Сара Шепард
Мис Съвършенство (7)

6.

Съперничество между сестри няма край

На тренировката по хокей на трева в понеделник следобед Спенсър дръпна доста пред съотборничките си по време на загряващата обиколка на игрището. Денят бе необичайно топъл и момичетата се движеха малко по-бавно от обичайното. Кирстен Галън се напъна да я настигне.

— Чух за „Златната орхидея“ — каза задъхано тя, пристягайки русата си опашка. — Това е страхотно!

— Благодаря — сви глава между раменете си Спенсър. Невероятно колко бързо се разпространяваха новините в „Роузууд дей“ — самата тя бе разбрала за това от майка си едва преди шест часа. Оттогава поне десет души я бяха поздравили.

— Разбрах, че Джон Майер е спечелил „Златната орхидея“, когато е бил в гимназията — продължи Кирстен. — За някакво есе върху теория на музиката.

— Ъх. — Спенсър бе абсолютно сигурна, че Джон Майер не е печелил — тя знаеше всичките лауреати през последните петнайсет години.

— Обзалагам се, че ще спечелиш — каза Кирстен. — И после ще те дават по телевизията! Може ли да дойда с теб на дебюта ти в шоуто „Днес“?

Спенсър сви рамене.

— Конкуренцията е много жестока.

— О, я стига — Кирстен я тупна по рамото. — Винаги си била толкова скромна.

Спенсър стисна зъби. Колкото и да се мъчеше да омаловажи цялата работа със „Златната орхидея“, реакцията на всички беше една и съща. Ти задължително ще спечелиш. Приготви се за телевизията. Това направо я подлудяваше. Цял ден толкова нервно пренареждаше парите в портмонето си, че накрая една двайсетачка се скъса по средата.

Треньор Макрийди наду свирката и извика:

— Странично бягане!

Отборът веднага се обърна и започна да тича настрани. Те приличаха на състезатели по обяздване на коне в „Девън Хорс шоу“.

— Чу ли за Роузуудския воайор? — попита Кирстен, пухтейки. Страничното бягане бе по-трудно, отколкото изглеждаше. — Снощи разказваха за него по всички новини.

— Да — промърмори Спенсър.

— Той е от твоя квартал. Крие се в гората.

Спенсър заобиколи едно разкопано място на терена.

— Най-вероятно е някакъв нещастник — изпуфтя тя, но не можеше да не се сети за А.

Колко пъти А. й беше изпращал съобщения за разни неща, които никой друг не би могъл да види? Тя се вгледа в горичката, почти убедена, че вижда някаква неясна фигура. Но там нямаше никой.

Отново започнаха да бягат нормално, като заобиколиха изкуственото езерце с патиците, градината със скулптурите и царевичното поле. Когато започнаха да се приближават към скамейките, Кирстен възкликна и посочи към ниските метални пейки, където момичетата бяха оставили екипировката си.

— Това не е ли сестра ти?

Спенсър потрепна. Мелиса стоеше до Иън Томас, техният нов помощник-треньор. Това бе онзи същият Иън Томас, с когото Мелиса ходеше, когато Спенсър бе в седми клас — и същият Иън Томас, който преди няколко години бе целунал Спенсър пред дома й.

Те завършиха обиколката и Спенсър се спря пред Мелиса и Иън. Сестра й се бе облякла по същия начин, както майка й по-рано — тесни дънки, бяла тениска и скъп часовник на Диор. Тя дори се бе напръскала с „Шанел №5“, също като мама. Какъв перфектен клонинг, помисли си Спенсър.

— Какво правиш тук? — попита тя, останала без дъх.

Мелиса се подпря на облегалката на едната пейка и старинната й златна гривна зазвъня на китката й.

— Какво, нима каката не може да погледа как малката й сестричка си играе? — Но след това захаросаната й усмивка изчезна и тя прегърна Иън през кръста. — Освен това гаджето ми ти е треньор.

Спенсър сбърчи нос. Тя винаги бе подозирала, че Мелиса така и не забрави Иън. Бяха скъсали скоро след дипломирането им. Иън беше все така сладък с русата си, къдрава коса, идеални телесни пропорции и мързелива, арогантна усмивка.

— Браво на теб — каза Спенсър, умирайки от желание да сложи край на този разговор. Колкото по-малко говореше с Мелиса, толкова по-добре — поне докато не приключеше „Златната орхидея“. Щеше й се съдиите да побързат малко и да отхвърлят изплагиатстваното есе на Спенсър.

Тя се пресегна за раницата си, измъкна наколенките, сложи ги на коленете си и здраво ги стегна. След това ги развърза и ги затегна още по-здраво. Разви навитите си чорапи и после отново ги нави. Повтаряй, повтаряй, повтаряй.

— Някой днес е много кисел — подразни я Мелиса. После се обърна към Иън. — Ти чу ли голямата новина? Тя спечели „Златната орхидея“. От „Филаделфия Сентинъл“ ще идват да правят интервю с нея тази седмица.

— Не съм спечелила — излая Спенсър. — Само съм номинирана.

— О, аз съм сигурна, че ще спечелиш — престорено се усмихна Мелиса по начин, който само Спенсър можеше да разгадае. А когато след това й намигна, Спенсър усети как я залива паника. Да не би тя да знаеше?

Иън подсвирна.

— „Златна орхидея“? По дяволите! Сестрите Хейстингс — умни, красиви и атлетични. Само да видиш как Спенсър лети по терена, Мел. Тя играе център-нападател.

Мелиса сви начервените си устни замислено.

— Помниш ли когато треньорът ме сложи да играя в центъра, защото Зое получи травма? — изчурулика тя на Иън. — Вкарах два гола. И то в една четвърт.

Спенсър стисна зъби. Знаеше си, че Мелиса нямаше да остане великодушна дълго време. И ето, тя отново успя да превърне нещо съвсем невинно в повод за състезание. Спенсър прелисти дългия списък в главата си, търсейки подходяща маскирана като любезност обида, но просто реши да се откаже. Не бе сега моментът да започва война с Мелиса.

— Сигурно е било страхотно, Мел — отстъпи тя. — Обзалагам се, че си била много по-добър център-нападател от мен.

Сестра й замръзна. Малкото чудовище, за което Спенсър бе сигурна, че обитава главата на Мелиса, се обърка. Очевидно не бе очаквала от нея толкова мил отговор.

Спенсър се усмихна на сестра си и на Иън. Той задържа погледа й за момент, след което заговорнически й намигна.

Спенсър усети как стомахът й се преобръща. Тя все още настръхваше всеки път, когато Иън я поглеждаше. Дори след три години помнеше всяка подробност от целувката им. Иън бе облечен с мека сива тениска на Найк, зелени армейски къси панталони и кафяви спортни обувки Мерил. Миришеше на окосена трева и канелена дъвка. Спенсър просто го бе целунала за довиждане по бузата — лек флирт, нищо повече. В следващата минута той я бе притиснал към колата си. Спенсър бе толкова изненадана, че дори не затвори очи.

Иън наду свирката, откъсвайки Спенсър от мислите й. Тя изтича към групичката момичета от отбора, следвана от Иън.

— Добре, момичета — Иън плесна с ръце. Отборът го заобиколи. — Моля ви, не ме мразете, но днес ще правим къс спринт, патешко ходене и бягане по хълма. Треньорът нареди.

Всички, освен Спенсър, изстенаха.

— Казах ви да не ме намразвате за това! — извика Иън.

— Не може ли да правим нещо друго? — изплака Кирстен.

— Просто мислете за това как ще сритаме задниците на „Притчард“ — каза Иън. — Ако успешно изпълните всички упражнения, утре след тренировката ще ви заведа в „Мерлин“. Целият отбор се разкрещя от радост. „Мерлин“ бе прочут с нискокалоричния си сладолед, който бе много по-вкусен от пълномаслените си събратя.

Когато Спенсър се наведе да затегне наколенките си — отново — тя усети, че Иън стои до нея. Когато погледна към него, видя, че се усмихва.

— За протокола — каза той с нисък глас, като закри лицето си с ръка, — ти играеш в центъра много по-добре от сестра ти. В това няма никакво съмнение.

— Благодаря — усмихна се Спенсър. Ароматът на окосена трева и крема против изгаряне на Иън гъделичкаха носа й. Сърцето й биеше ускорено. — Това означава много за мен.

— И за останалото не се шегувах — левият ъгъл на устата му се изви нагоре в полуусмивка.

Спенсър усети лека тръпка. Да не би да имаше предвид онова за „умната“ и „красива“ сестра? Тя погледна към другия край на игрището, където стоеше Мелиса. Сестра й се бе навела над телефона си и не й обръщаше капчица внимание.

Много добре.