Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shattered, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Карън Робърдс. Живот в лъжа

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2011

Редактор: Мая Арсенова

Техн. Редактор: Никола Христов

Художествено оформление: Огнян Илиев

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-170-273-4

История

  1. — Добавяне

Глава 11

Докато направят всички изследвания, приемат Марта в болницата и я настанят в малка самостоятелна стая, вече беше станало девет часът сутринта. Очите й все още бяха затворени. Тръбичка за кислород беше закачена към ноздрите й. Дишането й беше толкова повърхностно, че почти не се забелязваше под синьото одеяло, което бе подпъхнато и я обвиваше цялата. Постоянното пиукане на монитора, към който Марта беше закачена, успокояваше отчасти Лиса, която бдеше до леглото. За момента майка й спеше. Самата Лиса беше толкова изтощена, че клепачите й тежаха като олово. Бяха й провели лечение за отравяне с дим, както и за няколко минимални изгаряния от задната страна на китката с големината на грахово зърно, които бяха причинени от хвърчащи искри. Освен това гърлото й дращеше, стомахът й бе разстроен и имаше силно главоболие. Но беше облечена — джинси, жълта тениска с абсурдната апликация на „Спондж Боб Квадратни Гащи“ и джапанки. Тези дрехи все пак бяха някакъв положителен напредък, ако се имаше предвид облеклото, с което беше пристигнала в болницата. Те бяха купени от Робин, заедно с прилично бельо, при бързото й посещение на денонощния магазин, тъй като Лиса вече не можеше да търпи да я зяпат облечена само по ризата на Скот. Мисълта, че изгуби почти всичките си вещи в пожара, я разстройваше, така че се опитваше да не мисли за това. Също толкова я разстройваше и фактът, че куфарчето й остана в стаята, заедно с досието на Гарсия. Както и Катрина — куклата, облечена с рокля, която изумително приличаше на роклята, която носеше и Мариса Гарсия на снимката.

„Дали някой бе подпалил къщата, за да се отърве от досието на Гарсия?“

Този въпрос нямаше да спре да я преследва.

Не беше невъзможно, но бе малко вероятно. Тя бе почти — и все пак почти — сигурна в това. Беше толкова параноично да смята, че интересът й към изчезването на семейството може да е причинил пожара в „Грейсън Спрингс“, че дори обмислянето на тази възможност я шокираше. Подозрението се появи за пръв път посред нощ, докато чакаше резултатите от компютърната томография на майка си. Времето на избухване на пожара беше просто съвпадение, а вероятната загуба на доказателствата от досието бе нещастен случай, а не престъпление. Обратното щеше да означава да постави под съмнение целия си живот. Беше глупаво и тя просто не смяташе да стига дотам.

В заключение Лиса реши, че най-големият й проблем по отношение на досието беше това, че ще трябва да уведоми Скот за взимането му. Той никак нямаше да се зарадва.

Миналата нощ Скот рискува живота си, за да я спаси. Отведе я на безопасно място, подкрепи я, успокои я и дори си свали ризата от гърба заради нея. Обтегнатите им отношения се бяха променили. Провокирането и враждебността бяха изчезнали. Тя се почувства… Как? В безопасност в ръцете му? Той също почувства нещо различно към нея от обичайното раздразнение. Видя го в очите му, когато я погледна.

Част от това различно чувство беше желанието. Тя вече бе жена, не момиченце. Достатъчно зряла, за да разпознае желанието в очите на един мъж. А Скот определено я желаеше. Но Лиса никога не се бе и съмнявала. Той винаги бе изпитвал това чувство, макар че не би предприел нищо в това отношение.

Между тях от години имаше неоспорима химия, скрита някъде под повърхността. Но винаги тя беше тази, която го търсеше, която правеше всичко по силите си, за да го примами, да го накара да я желае. Междувременно той се отнасяше с нея като с глупаво, досадно малко момиче, което представляваше по-скоро напаст.

Миналата нощ нещо се бе променило. Тя усети, че щитът, който той държеше помежду им през всичките тези години, се свали за достатъчно дълго време, за да могат чувствата, които наистина изпитва към нея, да проблеснат.

Мисълта, че Скот откровено я желае, беше вълнуваща. Щом се оставеше да мисли за това, сърцето й започваше да бие учестено. Да спи със Скот, бе нещо, за което си мечтаеше по време на тийнейджърските си години. Сега, когато беше вече пораснала, започваше да й се струва, че не би й коствало кой знае колко усилия, за да осъществи фантазиите си.

Въпросът беше, че имаше и нещо повече от сексуално привличане в очите му. Не можеше да установи точно какво, но знаеше, че докато бе в ръцете му, усети чувство на принадлежност, чувство, че мястото й е именно в прегръдките на Скот.

Но нищо от това — желание, принадлежност, романтично усещане — нямаше да промени затрудненото й положение. Познаваше достатъчно добре Скот, за да не се съмнява, че въпреки всичко той ще се ядоса за досието.

Можеше ли да се ядоса толкова, че да я запали? Не мислеше така. Но все пак не бе сигурна.

„За това ще се притеснявам по-късно“, каза си тя, като остави настрана Скот, досието и всичко друго, тъй като майка й отвори очи за първи път от няколко часа насам. Лежеше полуповдигната, така че да й е по-лесно да диша.

— Хей — каза нежно Лиса и я хвана за ръката.

Марта я погледна. За момент сякаш се затрудняваше да фокусира. След това погледът й се изостри и тя се усмихна.

— Лиса.

— Как се чувстваш?

— Чувствала съм се… и по-добре. — Искрицата натъжен хумор в очите на майка й накара Лиса да се почувства малко по-обнадеждена. Това беше жената, която познаваше, и тя усети леко облекчение. Марта се огледа наоколо и се намръщи. — Къде… съм?

Стомахът на Лиса се сви. Тя й бе отговорила на същия този въпрос поне три пъти преди това.

— В Университетската болница в Лексингтън.

— Аха. — Марта прие новината с нетипична за нея липса на любопитство, след което отново затвори очи.

Лиса чакаше безмълвно.

Ярка утринна светлина проникваше през процепите на спуснатите щори, които покриваха прозореца в стаята. Чаша кафе — единственият приятен аромат сред изобилието от антисептични болнични миризми — димеше на поставката до нея, кацнала точно до жълтата болнична кана с вода, телефона, дистанционното и кутия с кърпички. Кафето беше любезно донесено от Анди, който бе тръгнал може би двайсет минути по-рано, за да откара Робин обратно в „Грейсън Спрингс“ и да проверят какви са пораженията. Те, заедно с Лиса, Скот и Лин, бяха част от групата, която се бе събрала около Марта в болницата, когато около два часа сутринта получиха известие, че пожарът е потушен. Причината, както им бе съобщено, се разследваше.

Лиса установи, че с нетърпение очаква да разбере причината за пожара, макар да беше сигурна, че ще се окаже нещастен случай. Което щеше да означава, че не е имало никаква връзка с досието на Гарсия. Това пък щеше да бъде огромно облекчение за нея.

„Ако пожарът е бил предназначен, за да унищожи досието…“

Нямаше желание да се задълбочава в тази мисъл, за да стигне до очевидното заключение, но не се сдържа.

„В такъв случай е възможно да има някаква връзка с мен.“

— Трябва… да се прибереш у дома и да се наспиш. — Очите на Марта се отвориха отново и погледнаха Лиса. Майка и се беше върнала в съзнание малко след пристигането в болницата и оттогава се бе будила още няколко пъти, но благодарение на медикаментите, които й вливаха — поне Лиса се надяваше те да са причината за замъгленото й съзнание — тя само откъслечно си спомняше, че къщата е изгоряла. Вероятно Лиса трябваше да се радва на това. Майка й щеше да страда за обичната си къща, също както страдаше и тя, а точно в този момент Марта нямаше нужда от подобна болка.

— Ще се прибера по-късно. — Тя стисна ръката на майка си. Беше студена — прекалено студена — и суха. Около седем имаше среща с човек от застрахователното дружество, но иначе смяташе да прекара остатъка от деня в болницата и да остане да спи там.

— Изглеждаш уморена. Аз ще се… оправя. Наистина.

Късата побеляла коса на Марта беше разпиляна върху възглавницата като перушината на птица. Тънката й като хартия кожа изглеждаше още по-сбръчкана. Очите й бяха зачервени и подпухнали. Погледът й беше дезориентиран, което Лиса намери за обезпокоително.

— Знаеш, че няма да те оставя.

— Аналиса. — Марта успя да се усмихне леко. — Толкова… се радвам, че се прибра у дома. Когато те нямаше, ми липсваше… много.

— И ти на мен — каза Лиса нежно. Сърцето й се късаше. Беше съвсем млада и погълната от себе си, когато замина за колежа, че никога дори не й хрумна да помисли какво струваше на майка й просто да я изпрати с усмивка. Сега, когато беше достатъчно голяма, за да го осъзнава, й се искаше от все сърце да можеше да се върне назад във времето, за да се обажда по-често, да я посещава по-често и да се прибере по-рано. Но беше невъзможно да промени миналото. Единственото нещо, което можеше да направи, бе да бъде тук и сега с майка си.

Кратко почукване на отворената врата я накара да се обърне. Видя да влиза оплешивяващ мъж на около четирийсет години, облечен в бяла лекарска престилка. Той кимна енергично на Лиса и се приближи към леглото на майка й.

— Здравейте, госпожо Грант. Аз съм доктор Мец, колега на доктор Спенсър. Позволете да ви прегледам.

Доктор Спенсър беше лекарят на Марта.

— Къде е доктор Спенсър? — попита Лиса.

— В отпуск е. Ще се върне в понеделник.

Когато краткият преглед приключи, майка й затвори очи, пое дълбоко въздух и сякаш незабавно потъна в сън. Притеснена, Лиса стана и последва лекаря в коридора. Спряха насред оживлението и докато болничният живот кипеше около тях, тя се обърна към него тревожно:

— Как е тя?

Лекарят поклати глава.

— Все още правим изследвания. Не знаем нищо със сигурност, докато не излязат поне част от резултатите.

— Умът й не изглежда бистър. Не знае къде се намира и не помни, че къщата ни изгоря миналата нощ.

— Известно объркване е нормално при тези обстоятелства. Пожарът в къщата е бил травма за нея, а болестта й усложнява малко диагностицирането. Според мен миналата нощ майка ви е претърпяла преходен исхемичен пристъп. — Лиса го погледна въпросително. — Това в общи линии е микроудар, който би обяснил изпадането й в безсъзнание и днешната й обърканост. Ще съм в състояние да ви кажа повече, когато пристигнат резултатите от изследванията.

— И кога ще е това?

— Вероятно по-късно днес ще са готови част от тях. Останалите ще отнемат малко повече време.

Телефонът в джоба на Лиса започна да звъни. Докато ровеше за него, доктор Мец отново й кимна и се възползва от момента, за да си тръгне. Разбира се, той вероятно беше зает човек, с много пациенти, но тя все още се чувстваше в същото неведение, както преди лекарят да влезе в стаята. Със сигурност разговорът им не успя да я успокои.

— Ринк е — представи се обаждащият се, когато Лиса, като се мръщеше с чувство на неудовлетвореност след доктор Мец, вдигна телефона. — Ъ, трябва да те питам нещо. Ти ли задигна досието, което разглеждахме вчера? Със снимката, на която жертвата прилича на твоя близначка?

Лиса направи гримаса. Беше спипана прекалено бързо.

— Да, аз.

— Така си и помислих. — Ринко звучеше облекчен. — Когато тази сутрин дойдох на работа и не го намерих, за момент се уплаших. Търсих навсякъде. След това ми хрумна, че може да си го взела у дома, за да го прегледаш по-обстойно. Няма проблем, но ще трябва да го върнеш.

— Всъщност има проблем. — Лиса се облегна на стената и въздъхна. — Къщата ни изгоря снощи. Страхувам се, че досието също изгоря.

— Боже! — Ринко замълча за момент, сякаш да даде време на новината да достигне съзнанието му. — Съжалявам за къщата.

— Мерси.

Вдигнала поглед, Лиса видя Скот да върви по коридора към нея. Изглеждаше висок, широкоплещест, красив и важен с костюма, бялата риза и червената вратовръзка, които носеше. Той напусна болницата около три часа сутринта, малко след като казаха, че Лиса е добре. Предложи й да си вземе колкото се налага почивни дни, за да се оправи със случилото се. Сега се беше върнал. Докато го гледаше, Лиса усети мигновено сексуално привличане, последвано от лека топла вълна. Радваше се да го види. За първи път изпитваше такова чувство в присъствието му и това я изненада приятно.

Изведнъж тя забеляза, че Скот не е сам. С него беше Кейн — облечена в делови черен костюм с пола и лачени обувки с деколте, с прибрана руса коса. Носеше куфарче — Тя му говореше нещо и кимаше сериозно на отговорите му. С тях беше още един костюмиран адвокат — мъж на около трийсет години, слаб и с очила. Името му беше Хендрикс. Помощник — областен прокурор, също като Кейн. Скот каза нещо на придружителите си и им направи знак да го изчакат за момент. Хендрикс и Кейн спряха покорно на разстояние, докато той продължаваше да крачи към Лиса.

В този момент, като го гледаше как приближава, в съзнанието й проблесна една картина: Скот, гол до кръста, както беше миналата нощ, когато свали ризата си, за да я облече тя. Тогава беше прекалено заета, за да осъзнае това, което вижда. Сега ясно си спомни колко мускулести бяха раменете му и колко големи и загорели от слънцето изглеждаха ръцете му — сякаш продължаваше да се занимава с физически труд или да тренира. Имаше широк гръден кош и добре развити гръдни мускули, преминаващи в плосък и стегнат корем. Силуетът му се стесняваше надолу в тесен ханш, където панталоните възпрепятстваха гледката.

Беше го виждала и преди гол до кръста — доста често всъщност — когато бяха деца. Но имаше разлика. Сега той бе вече възрастен.

Погледите им се срещнаха.

„Ох, действителността е болезнена“, помисли си Лиса.

Каквото и да бе видяла в очите му миналата нощ, сега нямаше и следа от него. В изражението му нямаше капка лично отношение. Всъщност той отново изглеждаше раздразнен, както обикновено, упорит и целеустремен. Всеки сантиметър от него говореше за успяващ адвокат и шеф. Ако наистина желаеше тялото й, както тя за кратко си позволи да си фантазира, то той умело го прикриваше.

Притиснала телефона още по-близо до устните си, Лиса го погледна хладно в отговор.

— Бюканън е тук — каза тя тихо на Ринко. — Трябва да затварям.

— О, мамка му. Ако мислиш, че ще помогне, можеш да му кажеш, че вече сме вкарали в системата всичко от досието. Изгубени са само…

— Оригиналните документи — довърши Лиса сухо, когато Скот пристигна. След което прибави по-високо: — Мерси. Ти си очарователен.

— Кой е очарователен? — попита Скот, когато тя затвори. Очите му се плъзнаха по нея, а в нетърпеливия му поглед проблесна искра на развеселеност. — Харесва ми тениската ти.

Изведнъж Лиса си даде сметка, че без грим и с небрежно свита на кок коса не изглежда възможно най-добре. Причината да се замисли над това не беше Скот — той я бе виждал всякак — а Кейн, която я оглеждаше от горе до долу с неприязън. А Кейн винаги беше изпълнена с омраза към Лиса заради Скот.

„Разбира се.“

Очевидно Кейн, имаше чувства към Скот. Интересното беше, че я възприемаше като заплаха за себе си. Лиса не се изненада да разбере, че самата тя изпитва прилив на омраза към Кейн.

„Е, какво ти говори това?“

Нищо, за което да се притеснява и да мисли в момента.

Само заради Кейн тя се насили да се усмихне дружелюбно на Скот.

— Мерси. А очарователният човек е Алан Ринко. Той е студент по право и работи за теб в Сибир от месец май.

Скот повдигна вежди.

— Сибир?

— Където ме прати вчера. В мазето, за да подреждам досиетата с неразкритите случаи. Всички в офиса го наричат Сибир, защото изпращаш там хората в изгнание, когато си им ядосан.

— За първи път чувам да го наричат така.

— Не се учудвам. — Гласът й стана язвителен. — Всички ги е страх прекалено много от теб, за да ти го кажат в лицето.

— Какво? Това не е вярно.

— Искаш ли да се обзаложим? За твое сведение, господин Шефе, целият офис ходи на пръсти, когато си в лошо настроение. А напоследък доста често си в такова.

— Кой казва, че съм в лошо настроение? — Той звучеше малко отбранително.

— Мислиш, че ще започна да ти изреждам имена? Няма начин.

— Няма да посочиш имена, Принцесо, защото не е вярно.

— Вярвай каквото щеш. И не ме наричай така. — Тя го погледна смразяващо, поклати глава и прекрати темата. — Какво става с баща ти? Изкара ли го вече от затвора?

— Намерих му адвокат и смятам да стоя настрана от случая. Слушай, нямам време за празни приказки. Отивам на събрание. Имаме информатор, който очевидно е готов да каже истината за Макдонъл и Коли. — Както всички в офиса знаеха, Макдонъл, виден местен бизнесмен, беше разследван за подкупване на окръжния съдия Артър Коли, с цел да се върне постановление, изгодно за бракоразводното дело на Макдонъл. Случаят представляваше голямо и объркано дело. — Отбих се само да ти кажа някои новини.

— Какви новини? Не, чакай. Първо имам да ти кажа нещо. — Решена да остави зад гърба си своето прегрешение, Лиса искаше да разкаже всичко още сега. — Вчера попаднах на неразкрит случай, който ме заинтригува. Взех документите с мен у дома. Боя се, че вероятно досието е изгоряло.

Лицето на Скот се промени. Ако не го познаваше толкова добре, Лиса сигурно щеше да се разтрепери цялата, защото той изглеждаше меко казано ядосан.

— Има правило за изнасянето на неразкрити досиета извън сградата.

— Знам.

— Но все пак си го направила. — Това не беше въпрос.

— Да.

— Взе ли разрешение от някого? Разписали се, или нещо подобно?

— Не.

— Знаеш, че всеки, заловен да изнася неразкрити досиета от сградата, подлежи на уволнение, нали?

— Е, ще ме уволниш ли?

Той се поколеба, след което я погледна с възмущение.

— Какво, да те уволня два пъти в рамките на два дни? Ти да не искаш да счупиш някой рекорд?

— Скот…

— Ти си огромен трън в задника ми, знаеш ли? Ще ми кажеш ли защо си взела това досие?

— Жената приличаше на мен.

— Какво?

— Местно семейство, изчезнало преди трийсет години. Майка, баща и две деца. В досието имаше тяхна снимка. Майката приличаше толкова много на мен, че би могла да ми е близначка. Трябва да видиш снимката, приликата е невероятна. — Лиса се опита да се усмихне, което обаче не предизвика ответен отговор.

— Май никога няма да я видя, нали? Защото е изгоряла.

— Има копие — каза тя с достойнство. — Добрата новина, както току-що ме информира Ринко, е, че досието вече е било качено в системата. Включително и снимката.

Лиса беше почти сигурна.

— Чудесно. Всичко е прекрасно, с изключение на две неща. Първо, досието не е трябвало да бъде изнасяно от сградата. Второ, ако случайно някога успеем да съберем достатъчно доказателства, за да идентифицираме виновника, и решим да вкараме случая в съда, ще са ни необходими оригиналните документи. Копията не важат.

— Знам. Съжалявам. Значи няма да ме уволниш?

Скот я погледна ядно.

— Считай това за второ предупреждение.

Този път усмивката на Лиса беше искрена.

— Още едно и ще съм вън?

— Точно така, скъпа. Не се шегувам, така че най-добре се стягай. — Лицето му леко се проясни. — Е, как е майка ти?

— Лекарите смятат, че може би е получила удар. През повечето време, изглежда, не си спомня, че къщата изгоря миналата нощ.

— Което ми напомня…

Скот не продължи, тъй като мобилният му телефон започна да звъни. Той го извади от джоба си и се обади. Докато слушаше гласа от другата страна, извъртя очи към тавана. Изглеждаше обезпокоен.

— Добре, бях забравил за тях. Дай ми минута, докато измисля с какво да се занимават. Ще ти се обадя. — Скот натисна един бутон и прекъсна разговора с Адамс, чийто глас Лиса беше сигурна, че разпозна. Тя го гледаше въпросително и той се намръщи. — Едва ли имаш предложение затова, какво да правя с група гимназисти, включително и с моя глупав племенник, които хванах да купонясват в къщата на моя старец миналата нощ? Вместо да ги арестувам, аз им казах да ме чакат в офиса ми тази сутрин. Исках да измисля някакво наказание с полагане на обществено полезен труд. Но с толкова много неща на главата…

„Включително спасяването ми от горящата къща, часовете, прекарани в болницата, и каквото друго е имал да свърши междувременно“, помисли си Лиса.

— Напълно бях забравил за тях. Сега трябва да отида на друго място, а нямам представа какво да ги правя.

— Чакай малко. Да видим дали съм разбрала добре. Залавяш няколко деца в дома на баща ти миналата нощ? Преди или след пожара?

— Преди. Веднага след разговора ни на люлката. Ето защо бях все още наблизо, когато започна пожарът.

— Аха. — Лиса осъзна, че изобщо не се бе запитала как се е озовал там Скот. Присъствието му в момента, когато имаше нужда от него, изглеждаше толкова естествено, че въобще не се беше замисляла. — Какво искаш да кажеш с „купонясват“?

— Ти какво мислиш? Да пушат трева и да пият бира. Шестима. На петнайсет и шестнайсет години. И племенникът ми Чейс, тартор на групата.

— Не си викнал ченгетата, нали?

Лиса си спомни за купоните, когато самата тя бе тийнейджърка, и усети чувство на благодарност. Знаеше отношението на Скот към подобни забавления — той беше категорично против тях — и сдържаността му я изненада.

— Не.

— Ти си добър човек, Скот Бюканън. — Тя отново му се усмихна, този път с искрена топлота. В този момент се сети за редица произшествия през годините и реши да не прибързва. — Е, понякога.

— Внимавай, не се увличай с комплиментите. — Той се смръщи и погледна нетърпеливо към телефона си. — Виж, имаш или нямаш предложение за децата? Имам да върша работа.

Изведнъж на Лиса й просветна една идея.

— Прати ги при Ринко. В Сибир. Могат да му помагат с качването на неразкритите случаи в системата. Има хиляди. Само с помощта, която получава сега, т.е. хората, на които си ядосан, работата по досиетата може да продължи вечно.

Скот беше впечатлен.

— Идеята не е лоша. Ще могат да свършат нещо по…

В този момент Кейн се появи точно зад него и постави ръка върху неговата. Очите й срещнаха тези на Лиса. Погледът й беше студен.

— Здрасти, Грант. — Изкуствената й усмивка съответстваше на погледа й. — Съжалявам за случилото се миналата нощ. — Тя прехвърли вниманието си върху Скот. — Ъм, не искам да ви прекъсвам, но Гамболи току-що се обади да пита дали ще се бавим още. Каза, че неговият човек губи търпение.

Изражението на Скот, докато гледаше Кейн, беше мъчно за тълкуване, но той винаги бе бил прикрит. И все пак, доколкото Лиса можеше да прецени, привличането беше единствено от страна на Кейн. Досадно беше да си го признае, но бе доволна от това свое наблюдение.

— Да, идвам. — Той погледна към Лиса, която, понеже знаеше, че отново е обект на погледа на Кейн, му се усмихна мило. Той я погледна с присвити очи в отговор, но не каза нищо.

— Мога да се заема с твоите своенравни овчици вместо теб. Ако искаш, ще се обадя на Ринко и ще уредя нещо — предложи Лиса. — Това мога да го свърша и от болницата.

— Да, можеш. Добре, ще съм ти благодарен. Уреди каквото можеш. — Той отново се обърна към Кейн. — Ти и Хендрикс вървете. Ще се видим във фоайето. Няма да се бавя повече от две минути. Искам да поздравя госпожа Грант.

— Разбира се. — Кейн кимна в съгласие, но не изглеждаше доволна, когато се обърна и си тръгна.

— Майка ми вероятно спи — каза му Лиса с извинителна гримаса.

— Ако тя спи, ти можеш да й предадеш поздравите ми. Както казах, имам новини за теб. Тази сутрин се обадих на някои хора, които участват в разследването на пожара. Преди около половин час получих обратно обаждане от Грег Уотсън, който е главен следовател по случая. Все още не са сигурни, но работят по версията за умишлен палеж. Исках да те уведомя, преди да те е застигнала клюката.