Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Autobiografija, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 125 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Бранислав Нушич, АВТОБИОГРАФИЯ

Издателство „Народна култура“, София, 1974

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

СРЪБСКИ ЕЗИК

— Ти ли беше онова магаре, което и миналия път не си знаеше урока?

— Да, аз съм — отговарям аз, доволен, че господин учителят така добре ме помни.

— На твоята ли класна работа бях намерил мастилено петно?

— Да, да — потвърждавам аз, възхитен, че учителят така добре ме помни.

— Тогава аз ти казах: „Ако продължаваш да бъдеш така немарлив и небрежен, ще те накажа.“

Аз и тоя път потвърждавам, но без възхищение, а той взима писалката, за да „ми впише“ единица, и ме изпраща с едно чисто граматическо изречение да стоя на колене зад дъската.

— Ще останеш на колене до края на часа и през това време ще учиш склонението на местоимението себе си или се. Щом научиш това склонение, ще ми се обадиш, аз ще ти поправя бележката и ще ти простя наказанието.

Тъй като до края на часа аз не научих това проклето склонение, останах да стоя на колене чак докато удари звънецът.

Много трудности ни създаваха тия склонения. Спомням си например какви мъки положих, за да науча петия падеж на съществителното пес. Всички останали падежи все някак си вървяха, но петият падеж единствено число, бившият звателен, никак не ми влизаше в главата, нито пък можех да го налучкам.

И не само на мен, но и на всички около мен тоя падеж създаде големи главоболия. Най-големият ми брат, който беше вече в горните класове, изглежда, някак се бе промъкнал, без да има през целия си живот работа с това съществително. По-малкият ми брат ми каза, че звателен падеж от съществителното пес е куче. Баща ми не можеше да ми каже нищо, защото граматиката няма никакви връзки с търговията, а изглежда дори, че там е в сила правилото: колкото по-малко граматика, толкова повече печалба.

Питах и нашия съсед, бакалина, като му обясних, че петият падеж служи за повикване, но той ми каза:

— Когато искам да примамя кучето, аз му викам „куци-куци-куци“, а когато го гоня, казвам „чиба“. Кой ще ти знае какъв падеж е това.

Най-после използувах случая, когато попът веднъж беше на вечеря у нас, и попитах и него, убеден във високата му начетеност, но и той изпадна в затруднение и не можа да ми отговори.

— Пети падеж, пети падеж! — започна да заеква той, стараейки се да не загуби авторитета си на учен човек, с който се ползуваше в нашето семейство. — А колко падежа учите вие?

— Седем.

— Седем? — изненада се попът. — Е, това е много, това е твърде много.

— Много е! — въздъхнах и аз.

— Не разбирам само защо са им толкова много падежи — обърна се той към моите родители. — Това е просто учителска мания. Вземете например една Германия, която е толкова обширна и силна империя и въпреки това няма повече от четири падежа, след това Франция, Англия — все велики и мощни държави и нямат повече от четири падежа, а ние, една, тъй да се каже, малка страна, само от няколко окръга, и все пак със седем падежа. Нима това не е, моля ви се, истинска лудост — човек трябва да се простира според чергата си.

Тези мисли на протойерея наистина бяха утешителни за мен, но съвсем не можеха да ми помогнат пред учителя. Той настойчиво искаше да му кажа как е петият падеж от съществителното пес, а аз настойчиво му отвръщах с безкрайно мълчание, което беше едно от моите отличителни качества в училище.

Но колко държеше този учител на падежите, свидетелствува и случаят със Станоя Стамболич. Един следобед по време на великите пости Стамболич вдигна ръка и запита:

— Моля, господин учителю, мога ли да изляза повънка?

— Кажи правилно изречението и ще те пусна — отговори учителят.

Стамболич се забърка, смути се и повтори отчаяно:

— Моля, господин учителю, мога ли да изляза повънка?

— Кажи го правилно и ще те пусна!

Кое заради падежите, кое поради нуждата, която го беше накарала да помоли да го пуснат, Стамболич започна да се поти и да се свива. Другарите му шепнат, подсказват му, а той, изпотен, почервенял, стои, притиснал здраво крак о крак… Изведнъж изкрещя:

— Навън!

— Така, сега е правилно, сега можеш да излезеш — каза учителят.

— Е, сега е вече късно — отговори Стамболич цял отпуснат и клюмнал.

А не само падежите трябваше да превъзмогнем ние. Цялата граматика е осеяна с гвоздеи и гвоздейчета и ако не внимаваш, можеш не само да се одраскаш, но и да се убодеш.

Има например думи, които са капризни и непостоянни като истерична жена — явяват се във всички възможни тоалети. Това сравнение не е случайно. Изучавайки граматиката, аз забелязах, че тая наука има много женски особености или ако искате, жените имат много граматически особености. Нямам пред вид неопределеното и повелително наклонение, за които може да се каже, че са изключително женски наклонения, а факта, че около всяка жена, като около съществителното в граматиката, винаги се навърта по някой член на речта, по който може да определиш от какъв вид и род е жената. Освен това и жените, както и съществителните в граматиката, имат винаги окончание, което много охотно сменят при всеки нов падеж.

Има и такива думи, които се появяват а la Fregolli[1] във всички възможни форми. Излезе например учителят на дъската и напише думата черно, а след това започва да развива някаква математическа формула, придружавайки я с непонятните пояснения: „Старославянското ОН пред глухия ЮС[2] се превръща в новославянско…“ и т.н. Или пък: „ЮС се превръща в Ц и С, Ц и С се превръща в БИС“ и т. н. и в края на краищата думата черно гласи вече бяло.

Спомням си един урок по история на Сърбия, който учителят завърши със следните думи: „В битката при Велбъжд през 1330 година, в която загинал българският цар Михаил, особено много се отличил младият сръбски крал Душан. Град Велбъжд, където е станала тая битка, днес се нарича Кюстендил. Историята не може да обясни как от думата Велбъжд е произлязло Кюстендил, но граматиката е в състояние да обясни и това.“ В това отношение учителите отиваха толкова далече, че още преди Воронцов бяха в състояние да превърнат петела в кокошка и обратно. И затова никак не е чудно, че аз и много от моите другари се връщахме от дъската, след като си бяхме казали урока, убедени, че сме получили четворка, а на края на срока по формулата — юс в он, он в ер голям, ер голям в ер малък, тя се превръщаше в двойка.

Колкото мъки ни създаваха тези непостоянни думи в нашата граматика, двойно повече ни измъчваха разните препинателни знаци, които са измислени, изглежда, за да създават колкото се може по-голяма бъркотия. Това бяха разните точки, запетаи, въпросителни, удивителни и още цял куп знаци, които нещастният ученик трябваше да знае къде да постави, без да е задължен да ги употребява и по-късно в живота си. Аз познавах един чиновник, който бе учил граматика по същото време, когато я учех и аз, и който ми се оплакваше, че тя само му пречела в живота.

— Ето например тия препинателни знаци — оплакваше се той. — Преди аз пишех, редях думите като мъниста на женски наниз. А кажи ми сега как ще изглеждат на женски наниз точки и запетаи. Хайде — за удивителния знак разбирам, той може и да се използува. Когато пиша на някого по-старши по чин от мен, аз винаги слагам удивителен знак. Но нашият секретар отива дотам, че поставя удивителен знак дори на края на такава фраза: „Ти си магаре!“ А нима това не компрометира не само препинателния знак, но и цялата граматика? Защото, ако някой е магаре, то той може би не е граматическо магаре.

Известно е, че един военен началник върнал рапорта на евоя подчинен — командир на погранична рота, за да постави в него точките и запетаите, понеже без тях не могло да се разбере дали в граничната схватка е загинал главатарят на контрабандистката банда или самият командир на ротата, който, изпраща рапорта. Тая заповед поставила командира на ротата, който през целия си живот не само се намирал в лоши отношения с точките и запетаите, но и направо бил техен враг, в истинско затруднение. За него било много по-лесно да води цяла нощ борба срещу двадесет и пет погранични бандити, отколкото да разпредели толкова точки и запетаи в своя рапорт. За да излезе от това затруднено положение и да изпълни заповедта на началника си, той взел чист лист хартия и написал на него десет точки и петнадесет запетаи, прибавил листа към рапорта си и го върнал на началника си с молба той да извърши с наредба разпределението на приложените точки и запетаи и да придаде всякоя към подходящо поделение. Помолил го също да изразходва надлежно ония, които се окажат в повече и останат неизползувани.

Не мога да си обясня защо тези точки и запетаи ни причиняваха толкова много неприятности, след като добре си спомням, че учителят много ясно ни обясни тяхната употреба по следния начин:

— Един влак, да кажем, трябва да измине пътя от Бялград до Ниш. Добре. След като измине тоя път, т.е. като стигне в Ниш, той е извършил това, което е искал. Той е имал на ум да отиде от Бялград в Ниш и е осъществил тая си мисъл. А всяка завършена и изказана мисъл е изречение. Изпълнил мисълта си, влакът спира и толкоз, а това значи, че и на края на изречението трябва да се каже: „Стой, стига!“ Ето това „стой, стига“ се означава с точка. Следователно на края на изречението се слага точка. Добре, но влакът не може да тръгне от Бялград и да пристигне направо в Ниш, без да спре някъде по пътя, защото разстоянието е много голямо. Той има да прави среща с други влакове, машината трябва да взима вода, трябва да спре някъде, за да слязат пътниците и да се качат нови, да разтовари и натовари нещо. Някъде влакът трябва да спре за по-дълго, другаде за по-кратко, колкото да слезе или да се качи някой пътник. Затова по пътя има по-големи и по-малки спирки — така наречените гари. Всяка такава голяма спирка, където влаковете правят среща, където има и ресторанти, така че пътниците могат да се подкрепят — това е точката и запетаята, а спирките, където влакът спира само за една-две минути — са запетаите. Значи, всяко сложно изречение може да се състои от няколко прости изречения, които се отделят с точка и запетая, а в едно изречение може да има повече или по-малко запетаи, при които спираме и си поемаме дъх. Ясно ли ви е сега?

Разбира се, всички казахме, че ни е ясно, макар че именно сега нищо не разбрахме, и след това си задавахме такива въпроси:

— Дали точката в Ниш, където е краят на пътя, е по-голяма от точката в Младеновац или в Чуприя? — питаше Живко Янич.

— А дали на точка и запетая можеш да изядеш порция супа, говеждо и печено, или имаш време само за една кифла? — разсъждаваше Стева Радойчич.

— Е, добре, ако точката и запетаята са там, където влаковете правят среща, то и двата влака имат своя точка и запетая и тогава, значи, се срещат две точки и две запетаи! — разсъждаваше Йовица Станкович.

Удивителния и въпросителния знак учителят ни обясни по-лесно, но по-късно в живота ние се убедихме, че неговото обяснение е неточно. Според него например въпросителният знак се поставя винаги на края на въпросителното изречение, докато в живота под въпросителен знак могат да се поставят такива думи като честност, любов, родолюбие, благородство, добродетелност, вярност, приятелство и т.н. независимо от това дали стоят в средата или в края на изречението. Или, ако щете, въпросителен знак в живота можете да поставите навсякъде, където пожелаете, и можете да бъдете уверени, че той навсякъде ще бъде на мястото си. Над всяко явление в живота, като се почне с раждането и се свърши със смъртта, може да се постави въпросителен знак.

Що се отнася до удивителния знак, то в живота той най-много се употребява в прокламации, на партийни събрания и при любовни обяснения. Затова ние много лесно схванахме неговото значение.

Двоеточието като препинателен знак ние усвоихме едва когато започнахме да учим физика, защото цялата тая наука се състои от разни а, б, в. Всяко правило, всяка дефиниция имат своите а, б, в. Застане учителят на катедрата и започне да обяснява правилото — така и така, така и така и веднага добавя: „Следователно: а) това и това; б) това и това; в) това и това.“ И така ние разбрахме, че след „следователно“ се пишат две точки.

Точката и запетаята е някакъв хермафродитен знак — нито точка, нито запетая. Можеш да го сложиш, където си искаш, няма никакво значение. Моят съученик Илия Сушич пишеше точка и запетая след подписа си, на края на презимето си. И представете си, и там този знак беше на мястото си.

Многоточието е знак, който показва незавършена мисъл. Ние никак не можехме да си обясним как може да има незавършени мисли: щом си почнал, карай докрай. Ако бяхме запитали учителя, той вероятно би ни го обяснил така:

— Тръгва влак от Бялград за Ниш, но при Сталач става сблъскване с друг влак, има трима убити, единадесет ранени и влакът не може да продължи пътя си. Ето това е незавършена мисъл и тука трябва да се постави многоточие.

В живота такива изненади като сблъскването на влакове често се случват и затова многоточието е доста полезен знак. Например: тъкмо крадецът е бръкнал в чуждата каса и неочаквано нахлува полиция. Това наистина е незавършена мисъл, която се обозначава с няколко точки… Или, да кажем, зад портата младежът се обяснява в любов на колежката си — студентка, и при първата прегръдка пристига баща й. Това също е незавършена мисъл, която се обозначава с многоточие… Или пък например млад господин се е вмъкнал при млада жена, когато мъжът й не е у дома, и тъкмо младата госпожа е седнала на коленете на разнежения любовник, неочаквано влиза мъжът. Тук мисълта е също незавършена и това изречение се завършва в живота с няколко точки, а по някой път може и с по няколко удивителни.

Ето това са знанията за препинателните знаци, които училището ни даде и които ние допълнихме в живота.

Но за да ни създават колкото се може повече главоболия, извън уроците по пунктуация учителите ни задаваха още и специални писмени упражнения, за да се научим да се изразяваме, прилагайки препинателните знаци.

Тези упражнения, които учителите често използуват като развлечение между часовете в канцеларията, за да се посмеят от душа, по стила си приличат обикновено на любовните писма, които коминочистачите пишат на готвачките, на заявленията, които зарзаватчиите подават до общината, и на докладите, с които нощните стражари известяват началствата си за произшествията през нощта. И учителите по сръбски език може би именно затова дават толкова често такива упражнения, за да могат да попълнят колекцията си от ученически глупости. А за да бъдат глупостите по-големи, за да могат учителите да се посмеят от душа, те задават такива упражнения, които дори и мнозина от тях не биха могли да направят. Спомням си какви мъки ни създаде само домашното упражнение на тема:

„Изпечи и кажи!“ Веднъж учителят каза: „Деца, за следващата седмица писмено упражнение на тема: «Изпечи и кажи!»“ Все едно, че ни каза: „Деца, за следващата седмица домашно упражнение на тема: «Бифуркацията на патагонците и отношението й към осцилацията у ескимосите»“.

Питах по-големия си брат, който беше вече в по-горните класове, но и той не можа да ми обясни.

— Всяка дума — каза той — може да бъде печена, може да бъде варена, може да бъде пържена, а може да бъде и задушена.

Предполагам, че можете вече да си представите какво представляваха нашите писмени упражнениня на тема: „Изпечи и кажи!“ Живко Средоевич беше написал само няколко реда: „Думите са най-здрави, когато са изпечени, и може да се смята за мъдър само оня, който говори с изпечени думи.“

Друг пък, Симо Ягодич, кой знае откъде, се беше вдъхновил философски и бе написал упражнението си по следния начин:

„Думите не бива да се изваждат от устата, докато не се изпекат добре. А думите могат да се изпекат, ако се нагрее у дома един стол и се седи на него непрекъснато, докато не се изпекат думите. През това време трябва да се учи сръбска граматика, която е най-важният предмет, защото без езика човек не може да живее.“

Трети, някой си Остоя Попович, син на селски поп, беше обяснил въпроса по народному:

„Всичко, което влиза в устата, трябва да бъде печено. Така например в устата влиза погача, влиза ракия, влиза печено агне. Затова и всичко, което излиза от устата, трябва да бъде изпечено. А тъй като от устата, наред с другите неща, излизат и думи, то и те трябва да бъдат печени.“

Веднъж пък учителят ни даде темата: „Опознай себе си!“ Спомням си само едно упражнение на тая тема. То гласеше:

„Когато човек няма възможност да опознае някого другиго, не е лошо (вместо да бездействува) да опазнае и себе си. Най-добре човек може да познае себе си пред огледалото. Ако огледалото е добро, човек може да види добрите си страни, ако е лошо — лошите си страни.“

По темата „Опознай себе си!“ аз не написах нищо, защото не знаех какво да пиша. Както тогава, така и днес аз не мога да кажа нищо по тая тема.

Бележки

[1] Като хамелеон.

[2] ЮС — малък и голям юс се наричат два гласни звука в старославянската азбука.