Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Autobiografija, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 125 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Бранислав Нушич, АВТОБИОГРАФИЯ

Издателство „Народна култура“, София, 1974

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

В ЗАТВОРА

Първият ми контакт в моята нова среда бе с един градски джебчия. Той дойде при мен и ми смигна, искайки сякаш да каже: „Познаваме се от Арахангеловацкия панаир!“ и ми протегна ръка.

— Добре дошъл, новак!

— Добре заварил, приятелю.

— Хванаха те братчетата, а, хванаха те?

— Хванаха ме!

— А ти внимавай друг път, когато бъркаш в чужд джоб. То и мен ме хванаха, ама аз исках да му отрежа кесията, а това е малко по-тежка работа.

— Но аз не съм осъден за това.

— Не си ли? — изненада се джебчията. — Ама за какво? Да не е за умишлен пожар?

— Не, братко.

— Да не си малолетен съучастник в някое убийство?

— И това не е.

— Ами за какво?

— Бях написал едно стихотворение.

— Стихотворение? — засмя се джебчията. — Разправяй ги на другиго ти, приятелю, на другиго.

— Казвам ти истина.

— Защо не кажеш поне, че си осъден, защото си отишъл на черква да се помолиш богу.

— Ако искаш, вярвай.

— О, такова нещо за първи път чувам. А всеки ли, който напише стихотворение, бива осъждан на затвор?

— Би трябвало, но нали знаеш, мнозина се измъкват. Обикновено се измъкват тия, които са написали лошо стихотворение.

— Твоето стихотворение хубаво ли беше?

— Всички членове на окръжния и на касационния съд твърдят, че било хубаво.

— А на колко те осъдиха?

— На две години.

— Леле! А мене за кражба — само година. Трябва да е страшно мръсна работа това да пишеш стихотворения.

— Разбира се, че е мръсна. Мъчиш се най-напред ти — докато го напишеш, след това мъчиш редактора да го напечата, после мъчиш читателите, след това държавния прокурор — да те обвинява и най-после съдиите — да те осъдят.

— А нямаше ли смекчаващи вината обстоятелства?

— Ти и от тая работа ли разбираш?

— Как да не разбирам, да не ми е за първи път. Знам целия наказателен закон наизуст. Значи, нямаше смекчаващи вината обстоятелства?

— Имах.

— Какви?

— Доброто си име.

— Това, брат, е отегчаващо вината обстоятелство. У нас, ако си с добро име, положително ще пострадаш, ако си с лошо име, все още можеш някак да се измъкнеш. Ще се застъпят за тебе и адвокатът, и околийският началник, и председателят на околийската партийна организация, и ще се измъкнеш. Ето, на мен ми помогна именно моето съмнително поведение и ме осъдиха само на една година. А ти призна ли вината си?

— Да.

— Ето ти, така и предполагах! И това е отегчаващо вината обстоятелство. Ако те хванат на местопрестъплението, признавай. Тогава, разбира се, трябва да признаеш. Но ако признаеш, без да са те хванали на местопрестъплението, това е вече отегчаващо вината обстоятелство. Е, да, в присъдата пише, че ти се зачита като смекчаващо вината обстоятелство, но заедно с това обстоятелство тебе те изпращат в затвора. Колко ти струва тогава?

— Така е.

— А като излезеш оттук, ще пишеш ли пак стихотворения?

— Няма вече!

— Ама, разбира се. Никаква файда нямаш от това, само лежиш без нищо в затвора. Ами ако искаш, като те пуснат оттука, да започнем заедно работа.

— Каква работа?

— Ами да режем кесиите по панаирите. Когато сме двама, знаеш, по-лесно върви. Ти го залъжеш нещо или му поискаш огън да си запалиш цигарата, а аз му отрежа кесията. После делим.

— Не е работа за мене.

— Защо?

— Аз съм свършил университет.

— Университет? Прати го по дяволите. Тоя университет, който сега учиш, той може би ще даде нещо полезно в живота, а оня, който си завършил — прати го по дяволите. Какво може да ти даде той?

— Аз бих могъл да стана голям чиновник.

— Толкоз по-необходимо ще ти бъде да се научиш да крадеш кесиите на хората.

— Бих могъл да стана и министър.

— Можеш, но пак няма да постигнеш много, ако не се научиш да крадеш кесии. Как си представяш ти, ще изкараш живота само с университета и със стихове ли? Добре, ти пиши стихове, а аз ще крада. Дано се срещнем пак след двадесетина години. Запомни, ще се срещнем пак. Ако не съм станал дотогава народен представител, то положително ще бъда поне председател на управителния или на контролния съвет на някоя банка. Ти ще минеш тогава покрай мене в овехтели панталони и с овехтяла памет, ще ми свалиш шапка, ще ми се поклониш дълбоко, ще ми изкажеш своето уважение и ще ми предложиш да напишеш за петдесет динара поздравление в стихове за рождения ми ден. Наистина дотогава ще излязат вероятно една-две книги с твоето име, но ще се появят и стотици хиляди акции, носещи моя подпис. С всеки изминат ден цената на твоите книги ще намалява, а цената на моите акции ще расте; твоите книги ще бъдат ценени само от двама-трима такива като тебе, докато моите акции ще се ценят на самата борса; на теб ще ти се смеят, когато минаваш по улицата, а за мене ще говорят с уважение. Не е ли така?

С изумление слушах аз тоя джебчия, с когото наистина се срещнах отново след двадесет години.

— След като си съгласен, че е така, кажи сам кой университет е по-нужен за живота, оня ли, който си завършил, или тоя, който следвам аз сега. Размисли добре, размисли!

И аз размишлявах, дълго размишлявах върху всичко това. Защото поне за размишление затворът е много подходящо място. А размишлението е единственото безплатно и безопасно човешко развлечение. Само да умееш да размишляваш, защото има такива, които и това не умеят.

Моята сегашна готвачка госпожа Ленка твърди например, че не умее да размишлява, точно така както не умее да прави и кнедли със сирене или баница с орехи.

— Добре, госпожа Ленка, а когато бяхте по-млада, тогава умеехте ли да размишлявате?

— Не.

— Сега вие сте вдовица, следователно сте била омъжена. Нима при женитбата, която е трябвало да се решите да станете жена на покойния си съпруг, не сте размишлявали?

— Не.

— Как така?

— Ами ние с покойния ми мъж се познавахме от по-рано и когато влязох в седмия месец на нашето познанство, аз се омъжих, без да размишлявам.

— Добре, при такива обстоятелства наистина това е твърде възможно. Но когато се запознахте с покойника и когато вашето познанство трябваше да ви доведе до седмия месец и тогава ли не размишлявахте?

— Не.

— Как така?

— В такива случаи обикновено не се размишлява.

— Една година след женитбата вие сте останали вдовица, без закрила, без подкрепа, а животът е толкова тежък. Тогава поне не размишлявахте ли?

— Не размишлявах и тогава.

— Защо?

— Бях млада и хубава.

— Естествено, естествено. Но, госпожа Лена, оттогава е изминало много време, отишли са си и младостта, и красотата. Вие несъмнено често е имало за какво да мислите.

— Имаше, но не размишлявах и тогава. Не умея, не съм свикнала и не мога.

— Как така не можете?

— Ей така! Цял ден работя и не ми е до размишляване. Оставям за вечерта, а вечерта лягам, завивам се презглава и си казвам: „Хайде сега, Лено, да помислим за тая и тая грижа.“ Отначало всичко е добре, но изведнаж мислите ми се объркват и се отплесват на не знам къде си. Ето така, не умея да размишлявам и това си е.

И госпожа Лена не е единствената. Един началник в едно министерство също ми се оплакваше, че не умее да мисли и успя да ме убеди много лесно. Все пак от учтивост аз го запитах:

— Как така, за бога?

— Хей така, господине, не умея. Вземам аз например у дома книжата по някое важно дело, по което трябва добре да помисля, преди да го докладвам на министъра. Казвам си: това трябва добре да се обмисли, сериозно, и разтварям книжата на масата, хващам главата си с ръце и започвам да размишлявам. Но мислите ми следват приблизително такъв ход: искът на това акционерно дружество в никакъв случай не е административен спор, следователно… Онзи млад инженер днес пак мина покрай нас и жена ми, струва ми се, беше на прозореца; впрочем… Да бих могъл да разбера какво го е прихванало Антоние Джорджевич, та издигна трети етаж на къщата си, защото, ако се вземе пред вид, че… Утре трябва да кажа на господин Панич да не води в канцеларията ловджийското си куче, защото, какво би станало, ако всички чиновници започнат да водят в канцеларията домашните си животни, което впрочем… Страшно ми се е прияло кокошка паприкаш. Трябва да кажа на Нада да ми сготви утре, а би могло… Добре де, а защо Петкович е обявил фалит, работата му вървеше добре или може би… Изведнаж се сепвам, сещам се, че пред мен са книжата и че бях почнал да мисля именно върху тях, събирам си мислите и започвам отново да разсъждавам: искът на това акционерно дружество в никакъв случай не е административен спор, следователно… Онова писмо до министъра във връзка с доставката на дърва за отопление не може да е от никого другиго освен от оня, Арсо — писаря от третия отдел, а същия тоя Арсо… Колко жалко, че ми се счупи кехлибареното цигаре, така го обичах… Какво би било да извардя инженера, когато минава под прозореца, и да му плисна една кана вода на главата… Ето, така бива винаги. Просто не умея да мисля и това си е!

Какъв прекрасен лечебен санаториум би бил затворът за ония, които не могат да мислят, макар и държавата да го е създала точно за тия, които умеят да мислят (имам пред вид политическите затворници). Откъснат от шума на живота и събитията, от човешката глъчка и суматоха, подобно на робинзоновски самотен пазач на морски фар, който наблюдава отвисоко недостигащите до него морски бури, между четирите стени на затвора човек се углъбява в себе си, в собствените си мисли и те като рефлектор осветяват нещата наоколо.

Каква прекрасна панорама се открива, когато сред тая самота погледне човек на света през един такъв далекоглед, какъвто е прозорецът на затворническата килия!

Като пълноводна река тече животът, тече и руши прегради, рони брегове, помита бентове, залива равнини и отнася със себе си всичко, всичко, което срещне, всичко, което намери. Цяло шествие от човешко достойнство и човешки недостатъци дефилира пред този чуден далекоглед.

О, колко много нови интересни неща, колко много истина, които не могат да се видят с просто око!

Всичко това аз знаех още когато сам бях сред това шествие. Но оттук, през увеличителното стъкло, всичко изглежда по-иначе. Ето например минава невинността — с къса пола над коленете, в ажурени чорапи, през които прозират румени крака, в прозрачна дреха, през която се очертава всяка пленителна гънка на тялото й, с широко деколте, из което напира буйна гръд. Ето почтеността — облякла дълга дреха, накривила шапка със звънчета, скача юнашки и се кикоти истерично. Ето и добродетелта — изпъчила търбух като бременна жена, вигнала глава, обръща се наляво и надясно, готова да приема поздрави и поклони. Веднага след нея идва суетата. Тя е по-скоро гола, отколкото облечена, така че през прозрачната й кожа се показват костите й и се броят ребрата й. С развалените си зъби, със съсухрените си гърди, с наплесканите си с червило страни тя прилича на ония жени, които полицаите нощем прибират от улиците. Ето и гордостта — преметнала три лисичи опашки отзад, забола няколко боядисани гъши пера на шапката си, вдигнала глава, настъпва по мазола всеки трети минувач. Ето и злобата — облечена добре и с вкус, любезна и услужлива, с топла усмивка на уста и с котешки поглед. Ето и старата мома — правдата, заменила истинските си зъби с изкуствени, вдигнала високо пола така, че се вижда мръсното й бельо, скрила кривогледите си очи зад тъмни очила, пъхнала цяла къделя вълна в пазвата си, за да запълни с нея посталата си гръд, тая гръд, от която и до днес сучи човечеството. А зад нея — още много и много — родолюбието, лицемерието, себичността, добродетелта, порокът, лъжата и истината и всички други, всички, които отблизо, когато си сред тях, съвсем не ти изглеждат така, както през този далекоглед.

Тоя далекоглед — прозорецът на затворническата килия — има още една широко известна особеност, присъща и на всеки истински далекоглед. Когато гледаш през малкото стъкло, предметите се увеличават. Обратно, когато обърнеш бинокъла и гледаш през голямото стъкло, те се умаляват. Това е много интересен опит и той става необикновено сполучливо и през стъклото на затворническата килия.

Погледнеш през голямото стъкло някой политически мъж и виждаш велик държавник. Всяка негова дума бележи епоха в държавното развитие, всяка негова стъпка е историческа. Поглеждаш го от другата страна и виждаш егоист, чиято всяка дума е пресметнато лицемерие, а всяка стъпка — стъпка на хищник; човек, пред когото се кланя и когото боготвори подкупната тълпа, човек, който е влязъл в храма господен като сараф, за да прави там търговия.

Виждаш през голямото увеличително стъкло и благородството на прочут меценат и благодетел. Неговата щедра ръка облекчава всяко нещастие и всяка мъка, неговото благородно сърце съчувствува на всяка болка. Той е изтрил много сълзи, облекчил много страдания, помогнал при много нещастия. Нещастниците го смятат за жив светец, осигурил си вече място в рая. Но обърни далекогледа и ти ще видиш закоравял престъпник, ограбил много бедняци, разорил много домове, вземал залъка от устата на ближния си, който сега чрез добродетелност на дребно рекламира във вестниците своето благородство, за да приспи съвестта си и властта, която гледа през пръсти на подобни бездушници, скрили се зад маската на благодетели.

През голямото стъкло ще видиш уголемен и писателят или ученият, чиято дума винаги е тежка, чието име във всички списъци е на първо място и се произнася с уважение. Хората около него постоянно му се възхищават — и от това, което е написал, и от онова, което предстои да напише; лавров венец кичи челото му, вратите на пантеона на безсмъртните са широко отворени пред него. Но когато го погледнеш от другата страна, виждаш един обикновен професор от типа на ония, които у големите народи се срещат по цели батальони; виждаш човек, който цял живот претака малката бъчвичка на своите знания, учен, който подобно на модистка всеки шест месеца рекламира новата си за сезона стока, непропускайки да отбележи между другото, че разпродава и старата на намалена цена, човек, който върху нашата наивност строи своето мнимо величие.

И колко още такива, и колко още други картини могат да се видят, когато човек гледа света през това стъкло, което увеличава и същевременно умалява. Такова двойно стъкло е прозорецът на затворническата килия — много по-добро и от най-усъвършенствувания американски далекоглед.