Сара Шепард
Мис Съвършенство (24)

23

Розовите храсти имат очи

Петък на обяд Емили седеше в оранжерията на „Роузууд дей“, където високи разлистени растения и няколко вида пеперуди процъфтяваха в богатата на влажност среда. Въпреки че бе горещо и миришеше на пръст, много хора предпочитаха да обядват тук. Може би, за да избягат от дъжделивото време — или може би просто искаха да бъдат близо до новото Момиче на „Роуззуд дей“, Емили Фийлдс.

— Ще ходиш ли на партито на Мона? — братът на Ариа, Майк, се бе втренчил очаквателно в нея. Той и още няколко момчета от отбора по лакрос бяха насядали на пейката срещу нея и я гледаха в устата в очакване да каже нещо.

— Не знам — отговори Емили, като лапна последния си картофен чипс. Майка й едва ли щеше да я пусне да отиде у Мона, пък и самата тя не беше сигурна, че й се ходи.

— След купона можеш да дойдеш у дома, имам горещ басейн. — Ноъл Кан надраска телефонния си номер на едно листче от тетрадката си. После го откъсна и й го подаде — Там ще започне истинското парти.

— Можеш да доведеш и приятелката си — предложи Майк с гладен поглед в очите. — И не се притеснявайте да се забавлявате. Ние не сме тесногръди.

— Може дори да ви отстъпя фотокабината — каза Ноъл, като смигна на Емили. — Стига да те възбужда.

Емили завъртя очи. Когато момчетата си тръгнаха, тя се облегна на една страна и въздъхна изморено. Жалко, че не беше използвачка — сигурно щеше да изкара много пари от тези надъхани почитатели на женската любов.

Внезапно усети как някаква малка ръка се плъзва около кръста й.

— Да не излизаш с някое развратно момче? — прошепна Мая в ухото й. — Видях го как ти даде номера си.

Емили я погледна. Сърцето й подскочи. Чувстваше се така, сякаш не бе виждала Мая от седмици и не спираше да мисли за нея. Всеки път, когато затвореше очи, лицето й се появяваше пред очите й. Непрекъснато мислеше за усещането на устните й върху своите по време на дългите им сеанси върху камъка край потока.

Не че това щеше да се повтори.

Емили издърпа ръката си.

— Мая. Не трябва.

Мая прехапа долната си устна. После се огледа. Децата бяха насядали край фонтаните или на дървените пейки край лехите, или близо до убежището на пеперудите и спокойно разговаряха или обядваха.

— Май никой не ни гледа.

Емили потрепери. Тя усещаше точно обратното. По време на целия обяд тя изпитваше странното чувство, че зад нея стои някой и я шпионира. Растенията в оранжерията бяха толкова високи и гъсти, че някой спокойно можеше да се скрие зад тях.

Мая откачи швейцарското си ножче от раницата и отряза една роза от храста, който растеше зад тях.

— Заповядай — каза тя, като я подаваше на Емили.

— Мая! — Емили изпусна розата в скута си. — Тукашните цветя не могат да се късат!

— Не ме интересува — каза Мая. — Искам да ти я подаря.

— Мая. — Емили отмести ръцете й. — Трябва да си вървиш.

Мая се намръщи.

— Ти сериозно ли се занимаваш с онази „Дървесна корона“? — Когато Емили кимна, Мая изпъшка. — Мислех си, че си по-силна. А и те изглеждат доста страшнички.

Емили смачка хартиеното пликче от обяда си. Не бяха ли минали вече през това?

— Ако не ходя в „Дървесната корона“ ще трябва да отида в Айова. А не мога да го направя — леля и чичо са луди.

Тя затвори очи и си представи леля си, чичо си и тримата си братовчеди от Айова. Не ги беше виждала от години и единственото, което можеше да си представи, бяха пет неодобрително смръщени чела.

— Последния път, когато им ходих на гости, леля ми Хелена каза, че сутрин трябва да ям зърнени закуски, и само тях, защото потискали сексуалните желания. Двамата ми по-големи братовчеди правят всяка сутрин дълги кросове през царевичните ниви, за да изтощят сексуалната си енергия. А братовчедка ми Аби — тя е на моята възраст — иска да стане монахиня. Може и вече да е станала. Винаги разнасяше със себе си една тетрадка, която нарича „Малката книга на злото на Аби“, в която записва всичко, което според нея е грях. Записала е трийсет грешни неща, които е открила в мен. Според нея дори ходенето боса е грях!

Мая се изхили.

— Ако краката ти са наистина грозни, си е грях.

— Изобщо не е смешно! — проплака Емили. — И не става въпрос за това дали съм смела, дали смятам, че „Дървесна корона“ е нещо правилно или че се самозалъгвам. Не мога да отида там!

Емили прехапа устни, като усети топлата вълна, която се появяваше винаги, преди да заплаче. През изминалите два дни, когато се разминаваше с членовете на семейството си по коридора или в кухнята, те изобщо не я поглеждаха. Изобщо не разговаряха с нея на масата. Струваше й се нередно да седне при тях в хола, за да гледат телевизия. А сестра й Карълайн, изглежда, нямаше представа как да се държи с нея. След състезанието по плуване Карълайн не влизаше в общата им спалня. Обикновено сестрите пишеха домашните на бюрата си, споделяха проблемите си със задачите по математика, есетата по история или просто си разменяха клюки, които бяха чули в училище. Предишната вечер Карълайн се качи в спалнята чак след като Емили вече си беше легнала. Бързо се преоблече в тъмното и си легна, без да промълви ни дума.

— Семейството ми няма да ме обича, ако съм гей — обясни Емили, като се вгледа в големите кафяви очи на Мая. — Представяш ли си твоето семейство да се събуди и да реши, че те мрази?

— Просто искам да бъда с теб — смънка Мая, като въртеше розата в ръцете си.

— Аз също — отговори Емили, — но няма как.

— Нека да го правим тайно — предложи Мая. — Утре ще ходя на купона в Мона Вандерваал. Да се срещнем там. Ще се измъкнем и ще си намерим местенце, където да сме сами.

Емили загриза нокътя на палеца си. Искаше й се да може… но думите на Бека я преследваха. Животът и без това е труден. Защо да влошаваме нещата? Вчера, през почивката, Емили влезе в Гугъл и написа: „Труден ли е животът на лесбийките?“ Дори докато пишеше думата лесбийка, докато пръстите на дясната й ръка натискаха буквата Л, а след това и Е, С, Б, мисълта, че това се отнася за нея й се струваше ужасно странна. Думата не й хареса — незнайно защо я караше да си мисли за оризов пудинг, който тя ненавиждаше. Всеки линк на страницата водеше до блокиран порно сайт. Емили отново написа в полето за търсене думите „лесбийка“ и „труден“.

Тя усети, че някой я гледа. Тя надникна през виещите се лозници и храстчета, и видя Карълайн и още няколко момичета от отбора по плуване да седят край един храст бугенвилия. Сестра й се бе втренчила в тях с израз на отвращение на лицето си.

Емили скочи от пейката.

— Мая, върви си. Карълайн ни видя.

Тя се отдалечи на няколко стъпки от нея, като се престори, че е очарована от невените, но Мая не помръдна.

— Побързай! — изсъска Емили. — Махай се оттук.

Тя усещаше погледа на Мая върху гърба си.

— Утре отивам на купона в Мона — каза тя с тих глас. — Ти ще дойдеш ли или не?

Емили поклати тава, без да отвръща на погледа й.

— Съжалявам. Трябва да се променя.

Мая гневно грабна брезентовата си раница.

— Не можеш да се промениш. Хиляди пъти съм ти го казвала.

— Може й да успея — отговори Емили. — Може би искам да го направя.

Мая хвърли розата на Емили на пейката и си тръгна. Емили я гледаше как се отдалечава през редиците от сандъчета с цветя, край замъгления прозорец към изхода и й се прииска да заплаче. Животът й бе пълна каша. Предишният й, простичък живот — онзи отпреди началото на учебната година — сякаш принадлежеше на едно съвсем различно момиче.

Внезапно усети как някой прокарва нокти по врата й. Тя потрепери и рязко се обърна. Беше само клонче от съседния розов храст. Бодличките му бяха дебели и изтънени, а цветовете — големи и ароматни. Изведнъж Емили забеляза нещо на единия от прозорците, който се намираше само на няколко метра от нея, и зина от изненада. На изпотеното стъкло бе написано нещо. Виждам те. До буквите бяха изрисувани две широко отворени очи. Отдолу бе подписано с А.

Емили се завтече към прозореца и избърса надписа с ръкав. През цялото време ли бе стоял там? Защо не го беше видяла преди? След това се сети още нещо. Тъй като оранжерията бе много влажна, кондензирана влага замъгляваше само вътрешните стъкла. Което означаваше, че който е написал това, е трябвало да бъде… вътре.

Емили се обърна в търсене на някакъв издайнически знак, но единствените хора, които я гледаха, бяха Мая, Карълайн и момчетата от отбора по лакрос. Останалите се тълпяха край изхода, тъй като наближаваше краят на междучасието, и Емили можеше само да се чуди дали А. не е между тях.