Включено в книгата
Оригинално заглавие
Autobiografija, (Пълни авторски права)
Превод от сръбски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 103 гласа)

ИСТОРИЯ

Несъмнено историята е полезна на първо място с това, че благодарение на нея учениците се упражняват да произнасят страшно трудни думи и пречупвайки така езика си, се подготвят да изговарят разни главоломни химически, физически и висши математически дефиниции. А владетелите от Старата история наистина са носели такива страхотни имена, че човек трябва да притежава факирска мощ, за да може да ги произнесе. И не само че тия имена са сграхотни, но в тях според мен няма и нищо владетелско. Какъв е, моля ви се, тоя крал, който се нарича Успретезен[1], Чандрагупта[2] или, да кажем, Кудурнагупта[3]? Представете си възторжен народ, който поздравява своя крал по следния начин: „Да живее негово величество Успретезен I и нейно величество Успретезеновица!“ Мисля, че такива имена са достатъчен повод, за да охладнее династическото въодушевление на народа, още повече като се има предвид, че не един, а цяла династия Успретезеновци са яхали на гърба на египетския народ и са го владеели някакви си двеста години все под това отвратително име.

И да бяха поне един или двама, а то цялата Стара история е пълна с такива страхотни имена, така че по-лесно е човек да мине през непроходимите американски джунгли, отколкото през Старата история. Може би всички вие си спомняте за оня злополучен Артаксеркс, с когото си чупеха езика толкова поколения. Докато не знаехме думата Артаксеркс[4], ние си чупехме езика с народните скороговорки: „Поп пося боб“ или „Петър плет плете, по три реда плет преплита, плети, Петре, плета“. Но щом научихме името Артаксеркс, изоставихме всички народни скороговорки, хванахме се за Артаксеркса и започнахме с него да си чупим езика и дори да се обзалагаме. Седнем петима-шестима души в кръг, заложи всеки по едно копче и който изговори думата Артаксеркс, той печели.

За да запомним всички останали имена, които ни причиняваха трудности, ние естествено използувахме и други начини.

Нашето време не познаваше нито футбола, нито тениса, нито кой да е от днешните спортове. Тогава ние играехме с прашки, играехме на роби и на ениджаес. За прашката би могло да се каже, че е почти спортна игра, докато на роби играехме с тухли и почти винаги завършвахме играта с по някоя разбита глава. Третата игра, ениджаес, ни бе останала в наследство от турците заедно с халвата, бозата и дондурмата[5]. Тя се играеше по следния начин: един от нас, на когото паднеше жребият, се прегърбваше, а останалите го прескачаха, стараейки се да не го докоснат с крака или с която и да е друга част на тялото си. Събирахме се, нареждахме се по пет-шест души в кръг и един ни броеше, произнасяйки следните непонятни думи: „Игис, ипик, ушур, топидушур, сойле, манойле“ и т.н. или пък — „Ендем, дину, саракатину, саракатика тика елем, белем, буф!“ Оня, на когото паднеше думата „буф!“, заемаше турска поза, а ние, останалите, го прескачахме, изговаряйки при всяко скачане пак някакви непонятни думи. Доколкото си спомням, те бяха следните: „Ениджаес, манджебиргебирговац, бир мамузлари, бир капаклари, бир топузлари“ и т.н.

За да запомним странните исторически имена, на нас ни хрумна щастливата мисъл да ги използуваме в играта на ениджаес и започнахме вместо горните думи да употребяваме следните владетелски имена: Клеомброт[6], Киаксар, Асерхедон[7], Сенохариб[8], Сезострис[9], Тахаракуа, Каракала[10], Артаксеркс. На когото паднеше последната дума — Артаксеркс, той трябваше да се прегърби, а ние, останалите, го прескачахме, изговаряйки следните владетелски имена: „Кудурнагупта, Чандрагупта, Асурбанипал[11], Навуходоносор[12], Тиглатполисар[13], Набополасар[14], Агесилай[15], Аменемхат[16], Успретезен.“

Така ние свързвахме приятното с полезното — хем намерихме начин да научим трудните царски имена, заменяйки непознатите думи на играта с други много по-благозвучни, хем дадохме възможност на тия силни царе и те веднъж с нещо да бъдат полезни.

След като си пречупихме по тоя начин езиците, ние се почувствувахме вече в състояние да навлезем и в самото изучаване на историята, която е иначе един от най-интересните предмети в прогимназията.

Както е известно, историята се дели на стара, средна и нова. В началото на учебника, пред Старата история, като един вид предговор към историята, стои предисторическото време, а на края, след Новата история, като послеслов или може би като „поправка на печатните грешки“, която се прилага на края на всяка книга — идва Най-новата история. Впрочем започваща с една революция, Най-новата история наистина е корекция на печатните или, по-точно казано, на политическите грешки на миналите векове.

Когато човек, свободен от задължението да си знае урока, хвърли поглед върху историята, ще остане горе-долу със следните, впечатления за нея:

Стара история: строене на пирамиди, дълги и красноречиви беседи, философствуване, култ към много богове и много жени.

Средновековие: вяра в един бог и постоянни войни и кланета заради тоя един бог. Култ към жената и постоянни борби и убийства за нея.

Новата история започва с една историческа фалшификация и завършва с фалшификация на историята.

Историците смятат, че Новата история започва от великото събитие — откриването на Америка, но съдейки по всички последици от това събитие, изглежда, че не ние сме открили Америка, а тя нас. Американците поне стоят на това гледище и смятат твърдението, че ние сме ги открили, за историческа фалшификация. Доста отдавна аз имах възможност да се запозная с един много симпатичен американец, господин Марк Твен. Той продаваше лимонада, но се занимаваше и с боядисване, бръснене и приготовляване на есенция за кисели краставици. Когато веднъж ми предложи същата тая есенция като американско откритие, ние с него завързахме разговор за откриването на Америка.

— Не, господине! — отговорих му аз. — Не виждам никакво основание да си купувам есенция от Америка. Ние, европейците, сме открили киселите краставици, следователно ние сме задължени да открием и есенция за тях.

— Така ли? — запита той. — Вие сте също така открили, струва ми се, и Америка?

— Да, господине, ние, европейците, сме открили киселите краставици, ние сме открили и Америка.

— Да, да, спомням си — отговори господин Твен любезно. — Ах, да знаете как приятно бяхме изненадани ние американците, когато ни открихте.

— Как?! — учудих се аз.

— Да. Ние, знаете, ви очаквахме хилядолетия, бяхме загубили вече търпение и постоянно се питахме: „Ще дойдат ли най-после тия хора да ни открият?“ Спомням си дори, че когато един ден пристигна Христофор Колумб, моят дядо го посрещна с думите: „Ех, дълго ни накарахте да чакаме!“

— Но как, за бога, вашият дядо е могъл да посреща Колумб?

— И аз винаги съм се учудвал на това, но, виждате ли, в историята има необясними явления, които историците един ден вероятно ще обяснят.

— Значи, вие не признавате великата заслуга на Колумб?

— Ах, как не! Неотдавна един мой — приятел, господин Джон Боутер, се опита да преплува с лодка от Америка до Европа и не успя, а това само увеличава значението на Колумбовия успех.

— А как преценявате усилията на испанския крал Фердинанд, който е подпомогнал парично откриването на Америка?

— О, аз ги ценя високо, още повече, че в това предприятие е участвувал и американски капитал. Аз и сега имам седем акции от фирмата „Дружество за откриване на Америка“, основана от крал Фердинанд, но мога да ви кажа поверително, че у нас, в Америка, тия акции вървят много лошо.

— Защо?

— Вероятно за това, защото ние, американците, сме много разочаровани от откриването на Америка.

— Разочаровани?

— Да. Ние все повече се убеждаваме, че Европа е открила Америка, за да има кой да й дава заеми. И аз започвам да вярвам, че жителите на Марс, имайки пред вид нашия опит, твърде старателно се предпазват от възможността да бъдат открити от Европа.

Струва ми се, че този господин Марк Твен беше прав и затова казах, че Новата история започва с една историческа фалшификация — с откриването на един свят, който си е съществувал и преди това, а завършва с фалшификация на историята. Към края на Новата история се е родил един интересен исторически автор. Нарича се Наполеон Бонапарт. Той не е писал история, както би могло да се помисли, а я правил. Разрушавал държавни граници, събарял династии, измислял нови народи и създавал нови държави. Бил гениален фалшификатор на историята (ние балканците най-добре можем да докажем това). Направил такъв исторически миш-маш, че хората започнали да се плашат да не би да му хрумне да измени и формата на земното кълбо. Макар че неговата дейност се отнася към Най-новата история, с раждането си той завършва периода на Новата история, който ние наследихме като подарък от него.

Трябва да призная, че от всички тези исторически периоди на нас учениците най-много ни харесваше предисторическата епоха. Нито има държави, нито владетели, нито годините се броят, нито пък има писменост, за да се запише нещо, та да го изучаваме след това. Ако човечеството се бе развивало в това направление, то днес нямаше и да съществува историята като училищен предмет. Впрочем тя пак не би съществувала, ако сред народите не се бе появила една особена секта хора — така наречените историци. Те бързо се размножили като досадни насекоми. Изтъкани от любопитство и търпение, тези хора започнали като молци да се ровят в стари книги и прашни ръкописи; започнали да преобръщат камъни и да чегъртат, да се изкачват по крепостните зидове, да се щурат сред развалините, да копаят в основите на сградите, да разкопават гробове и от историята, която някога с такова удоволствие се предавала от уста на уста под звуците на гуслата, те направили училищен предмет, който се разтяга като хармоника все повече и повече с всеки изминат ден. През древността и в Средновековието е имало по-малко историци, та и затова не всичко е записано. Това прави историята на старите и на средните векове доста приятно четиво. Колко приятни ни бяха например ония уроци за старите векове, които започваха с думите: „Малко неща се знаят за събитията през тая епоха“ или пък: „Втората половина на менфиския период, която се състои от няколко столетия, е покрита с мрака на неизвестността и не са останали никакви паметници от нея.“ Изразът „покрита с мрака на неизвестността“ е толкова приятен и удобен за учениците, че и в интерес на учениците, и в интерес на съответните народи не би било лошо много събития от известната и писана история да бяха „покрити с мрака на неизвестността“.

Но в увековечаването на събитията от новата история се е отишло вече твърде далеч. Всеки учител по история е сметнал за свой дълг да отбележи по нещо, а можете да си представите колко учители по история има по света. И не стига, че всяко събитие се описва най-обширно, но историята все повече и повече се простира и върху ония части от света, за които досега изобщо не се е държало сметка. Преди историята е обхващала само една малка част от Изтока, но след това започнала да се разпростира все повече и повече върху всички континенти, докато не обгърнала целия свят и не достигнала и до най-затънтените кътища на земята. Представете си сега какво ще бъде през бъдните векове, когато историците ще започнат да отбелязват и това как негово величество престолонаследникът Нюканука изпекъл на шиш негово величество краля-баща Путафута и заедно със своето кралско правителство го изял, за да наследи престола му, или как нейно величество кралицата Папаруха отсякла главата на седемнадесетия си мъж, оженила се за осемнадесетия и го направила крал под името Сисогора I. С други думи, представете си как ще изглежда историята след петстотин години, колко томове ще има, колко имена, колко дати и за какви ли не събития ще разказва. А представете си и положението на ония нещастни ученици, които тогава, след четиристотин-петстотин години, ще трябва да учат история! Винаги когато помисля за тия нещастници, аз се смея над съдбата им също както циганинът в приказката за правосъдието на Митхад паша:

Като нишки валия Митхад паша много сурово наказвал крадците и грабителите. Бесел крадците дори за две пилета и до обесения поставял предмета, който е откраднал, за да види всеки защо е наказан. Веднъж довели при него трима цигани. Единият бил откраднал дренки, вторият — едно яйце, а третият — любеница. Пашата ги строил в една редица и им заповядал всеки да глътне онова, което е откраднал, без да го дъвче. Първият циганин глътнал лесно дренките и започнал да се смее на глас.

— Защо се смееш бе? — попитал го пашата.

— Смешно ми е, милостиви паша, като си помисля как оня третият ще глътне любеницата.

Подобно на тоя циганин и аз се смея винаги когато помисля за ония ученици, които след четири-пет столетия ще учат история. Ние глътнахме дренките, но как те, нещастниците, ще глътнат любеницата!

Но ние учехме не само история на света, а и историята на сръбския народ, която за нас има по-голямо значение. Този предмет ни се отдаваше по-лесно може би защото се, чувствувахме у дома си, а може би и защото учителят по тоя предмет ни беше симпатичен.

Не зная как е сега, но тогава учителят по сръбска история като по служебно задължение трябваше да бъде голям патриот. Той държеше надгробни слова на всички погребения, наздравици на всички сватби, поднасяше поздравления на всички концерти и всичките си речи започваше по следния начин: „Петстотин години как сръбското племе стене под чуждо робство…“ В часовете, когато говореше за победата на цар Душан при Велбъжд или за победата на другите владетели от династията на Неманичите, той така се удряше по гърдите, като че ли ни предизвикваше на двубой. А захванеше ли се за Първото въстание и за неговите герои — Синджелич, Раич, Зека и Конда, той така удряше с юмрук по масата, че ако турската войска би се явила в тоя миг отнякъде, тя сигурно щеше да се изплаши и да избяга. Тази част от историята той, разбира се, повече ни декламираше, отколкото разказваше. Няма-няма, па току се хване за народните песни, които той казваше така, като че ли си приглася на гусла. И понякога толкова се увличаше, че започваше да говори и с нас в десетерац[17].

 

Хайде, Живко, от четвърта пейка,

ако си ми юнак над юнаци,

я кажи ми, мой соколе сиви,

кой е този Лазаревич Лука[18]?

 

Живко, който беше тъкмо от Ужичката нахия[19], макар и да не обичаше да дели мегдан с учителите, прокарваше лъка на гуслата по струните на душата си и подхващаше също в десетерац като на свой роден диалект:

 

Малко бяха смелите герои

като този Лазаревич Лука.

Той пристигна нейде от Шабацко.

В Свилеуво — село плодородно —

Тодор и жена му Ефросина

го родили — бащин край да слави.

Туй било в хиляда седемстотин

седемдесет и четвърто лято.

 

— Ха така, Живко! — с възторг се провикваше учителят и пишейки му петица, добавяше:

 

Имаш мъдра и красива реч,

имаш сабя за юнашка сеч.

 

Но това, което можеше Живко, за нас останалите бе невъзможно. Така например, когато веднъж ме запита за Конда войвода, аз направих опит да вляза в ролята на ужичанин, но никак не ми се удаде. Започнах така:

 

Преди време Кондия войвода

в малка Македония живял,

в Македония покрай Поломня.

Дето виждал река да се лее,

брод намирал винаги през нея.

 

Разбира се, с тия прекрасни стихове аз не можах да очаровам учителя ни.

Но така беше само в часовете за Първото въстание. Всички останали периоди и всички останали уроци трябваше да учим наизуст, дума по дума, както дефинициите по физика или по геометрия. Така ги бяхме научили, че и посред нощ да ни събудеше, пак щяхме да му ги кажем наизуст. И до ден-днешен, вече след толкова години, аз помня дума по дума някои мъдри изводи на нашия учител по история. Ще приведа за пример само някои от тях, така както той ги казваше: „Крал Милутин се женил четири пъти, но това не е единствената историческа заслуга на този владетел. Освен женитбите си той разширил и границите на сръбската държава и т.н.“

„Днес вече е исторически неоспоримо, че цар Душан Силни е бил отровен. За това има твърде много доказателства. Едно от тях е и обстоятелството, че не е умрял от естествена смърт.“

„Крал Вълкашин е загинал в битката при Марица в 1371 г. Този факт е причина за прекратяване на неговото лично влияние върху държавните работи.“

„Стефан Дечански на младини бил ослепен. Но с него се случило нещо чудно, точно обратното на онова, което става с други владетели. Щом се възкачил на престола, той прогледнал.“

„Стефан Първовенчани е умрял на 24 септември 1228 година, но трябва да се има пред вид, че цялата политическа дейност на тоя владетел протича преди смъртта му.“

Въпреки че и предметът, и учителят ни бяха симпатични и макар че чувствувах известен граждански дълг към тоя предмет, аз никак не успявах да бъда в добри отношения с вего. Нашият учител ни казваше: „Само оня, който се обляга на миналото, е способен да гради бъдещето.“ Но, изглежда, поради това, че нямах минало и нямаше на какво да се облегна, аз бях съвсем неспособен да изградя бъдещето си.

Тъкмо благодарение на „учителката на живота“ — историята, аз повтарях класа. Това се случи по доста интересен начин. Пропаднах на изпита, защото сбърках годината, когато е умрял цар Урош, така че според мене излезе, че това е станало след битката при Марица. Можете да си представите как се хвана за косите нашият учител, който поне седем пъти ни бе прочел народната песен „Марко казва чие е царството“ и който бе клел люто Вълкашина:

— А известно ли ти е на тебе, че Вълкашин е убил Уроша?

— Да.

— Е, как е възможно тогава да тръгне той мъртъв от Марица, където е загинал, и да дойде да убие Уроша?

— Не зная.

— Е, като не знаеш, чети тогава през ваканцията и ела допълнително да се явиш на изпит.

И аз наистина четох през ваканцията и на поправителния изпит казах не само, че Вълкашин е убил Уроша, но отидох дори една крачка по-нататък и твърдях, че два пъти го е убил: първия път преди, а втория път след битката при Марица. Отстъпвайки така, аз отидох още по-далече и възприех мнението на Панта Сречкович, че „и трети път крал Вълкашин е убил крал Уроша“. Но изглежда, че тая моя примирителност не помогна много и аз трябваше да повтарям класа.

Сега се явява един интересен, чисто юридически въпрос, който аз не съм повдигал до днес, докато не излязоха на дневен ред военните репарации. По-късно, когато вече свърших училище, бе доказано и днес се смята като несъмнен факт, че Вълкашин не е убил Уроша, а Урош е умрял след битката при Марица. А това именно и аз твърдях на изпита и затова повтарях класа и изгубих цяла една година. Сега, значи, възниква въпросът кой трябва да ми заплати тая загуба от една година, нанесена ми поради това, че държавата тогава не е знаела собствената си история.

Бележки

[1] Успретезен — египетска династия (XX–XIX в. пр.н.е.).

[2] Чандрагупта — владетел на Северна Индия през втората половина на IV в. пр.н.е.

[3] Кудурнагупта — староиндийски владетел.

[4] Артаксеркс — персийски цар, живял в IV в. пр.н.е.

[5] Сладолед (тур.).

[6] Клеомброт — под това име са известни няколко спартански царе.

[7] Асерхедон — асирийски цар (VI в. пр.н.е.).

[8] Сенохариб — асирийски цар.

[9] Сезострис — под това име са известни няколко египетски фараони.

[10] Каракала — римски император от III в. н.е.

[11] Асурбанипал — асирийски цар от VII в. пр.н.е.

[12] Навуходоносор — име на вавилонски царе.

[13] Тиглатполисар — под това име са известни няколко асирийски царе.

[14] Набополасар — вавилонски владетел.

[15] Агесилай — спартански цар.

[16] Аменемхат — древноелипетска династия.

[17] Десетерац — метрическа стъпка, широко разпространена в южнославянския юнашки епос. Петостъпен хорей с цезура между четвъртата и петата сричка.

[18] Воевода във въстаническите войски на Караджордже.

[19] Турска административна единица.