Астрид Линдгрен
Карлсон от покрива отново лети (5)

КАРЛСОН И ТЕЛЕВИЗИОННИЯТ БУРКАН

Бащата се върна за вечеря с още една неприятна вест.

— Горкички дечица! Изглежда, че няколко дни ще трябва да се оправяте съвсем сами. Неочаквано ми се налага да замина със самолет за Лондон по работа. Смятате ли, че това може да стане?

— Как да не може — рече Дребосъчето, — стига да не застанеш точно под перките.

Бащата се разсмя:

— Аз имах предвид дали ще се справите сами в къщи без мен и без мама.

Босе и Бетан заявиха, че всичко щяло да мине чудесно. Дори щяло да бъде доста забавно да останат веднъж без родители, реши Бетан.

— Но помислете си за Дребосъчето — напомни бащата.

Бетан нежно поглади братчето си по русия перчем.

— Ще му бъда като майчица — увери го тя. Но бащата като че не й хвана много вяра, а Дребосъчето още по-малко.

— Ти вечно хойкаш с разни хлапаци тъкмо когато човек има най-много нужда от тебе — промърмори той.

Босе се опита да го утеши:

— Тогава имаш мен!

— Да, на спортната площадка в Йостермалм^[1] — възрази Дребосъчето.

Босе се засмя:

— Е, остава само Носорога. Тя поне не хойка с хлапаци и не рита топка.

— Да, за съжаление — въздъхна Дребосъчето.

Той седеше и се опитваше да определи колко много ненавижда госпожица Рог. Но тогава усети нещо странно: той вече не й се сърдеше. Ни най-малко не й се сърдеше. Дребосъчето се стъписа. Как бе станало това? Нима е необходимо да останеш два часа заключен с някого, за да свикнеш да го понасяш? Не можеше да се каже, че внезапно е обикнал госпожица Рог — съвсем не. Но тя му се струваше някак по-човечна. Горката, беше принудена да живее заедно с онази Фрида! Дребосъчето знаеше добре какво значи да имаш досадна сестра. И все пак Бетан никога не се бе хвалила по телевизията с разни привидения както Фрида.

— Не искам да оставате сами нощно време — каза бащата. — Най-добре да попитам госпожица Рог дали не би се съгласила да спи тук, докато ме няма.

— Значи сега трябва да я търпя и денем, и нощем — изохка Дребосъчето. Но вътре в себе си бе убеден, че няма да е зле някой да ги наглежда, пък бил той дори само някакъв си Носорог.

Госпожица Рог склони на драго сърце да дойде да живее при децата. Когато остана насаме с Дребосъчето, тя му обясни защо:

— Призраците витаят най-много нощем, нали разбираш? И сега ще събера материал за такава телевизионна програма, че Фрида да падне от стола, когато ме види на екрана.

Дребосъчето се разтревожи. Ами ако госпожица Рог започне да мъкне в къщата им най-различни хора от телевизията, докато баща им го няма, и ако някой от тях случайно зърне Карлсон?! Олеле, тогава положително щяха да го снимат, въпреки че не е никакъв призрак, а само един Карлсон. Тогава — край на домашното спокойствие, за което майка му и баща му толкова милееха. Дребосъчето реши, че трябва да предупреди Карлсон и да го помоли да се пази.

Той успя да стори това едва на следната вечер. Тогава беше останал сам в къщи. Баща му вече бе заминал за Лондон, Босе и Бетан бяха излезли, всеки накъдето го теглеше, а госпожица Рог бе отишла да наобиколи Фрида в дома им на улица „Фрей“, за да я пита не е ли виждала напоследък някой и друг призрак.

— Няма да се бавя — каза тя на Дребосъчето, когато тръгваше. — Пък ако в това време се появят призраци, покани ги да седнат и да ме почакат, ха-ха-ха!

Госпожица Рог рядко се шегуваше и почти никога не се смееше. Когато понякога го правеше, човек й беше благодарен, че все пак това става рядко. Но точно сега бе особено въодушевена. Дребосъчето продължаваше да чува смеха й по стълбите. Той отекваше между стените.

Щом като тя излезе, Карлсон влетя през прозореца.

— Хопала, тралала, Дребосъче, какво ще правим сега? — попита той. — Да имаш някоя парна машина, която да вдигнем във въздуха, или някой Носорог, когото да нервираме — не е важно какво ще правим, но искам да ми е весело, инак няма да играя!

— Може да гледаме телевизия — предложи Дребосъчето…

И представете си, тогава се оказа, че Карлсон си няма понятие какво е това телевизия! През живота си не беше виждал телевизионен апарат. Дребосъчето го заведе в дневната и гордо му посочи хубавия нов телевизор с 57-сантиметров екран.

— Я виж!

— Що за буркан е това? — попита Карлсон.

— Това не е никакъв буркан, а телевизор — обясни му Дребосъчето.

— Какво държите в такива буркани? — заинтересува се Карлсон. — Кифлички ли?

Дребосъчето се засмя.

— И този път не позна! Сега ще видиш.

Той включи апарата и след малко на екрана изникна един чичко, който обясняваше какво ще бъде времето в северната част на Норланд^[2].

Очите на Карлсон се ококориха от почуда.

— Как сте го вкарали в буркана?

Дребосъчето се заливаше от смях.

— Ха сети се де! Вмъкнал се е там, когато е бил малък, ясно ли ти е?

— За какво ви служи? — поиска да узнае Карлсон.

— Уф, не разбираш ли, че се шегувам — каза Дребосъчето, — изобщо не се е вмъквал вътре, когато е бил малък, и не ни служи за нищо. Просто си е там, не схващаш ли, и разправя какво ще бъде времето утре. Защото този чичо се занимава с предсказване на времето, ясно ли ти е?

Карлсон се изкиска.

— Значи си имате специално човече, напъхано в буркан, само за да ви казва какво ще бъде времето утре!… Ха, ще видите вие! И мен можеш да питаш за това… ще има гръмотевици, дъжд, градушка, буря и земетресение, доволен ли си сега?

— По целия Норландски бряг през утрешния ден ще има буря и дъжд — съобщи човекът от телевизионния екран.

Карлсон се изсмя от възторг.

— Какво ти казах… буря и дъжд!

Той се приближи до телевизора и притисна носа си в носа на говорителя.

— И земетресение — да не го пропуснеш! Горките норландци, какво време ги чака! Но все пак нека се радват, че изобщо имат някакво време. Я си представи, че може да останат съвсем без време!

Той дружески потупа чичкото на екрана.

— Какво приятно човече — каза Карлсон. — По-малко от мен. Това ми харесва.

После коленичи и започна да разглежда долната страна на апарата.

— Откъде всъщност се е вмъкнал вътре?

Дребосъчето се опита да му обясни, че това на екрана е само картина, а не жив човек, но тогава Карлсон почти се разсърди.

— Тия ги разправяй на старата ми шапка, глупчо такъв! Нали го виждам как мърда! Ами времето в северната част на Норяанд, а? Да не би умрели хора да си говорят за него?

Дребосъчето не разбираше много от телевизия, но положи големи усилия да обясни тази работа на Карлсон. А между другото искаше и да го предупреди за онази опасност.

— Трябва да знаеш, че и на госпожица Рог много й се иска да се появи по телевизията — подхвана той, но Карлсон избухна в гръмък смях.

— Носорогът в такова бурканче? Тази огромна буца! Та тя ще трябва да се прегъне на четири!

Дребосъчето въздъхна. Карлсон явно не бе схванал нищо. Трябваше да започне всичко отначало. Положението му се стори безнадеждно, но най-сетне все пак успя да накара Карлсон да проумее донякъде по какъв чудноват начин работи телевизионната уредба. Дребосъчето му обясни, че госпожица Рог няма нужда наистина да се вмъква в телевизора, а може да си седи спокойно и кротко на много километри от него и въпреки това човек ще я види на екрана жива-живеничка.

— Жив-живеничък Носорог… Ах, какъв ужас! — потръпна Карлсон. — По-добре изхвърлете буркана или го заменете с друг, в който има кифлички, ще имате по-голяма полза.

Точно тогава на екрана се появи красива говорителка. Тя се усмихна много миличко и Карлсон се ококори.

— Но, разбира се, кифличките в такъв случай ще трябва да са много вкусни — добави той. — Защото виждам, че този буркан предлага повече, отколкото се забелязва на пръв поглед.

Говорителката продължи да се усмихва на Карлсон и той й отговори с усмивка. В същото време той мушна Дребосъчето в ребрата.

— Я виж тази сладурана! Тя ме хареса … защото вижда, че съм един красив, много умен и прилично дебел мъж в разцвета на своите сили.

Внезапно говорителката изчезна. Вместо нея се появиха двама сериозни и грозни господа, които говореха ли, говореха. Това не се понрави на Карлсон. Той започна, да върти всички копчета по телевизионния апарат.

— Недей да правиш така! — каза Дребосъчето.

— Ще го правя, защото искам да си извъртя пак малката сладурана — заяви Карлсон.

Той въртеше лудешки, но говорителката не се върна. Само дето грозните господа погрозняха още повече. Краката им станаха съвсем, съвсем късички, а челата — високи, високи. Карлсон много им се смя. Доста дълго време той се забавляваше с това ту да изключва, ту да включва апарата.

— Човечетата идват и си отиват, както аз си искам — каза той доволен.

Двамата господа се скъсваха да приказват, щом Карлсон им даваше тази възможност.

— Моето мнение е следното … — рече единият.

— Хич не ме интересува твоето мнение — прекъсна го Карлсон. — Върви си у дома да спиш!

Той изключи телевизора с трясък и блажено се разсмя.

— Помисли си само как ли се ядосва тоя чичко, загдето не може да си каже следното мнение!

Но Карлсон се бе наситил на телевизора и пожела да се забавлява с нещо друго.

— Къде е Носорога? Доведи я тук, за да я фигурирам.

— Да я фигурираш?… Как ще направиш това? — попита обезпокоено Дребосъчето.

— Има три начина за укротяване на Носорози — обясни Карлсон: — човек може да ги гнервира, да ги разиграва или да ги фигурира. Всъщност и трите са едно и също нещо, но фигурирането като че ли най-много прилича на ръкопашен бой.

Дребосъчето се разтревожи още повече. Ами ако Карлсон се хвърли в ръкопашен бой с госпожица Рог, тя ще го види, а нали именно това не биваше да се случи. Дребосъчето трябваше да бди над своя приятел, докато ги няма майка му и баща му, колкото и трудна да бе тази задача. Налагаше се някак да сплаши Карлсон, та самият той благоразумно да избягва срещите с госпожица Рог. Дребосъчето поразмисли, сетне лукаво подхвана:

— Слушай, Карлсон, ти нали не искаш да се появиш в телевизията?

Карлсон рязко поклати глава:

— Какво, в тоя буркан ли? Аз? Не! Поне докато съм здрав и способен да се защищавам.

Но сетне се позамисли:

— Освен… ако съм заедно с онази малка сладурана!

Дребосъчето заяви решително, че Карлсон не трябва изобщо да си въобразява подобно нещо. О, не — ако се появи по телевизията, то ще бъде само заедно с Носорога.

Карлсон подскочи.

— Носорога и аз в същия буркан… олеле! Ако още не е имало земетресение в Северен Норланд, тогава вече ще има, запиши си го! Как можа да измислиш такава небивалица?

Тогава Дребосъчето му разказа всичко относно предаването за призраци, което госпожица Рог възнамеряваше да изнесе по телевизията, за да накара Фрида да падне от стола.

— А Носорогицата виждала ли е някога призраци? — попита Карлсон.

— Не е виждала — уточни Дребосъчето. — Но чу как някой измуча пред прозореца. Тя мисли, че ти си призрак.

И Дребосъчето обясни подробно как стои работата с Фрида, Носорога, Карлсон и телевизията, но ако предполагаше, че с това ще уплаши Карлсон, много се бе излъгал. Карлсон започна да се пляска по колената и зацвили от удоволствие. Когато се нацвили, той тупна Дребосъчето по гърба.

— Пази грижливо Носорога! Това е най-ценната мебел във вашата къща. Много я пази! Защото сега вече ще започнем наистина да се забавляваме.

— Но как? — попита Дребосъчето, обзет от опасения.

— Хой! — извика Карлсон. — Не само Фрида ще падне от стола! Дръжте се всички носорози и телевизионни чичковци, та да видите сега кой идва с пълна пара!

Дребосъчето още повече се разтревожи.

— Кой идва с пълна пара?

— Малкото призраче от Васастан — изписка Карлсон. — Хой, хой!

Тогава Дребосъчето вдигна ръце от него. Беше го предупредил и се бе постарал да изпълни волята на баща си и майка си. Сега нека се изпълни волята на Карлсон. Всъщност винаги така ставаше. Нека Карлсон да гнервира, да витае като призрак и да фигурира колкото си ще, Дребосъчето не смяташе да го възпира повече. И след като взе решение, той почувствува, че тази работа може да се окаже забавна. Спомни си как веднъж, преди време, Карлсон се направи на призрак и изплаши крадците, които искаха да отмъкнат домакинските пари на майка му и всички сребърни прибори. Карлсон също не бе забравил този случай.

— Помниш ли колко беше весело? А къде ми е костюмът на призрак, с който бях тогава?

Дребосъчето трябваше да признае, че майка му го бе взела. Тогава доста се беше ядосала за съсипания чаршаф. Но след това закърпи дупките и превърна костюма на призрак отново в чаршаф.

Карлсон изсумтя, когато чу това.

— Подобна алчност може да ме изкара от кожата. Едно нещо не може да има човек в тази къща, което да му го оставите на мира.

Той се тръшна на стола и се нацупи.

— Щом е така, няма да играя! Може сами да си търсите призраци!

Но после се втурна към шкафа за бельо и отвори вратата му.

За щастие тук имаше още чаршафи.

Той придърпа един от най-хубавите ленени чаршафи на майка му, но тогава довтаса Дребосъчето.

— О, не, не, не този! Остави… тук има стари, негодни чаршафи, и те могат да послужат.

Карлсон изглеждаше недоволен.

— Стари негодни чаршафи! Според мен, Призрачето от Васастан би трябвало да има хубаво неделно облекло. Не, моля … Тази къща и без това не е от най-изисканите… Дай насам парцалите!

Дребосъчето изрови два скъсани чаршафа и ги подаде на Карлсон.

— Ако ги съшиеш, може да стане костюм за призрак — посъветва го той.

Карлсон стоеше мрачен, притиснал чаршафите към гърдите си.

— Ако аз ги съшия? Искаш да кажеш, ако ти ги съшиеш. Ела, ще хвръкнем горе в моята къщичка, та да не ни се изтърси Носорога точно в разгара на шиенето.

В продължение на цял час Дребосъчето седеше горе у Карлсон и шиеше дреха за призрак. В час по ръчен труд в училище бяха го учили да шие „прав“ бод, „зад игла“ и „кръстчета“, но никой не го бе учил как да прави костюм за призрак от два скъсани чаршафа. Трябваше сам да го измисли. Помоли плахо Карлсон за помощ.

— Можеше поне да го скроиш — каза Дребосъчето.

Карлсон тръсна глава:

— Ако трябва да скроя нещо, то ще бъде номер на майка ти. Как бих искал да й скроя нещо! Толкова ли беше необходимо да ми взема костюма за призрак! Затова е съвсем справедливо и правилно ти да ми ушиеш нов. Хващай се на работа и недей да хленчиш.

Освен това Карлсон изтъкна, че нямал никакво време да шие, защото трябвало да нарисува една картина, и то веднага.

— Такива неща се правят, когато на човек му дойде вдъхновение, разбираш ли, а то току-що ми дойде. Нещо в мен рече „пльок“ и това беше вдъхновението.

Дребосъчето не знаеше какво представлява вдъхновението, но Карлсон му обясни, че било нещо като болест, която се загнездвала във всички художници и те вече искали само да рисуват и да рисуват, и да рисуват, вместо да шият дрехи за призраци.

А Дребосъчето седеше върху дърводелския тезгях, кръстосал крака по турски, като истински шивач, и шиеше и тропосваше, докато самият Карлсон, сгушен край огнището, рисуваше своята картина. През прозореца се виждаше черната нощ, но в къщичката на Карлсон бе светло и уютно. Газената лампа светеше, а в огнището пламтяха дърва.

— Надявам се, че си бил прилежен и усърден в часовете по ръчен труд — обади се Карлсон. — Защото непременно искам призрачният ми костюм да е хубав. Ще ми се да има малко фестони около вратната извивка или наборчета.

Дребосъчето не отговори. Той шиеше ли шиеше, огънят бумтеше, а Карлсон рисуваше.

— Всъщност какво рисуваш? — попита Дребосъчето.

— Ще го видиш, когато е готово — отвърна Карлсон.

Накрая Дребосъчето беше измайсторил костюм за призрак, който му се видя съвсем подходящ. Карлсон го изпробва и остана много доволен. Той литна и направи няколко кръгчета из стаята, за да се поперчи.

Дребосъчето потръпна. Карлсон му се стори ужасяващ. Същински призрак. Бедната госпожица Рог! Беше си пожелала призраци и ето че щеше да й се появи един, който би могъл да изплаши и дявола.

— Сега Носорога може вече да изпрати съобщение на чичковците от телевизията — заяви Карлсон. — Защото скоро ще се появи Призрачето от Васастан — моторизирано, диво и красиво, и ужасно, ужасно опасно.

Карлсон полетя из стаята и доволно кудкудякаше. Картината му повече не го интересуваше. Дребосъчето отиде да види какво бе нарисувал.

Най-долу до рамката пишеше: „Портрет на моите зайци“. Но всъщност Карлсон бе изобразил едно малко червено животинче, което приличаше най-много на лисица.

— Това не е ли лисица? — попита Дребосъчето.

Карлсон се спусна надолу и кацна до него. Наклони глава и се взря в картината си.

— Лисица е, разбира се, няма съмнение, че това е лисица, нарисувана от най-добрия художник на лисици в целия свят.

— Да, но… — недоумяваше Дребосъчето — „Портрет на моите зайци“… Къде са ти зайците?

— В търбуха на лисицата — отвърна Карлсон.