Включено в книгата
Оригинално заглавие
Autobiografija, (Пълни авторски права)
Превод от сръбски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 104 гласа)

ОТ ТРЕТАТА ДО ДВАНАДЕСЕТАТА ЛЮБОВ ВКЛЮЧИТЕЛНО

Любовта е особен вид пиянство. След като човек изпие първата и втората чаша, отваря му се апетит, чувствува жажда и започва да поглъща чаша след чаша. Приблизително така беше и при мен и мога да кажа, че бях станал истински алкохолик. Още неизтрезнял от предишната любов, аз вече поемах новата чаша, която стоеше пред мен.

Това може би е най-доброто потвърждение на моето предположение, че любовта е навик — също както пушенето например. Има хора, които изобщо не пушат, а има и такива, които не могат без цигари; някои пушат с мярка, други не изпускат цигара от устата си; някои често менят тютюна и затова страдат от мъчителна и тежка кашлица, други по-рано са пушили, но след като са видели, че тютюнът им вреди, са го оставили, за да си подобрят апетита. Аз спадах към числото на страстните пушачи, които с удоволствие сменят тютюна и които запалват нова цигара веднага след като изгасне допушената.

Така аз изпълних младостта си с цял низ от любови, докато най-после се случи онова, за което народът казва: „Веднъж стомна за вода, два пъти…“.

Моята трета любов имаше вече известни реални стремежи, които нямаха нищо общо нито с яденето на кибритени клечки, нито със зазубрянето на испанските имена, които трябваше да казвам зад надгробните паметници. Влюбих се в нашата прислужница, която тежеше осемдесет килограма и с цялото си тегло притискаше сърцето ми.

Тази любов възникна у мен като реминисценция от моята ранна младост, когато сричах в ръцете на тогавашната ни слугиня азбуката на любовта, възпитавайки се по принципа на нагледното обучение. Когато се изповядвах в любов пред Фани (така се наричаше тя), едвам се въздържах да не извикам:

„Ах, душичке моя, нима мога да мисля в такива минути за шницел, но щом ще ми оставиш, остави поне и малко салата. Аз желая само тебе. С нетърпение чакам часа, когато ще те притисна в обятията си, та ако ще и шницелът да изстине!“

Спомням си и едно мое непубликувано стихотворение от това време.

 

Аз те любя, Фани,

че си едра в стана —

ако нямаш друго,

туй ще ми остане…

Като тежко бреме

сърцето ми губиш —

ах, кажи ми, Фани,

ти дали ме любиш?

 

Тая моя красива и идеална любов бе разрушена, както често бива в любовта, от една чужда интрига. Щом като подразбраха, че се мушкам в кухнята повече, отколкото е редно, родителите ми я уволниха и по тоя начин, поради липса на предмета на чувствата ми, изгасна и самата любов.

Четвъртата ми любов беше една ученичка от девическата гимназия с пламенни очи и немирна усмивка. Това беше един вид писмена любов, защото ние никога не разменихме нито дума. След първите взаимни усмивки започнахме да си пишем, да си пишем непрестанно. Все пак това имаше тая полезна страна, че в тая кореспонденция аз се научих да развивам мисълта си много по-добре, отколкото в писмените упражнения на тема „Изпечи и кажи!“ или „Познай себе си“. Упражнявах се не само да изразявам мисълта си, но и да употребявам всички препинателни знаци. Аз ги употребявах щедро всички поред, така че нито един знак не може да се оплаче, че е останал пренебрегнат. Ето например едно мое любовно писмо:

 

„Душичке!!!

Аз, те обичам?… с цялата си душа и; с цялото си «Сърце», на моето, същество?! Аз те моля. — да отговориш, на Писмото ми! колко се може по-скоро?

Твой любящ те, ах; до Гроба?“

 

Нейните писма бяха без всякаква пунктуация, което говори, че тя бе слаба в граматиката, понеже не можеше да си служи с препинателните знаци като мене.

Тая любов не завърши — тя просто угасна. Един хубав ден тя престана да отговаря на писмата ми, един хубав ден аз престанах да й пиша. Така постепенно и незабелязано ние се забравихме.

Петата ми любов беше глава от незавършен сантиментален роман. Влюбих се в една госпожа с двадесет години по-възрастна от мене. Тя имаше обаче такива съблазнителни трапчинки на бузите си, такива ситни бели зъби, такива сочни устни, че аз се разтрепервах с цялото си тяло, когато тя минеше покрай мене.

Любовта си не посмях да й открия, боейки се да не ми се надсмее, а донякъде и поради страх от мъжа й, който ми изглеждаше страшно отвратителен. Той ми приличаше на див звяр, задушил в лапите си агънце. Себе си виждах като свети Георги, който на бял кон спасява злочестата девойка. Тогава дори не предполагах, че злочестите девойки се чувствуват необикновено добре в лапите на такива диви зверове. Тая ми любов остана завинаги моя тайна.

За нея не узна никой освен моята възглавница, която прегръщах и целувах, щом останех сам у дома, шепнейки й нежни думи, предназначени за красивата госпожа с трапчинките и със сочните устни!

В шестата си любов стигнах вече до целувката. Това беше първата ми целувка, а първата целувка е нещо като малка матура, след която ученикът преминава в по-горните класове, където се изучава висшата математика на любовта с всички известни и неизвестни величини.

Докато не познавах вкуса на целувката, аз мислех, че тя е нещо като сладък бонбон. Но щом докоснах устните си до други устни, аз основно промених това си мнение. Първата целувка ми се стори като чаша пенесто шампанско, от което устните усещат някаква сладост, След което кръвта почва да кипи и да се вълнува, очите заблестяват, а главата се размътва. И чудно, щом отделих само устните си от другите устни, аз се почувствувах въоръжен с оня опит, който е необходим за любовта точно толкова, колкото и за всички останали прояви в живота.

Но опитът винаги носи разочарование. Така се случи и с тая моя любов. Впрочем разочарованието е най-обикновеният и неизбежен край на всяка любов.

Най-чудното е, че никак не мога да си спомня седмата си любов. Спомням си, че я обичах, спомням си, че и тя ме обичаше, спомням си, че си бяхме обещали да се обичаме до гроб — и все пак, ето на, никак не мога да си спомня коя беше тя.

Веднаж срещнах една красива дама, която ласкаво ми се усмихна. Тогава ми мина мисълта дали тя не е оная, която бях забравил. Събрах цялата си смелост и я запитах:

— Госпожо, спомняте ли си да съм ви обичал някога?

— Откъде мога аз да зная това?

— Би трябвало да знаете, защото несъмнено не бих пропуснал да ви го кажа.

— Никога не сте ми казвали такова нещо.

— Жалко!

Друга една дама дори уверявах, че тя е седмата ми любов, само че тя не може да си спомни. Но тя уверено ми отговори:

— Не, господине, аз имам точен списък на всички, с които съм се любила преди сватбата си, но вас ви няма в него.

Така че, въпреки всички мои усилия, никак не мога да си спомня коя беше седмата ми любов.

Осмата ми любов се разви изцяло по общоприетата любовна рецепта. Тя имаше разкошна руса коса, блестящи черни очи и ме обичаше много искрено. Дори поиска от мен да й се закълна във вярност. Закле се и тя. И един хубав ден, наскоро след като бе дала клетвата си, се влюби в друг.

Деветата ми любов протече също както в народните песни от сборника на Вук Караджич или поне приблизително по тоя начин, така че приличаше на стоплено старо ядене. Тя имаше разкошна черна коса и топли светли очи и аз я обичах много искрено. Поисках дори от нея да ми се закълне във вярност. Заклех й се и аз. И един ден, наскоро след като й се бях заклел, аз се влюбих в друга.

Десетата ми любов представлява една весела трагедия, която може би ще бъде интересна за вас.

Най-напред се запознах с нейния мъж, който беше необикновено любезен към мен. Той ме заведе у дома си и ме представи на съпругата си — една дяволита дребна жена, която говореше повече с очите, отколкото с устата си. Още при първата среща аз се влюбих в нея и бях необикновено щастлив всякога, когато мъжът й ме поканеше да ги посетя. Струваше ми се, че и тя не бе безразлична. Щом останехме за минутка-две сами, тя ставаше винаги много по-любезна към мен, отколкото в присъствието на мъжа си. Но и самият съпруг беше не по-малко любезен. Той ми оказваше особено доверие и се проявяваше като много искрен приятел. Веднъж ние двамата с него се разхождахме сами доста дълго по усамотените алеи на парка и тогава между нас възникна следният необикновен разговор:

— Доколкото забелязах, на вас моята жена ви харесва? — започна той съвсем сдържано и спокойно.

Аз се смутих страшно и ушите ми почервеняха като архимандритски пояс.

— Аз… такова — започвах да мънкам аз, — да… госпожата е много любезна… аз дълбоко я уважавам.

— Оставете, моля ви се. Какво е това стеснение. Ние сме вече достатъчно добри приятели, за да можем да говорим откровено. На вашите години жените не се уважават, а се любят. Нали?

— Но… такова… как така… ако вие се съмнявате нещо…

— Не се съмнявам, приятелю, никак дори не се съмнявам, а съм убеден, че вие сте влюбен в жена ми. За да ви успокоя, ще ви кажа веднага, че не ви се сърдя за това. Ни най-малко, вярвайте ми, ни най-малко!

— ???!!!

Неговите думи ме поразиха. Гледах го с отворени уста и целият се бях превърнал в един голям въпросителен и едновременно удивителен знак.

Вие не можете да ме разберете? — продължи той. — Естествено, изглежда малко чудно, аз като съпруг, но…

В тоя момент в ума ми проблесна съмнението, че той нарочно ме е довел в тая усамотена част на парка, за да изтръгне моето признание и след това да изстреля в гърдите ми петте куршума на револвера си. Затова започнах решително да се защищавам:

— Но, господине, аз твърдя, че не храня никакви подобни чувства към госпожата. Аз само я уважавам.

Той разбра опасенията ми и побърза да ме успокои:

— Вие може би се страхувате, че имам някакви лоши намерения към вас. Пази боже! Ще ви се изповядам и тогава ще разберете.

И той започна с приятелски доверителен тон:

— Вижте, млади приятелю, аз и жена ми сме в лоши отношения. Нещо повече, ние сме пред развод.

— Вие?! — удивих се аз.

— Не вярвате ли?

— Но това е невъзможно?

— Възможно е, приятелю. Не бива да се заблуждавате от това, че ние с нея се отнасяме много добре един към друг. Причината за това е, че се разделяме по взаимно съгласие. Тя не желае да живее повече с мен и аз не желая да живея повече с нея. Недейте пита защо. Но за вас това положение е много благоприятно. Ако успеете с любовта си при нея, един ден тя ще бъде свободна и напълно ваша. Само че, за да стане това, ние двамата с вас трябва да работим задружно, да се подпомагаме като приятели.

— Задружно…

— Да, да! Аз ще направя от своя страна всичко, за да ви помогна, от ваша страна вие също бихте могли да ми помогнете.

Аз все още гледах с изумление тоя чудноват съпруг, когато той продължи:

— За да мога по-лесно да поискам развод и за да се реши делото в моя полза, на мен ми е много необходимо едно доказателство, с което сега за сега не разполагам. Това доказателство бихте могли да бъдете вие!

— Аз?… Как?…

— Много просто. На мен ми е необходимо доказателство, че жена ми е неморална.

— Но…

— Чакайте, моля ви се. Морална или неморална, на мен това ми е съвсем безразлично. Мен ми е необходимо доказателство, а това доказателство бихте могли да ми дадете вие при малко повече добра воля.

— Не разбирам!

— Ще разберете. Обяснихте ли се вече в любов на жена ми?

— Но… гос…

— Слушайте, трябва да побързате, аз ще ви дам възможност. Обяснете й се колкото може по-скоро. Ако тя отказва и се противи, не отстъпвайте, действувайте по-активно. Деветдесет на сто от жените се противят при любовно признание само защото така е прието. Така че побързайте и действувайте! Щом се съгласи, не се задоволявайте само с любовното признание. Най-лошото при жените е да спреш насред пътя. Настоявайте и искайте среща, тайна среща. Тя, разбира се, ще се противи още по-силно. Ще ви каже: „Ах, това е твърде много, само това не!“ Но това е само фраза, която жените произнасят със същата искреност, с която търговецът ви се кълне, че тая и тая стока му струва точно толкова. Ако сте упорит, накрая вие ще успеете, тя ще приеме срещата. Единствената пречка тогава ще бъда аз. Ние двамата с вас ще се уговорим и аз, да кажем, ще замина някъде.

С все по-голямо и по-голямо удивление аз слушах тоя чудноват съпруг.

— Сега идва най-главното. Вие ще отидете на срещата. В това време аз всъщност няма да съм заминал никъде, както ще кажа на жена си, а с двама свидетели ще нахлуя в къщата точно когато и вие, и тя най-малка очаквате това. Ако успеете да наредите така, че в тоя момент да бъдете и без панталони, още по-добре. Жена ми, разбира се, ще изпищи и ще падне в несвяст. Аз ще се хвърля върху вас, ще ви съборя на земята, ще почна да ви ритам с крака, след това ще ви разбия с юмрук носа и ще ви оскубя един кичур коса — горе-долу толкова, колкото може да изскубе един честен съпруг в яростта си. После ще взема панталоните ви като corpus delicti, а вас, както сте си по долни гащи, ще ви изпъдя от дома. И всичко това, разбира се, ще стане пред двама свидетели. Ето, разбирате ли сега?

— Но, господине …

— Разбирам, вас ви смущава боят. Но, драги господине, любовта иска жертви. През средните векове рицарите са умирали, за да докажат любовта си към избраницата на своето сърце. Защо и вие да не бъдете един такъв рицар, готов да изяде малко бой.

— Добре, но как ще изглеждам аз в очите на госпожата?

— Когато бъдете без панталони, ще й изглеждате много добре. След това, като изядете боя, вие сигурно ще събудите нейното съжаление, а не забравяйте, че съжалението често пъти е извор на най-дълбока любов.

— Да, но тая некрасива роля, която ми предлагате?

— Приятелю, я кажете ми колко сте имали по математика в училище.

— Бях лош ученик.

— Личи си. Тук имате работа с една чиста и ясна сметка. Моята съпруга получава развод като морална, чиста и порядъчна жена. Прибавете към това, че тя е млада и хубава. Какво ще стане тогава? Ще се спуснат към нея от всички страни и ще ви я вземат под носа. Представете си сега, че стане точно обратното. Жена ми загубва бракоразводното дело като неморална съпруга, компрометирана с вас. Какво й оставя тогава. Оставате й вие, разбирате ли, само вие!

Логиката на тоя човек наистина беше неумолима. Жалко, че в основата й лежеше необходимостта от един бой.

Разделяйки се, той ме покани да го посетя следобед. Когато отидох у тях, не го заварих у дома. Очевидно той смяташе, че вече сме се споразумели и създаваше условия за първите ми крачки.

Аз обаче бях взел друго решение — да предам целия ни разговор на жена му; тя заслужаваше да бъда искрен към нея.

— Госпожо, аз имам да говоря с вас, бих желал да ви кажа много неща — започнах развълнувано аз.

— Така ли?

— Да… — забърках се аз, не знаейки как да започна — вие виждате навярно… вие сте се убедили… такова… колко много ви уважавам.

— Благодаря ви, господине!

— Но чувството, което аз назовах уважение, на тия години, в които се намираме аз и вие, се нарича с друго име.

— Така ли, това не знаех. Какво е това име? — запита тя, усмихвайки се повече с очите си, отколкото с устните си.

За миг аз замълчах, колебаейки се. Най-после победих колебанието си и се реших:

— Това чувство се нарича любов.

— Така, значи! — каза тя спокойно. — Впрочем аз очаквах това.

— Очаквали сте? — изплашено запитах аз, боейки се да не би мъжът й да й е говорел вече нещо.

— Да, разбрах това по вашия поглед, по вашето държане, по всичко …

— А?…

— А моят отговор, искахте да попитате?

— Да! — едва чуто и със страх прошепнах.

— Бъдете търпелив. Това мога да ви кажа едва след като се уверя, че сте ми предан.

— О, ако ми бихте дали възможност да ви докажа своята преданост!

— Да, аз ще ви дам такава възможност, и то веднага. — Тя замълча за момент и след това продължи: — Чуйте, драги приятелю, аз и моят мъж сме в лоши отношения. О, нещо повече — ние сме пред развод.

Началото беше същото като при съпруга.

— Уверена съм — продължи тя, — че това ви учудва. Навярно, ви смущава фактът, че аз и моят мъж се отнасяме много добре един към друг. Това е така, защото се разделяме по взаимно споразумение. Аз не желая да живея повече с него, той не иска да живее повече с мен. По какви причини — недейте пита. Ако вашите чувства към мен са искрени, всичко това е много благоприятно за вас. Но вие трябва да ми помогнете в борбата ми срещу моя мъж.

— О…

— Вие бихте могли много да ми помогнете. На мен са ми необходими колкото се може повече доказателства за моето безупречно поведение на съпруга. Такива доказателства аз имам, но на мен ми трябва и едно неоспоримо доказателство, тъй като съпругът ми ще се опитва да докаже обратното.

— Да, известно ми е, точно това исках да ви кажа и аз…

— Ето моя план. Вие ще ме посетите в ден и час, определен от мен. Точно тогава в съседната стая ще има двама души, необходими за свидетели. Те ще бъдат там случайно, без да знаят моето намерение. Вие ще ми направите любовно признание с висок глас, колкото се може по-силно. Аз ще ви отблъсна, обяснявайки ви, че съм женена жена и честна съпруга. Но вие ще настоявате и дори ще се опитате да ме целунете. Тогава аз ще надам страшен писък и двамата свидетели ще дотичат при нас. Пред тях аз ще ви залепя плесница, ще скубя косата ви и ще се хвърля върху вас, дращейки безмилостно лицето ви с нокти. След това ще помоля и тях да ви натупат и да ви изгонят навън.

Можете да си представите моето положение. Що за интересна брачна двойка бяха тия двама души, всеки от които изявяваше желание да ме бие? И откъде накъде на моя гръб трябваше да се разрешават техните семейни спорове, защото, както виждате, съюзник на мъжа или жената — мен и в двата случая ме очакваше бой. Разликата беше само в това, че в единия случай трябваше да ям бой в панталони, а в другия — без панталони.

След дълги размишления реших, че единственият начин да се отърва от това положение, а и от любовта си, беше да се измъкна тихомълком. Така и направих.

След няколко месеца аз ги срещнах на улицата. Младите съпрузи в развод вървяха хванати под ръка, а наред с тях крачеше един младеж.

— Къде се изгубихте, къде се изгубихте? — извикаха в един глас те, сякаш всеки от тях искаше да каже: „Как можа да ми се изплъзнеш от ръцете тъкмо когато бяхме наредили всичко.“

Аз се извиних криво-ляво и хвърлих пълен със съчувствие поглед към нещастния млад човек, който вместо мен трябваше да им послужи за доказателство.

След тая бурна любов дойде дванадесетата, която беше съвсем тиха, едва ли не набожна. Тя действително приличаше на икона. Имаше продълговато, бледо лице, гладко чело, дълги черни коси, сресани на път по средата, малки розови устни и кротки очи, скрити зад дълги мигли.

Беше необикновено нежна и тиха, скромна и срамежлива. Когато й се обясних в любов, тя наведе глава, изчерви се, затвори очи и дълго мълча. Най-после вдигна глава и каза:

— Това, което ми казахте сега, никога вече друг път да не сте го повторили.

Когато веднаж й стиснах ръката, тя наведе поглед, изчерви се, затвори очи и дълго мълча. Най-после вдигна глава и каза:

— Това, което направихте сега, да не сте посмели да го направите още веднаж!

— Но добре, кажете ми тогава, по какъв начин мога да разкрия пред вас любовта си?

— На мен ми стига само това да ви виждам и аз ви моля, задоволете се и вие с него.

Така че цялата тая любов се състоеше само от гледане. Аз я гледах и тя ме гледаше, срещах я и тя ме срещаше. Докато един ден аз не я видях, не ме видя и тя. След това ние вече не се видяхме.

За моя развален от любовна храна стомах тая любов беше нещо като необходима диета или пост, който аз издържах с християнско усърдие. Чрез тоя пост моят стомах можа да закрепне, за да може да асимилира тринадесетата ми любов.