Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shattered, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Карън Робърдс. Живот в лъжа

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2011

Редактор: Мая Арсенова

Техн. Редактор: Никола Христов

Художествено оформление: Огнян Илиев

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-170-273-4

История

  1. — Добавяне

Глава 25

Без всякакво съмнение, това беше най-хубавият секс в живота му. Дотук с добрата новина. Лошата беше, че го направи с Лиса.

Желаеше я от години. Винаги си бе мечтал за нея. Страстта му ставаше все по силна.

Накрая бе получил желаното и като резултат от това се забърка в голяма каша. Беше очаквал, че ще стане така.

„Нещата, за които съжаляваме най-много в живота, са нещата, които не правим.“

Някой му го бе казал преди време, но думите изплуваха в съзнанието му по време на танца с Лиса и оттогава започнаха да го преследват. Беше напълно опиянен от чувството да я държи в прегръдките си, от нежния аромат на косата й, от близостта на устните й до неговите, от начина, по който го бе гледала и му се бе усмихвала на дансинга. Мисълта, че беше с Пейтън, а не с него, го изкарваше извън контрол. Той просто танцува с нея, както с дузина други жени същата вечер. Но с Лиса имаше химия, имаше страст, имаше тлеещо желание, толкова силно, че през тялото му преминаваха пламъци. В края на танца вече я желаеше неистово и нямаше никакви съмнения, че и тя изпитва същото.

Ако я оставеше да си тръгне отново, ако обърнеше гръб на възможността да бъдат заедно, можеше никога повече да няма друг шанс. Щеше да съжалява цял живот и го знаеше.

Точно тази убеденост го накара да я последва до болницата и да наруши правилото си да държи ръцете си далеч от нея. Това ги доведе до тази хотелска стая и го примами да нагази в блатото, в което се намираше сега.

Но станалото — станало. Нямаше връщане назад, а дори и да имаше, никога нямаше да го направи.

Оставаше му да се справи със ситуацията.

Лиса седеше с кръстосани крака до него и закопчаваше ризата. Беше я облякла, за да покрие тялото си, чиято красота надхвърляше и най-смелите му мечти. Дългата й черна коса се спускаше по едното й рамо. Бузите й бяха румени, устните й — леко подпухнали, а от лявата страна на врата й имаше белег, който вероятно щеше да потъмнее до сутринта.

Тя беше най-красивата жена, която бе виждал през живота си. У него започна да се надига такава буря от страст, че това го плашеше.

Лиса го гледаше укорително. Не това беше реакцията, която очакваше от нея, особено като се имаше предвид как бе разтърсил цялото й същество.

— Хей — каза той и седна.

— Хей.

Впереният в него поглед го сломяваше. Познаваха се много добре и Скот се опасяваше, че тя ще прочете нещо в очите му, което той настина не искаше. Поне не още. Може би дори никога.

„Дръж се нормално.“

Как щеше да се държи, ако бе правил секс например с Нола? Страхотно преживяване без допълнителни емоции?

— Красива си — каза той и се наведе да я целуне. Устните й бяха топли и сочни. Тя го целуна в отговор и плъзна без всякакво колебание тънката си и хладна ръка зад врата му. Това го накара отново да се възбуди и му показа най-добрата перспектива занапред.

Можеше да спи с нея. Можеха да правят див и необуздан секс до безкрай. Можеха дори да имат връзка — еротична, без задръжки — докато не се наситят един на друг или тя не се върне в Бостън.

Това, което не трябваше да прави, ако имаше поне малко разум, беше да се влюбва. Само дето май вече беше прекалено късно.

Когато Скот спря да я целува и се отдръпна, Лиса отново го погледна с обезоръжаващ поглед.

„Проклятие.“

— Е, какво ти става? — попита тя. Великолепните й златисти очи го гледаха, без да мигат.

— Какво искаш да кажеш?

В опит да се защити, Скот се изправи и й подаде ръка, за да стане и тя. Лиса се хвана и той я издърпа. Притисна я плътно до себе си, така че усещаше топлината и извивките на тялото й. Досегът с голотата му бе еротичен. Дори усещането за собствената му риза беше секси, защото Лиса бе в нея. Скот уви ръце около нея и я целуна. Тя го прегърна през врата и отвърна също с целувка — страстна, сладка и дълга целувка, която пробуди отново желанието му. Когато Лиса отдръпна устни от неговите, за да го погледне намръщено, той вече бе сигурен, че може да отговори на въпроса й.

Лиса каза:

— Предпазлив си, отбранителен. Държиш се странно. Е, какво става?

— Възбуден съм — обясни Скот, като се опитваше да не звучи отбранително. Казаното не бе лъжа, въпреки че не беше отговор на въпроса. — Така се държа, когато съм възбуден. — Той я хвана за ръката и я придърпа към леглото. — Ела в леглото.

— Тук ли ще останеш тази нощ?

— Разбира се. Мислиш, че ще те оставя сама в хотелска стая, когато заплахата от този неразрешен случай все още дебне наоколо?

— Едва ли може да ми се случи нещо лошо тук.

— Не мисля. Но ако си тръгна, ще те хване страх. Никога няма да си признаеш, но те познавам. Въображението ти ще започне да работи и няма да можеш да мигнеш през остатъка от нощта.

Лиса не каза нищо, само присви очи и дръпна ръката си от неговата. Това му даде да разбере, че е улучил право в целта. Погледът й бе толкова типичен за нея. Той усили усещането за нервност у Скот.

— Ако съдя по злобата в очите ти, вероятно искаш да ме изриташ. Нямаш късмет. Ако не искаш да спиш с мен, ще спя на другото легло. — Стояха в тясното пространство между леглата. За да избегне погледа й, Скот махаше покривките от тях. Погледна часовника. Беше вече три през нощта.

— Знаеш ли, искам да спя с теб. — Тонът й бе почти яден и той не можа да не се усмихне. — Но досега не се притесняваше, че съм сама тук.

— Ти прекарваше всяка нощ с майка си в болницата. Да не мислиш, че не знам? — Беше свършил с оправянето на леглата и сега двамата стояха един срещу друг. Не можа да се сдържи. Очите му се плъзнаха по тялото й. Ризата му никога не бе изглеждала по-добре. Когато вдигна очи към нейните, тя му се усмихна — красива и съблазнителна усмивка. Той я желаеше, тя го желаеше. Това изместваше всичко останало на заден план. — С ризата ми ли смяташ да спиш?

— Не е задължително.

Лиса вече посягаше към копчетата, които бе закопчала малко преди това. Скот отмести ръцете й, разкопча ризата вместо нея и отметна краищата й. Усети как пулсът му се ускори. Пред погледа му се разкри гледката на гърдите й — най-прелестните, които някога бе виждал. Закръглени и стегнати, те се издаваха напред приканващо. Зърната й стърчаха, тъмнорозови и възбудени. Не можеше да устои. Наведе глава и пое едното в устата си. Лиса започна да диша тежко и впи ръце в раменете му. В този момент той изгуби напълно и малкото разум, който му бе останал…

Накрая изтощен и неспособен дори да вдигне ръката си, Скот успя да изключи нощната лампа. Когато стаята потъна в мрак, той придърпа завивката върху Лиса, която се бе сгушила в него и вече спеше. Прегърна я силно и я целуна по меката, копринена коса.

„Никога няма да си отвориш достатъчно сърцето, за да се влюбиш.“

Думите на Райън звучаха в главата му, докато сънят го завладяваше малко по малко.

Нямаше намерение да отваря сърцето си, това бе сигурно. Но както и да се бе случило, сега той бе влюбен до лудост в жената, която спеше в ръцете му. В Лиса.

А това не вещаеше нищо добро.

 

 

Очите на Лиса се отвориха. За момент тя лежеше дезориентирана и се опитваше да разбере къде се намира.

В леглото. В тъмна стая. И не беше сама.

Не беше сама?

Скот. Като си спомни, тя усети прилив на щастие.

„Спя със Скот.“

При тази мисъл сърцето й заби лудо. Обля я топла вълна.

Лежаха прилепени един до друг така, че косъмчетата по гърдите му гъделичкаха гърба й. Ръката му обгръщаше талията й, дланта му обхващаше гърдите й, а кракът му бе прехвърлен върху нейния. Тялото му излъчваше топлина, ръката и кракът му тежаха като олово и той хъркаше.

Или поне бе хъркал. Сега беше спрял.

Скот помръдна. Вдъхна аромата на косата й и притисна още по-здраво ръката си към талията и гърдите й.

Зърната на Лиса настръхнаха и тялото й моментално се възбуди в отговор.

— Това твоят телефон ли е? — Гласът му звучеше сънливо.

„Мили боже, този глух звук — «Петата симфония» на Бетовен.“

— Пусни ме. Трябва да вдигна. Може да е нещо, свързано с майка ми.

Скот отстъпи след една последна милувка по гърдите й. Това разпали огъня в нея, но тя нямаше друг избор, освен да пренебрегне чувството. Докато Лиса се измъкваше от леглото, за да вземе телефона си, той се строполи по гръб. Тя усети погледа му върху себе си и това я подсети, че е гола. Обърна се назад — той определено гледаше — издърпа завивката и се уви с нея. Дори след всичко, което бяха правили — споменът, за което я караше да изтръпне и да се изчерви — Лиса все още не се чувстваше удобно да се разхожда пред него гола.

Телефонът беше в дамската й чанта и това й беше напълно известно. Това, което не знаеше, беше къде е самата чанта. Стаята бе тъмна и само малки ивици мъждива светлина се процеждаха около краищата на тежките завеси. Това подсказваше, че навън е вече ден. Лиса чу зад себе си проскърцване, което я накара да погледне през рамо към Скот, който се изтърколваше от леглото. Тя гледаше изваяното му тяло, но настоятелното звънене на телефона продължаваше. Насили се да се обърне и започна да търси обезумяла чантата си. Звукът й подсказваше, че е близо — някъде до захвърлените им дрехи. Зад гърба й се чуваше шумолене. Скот дърпаше завесите. Ярка слънчева светлина нахлу в стаята и я сепна, но същевременно улесни търсенето й. Тя дори не си спомняше да е изпускала чантата си, но вероятно точно това се бе случило, когато Скот я бе целунал. Очите й се плъзнаха върху червената рокля, сутиена, който лежеше заедно с бикините като малко черно знаме върху бежовия килим, обувките й, панталоните на Скот, сакото му, вратовръзката, обувките и чорапите му. Търсеше малката черна вечерна чантичка, в която бе телефонът.

Ето я, до гардероба. За първи път, откакто бе срещнала Скот в болницата миналата нощ, Лиса си спомни за Катрина, скрита зад плъзгащата се врата. Сега обаче нямаше време да мисли за куклата. Грабна чантата си, извади телефона и отговори, без да провери преди това кой я търси.

— Лис? — Беше Джоел. Като съзнаваше, че Скот се намира зад нея и че може да чуе всяка нейна дума, Лиса се намръщи и реши да не се обръща. — Мога ли да те заведа на обяд? Мисля, че снощи и двамата бяхме прекалено сприхави.

— Няма смисъл — каза тя. — Наистина мислех това, което казах.

Тя чу стъпки по килима. С периферното си зрение видя Скот да влиза в банята, като разкри пред погледа й широкия си гръб и малкия си, стегнат задник. Той затвори вратата, докато тя все още стоеше и се възхищаваше на гледката. Когато го изгуби от поглед, вниманието й отново се насочи към Джоел.

— Всичко е заради онзи проклет мъж, нали? — Тонът му бе укорителен. — Изпитваш нещо към него.

Нямаше да говори за Скот, не и с Джоел.

— Връзката ни с теб не вървеше. Знаеш го. По-добре да си останем приятели.

В банята нещо изшумоля — завесата на душа — и се чу звук от течаща вода.

Скот се къпеше. Само мисълта за това накара сърцето й да забие по-бързо.

— Приятели — каза горчиво Джоел. — Жените винаги казват това, когато си намерят някой друг. Добре, не се притеснявай. Знам кога ме зарязват. Обади ми се, ако си промениш мнението.

— Чао, Джоел. — Той вече затваряше телефона. Лиса се намръщи и погледна часа — осем и двайсет и седем. Почти изстена. Бяха спали най-много четири часа. Трябваше да се обади на майка си, и то скоро. Но първо искаше да се изкъпе. Това отваряше пред нея множество интересни възможности. Разбира се, можеше да изчака Скот да приключи. Или пък не.

— Не — реши тя. Отърва се от завивката, с която се бе увила, и се шмугна в банята.

Пара вече изпълваше въздуха. Огледалото се бе замъглило. Водата от душа звучеше като водопад. Банята беше малка, душът беше зад бяла завеса, а зад нея беше Скот. Лиса виждаше горната част на главата му и чуваше звука от сапунисването.

Тя отметна завесата. Усмихваше се, когато влезе под душа.

Когато най-накрая се обади на майка си и разбра, че тя е добре, вече бе станало десет. Със Скот току-що се бяха измъкнали от леглото за втори път. Беше вързала косата си на опашка, бе се гримирала леко и бе облякла жълта тениска и къси панталони. През цялото време Скот я бе наблюдавал с интерес. Той носеше костюма от миналата вечер, който сега бе леко омачкан. Вратовръзката му бе напъхана в джоба. Наболата му брада и натежалите му от недоспиване клепачи му придаваха толкова сексапилен вид, че всеки път, когато Лиса поглеждаше към него, сърцето й замираше. В този момент той държеше Катрина с главата надолу и се взираше в щампата на стъпалото й. Лиса вече му бе разказала всичко за куклата, включително за приликата й с Мариса Гарсия и за необикновената реакция на Бари.

— За твое сведение куклата прилича на теб. — Скот й подаде Катрина. — Може би реакцията на баща ти е била провокирана от вида на твоето копие, обгоряло и одърпано.

Лиса изсумтя и внимателно върна куклата обратно в гардероба.

— Не мисля.

Скот отвори вратата и я задържа, за да направи път на Лиса да излезе в коридора. Тя отиваше към болницата, а той — към апартамента си, за да се преоблече, и после към офиса. Но преди това се бяха разбрали да закусват заедно някъде, където нямаше опасност да попаднат на познати.

— Някога замисляла ли си се да поработиш над отношенията с баща си? — От начина, по който той я погледна, Лиса разбра, че Скот знае, че предложението няма да й допадне. Те не се държаха за ръце, но страните им се докосваха от време на време, докато вървяха по коридора. Бяха предпазливи, тъй като нито един от двамата не знаеше точно как да гледа на авантюрата им. Въпреки всичко Лиса се чувстваше невероятно щастлива и засега това й бе достатъчно.

— Не — каза тя прямо.

— Може би трябва. — Вече бяха стигнали до асансьора и чакаха.

— Ти ли точно намери да ми обясняваш за отношенията с баща ми? Ами ти и твоят баща?

— Работя по въпроса, ясно? Вероятно така трябва да направиш и ти. — Асансьорът спря и те слязоха във фоайето. За изненада и ужас на Лиса беше пълно с хора, облечени в най-хубавите си дрехи и очевидно възнамеряващи да се насладят на обилната закуска, поднесена на дълги маси в далечния край на помещението. Тя забеляза любопитните погледи, насочени към тях, докато двамата вървяха към вратата. Мъж излиза от хотелска стая с жена, облечен с измачканите си дрехи от предишната нощ — това в колежа наричаха „позорна разходка“.

Точно когато излязоха навън в горещината на паркинга, телефонът на Лиса отново иззвъня. Този път тя провери кой я търсеше: Ринко.

Не проумяваше защо би й звънял в неделя сутринта, но бе толкова необичайно, че нямаше как да не отговори.

— Трябва да дойдеш в къщата на семейство Гарсия — каза й той без всякакво предисловие. — Намерихме нещо тук, което би искала да видиш.