Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (23)

Глава XXIII

В ясния августовски ден Бренди пътуваше към ранчото и пригласяше на популярната кънтри мелодия, звучаща по местната радиостанция. С нетърпение очакваше да види строежа на новия дом. Всеки път, когато се чуваха по телефона с вуйчо си, той й отвръщаше с неизменната си сдържаност:

— Работите вървят добре, скъпа. Няма да повярваш на очите си колко е напреднал строежът.

Оставаше да измине последната миля до ранчото, когато внезапен импулс я накара да свърне от пътя и да отиде да го види със собствените си очи.

Основите бяха излети и група работници довършваха скелето. Прав бе вуйчо й — вече можеше да се различат очертанията на новата къща. Само че нещо не беше наред. Но какво?

Спря колата до няколкото паркирани товарни камиона и се приближи до работниците. Всички я следяха с очи, но не прекъсваха работата си. Реши, че е редно да се представи.

— Аз съм Бренди Станууд, племенницата на Джон Брандън.

Един от тях остави настрана инструментите си и на свой ред се представи като началник на строежа.

— Радвам се да се запознаем, госпожице. Много съм слушал за вас. Как ви се вижда новата къща? — Той посочи към готовата част от сградата. — Изглежда добре, нали?

Бренди понечи механично да се съгласи, след това се сепна. Нещо не беше точно както…

С нарастваща тревога се вгледа по-внимателно, за да открие защо всичко й се виждаше така чуждо. Да, всичко бе обърнато наопаки.

— Какво става тук? — попита. — Та това е погрешно.

— Съжалявам, госпожице, но правим всичко по окончателния план — каза предприемачът и разгърна чертежите върху капака на един самосвал.

Бренди погледна и примигна в недоумение. Тази къща беше съвсем различна от онова, което бяха обсъждали с вуйчо й. Можеха да се различат някои познати неща — кухнята, оранжерията, библиотеката с кабинета до нея, — но като цяло въобще не беше същата къща. Вуйчо й бе променил всичко, без дори да й каже. Това обясняваше неговата сдържаност по телефона. Явно е искал да избегне споровете. Разбира се, къщата беше негова, а и тя бе ужасно заета с нейната кампания. Но как бе възможно да си промени мнението само за два месеца? И защо нищо не беше й споменал?

Хети я видя първа, когато спря колата пред къщата. Малката Сузи изникна зад нея и се затича, за да я прегърне с весели и гръмогласни приветствия. От конюшнята се показа вуйчо й, придружен, за огромна изненада на Бренди, от Джулия. Не знаеше, че ще я завари още тук. Всички се спуснаха към нея, задаваха й куп въпроси за кампанията, за последните й пътувания из щата и за хората, които бе срещнала. Трогната от топлото посрещане, Бренди за момент забрави за къщата и се спусна да ги прегръща поред, като се мъчеше едновременно да отговаря на въпросите.

— Ама това е глупаво! — ревна Хети! — Оставете момичето да влезе и да си поеме дъх. Хайде, приготвила съм кафе и канелени кифлички за всички.

Както се бяха отправили вкупом към кухнята, Бренди се случи до Джулия.

— Каква изненадала те видя тук! Мислех, че си в Колорадо по онзи твой материал за минните селища.

— Всъщност мина доста време, откакто се върнах оттам със снимките и предварителните бележки. Но като седнах да пиша, разбрах, че нищо няма да се получи. Чувала си за периодите на блокиране, които се случват на писателите. Реших, че най-добрият лек ще бъде смяната на обстановката. Пристигнах късно през нощта онзи ден, иначе щях да ти се обадя, когато минавах край Билингс.

Кафето и канелените кифлички на Хети бяха превъзходни, а и всички бяха любопитни да научат последните клюки за личния живот на двамата опоненти. Невероятно какви размери придобиваха слуховете, докато дойдат по тези места. Повече от два часа Бренди отговаряше на най-различни въпроси и им разкриваше подробности от кухнята на политическата борба.

Не се знае колко щеше да продължи това, ако вратата не се беше отворила и Джейк не беше влязъл, за да съобщи на Джон, че е бликнала вода в новия кладенец до строежа. Той кимна на Бренди и за миг й се стори, че долавя копнеж в погледа му. Сърцето й се обля от гореща вълна, ала се опомни навреме и му отвърна с любезна, но хладна усмивка. Той излезе, без да й каже нито дума. Краткотрайното му присъствие я бе смутило и тя се умълча. Доскоро център на вниманието, сега тя се вгледа по-отблизо в насядалите около масата хора. Хвана част от разговора между Джулия и вуйчо й за последната й статия и за намерението да напише продължението й. Чак сега Бренди започна да забелязва нещо различно във вуйчо си. Той сякаш грееше, набразденото му лице сияеше от удоволствие и гласът му издаваше вътрешното му вълнение. Имаше нещо особено в начина, по който гледаше Джулия. А и с нея се бе случила чудна метаморфоза — нямаше ги обичайната й хладина и язвителният й хумор.

Бренди бегло се запита колко често се случваше на Джулия да блокира напоследък и да търси убежище в сърцето на Монтана. „О, господи! — помисли си с растящ ужас. — Те се държат като влюбени. Но това е невъзможно! Той е твърде стар и съвсем не е нейният тип. А тя е напълно чужда на тукашния живот и няма да се задържи дълго.“

Разговорът замря и Хети се възползва от момента, за да ги изгони учтиво, но решително от кухнята.

— Ако искате да имате вечеря, оставете ме да си върша работата.

Сузи честно си бе изчакала времето, за да й обърнат специално внимание.

— Хайде да пояздим — задърпа тя Бренди за ръката.

„Идеята не е лоша — каза си тя. — Тъкмо ще се измъкна малко на воля.“ Имаше нужда да подреди мислите си и да реши как да подхване въпроса за новия план на къщата, пък и се чувстваше неловко от откритието си за Джулия. Такова нещо най-малко бе очаквала. Не беше се съмнявала, че изтънчената й приятелка ще намери Монтана очарователна като материал за пътеписи. Но кой би допуснал, че ще търси повод да се върне в ранчото, където очевидно се чувстваше като у дома си?

Ездата с малката Сузи й достави огромно удоволствие. Как да си трови настроението с мрачни мисли, когато до нея имаше такъв вулкан от неизчерпаема енергия и радост. Когато се върнаха, Бренди се чувстваше достатъчно освежена, за да дръпне настрана Хети за кратък разговор насаме.

— Вуйчо Джон и Джулия май ще бъдат новината на сезона — каза, като се опитваше да звучи неутрално.

— Вуйчо ти е налапал въдицата, това е сигурно — бе прямата реакция на Хети. — Познавам Джон Брандън повече от тридесет години. Не съм го виждала такъв, откакто почина неговата Ан. Той е влюбен до уши.

— Не мислех, че Джулия е негов тип, както и обратното.

Хети остро я погледна.

— Джулия Лий ми се струва приятна жена. Да не би да се чувстваш малко пренебрегната, а?

— Не ставай смешна! — Във възражението на Бренди прозвучаха защитни нотки. — Просто се тревожа за вуйчо. Много го обичам и не искам да го видя наранен. Това е всичко.

— Джон Брандън може да се грижи сам за себе си, каза Хети, — а дори и да не е така, някоя сърдечна болка веднъж на двадесет и пет години няма да му навреди толкова. И виж, скъпа моя, по-добре се тревожи за своя собствен любовен живот.

Отдръпна се назад като ударена — толкова я заболя от грубите думи. За Хети разговорът бе приключил. Бренди предпочете бързо да се оттегли.

На другата сутрин стана рано и отиде в кабинета на вуйчо си, за да поговорят на спокойствие. Той беше сам, отпиваше от горещото кафе и преглеждаше местния „Билингс газет“.

— Здравей, мила! — радостно я приветства той с шепот, който можеше да вдигне на крак цялата къща.

Тя го прегърна и седна с подвити крака на дивана със своята чаша кафе. Размениха няколко думи за кампанията и за ранчото, но сякаш нещо не вървеше.

Изчака още малко и след това решително остави празната чаша, набрала сили да започне:

— Вуйчо Джон, какво стана с плановете, които направихме за къщата? Видях ги вчера и не можах да ги позная. Толкова дълго ги обсъждахме заедно, а нищо не е останало от първоначалния замисъл.

— Бренди, ти беше твърде заета, за да се занимаваш със строежа — каза той, — така че Джулия се залови да ми помага. Предприемачът ни посочи някои неосъществими места в нашия план и добре че беше Джулия да даде няколко чудесни идеи за подобрение. Мисля, че много ще ти хареса къщата, когато я видиш готова. А да знаеш какви прекрасни предложения има Джули за обзавеждането — тази жена е невероятна!

Думите му мъчително отекнаха в ушите и. Почувства как очите й се пълнят със сълзи.

— Но нали ние двамата толкова дълго бяхме избирали всяка мебел, всеки килим, всяка тухличка за камината — забрави ли?

По дяволите! Почувства, че хленчи и се спря навреме.

— Скъпа, толкова съжалявам. Не мислех, че това толкова ще те огорчи. — Джон Брандън беше напълно безпомощен пред сълзите на своята племенница.

— Знам. Тази къща е твоя и я строиш с твои пари — можеш да правиш каквото си искаш, вуйчо Джон. Не искам да мислиш, че не ценя това, което правиш за мен. Само че ти ме бе помолил за съвет и, нека си призная, това ме накара да си мисля, че съм намерила тук своя дом, че наистина имам семейство, а не съм само твоя храненица.

Плачеше и не можеше да се овладее повече. Усети как вуйчо й стана, за да се премести на дивана до нея. Ръката му неловко я потупваше по гърба.

— Бренди, скъпа, не плачи! Толкова съжалявам. Ще поговоря пак с Джулия и ще видим какво може да се промени. Още не сме поръчали обзавеждането, така че помощта ти ще ни бъде много полезна. Нищо не пречи да се върнем на старите ни планове, щом това значи толкова много за теб.

Плачът й постепенно стихна и двамата се увлякоха в разговори за теракота, килими и мебели, като че нищо не се беше случило. Успокоена, Бренди излезе от кабинета с чувството, че е възстановила реда в своя живот, че отново е заела мястото си в семейството.

На закуска Джулия я поглеждаше с леко смущение и избягваше да я заговори. Когато напускаха масата, тихо й каза:

— Може ли да поговорим?

Отидоха на задната веранда й седнаха върху масата за пикник с подпрени на пейката крака и с лице към прерията.

— Джон ми каза сутринта, че си била много разстроена за къщата — започна Джулия.

Бренди мигновено зае отбранителна позиция.

— Наистина съм разстроена заради къщата, но най-много заради това, че никой не си направи труда да ми загатне за вашето сближаване. Мисля, че то е чудесно и се радвам за вас. Но защо трябваше да се пази в тайна? Колко пъти си била тук през последните два месеца, без да имам и най-малката представа за ставащото? Не че е моя работа, но как да приема факта, че не намери време нито веднъж да се отбиеш при мен, когато си минавала през Билингс?

— Бренди, съжалявам за това. И двамата съжаляваме. То стана, защото никой от нас не е очаквал, че е способен да се влюби. В началото ни беше малко неудобно, а след това ти толкова беше заета с кампанията, че все не намирахме подходящо време да ти го кажем. Наистина се чувствам ужасно, че не ти казахме за къщата — просто бяхме погълнати един от друг. Повярвай, ние искаме тя да бъде такава, каквато ти би желала. Много бих се радвала да ни помогнеш в обзавеждането — та нали тя също ще бъде твой дом.

— Може би очакваш да подскоча от радост, че ми предлагаш да споделиш твоя дом с мен, но трябва да разбереш, че никой не обича да се чувства пето колело в каруцата, особено когато става въпрос за собственото му семейство. Прекарахме доста време с вуйчо ми в планове и мечти за тази къща и знаеш ли, да видя, че всичко това е било напразно.

— Бренди, съжалявам. Ще променим каквото можем.

— Да, и вуйчо Джон ми каза същото. Твърде късно е да се променят основите, но не е трудно да се преместят някои вътрешни стени. Просто си мисля, че за всички щеше да бъде много по-лесно, ако ме бяхте държали в течение.

Вече знаеше, че е спечелила битката. Сега трябваше да се оттегли дипломатично.

— Виж, още не мога да се успокоя. Ще отида да си полегна малко. Нека по-късно да прегледаме, отново плановете и ще говорим и за обзавеждането. Имам изградено цялостно виждане за нещата, което ще се радвам да бъде възприето.

И като показа с кимване, че разговорът е приключил, остави Джулия да размишлява, седнала върху масата.

Чувството за триумф се изпари още щом се прибра в стаята си. Получила бе каквото искаше, но не се чувстваше горда с победата си. Измерваше с неспокойни крачки, стаята си, после седна на леглото. Нещо не беше наред. Разсеяният й поглед се спря на един до болка познат мотив от ръчно плетената покривка на леглото. И изведнъж я осени като светкавица далечен спомен. Видя приведената фигура на майка си, чу тихия й глас, изящните движения върху разноцветната покривка, чиито мотиви изработваше с такова търпение. А после видя себе си — стотиците хитрини, с които петгодишното момиченце настояваше да му обърнат внимание. Чак сега си даде сметка какво не беше наред. Бе постъпила с Джулия като безцеремонно и капризно дете, а сълзите й бяха послужили като отдавна забравеното оръжие, с което измъкваше от баща си всичко, което пожелаеше. „Господи! — помисли си. — Завинаги ли си оставаме деца? — Обхвана я срам. — Бедната ми майка! Бедната Джулия! Трябва да съм била нетърпимо досадно тиранче като малка, но защо и сега се държах по същия начин?“ Внезапно и се прииска да се махне от стаята.

Отиде в конюшнята и прегърна шията на Шеба, която приятелски се отърка в нея и доволно изпръхтя. Имаше нещо трогателно в доверието, с което кротката кобила приемаше ласката на ръцете й. Сълзите й потекоха свободно и тя захлупи лице върху слабо потръпващата шия.

Нямаше представа колко време бе стояла така, когато нечии стъпки я върнаха към действителността. Изпита ужасно неудобство, че могат да я видят в такова състояние, и се надяваше да остане незабелязана. Нямаше желание да разговаря с когото и да било точно в този момент.

Опита се тихичко да оседлае Шеба, но стъпките все повече приближаваха и спряха точно зад гърба й. Бренди се престори, че не ги е чула.

— Виж ти, не съм и мислил, че ще се натъкна на теб в тази ранна неделна сутрин.

Бренди едва не примря от изненада. Беше Джейк.

— Е, значи си се излъгал.

Опита се да говори с твърд глас, както беше гърбом към него, само ръцете й силно стиснаха поводите.

— Мислиш ли, че можем да поговорим? — внимателно каза той.

— Джейк, за днес си имах достатъчно вълнения. Нямам нужда от каквито и да било съвети по отношение на вуйчо и Джулия, така че ще ти бъда благодарна да не засягаш неща, които се отнасят лично до мен.

— Нямам намерение да говоря за тях. Става въпрос за нас двамата.

Бренди се завъртя на пети, за да застане с лице към него.

— Не виждам какво толкова има да се говори.

Оседланата Шеба усети гнева на Бренди и нервно затъпка с крака.

— Искам да знам какво става с теб — настоя Джейк. — Премести се в Билингс и прекъсна всякаква връзка с мен, без никакво обяснение. Твърдиш, че между нас никога не е имало нещо и отказваш да говориш за това. Не мислиш ли, че е време да обясниш някои неща?

Ядният пламък в сините му очи се срещна с искрящия й гневен поглед. Без да му отговори, тя се метна на кобилата и излетя навън в бесен галоп.

Едва когато бе изкачила отсрещния хълм намали ход и позволи на кобилата да си отдъхне. Чак сега усети, че цялата трепери. Срещата с Джейк й дойде твърде много за тази сутрин. Забрани си да мисли и се остави на успокояващата ласка на вятъра, стоплен от лятното слънце. Наоколо цареше тишина и само чаткането на копитата смущаваше покоя на прерията. След това долови друг звук. Усети го подсъзнателно, преди още да го бе чула. Във въздуха се носеше ехото от други копита, които бързо я застигаха.