло да бъде фатално. Знам, че в задния двор на „Грейсън Спрингс“ бе открит скелетът на бебе, което е било заровено под фонтана. Имам медицинския картон на жена на име Анджела Гарсия. — Грант трепна и по лицето на Скот се появи студена усмивка. — Виждам, че си чувал за нея. От картона й разбрах, че е била бременна в деветия месец, когато тя и семейството й изчезват. Знам, че в продължение на пет години преди изчезването им редовно си превеждал пари на Анджела Гарсия чрез поставена фирма. Имам копия на чековете с твоя подпис на тях. Знам, че семейството се е преместило тук няколко месеца преди да изчезнат. Съпругът се е похвалил пред някои хора, че скоро ще сложи ръка на голяма сума пари. — Скот замълча. Погледна към Грант и изпита удоволствие от видяното. Мъжът се беше свил до вратата. Очите му бяха широко отворени и уплашени. Ако обонянието на Скот не го лъжеше, Барти се потеше като прасе. — Нека сега ти кажа какво мога да докажа, ако се наложи. Бебето, заровено под фонтана, има АРПББ, също като новородената ти дъщеря. Лиса няма АРПББ и никога не е имала. Тя е твоя дъщеря, но не от госпожа Марта, а от Анджела Гарсия.

Скот спря, тъй като Грант започна да диша тежко. Изглеждаше като човек, който току-що е видял призрак.

— Ти си баща и на по-голямата дъщеря на Анджела, нали? Купил си на момичето кукла за петия й рожден ден точно преди да изчезне. И, да, мога да докажа това, ако се наложи. Както знаеш, куклата е у Лиса, а фирмата пази имената на всички купувачи. — Когато Грант вдигна ръка към устата си, Скот го притисна още по-неумолимо. — През всичките години във Вашингтон си имал връзка с Анджела. Точно под носа на съпруга й и на жена си. Поддържал си връзка и с по-голямото момиче, Мариса. За някой свой чичо ли те смяташе тя? Чековете, които си изпращал на Анджела, са били за издръжка на детето, нали? И тогава тя забременява отново. Този път съпругът й разбира. Бил е бесен, нали? Поискал е огромна сума пари, за да си държи устата затворена. Не е ли така? И когато сумата му се е сторила недостатъчна, той се е преместил със семейството си тук, точно под носа на богатата ти съпруга и нейния богат баща, който е финансирал политическата ти кариера. Заплашил е да им разкаже всичко. Това се е превърнало в проблем за теб, защото си знаел, че колкото и да платиш, каквото и да направиш, не би могъл да държиш устата на мъжа затворена вечно. Ето защо си решил да се справиш по друг начин. Убил си ги или си наел някой друг да го направи вместо теб. Убил си всички, с изключение на малкото ти бебе, което е било в утробата на любовницата ти. Някак си това бебе се е родило, било е пощадено. Това бебе е Лиса. Поради някаква причина си сменил умиращото дете на съпругата си с Лиса. И сега се страхуваш, че всичко това може да излезе наяве, че може да бъдеш обвинен в убийство, да влезеш в затвора до края на живота си, дори да бъдеш осъден на смърт. Ето защо си решил да се отървеш от единственото абсолютно неопровержимо доказателство за престъпленията, които си извършил: Лиса.

— Не, не, не! — Грант бе махнал ръка от устата си. Дишаше тежко и звучеше като умиращ. На Скот въобще не му пукаше дали ще умре, стига преди това да му кажеше къде е Лиса. — Разбрал си всичко погрешно! Аз…

— Млъквай — изръмжа Скот, хвана го за врата с една ръка и го притисна към вратата, докато Грант се мяташе като пиле. Младият мъж се усмихна зловещо и насочи пистолета към челото на противника си. В този момент Грант замръзна на място. — Ще ми кажеш къде е Лиса.

— Тя не е при мен! Не бих навредил на собствената си дъщеря! — Грант дишаше тежко, обхванат от паника. Очите му щяха да изскочат от орбитите. — За какъв ме смяташ?

— Предлагам ти сделка — каза Скот през зъби, в опит да не изпадне в паника заради непрекъснатото отричане на Грант и напредналото време. — Ако ми кажеш къде е Лиса и си я върна обратно жива и здрава, ще забравя това, което знам за теб. Случаят с Гарсия ще остане в миналото, а ти ще отговаряш пред Господ. Но в замяна искам Лиса. Така че ще те попитам за последен път: Къде, по дяволите, е тя?

Скот изрева последните думи.

— Не знам. Заклевам се, не знам. — Ръката на Скот се стегна около врата му и вероятно в очите му се четеше способност да убие, защото Грант вдигна и двете си ръце в знак на отстъпление. — Господи, Бюканън. Изслушай ме. Казвам ти, разбрал си нещата погрешно!

— Така ли? — Скот го фиксира с кръвнишки поглед и отпусна хватката си, така че мъжът да може да говори по-лесно. — Имаш една минута, за да ме убедиш.

Грант си пое дълбоко въздух.

— Добре. Добре. Признавам, че Лиса е моя дъщеря от Анджи Гарсия. Прав си затова. Знам, че е така, въпреки че нямам други доказателства, освен начина, по който изглежда. Наистина имах връзка с майка й. Другата й дъщеря, Мариса, беше също мое дете. Прав си и за това, че онова свирепо животно, съпругът на Анджи, разбра и ни заплаши. Заплаши мен. Щеше да я убие и да ме разобличи, ако не му платях един милион долара. Но аз нямах толкова пари. Всичко, което имах, идваше от семейството на Марта. Казах му това и тогава копелето се премести тук със семейството си, практически врата до врата с жена ми. Каза ми, че ще отиде да си търси парите от бащата на Марта, ако не му платя. Но аз не съм направил нищо на тези хора. Мили боже, аз обичах Анджи и Мариса, дори и Тони. Нямам представа какво се е случило с тях. — Внезапната мъка в погледа на Грант накара Скот да присвие очи. — Никога не съм знаел. Те просто изчезнаха. Но когато Лиса порасна, забелязах колко много прилича на Анджи. Тогава се зародиха и подозренията ми.

Той млъкна и облиза устни. Слепоочията на Скот започнаха да пулсират при ужасната мисъл, че може наистина да е разбрал погрешно нещата. Мили боже, ако наистина грешеше, какво щеше да прави оттук нататък? Къде беше Лиса? Дишането му стана тежко. Той отмести ръката си от врата на Грант и свали пистолета.

— Какви подозрения? — Гласът на Скот беше пресипнал.

— Че е бил старецът. Бащата на Марта. Той е направил нещо на семейство Гарсия. Той и онзи проклетник Фрай.

 

 

Тя беше жива. Наранена и уплашена до смърт, но жива. Беше паднала от високо, може би от шест метра, но тъй като се приземи във вода, падането не я уби. Бе хвърлена в кладенец — стар, изоставен кладенец със застояла вода на дъното. Беше покрит с капак и вътре бе тъмно като в рог. В непрогледния мрак нямаше да може да види ръката си пред лицето дори и да успееше да освободи китките си от лепенката. Не се чуваха никакви други звуци, освен тези от собствените й движения — плисък на вода и шляпане на кал. Миризмата на плесен и застояла вода беше силна. Падането, звуците и миризмата й даваха най-обща представа къде се намира. Кладенецът имаше заоблени стени, които бяха от тухли. Тухли, покрити с тиня. Трябваше да се наклони към стената, за да запази равновесие, защото беше трудно да стои завързана на краката си. Всичко, което напипваше над повърхността на водата, беше покрито с тиня. Водата беше до нивото на мишниците й, хладка, но не студена. Дъното бе покрито с дебел пласт листа, кал и какво ли още не, така че босите й стъпала потъваха в него. При приземяването си потъна под водата и в първия момент помисли, че ще се удави. Без да може да използва ръцете си, тя се мяташе и бореше да излезе на повърхността, докато през съзнанието й преминаваха ужасяващите спомени от катастрофата. Тогава краката й докоснаха дъното. Водата се оказа достатъчно плитка, за да може да стои изправена и да диша.

В началото това откритие я въодушеви. Малко по малко обаче тя започна да си дава сметка, че единственият начин да оцелее, е да продължи да стои изправена. Ако не успееше, ако краката й се уморяха и откажеха, ако изтощението я повалеше и сънят я пребореше, тя щеше да потъне и да се удави.

Времето течеше. Минутите преминаваха в часове, а часовете във вечност. Беше й студено, мускулите й отслабваха, а дишането й ставаше все по-затруднено. Въпросът вече не беше дали ще потъне и ще се удави, а кога.

 

 

Фрай не искаше да говори. Не каза нито дума, освен презрителното: „Ти си луд“. Дори когато ръцете на Скот го стиснаха за врата, той остана безмълвен. Фактът, че Анди бе в къщата, заобиколен от хора, попречи на Скот да го пребие, за да изкопчи от него истината. Двама полицаи го държаха настрани и той можеше единствено да гледа как Уотсън отвежда Фрай в ареста.

— Той знае къде е Лиса. Трябва да ми разрешите да изкопча това от него — молеше се Скот.

Уотсън не отстъпваше. Нямаше да позволи да се малтретират заподозрени. Поведението на Фрай обаче убеди Скот, че дългогодишните подозрения на Грант са истина. Двамата с бащата на Марта бяха отговорни за изчезването на семейство Гарсия, а самият Фрай — за случилото се с Лиса.

Скот бе ужасен повече от когато и да било в живота си. Цялото му същество се раздираше от болка и терзание, защото Фрай щеше да бъде защитен от закона, а Лиса все още не бе открита. На крачка от пълното умопомрачение, той успя да надвие паниката. Сега не беше моментът да се поддава на емоции.

„Къде си, Лиса? Моля те, Господи, нека да я открият. Нека да е жива.“

Точно в този момент Скот си спомни за госпожа Бейкър.

 

 

Лиса нямаше представа колко време е минало: дни, месеци, години. Силите й отслабваха. За да остане изправена, тя трябваше да подпре гръб на стената и да забие стъпала дълбоко в тинята. Добрата новина бе, че водата беше разяла лепилото на лепенката и тя можа да я махне. Ръцете и краката й бяха свободни: Лиса започнала крещи. Крещя часове наред, докато накрая гърлото не я заболя и не изгуби гласа си. Никой не дойде. Тя започнала подозира, че дори и виковете й да се чуват извън шахтата, едва ли звукът стига особено далеч.

Това обаче нямаше да я откаже. Веднага щом гърлото й се възстановеше, щеше да започнела крещи отново. Това и молитвите бяха единственото, което можеше да направи.

„Мили боже, моля те, помогни ми. Моля те, не ме оставяй да умра.“

Но точно това се страхуваше, че ще стане. Беше направила страховито откритие, докато стоеше сама в мрака и все още се опитваше да намери начин да се измъкне. Опипваше дъното на кладенеца, за да разбере дали твърдите предмети, върху които стъпваше, са камъни или нещо друго, което би могла да използва, за да издълбае дупки за опора на ръцете и краката си в стената. Това, което откри обаче в ръката си, бе череп. Отне й няколко минути да разбере, тъй като беше тъмно и не виждаше нищо.

Вече знаеше, че във водата има поне три черепа. Частите на поне три скелета бяха разпилени по дъното на кладенеца. Всъщност трябваше да има и още един, защото бе убедена, че е открила семейство Гарсия. Също така бе убедена, че знае и кой ги е оставил да умрат в този отвратителен кладенец.

Долу в тъмното Лиса имаше предостатъчно време, за да обмисли всяка подробност от случилото се с нея. Тя свърза неясния силует на мъжа, който я бе довел тук, височината и телосложението му, за които си бе изградила представа, докато я носеше на рамото си, както и товарния автомобил и металния сандък. Всичко това я доведе до заключението, че мъжът, който вероятно щеше да се превърне в неин убиец, не беше Барти. Беше някой, на когото тя държеше много повече: Анди Фрай.

 

 

Отведена в затвора на окръг Удфорд и заплашена с обвинение в убийство, госпожа Бейкър рухна. Тя плачеше и трепереше, докато твърдеше през сълзи, че никога не е искала да навреди на когото и да било. Под натиска на Скот, Джанис Бърнард — областен прокурор на Удфорд с двайсет и две годишен стаж — предложи споразумение на госпожа Бейкър. Тя трябваше да каже всичко, което знае, да сътрудничи на прокуратурата и в замяна на това щеше да бъде обвинена само в съучастничество след извършване на престъплението и да излезе от затвора след по-малко от пет години. Назначеният й служебен адвокат я посъветва да приеме сделката и тя го направи.

Междувременно Скот, който нямаше правомощия в този окръг, можеше само да си гризе ноктите от нерви и да наблюдава преговорите. Часовникът му показваше малко след осем сутринта. Лиса бе в неизвестност вече повече от единайсет часа.

Боже, къде ли бе тя? Какви бяха шансовете да е все още жива?

„Моля те, боже. Моля те, боже. Моля те.“

Първият въпрос към госпожа Бейкър бе за местонахождението на Лиса Грант. Тя отговори, че не знае. С ругатни, Скот изхвърча от залата за наблюдение, решен, ако се налага, да изкопчи със сила истината от проклетата жена. Възпрян от присъствието на двамата въоръжени полицаи пред вратата, той щеше да избухне, когато мобилният му телефон иззвъня.

Беше Чейс. Сърцето му подскочи. Племенникът му можеше да му звъни в такъв момент само ако имаше новини.

— Да? — изрева той.

— Хей, Скот, познай? — Вълнението в гласа на Чейс накара Скот да отстъпи няколко крачки назад и да се подпре на стената. — Открихме я. Използвахме детектора за метал на Ноа. Тя е в един кладенец в имота на семейство Гарсия.

Скот едва не се строполи на земята.

— Жива ли е? — Гласът му бе дрезгав.

— Какво, да не мислиш, че щях да ти се обадя, ако беше мъртва? — Чейс беше възмутен. — Щях да оставя това на Ринко. Или на татко. Разбира се, че е жива.

Скот затвори очи.