Включено в книгата
Оригинално заглавие
Autobiografija, (Пълни авторски права)
Превод от сръбски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 104 гласа)

В КАЗАРМАТА

Два пъти в живота вземат мярка на човека — веднаж, когато постъпва в казармата, и втори път, когато умре. Защо мерят човека, когато умре, това ми е ясно; то си има своите практически съображения. Но никак не мога да разбера защо го мерят, когато постъпва във войската. Казват, защото в казармата не приемали хора с тесен гръден кош. Аз пък никъде не съм виждал толкова тесногръди хора, колкото във войската.

Това вземане на мярка, когато човек постъпва в казармата, се нарича наборна комисия. Тоя преглед става също така два пъти в живота — един път, когато човек си осигурява живота в осигурителното дружество, и втори път, когато си осигурява смъртта, постъпвайки във войската. И също както ловкият осигурителен агент ви наговаря с думите: „Осигурете си живота, за да можете спокойно да умрете!“, точно по същия начин и екзалтираният воин ви говори: „Умирайте спокойно, за да живеете вечно!“

Аз, разбира се, не смятам, че постъпвайки във войската, човек се абонира за смъртта. Много зле щеше да бъде, ако беше така. Напротив. Армията е нещо като лотария — по-често се случва да изпуснеш печалбата, отколкото да спечелиш. Така че да постъпиш във войската, по-скоро е равносилно на това да си купиш от лотарията на смъртта билет, който има много малко изгледи да спечели. Само че тая печалба е в буквалния смисъл на думата печалба.

Тия неща много мъдро и привлекателно ни обясняваше нашият ефрейтор Любо. Той най-старателно се опитваше да ни убеди в красотата на войнишкия дълг.

На война никога не се знае кой ще загине и кой ще остане жив. Често пъти загива тъкмо тоя, който мисли, че няма да загине, и остава жив оня, който смята, че ще загине. В интереса на реда и дисциплината много по-добре би било естествено, ако още от началото се знаеше кой ще загине. Ще ми каже командирът толкова и толкова трябва да загинат и аз посочвам: ти, ти, ти и ти — в разход. И ти си загиваш, и всичко е наред, и списъците са изправни — да ти е драго да работиш. Ама откъде ще знаеш. Става, както дойде, не всеки куршум улучва. Твой дълг е да загинеш. Ако не загинеш, не си виновен ти.

Може би поради всичко това комисията, която извършва прегледа на новобранците, много ми прилича на ветеринарната комисия в кланицата, която подбира кое е подходящо за клане и кое не е. Тая наборна комисия се ръководи от една наистина чудна логика: негодното за живот тя признава негодно и за смърт, а годното за живот — годно и за смърт.

След като комисията ви прегледа и ви признае за годен, остригват ви, обличат ви в униформа и от тоя момент вие ставате съвсем еднообразен. Постъпвате във войската с много свои качества, но началството решава, че в казармата не са ви необходими толкова отличителни черти и намалява броя им. Вие ставате еднообразен.

Еднообразието в казармата се изразява в това, че войникът трябва да бъде остриган, да бъде облечен в униформа и да не разсъждава. Особено последното е едно от най-съществените условия на еднообразието.

— Войникът няма защо да разсъждава — обясняваше ни ефрейторът. — Какво остава за господин майора, ако всички ние вземем да разсъждаваме. Ти трябва да слушаш, това е, а не да мислиш.

В края на краищата човек не знае какво да прави в живота — да разсъждава или да не разсъждава. В училището чуваш постоянно да ти казват: „Учи се, синко, да мислиш! Тежко ти, ако не знаеш да мислиш в живота.“ Като свършиш училище и те вземат в казармата, казват ти: „Не смей да мислиш! Не си дошъл тук да мислиш.“ Когато пък се ожениш, жена ти ти казва: „Моята работа е да си гледам живота и къщата, ти да му мислиш!“ А държавата те осъжда на две години затвор, защото си мислил.

Иди разбери след това дали е по-добре да мислиш, или да не мислиш. Тия, които мислят, твърдят, че е по-добре да не се мисли, а тия, които не мислят — че е по-добре да се мисли.

— Докато аз мислех и разсъждавах, той трупаше пара по пара и ето го днес богаташ, а аз — последен бедняк — казва един неудачник.

— Щом почна — да мисля и обмислям нещо надълго и широко, то става точно наопаки, свърша ли нещо слепешката, то излиза точно както трябва — заявява един опитен човек.

Така се разкайват ония, които са мислили. А ето какво казват ония, които не са ми слили:

— Да бях на времето мислила, не щях тебе да взема — казва младата жена на по-възрастния си мъж.

— Не съм мислил, брат, да бях мислил, не щеше да ми се случи това — оплаква се оня, който е изгубил безвъзвратно нещо.

Слушайки всички тия оплаквания, човек не може да не се запита: кое е по-добре — да мисли или да не мисли. Изглежда все пак, че всичко зависи от професията. Има професии, при които е абсолютно необходимо да се мисли, има и други, при които това поне не е задължително. Към първата категория — ония, които са задължени да мислят, спадат например шофьорите, ватманите, пилотите, машинистите и кормчиите. Хората от всички останали професии — държавниците например, професорите, писателите, висшите и низши чиновници, свещениците и офицерите принадлежат към втората категория.

Щом облечеш униформата и престанеш да мислиш, ти веднага ставаш войник, вкарват те в строя и те учат да се равняваш. Равнението, на което много държат в казармата, има за цел да подравни хората като с конец и да ги научи никой да не излиза пред другия. Командирите изразходват доста сили и време, за да внедрят във войниците тоя полезен навик, и все пак, щом напуснат казармата, те веднага го загубват — може би защото в живота повече се цени способността да излезеш пред другите.

Друг навик, който се създава в казармата, е умението да вървиш в крак. Не бива нито да изоставаш, нито да избързваш, а трябва да вървиш в крак с тоя, който е до тебе, с оня пред тебе и оня зад тебе. Тук твоята университетска диплома нищо не струва. Тя не ти дава право да направиш по-голяма крачка. Ти трябва да вървиш постоянно крак в крак с тоя, който във войската за пръв път се е остригал и за пръв път тук е научил презимето си. Спомням си, че в Македония веднъж видях кон и магаре, впрегнати заедно. Те трябваше да вървят в крак. Но колкото пъти нещастният кон се опитваше да направи по-голяма крачка, да ускори хода, усилията му все се разбиваха в ината на магарето, което ту не искаше да върви бързо, ту спираше или пък във философската си разсеяност теглеше в съвсем противоположна посока. Ако в казармата бе позволено да се мисли, тоя пример предлага богат материал за размишление и би могъл да послужи евентуално като подходящо сравнение.

Щом се научите да марширувате, започват да ви учат да удряте крак. Това удряне на крак е толкова важно нещо, че оня взводен командир, чийто взвод може така да удря крак, че калдъръмът да пращи под ботушите, добива специална похвала. Защо е необходимо така да се удря крак при маршировка, и до днес не ми е ясно. Може би това става по предписание на военния устав, според който цел на всяко движение е да се преодолее известно разстояние, за известно време, с възможната най-малка загуба на сили. А може би това е просто обикновена услуга, която армията прави на общината и държавата, като набива камъните на калдъръма по улиците и утъпква друмовете.

Целта на това бясно удряне с крак може би щеше още за дълго да ми остане непонятна, ако неотдавна не ми бяха обяснили, че то е било измислено и въведено във военния устав от армейските доставчици на ботуши.

След като се научиш да се равняваш и да маршируваш, започват да те учат как да поздравяваш началството. Да не поздравиш някого в обществото, се счита за неучтивост, но да не поздравиш началството във войската, това е вече престъпление. Затова на обучението на войниците в отдаване на чест се отделя особено внимание и военният правилник в това отношение е особено изчерпателен и ясен. От него войникът научава на първо място, че когато срещне началника, когото трябва да поздрави, при поздрава той трябва да обърне глава на тая страна, от която минава началникът, а не на обратната. Това наистина е много мъдро правило. Освен това той трябва да знае, че е длъжен да поздрави началника, когато минава покрай него, а не, да кажем, след като го е отминал вече. „При известни случаи — казва се мъдро в правилника — войникът може да поздрави началника си по-рано, отколкото позволява предписанието, в случай че забележи, че началникът го е погледнал веднаж и няма вероятност да го погледне втори път.“ Много хубаво и похвално е наистина, че тия предписания дават такава широка инициатива на войника.

Макар че обучението в отдаване на чест не спада към най-тежките военни упражнения, някои правила все пак ме смущаваха. Как отдава чест простият войник, това ми бе ясно, но във военния устав има предписания и за това как трябва да поздравяват началството барабанчиците и тръбачите. Хайде и това би могло да се разбере. Но според правилника музикантите бяха длъжни да отдават чест всеки „според характера на инструмента си“. Ето това никак не можех да разбера. Да кажем, че флейтистът, ако иска да поздрави началството „според характера на инструмента си“, трябва, щом се зададе някой офицер, да започне да свири с уста. Добре, това разбирам. Да кажем, че и тъпанджията иска да поздрави началството „според характера на инструмента си“ — щом се зададе офицерът, то той е длъжен да бухне с юмрук по гърба първия, който му се изпречи на пътя. Добре, и това разбирам. Но как могат да поздравят началството „според характера на инструмента си“ ония, които свирят на бас-туба? Един такъв поздрав, отдаден „според характера на инструмента“, би могъл да звучи дори неучтиво.

След като преминеш и това така важно обучение, отдаването на чест, тогава ти дават пушка и от тоя момент не пушката принадлежи на тебе, а ти принадлежиш на пушката, т.е. пушката е главното, а ти си един вид прибор към нея. Ти например можеш да бъдеш кален, но пушката трябва да бъде чиста; може да си счупиш и носа, да си изгубиш ухото или пръста, но на пушката не бива да се развали нито една бурма. Ти можеш да се загубиш, можеш, ако ти харесва, да загинеш, с една дума, можеш да не си налице, но пушката трябва да бъде налице. Ако ти пострадаш, разболееш се, да кажем, от треска, навехнеш си крака, изсипеш се или ти се откъсне бъбрекът, изпращат те в лазарета, там ти дават няколко грама хинин, от който няколко дена ти пищят ушите, и пак се връщаш в строя. Ако пушката пострада обаче, тогава съставят комисия, преглеждат пушката от всички страни, проучват въпроса, пишат доклад, опаковат я внимателно и я изпращат на поправка, откъдето тя се връща отново в строя вече съвсем здрава. Теб те взимат във войската от дома ти, от родителите ти без никаква разписка. Ако се върнеш след две години, върнеш, ако не — здраве да е. А пушката се взема под разписка. В разписката се означава, че тя е взета в изправност, за да се върне също в изправност. Не се ли върне, започват следствия, рапорти, комисии, търсене на отговорности и не знам още какво.

Щом получиш пушка, започваш да се учиш да стреляш с празна пушка. Ако всичко се свършваше с това, то човек наистина би излязъл от казармата, усвоил едно полезно умение. Стрелбата с празна пушка има голямо приложение в живота. Най-много се използува тя в политиката, но също така не по-малко и в науката, литературата, най-вече в личния (имам пред вид семейния) живот.

Но обучението в казармата не свършва със стрелбата с празна пушка. Един хубав ден ти дават в ръката патрони, слагат на известно разстояние някакво плашило — човек от парцали, и ти се учиш да се целиш. Тоя парцален човек стои храбро и хладнокръвно пред дулата на пушките, надявайки се наивно, че човеколюбието ще надделее у повечето от войниците и те няма да го улучат. В повечето случаи така и става.

Винаги съм бил на мнение, а от това мнение аз не съм се отказал и до днес, че тоя парцален човек трябва да бъде облечен в униформата на околийски началник. По тоя начин биха се постигнали две цели. Първо, голяма част от момчетата от народа биха се целили много по-внимателно и по-точно и, второ, те биха усвоили в казармата един много полезен навик, който често ще им бъде нужен в живота, когато въстават срещу властта. В това се състои, струва ми се, и смисълът на военния устав, който казва, че целта на единичното стрелково обучение е всеки отделен боец да се научи да изпълнява с разбиране и с твърда воля всички свои задължения в боя дори и тогава, когато не е под надзора на началниците си.

След като новобранецът се научи да се равнява, да марширува, да удря крак по калдъръма, да поздравява, да стреля в човек и да не мисли — той е вече наполовина войник. Втората половина ще му даде теорията.

— Войникът е съставен от теория и практика — казваше нашият ефрейтор, който едва ли би могъл да прочете някъде тая мъдра мисъл, но вероятно я бе чул някъде и някога.

Не зная как изглежда тоя човек или, ако щете, войник, съставен от теория и практика. Но войниците вероятно си го представят така: новобранецът, доведен от дома такъв, какъвто си е, е съставен само от теория. Но щом се научи да се равнява, да марширува, да удря крак, същият тоя новобранец е вече споена теория и практика и става боец. Пушката в ръцете на новобранеца, който не умее да стреля, е само теория, но когато той се научи да убива хора, това е вече практика. И от спояването на тая практика с теорията се образува войникът.

Впрочем теорията е най-практичното нещо в казармата, от нея ние извлякохме най-широки и най-полезни знания. Така например на занятията по теория ние научихме от нашия ефрейтор какво е отечество и какво е четка, какво е държава и какво е войнишко канче, какво е победа и какво е чесало, както и редица други полезни знания, които е невъзможно да се изредят тук. Между другото на занятията по теория ние научихме от нашия ефрейтор, че всеки сърбин през целия си живот чак до смъртта си е войник.

— Като си отслужите службата, вие си отивате по домовете. Не недейте да мислите, че държавата ви зачерква от списъците си. Не, братчета, цял живот тя ще ви вика, щом дотрябвате на отечеството.

Много по-късно се уверих колко верни са тия думи на нашия ефрейтор. Цял живот човек не може да се отърве от войската, постоянно се сещат за него.

Един ден, няколко години след като бях отбил военната си служба, получих чрез полицията съобщение, в което ми се напомняше, че при издаването не съм предал в казармата конското чесало и следва да се явя в еди-кое си поделение, интендантски склад № 3, и да го представя. Аз сгънах съобщението и написах на обратната страна ясно и четливо с кирилица, че съм служил в пехотата и следователно не съм могъл да имам зачислено никакво чесало, а и да съм го имал, то съм го предал. Смятах, че това обяснение е достатъчно, за да ме оставят на мира. Но се оказа, че съвсем не е така.

Оставиха ме на мира за година-две, докато един ден се получи съобщение, с което отново искаха от мен чесалото. Дадох същия отговор, както преди няколко години, но това никак не ми помогна. Където и да идех, съобщението, с което искаха от мен чесалото, неотменно ме преследваше. Смених ведомства, смених професии, съобщението, с което искаха от мен да върна чесалото, навсякъде ме преследваше. Отидох в чужбина — съобщението след мен, отидох на курорт, на лечение — съобщението след мен, опитах се да се преселя да живея на село и тук пристигна след мен съобщението, с което искаха да върна чесалото.

Когато видях най-после, че заради това чесало ще си загубя нервите, за да се отърва от тая напаст, взех един ден съобщението и отидох във въпросното поделение и неговия интендантски склад № 3. Посрещна ме много любезно един интендантски капитан. Казах му в какво се състои работата, обясних му, че съм служил в пехотата и следователно никога не съм имал зачислено никакво чесало, че навярно е станала някаква грешка.

— Друго нещо би било, ако търсехте одеяло. Това вече разбирам, на всеки войник се зачислява одеяло. Но за какво му е, моля ви се, на пехотинец чесало?

— Ама разбира се, разбира се! — каза убедено капитанът, взе писалката и записа моето обяснение. След това ме изпрати, успокоявайки ме. — Много добре сте направили, че сте дошли да се обясните лично. Трябваше по-рано да го сторите и нямаше да имате такива неприятности.

Отидох си със спокойна душа и успокоени нерви. Но не случайно нашият ефрейтор казваше: „Недейте да мислите, че държавата ви зачерква от списъците си. Не, братчета, цял живот ще си спомня тя за вас.“ И наистина, след една година в полицейския участък отново се получи съобщение, с което сега искаха от мен да представя чесалото и едно одеяло. Това съобщение тръгна като опашка след мене от канцелария в канцелария, от държава в държава години наред. Нервите ми пак започнаха да се разстройват. Започна да ме преследва мисълта или да променя поданството си, или да се самоубия. Най-после взех пак съобщението и отидох в съответното поделение, интендантски склад № 3. Там заварих един друг, свръхсрочен капитан.

— Разбира се — каза той, след като му обясних всичко подробно. — Цялата грешка идва оттам, че моят предшественик погрешно е записал вашето обяснение. Откъде бихте могли да имате вие чесало? Глупости — пехотинец и чесало. А и одеялото, моля ви се, не може да не сте го върнали. Одеялото не може да се изяде, положително сте го върнали. Съвсем друго нещо е, да кажеш, канчето за храна. Именно войниците често губят канчетата си за храна или им ги открадват.

— Да, канчето за храна е вече друго нещо — съгласих се аз и си отидох радостен, че можах най-после да уредя тая работа и да се отърва завинаги от един призрак, който беше започнал да ме преследва и насън.

В продължение на няколко години аз се чувствувах отлично, докато един ден в полицейския участък отново се получи съобщение, с което искаха от мен да представя чесалото, едно одеяло и едно войнишко канче. И оттогава ето вече няколко години това съобщение непрестанно ме преследва, преследва, преследва, преследва — ще ме съсипе. Насън и наяве непрестанно виждам чесало, одеяло, канче. Тия три предмета така ми се втълпиха в главата, така сраснаха с мен, че ако, не дай боже, у нас имаше аристокрация, то аз спокойно бих могъл да ги вплета в своя семеен герб — на фона на едно простряно одеяло кръстосани чесало и войнишко канче.

По тоя начин аз окончателно се убедих в правотата на думите на нашия ефрейтор, че сърбинът през целия си живот трябва да бъде войник или поне цял живот да поддържа връзка с казармата. Да бях знаел, че е така, можеше да остана на постоянна служба в казармата. Още повече, че имам прекрасни изгледи за бързо авансиране. Ето например от четиридесет години съм запасен ефрейтор от сръбската армия. Ако на всеки чин бях престоявал по толкова, за сто и двадесет години служба щях да стана фелдфебел.

Собствено моето военно звание си има своите положителни страни. Най-напред аз съм доайен на сръбските ефрейтори и освен това ние двамата с Наполеон сме най-знаменитите ефрейтори в цяла Европа. Той е знаменит с това, че е заменил ефрейторското си звание с императорска титла, а аз — че цели четиридесет години не замених своето с никакво друго звание.