Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Autobiografija, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 129 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Бранислав Нушич, АВТОБИОГРАФИЯ

Издателство „Народна култура“, София, 1974

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

МЪРТВИТЕ ЕЗИЦИ

И до днес още като остатъци от изчезналите римляни и елини живеят пръснати по разни гимназии учители по латински и старогръцки език. Ако Цицерон и Тацит, Омир и Демостен, Тит Ливий, Сенека, Марк Аврелий, Овидий и други не бяха написали няколко четива, които векове наред се набиват в главите на младите поколения, тези остатъци от старите римляни и елини щяха съвсем да изчезнат.

Латински и старогръцки и днес се считат за мъртви езици. Аз и досега не мога да разбера това понятие — мъртви езици. Разбирам да умре езикът, а да живее народът, но да умре народът, а да остане да живее езикът — това някак си не мога да разбера. И още повече, че тоя език живее под името мъртъв език. Представете си само що за професия е това — учител по мъртви езици. Защото според мен мъртвият език не може да бъде използуван за нищо друго освен за учителска професия. Не можете да го използувате за служебна квалификация, защото едва ли бихте могли да напишете в съответната рубрика: „Освен матерния си език служа си още и с мъртви езици.“ А не можете да го употребите и практически в живота, защото, струва ми се, никаква стойност не би имало например едно такова обявление: „Млад и способен господин, който освен матерния си език знае и още един мъртъв език, търси да постъпи като…“ и т.н.

Пък отгоре на всичко, сигурно и вие сте забелязали това, учителите по мъртвите езици живеят с дълбокото убеждение, че децата са постъпили в училище изключително само за да научат тия езици. Всички други науки за тях са допълнителни, всичко друго е излишно, а единствено необходимото нещо, без което не може да се мине в живота, са латински и старогръцки. Колко ти струва, че знаеш да четеш и пишеш, да събираш, изваждаш, умножаваш и делиш, щом като не знаеш беседите на Антоний, филипиките на Демостен или философията на Демокрит, така наречения смешен философ! Имамите, тълкувателите на корана в „Ая София“, и учителите по багдатска теология са много по-милостиви в това отношение. При тях, когато младият софта не знае някоя сура наизуст, ученият имам поглежда към небето и казва: „Дано аллах те вразуми, за да го научиш!“ А учителят по латински език, като те хване, че не знаеш Цицерон дума по дума, потрива ръце с отвратително задоволство, че си му дал възможност да ти каже за сто четиридесет и шести път през тая година: „Quosque tandem abutere, Христо Янич, patientia nostra?“[1]

Защото, трябва да се отбележи, тия учители по латински език не могат да говорят и за най-обикновени неща без латински цитати. Когато например нашият учител ни правеше забележка и ни съветваше да учим по-прилежно неговия предмет, той ни даваше приблизително такива съвети:

— Внимавай какво правиш, защото quilib et fortunae suae[2].

Трябва да запретнеш ръкави, да учиш, да работиш, защото non volet in buccas tous assa columba[3].

Освен това трябва да мислиш какво говориш, а не само quidquid in buccam[4], защото добре трябва да знаеш и да запомниш, че всичко това ще ти потрябва в живота. Non scholae sed vitae discimus![5]

Друг път, говорейки пък за поведението, ни, той казваше:

— За какво ти трябва бележка, след като си нехранимайко. Qui proficit in literis et deficit in moribus, plus deficit quam proficit![6]

Затова, изглежда, ние не послушахме нито един негов съвет, защото не го разбирахме, а едва ли би могло да се иска от нас да се заровим в речника, за да превеждаме съветите му.

Трябва човек да е видял, за да разбере с какво садистично задоволство въвличат те постепенно учениците във все по-дълбоки и по-дълбоки вирове и водовъртежи, протягайки им по някой път ръка само за да ги доведат до средата на реката, там, където е най-дълбокото и където ще ги подхване някой водовъртеж и ще ги върти все на едно място, докато те се отдръпват встрани и със задоволство наблюдават удавника. Трябва човек да види какво задоволство озарява лицата им, когато най-после доведат нещастника до второ склонение или до трето спрежение. А трето спрежение — това е смъртоносното място в латинската граматика. По-лесно е да преплуваш Ламанш, отколкото третото спрежение. Това е спрежението, от което вероятно са и измрели древните народи, служещи си с латински език. Както има народи, измрели от проказа или чума, така и римският народ е измрял от accusativ cum infinitivo[7] и от conjugatio periphrastica passiva et activa[8].

През Средновековието по времето на прочутата Инквизиция consecuto temporum[9] e било използувано като едно от най-опасните средства за мъчение.

Идва например при великия инквизитор монахът тъмничар и му докладва за състоянието на нещата. Инквизиторът пита:

— Жив ли е дон Мигуел Фернандес, граф де Сакраменто?

— Да.

— А признава ли, че се е занимавал с безбожни мисли?

— Не признава.

— Разпъвахте ли го на колелото?

— Да.

— Слагахте ли му жарава под краката?

— Да.

— Набивахте ли пирони под ноктите му?

— Да.

— Наливахте ли му врял зехтин в гърлото?

— Да.

— И пак не признава?

— Не признава!

— Тогава — гърми гласът на великия инквизитор — нека бог ми прости, че трябва да прибягна и към последното средство, за да изгоня демона на упорството от тоя безбожник. Дайте му конструкцията accusativ cum infinitivo в перифрастична конюгация, пасивна, от трето спрежение. Ако знае perfectum и supinum, прощава му се, освободете го!

Така са стояли нещата през средните векове. Но и в наши дни са правени опити в това отношение. Когато поради продължителността на войната Германия бе застрашена от недостиг на храна, когато германските учени сериозно се бяха заели да правят дори хляб от хартия, един немски икономист предложил да се даде на военнопленниците, чийто брой бил много голям, да спрягат conjugatio periphrastica, за да оредеят малко. Немското върховно командуване не възприело това предложение, защото това би накарало неприятелските войски да се бият по-упорито, тъй като всеки неприятелски войник би предпочел да загине, отколкото да позволи да бъде пленен, знаейки, че ще трябва да спряга conjugatio periphrastica. На това предложение се противопоставило и самото правителство, боейки се, че с тая варварска мярка ще предизвика срещу себе си целия световен печат.

А колко жестока мярка е това трето спрежение, най-ясно личи от тежките последици, които изучаването на латински език оставя сред нашата младеж. Истинска мъка предизвикват по някой път тия деца, осъдени да изучават латински език. Обикновено от устните им е изчезнал смехът на младостта, от лицето им се е изгубила руменината, угаснал е блясъкът в очите им и младото им чело сее покрило с бръчки. Движат се като полуумни, с разсеян поглед, без воля, загубили всякакъв апетит, и шепнат от ранни зори до късна вечер: fallo, fefelli, falsum, tango, tetigi, tactum.

Такива деца са истинска напаст у дома. Те учат латински ден и нощ, месеци, месеци поред, така че, щат не щат, всички в къщи научават тоя език. Бащата забравя нашите хубави национални псувни, които са ни крепели през дългите векове, и започва да псува по латински. И в кафенето, когато играе сантасе, започва да употребява вместо матерния си език латинския, особено ако му не върви. Майката, плетейки чорапи, пее Овидиевите експонто на мелодията на народна песен. А слугинята пере прането в такта на класическия хекзаметър или чистейки лук, декламира по-лиричните места от „Пирам и Тисба“.

А пък да видите какво възбуждение обхваща цялата къща, когато започнат изпитите. Родителите не спят нито денем, нито нощем и скриват всички револвери, кухненски ножове, всякаква сода каустик и всички други смъртоносни средства, защото има вече случаи на ученически самоубийства заради латинския език. В тия случаи обикновено учениците оставят следното посмъртно писмо:

„Драги родители — пишат те в него. — Обичах живота, но латинският език ме изпрати в гроба. Бог да убие римляните и нека те и на оня свят не намерят спокойствие затова, че са измислили своя латински език. Прощавай, майко, и пази останалите си деца от латинския език!“

Това чака ония, които пропаднат на изпита по латински език. Но с нищо не е по-добра съдбата и на тези, които вземат изпита. Те изглеждат, като че ли са прекарали тежка пневмония, от която с години не могат да се оправят. Доста основателно, а и човечно би било да се създаде специална почивна станция за ученици, положили изпит по латински език, една, така да се каже, латинска почивна станция с хладни душове и добра силна храна, за да могат децата да се възвърнат към живота.

Всеки път, когато съм мислел за това, винаги съм се питал защо Дружеството за защита на безпризорните деца не вземе под своя закрила и децата, които са осъдени да полагат изпит по латински. То би могло да издаде например специални цветни плакати като тези против алкохолизма — млад човек с изпито лице, с изгаснал поглед, прегърбен, който с една ръка си скубе косата, а в другата държи револвер. Отдолу би могло да се постави надпис с едри и привличащи вниманието букви: „Не учи латински!“ Тия плакати би могло да се разлепят по всички обществени места, по железопътните гари, по ресторантите, по площадите, във вестибюлите и фоайетата на обществените сгради и въобще навсякъде, където ще привличат вниманието на хората и ще ги предпазват от смъртоносната опасност.

Недейте да мислите, че аз говоря всичко това, ръководен макар и от основателната злоба на човек, комуто латинският език е отровил младостта. Не. Това е мое убеждение, залегнало у мен наистина през годините на младостта ми, което обаче по-късно в живота намери пълно потвърждение. Аз следях внимателно ония, които навлязоха в живота с взет изпит по латински език, за да използуват своето знание въз основа на известния принцип: „Non scholae sed vitae discumus“. Особено любопитен бях да видя кой какво беше запазил от знанията си по латински език и каква част от тях бе приложил в живота.

Един бивш околийски началник, който бе три пъти уволняван от службата и четири пъти углавно преследван, ми казваше, че в протестите си по повод на уволненията и в защитите си срещу углавните обвинения много успешно е използувал единствената латинска фраза, която знаел: „Fiat justicia, pereat mundus!“[10] Един адвокат ми призна, че е запомнил от латинския само няколко думи от Персиусовите сатири: „О, quantum est in rebus inane!“[11], които винаги шепнел, когато пълнел с адвокатски хонорари джобовете си. Един бивш министър, който падна на политическата арена като герой на Косово поле, понеже се беше забъркал в седем тежки афери, ми чаза с въздишка, че от латински е запомнил само фразата: „Sic transit gloria mundi!“[12]

Един висш офицер, комуто бяха отнели командуваната от него част и го бяха изпратили в някакво интендантско поделение, постоянно си шепнеше думите: „Quintili Vare, redde mini legiones!“[13] A един владика превеждаше Христовите думи „Обичай ближния си“ на латински като „Proximus sum egoment mini“[14].

Един журналист пък ми каза:

— Всичко друго съм забравил, но две латински изречения много добре помня, защото много често ги употребявам в речите си. Едното е: „De gustibus nihil nisi benee“[15], a другото: „De mortuis non est disputandum.“[16]

И все пак има професии, при които наистина знанието на латински език намира приложение или които, може да се каже, живеят от латинския език. Тук спадат освен учителите по латински език още лекарите и аптекарите. Известно е например, че ученикът, пропаднал в пети гимназиален клас на изпита по латински език, ако не се самоубие, става аптекарски помощник и след кратко време така усвоява латински език, че дори и смления ориз нарича Pulveris risense и под това име го продава доста скъпичко.

Що се отнася до лекарите, спомням си, че покойната ми майка казваше: „Щом чуеш, че докторите започнат да говорят край леглото на болния по латински, знай, че визитата ще ти струва по-скъпо.“ И аз лично, право да ви кажа, имах възможност да се уверя донякъде в това. Бях сериозно болен и нашите бяха много загрижени. Домашният ни лекар ми предписваше някакви прахове, хапчета и разни солени води. Увиваха ме в мокри компреси, правеха с мене разни неприятни манипулации и какво ли още не, но положението ми все се влошаваше. Най-сетне настъпи денят на кризата и още сутринта лекарят каза: „Ако днес малкият се изпоти, значи, всяка опасност е минала.“ За тая цел той ми предписа и нови лекарства. Но напук на всякакви лекарства аз все не се изпотявах и загрижеността по лицата на моите родители от час на час растеше. Най-сетне решиха да свикат консилиум и привечер около леглото ми се събраха трима лекари. След като ме прегледаха всестранно, те повториха думите на нашия домашен лекар: „Продължавайте да му давате лекарствата, които лекарят е предписал. Ако малкият се изпоти, значи, всяка опасност е преминала!“ Но за да придадат по-голяма тежест на консилиума си и за да си осигурят правото на по-високо възнаграждение, те заговориха помежду си и по латински:

— Volete ire, collegue, ad bibendum pivae?[17]

— Ego praeferro ante vesper bibere aquam slivoevensem.[18]

— Cum cucurbitis aegris ex aqua.[19]

Всичко това те изговаряха тайнствено и поверително, за да оставят впечатление, че става дума за моята болест. А когато третият от тях произнесе думите „cucurbitis aegris ex aqua“ те кимаха одобрително с глава, като че ли в тоя момент взеха решението, според което аз трябваше да се изпотя.

Но въпреки това тяхно решение и въпреки прахчетата, които постоянно гълтах, аз все не се изпотявах. Най-после покойната ми майка, треперейки пред опасността, която ме застрашаваше, извика някоя си стринка Ната, жена на Стефо Сапунджията, да ми гаси въглен.

Стринка Ната дойде и седна до леглото ми. Донесоха й един глинен съд, пълен с вода, и тя започна да бае и да шепне:

 

Търчак, натърчак, потърчак.

Излез, излез, огненице,

край глогова къщичка …

 

По-нататък не слушах. Усетих само, че тя намокри с длан челото, слепите очи и бузите ми, прекръсти ме и ме зави презглава.

От нямане какво да правя и от скука аз се опитах под завивката да си повторя на ум думите на стринка Ната, но от всички тях в паметта ми остана само думата „натърчак“ и тя се втълпи в главата ми със страшна сила. Опитвах се да я разгоня, опитвах се да мисля нещо друго, да казвам разни стихове, да прочета „Отче наш“, да преброя до петстотин, но нищо не помагаше. Думата „натърчак“ витаеше над устните ми и аз постоянно я шепнех. Обръщах се, смеех се без причина, за да прогоня някак си тая напаст, но тя като конска муха се беше залепила за мене и не можех да се отърва от нея. И на всичко това отгоре хрумна ми най-лудата мисъл на света — как ли би се скланяла тая дума по второ склонение? И когато тя ме завладя, аз трябваше да положа свръхчовешки усилия, защото второто склонение всъщност никога не съм знаел. Започнах да шепна под завивката:

— Номинатив — натръчкус, генитив — натръчкуси, датив — натръчкусо… — и в тия ми отчаяни усилия най-после ме обля обилна пот.

Мама вдигна завивката от мен и лицето й засия от щастие.

На другия ден, след като бе установено, че кризата вече е минала, всички бяхме доволни. Докторът вярваше, че неговите прахчета са причина за това, стринка Ната бе убедена, че тя със своите гасени въглени е помогнала. Само аз знаех, че се изпотих от второто склонение. Това беше впрочем единственият случай, когато съм приложил с някаква полза своите знания по латински език.

Бележки

[1] Докога най-после ще подлагаш на изпитаиие нашето търпение?

[2] Всеки сам си прави съдбата.

[3] Гълъбът няма да падне сам в устата ги.

[4] Каквото ти дойде на устата.

[5] Ние учим не за училището, а за живота.

[6] Който преуспява в науката, а изостава в добрите нрави, по-скоро изостава, а не преуспява.

[7] Винителен падеж с неопределена форма на глагола — синтактическа форма в латинската граматика.

[8] Пасивна и активна перифрастична конюгация — синтактическа форма в латинската граматика.

[9] Съгласуваност на времената — правило в латинската граматика.

[10] Нека бъде задоволена правдата, дори и светът да загине!

[11] О, колко нищожни са земните дела!

[12] Така минава земната слава!

[13] Квинтилий Вар, върни ми легионите!

[14] Най-близък на себе си — съм аз.

[15] За вкусовете нищо — освен добро.

[16] За мъртвите не се спори.

[17] Не желаете ли, колега, да отидем да изпием по една бира?

[18] До довечера предпочитам да пия сливовица.

[19] С лоши тикви от водата (изреждане на латински думи без връзка).