Сара Шепард
Мис Съвършенство (22)

21.

Как се пише П-О Д-Я-В-О-Л-И-Т-Е?

Четвъртък вечерта Спенсър се отпусна на червения плюшен диван в ресторанта „Роузууд Кънтри ютъб“ и погледна през панорамния прозорец. На игрището за голф двама възрастни мъже, облечени с пуловери с остри деколтета и панталони в цвят каки, се опитваха да вкарат колкото се може повече топки, преди да залезе слънцето. Отвън на терасата хората се наслаждаваха на последните топли дни от годината, като пийваха джин с тоник и похапваха скариди и брускети. Господин и госпожа Хейстингс разбъркаха своите мартинита с джин „Бомбай сапфир“ и се спогледаха.

— Искам да вдигна тост. — Госпожа Хейстингс прибра русата си коса зад ушите, а трикаратовият й диамантен пръстен проблесна на лъчите на залязващото слънце, които струяха през прозореца. Родителите на Спенсър винаги вдигаха тост, преди да отпият някаква течност — дори тя да беше вода.

Госпожа Хейстингс вдигна чашата си.

— За Спенсър, която стигна до финала на „Златната орхидея“.

Господин Спенсър се чукна с нея.

— И за това, че ще бъде на корицата на съботния „Сентинъл“.

Спенсър вдигна чашата си и се чукна с тях, но не го направи от сърце. Тя не искаше да идва тук. Искаше да си остане у дома, на сигурно място. Не спираше да мисли за странния си сеанс с доктор Евънс сутринта. Видението, което бе получила — за онова забравено скарване с Али онази вечер, когато тя изчезна — направо я беше обсебило. Защо не си го беше спомнила досега? Беше ли се случило още нещо тогава? Ами ако беше видяла убиеца на Али?

— Поздравления, Спенсър — майка й прекъсна мислите й. — Надявам се да спечелиш.

— Благодаря — промърмори Спенсър. Тя сгъна зелената си салфетка на хармоника, след което взе останалите салфетки и също ги сгъна.

— Нещо да не би да те притеснява? — Майка й кимна с глава към салфетките.

Спенсър веднага се спря.

— Не — каза бързо тя. Всеки път, когато затвореше очи, тя отново се сещаше за онази сцена с Али. Вече всичко й се струваше много по-ясно. Можеше да усети миризмата на орловите нокти, които растяха в гората до хамбара, да усети ранния летен бриз, да види светулките, които проблясваха в мрака. Но това не можеше да бъде истина.

Когато Спенсър вдигна глава, тя забеляза, че родителите й я гледат странно. Сигурно й бяха задали някакъв въпрос, който тя изобщо не беше чула. За пръв път в живота си тя пожела Мелиса да е тук и да монополизира целия разговор.

— Да не би да се притесняваш заради докторката? — прошепна майка й.

Спенсър не успя да прикрие усмивката си — страшно й харесваше, когато майка й наричаше доктор Евънс „докторката“ вместо „терапевтката“.

— Не, добре съм.

— Смяташ ли, че си постигнала някакъв… — Баща й явно търсеше подходящите думи, докато си играеше с иглата за вратовръзка. — … напредък с нея?

Спенсър разклати вилицата си наляво-надясно. Какво разбират под напредък й се искаше да попита.

Преди да успее да отговори, се появи сервитьорът. Той ги обслужваше от години — нисък, дребен плешив мъж, който имаше глас като на Мечо Пух.

— Здравейте, господин и госпожа Хейстингс. — Пух разтърси ръката на баща й. — И Спенсър изглеждаш прекрасно.

— Благодаря — избъбри Спенсър, въпреки че бе повече от сигурна, че не е така. Не си беше измила косата след тренировката по хокей на трева, а последния път, когато се бе погледнала в огледалото, забеляза, че гледа диво и уплашено. Освен това продължаваше да се върти и да оглежда ресторанта, за да види дали някой не я наблюдава.

— Как се чувстват всички тази вечер? — попита Пух. Той разгъна салфетките, които Спенсър бе нагънала, и ги постла в скутовете им. — Да не би да празнувате някакъв специален случай?

— Всъщност да — изчурулика госпожа Хейстингс. — Спенсър е финалист на тазгодишния конкурс „Златната орхидея“. Това е голяма академична награда.

— Мамо — изсъска Спенсър. Тя не обичаше начина, по който майка й разгласяваше семейните постижения. Особено след като Спенсър беше мамила.

— Това е чудесно! — възкликна Пух. — Толкова е хубаво поне веднъж да чуя добри новини. — Той се наведе към тях. — Доста от гостите ни се оплакват, че са видели онзи воайор, за когото всички говорят. Някои твърдят, че дори са го зърнали снощи край ресторанта.

— Нима този град не преживя достатъчно вече? — възмути се господин Хейстингс. Госпожа Хейстингс погледна разтревожено съпруга си.

— Знаеш ли, кълна се, че видях някой да ме гледа, когато се срещнах със Спенсър в понеделник.

Спенсър вдигна рязко глава и сърцето й учестено заби.

— Успя ли да го видиш добре?

Госпожа Хейстингс сви рамене.

— Не особено.

— Някои казват, че е бил мъж. Други, че е жена — каза Пух.

Всички зацъкаха с език възмутено.

Пух попита за поръчките им. Спенсър смънка, че иска жълтопера риба тон — тя винаги си избираше това откакто спря да си поръчва детското меню. След като сервитьорът се запъти към кухнята, Спенсър огледа залата със замъглен поглед. Тя бе декорирана в стила на увеселителните корабчета в Нантъкет, с тъмни ракитени столове, множество спасителни буйове и бронзови фигури. Стената в дъното все още бе покрита с океанската фреска, допълнена с ужасна гигантска сепия, косатка и воден дух с развята руса коса и счупен нос в стил Оуен Уилсън. Когато Спенсър, Али и останалите идваха тук преди, за да обядват сами — което в шести и седми клас бе голяма работа, — те винаги сядаха до водния дух. Веднъж, когато Мона Вандерваал и Челси Бледсоу бяха дошли тук сами, Али ги накара да го целунат с език. Сълзи от унижение се стичаха по лицата им, когато момичетата притиснаха език към изрисуваните му устни.

Али беше толкова злобна, си помисли Спенсър. Тя отново се върна към онази нощ. Но това няма да го получиш, беше казала Али. Защо Спенсър се беше ядосала толкова? Мелиса си мислеше, че онази нощ Али бе решила да каже на Мелиса за Иън. Затова ли бе всичко? И какво имаше предвид доктор Евънс, когато беше казала, че някои хора редактират в спомените си нещата, които са им се случили? Дали Спенсър го е правила някога?

— Мамо? — Изведнъж Спенсър се изпълни с любопитство. — Сещаш ли се някога да съм забравяла някои неща? Все едно съм… получила временна амнезия?

Чашата на майка и застина на половината път към устата и.

— 3-защо питаш?

Спенсър усети как вратът й се облива в студена пот. На лицето на майка й се изписа онова познато изражение, което гласеше: Не искам да имам нищо общо с това. Същото като онзи път, когато брат й, чичото на Спенсър, Даниел, се напи на едно от техните партита и издрънка няколко строго пазени семейни тайни. Така Спенсър разбра, че баба й е била пристрастена към морфина, а леля й Пенелъпи дала едно свое дете за осиновяване, когато била на седемнайсет.

— Имала съм такива пристъпи, така ли?

Майка й опипа ръба на чинията си във форма на раковина.

— Беше на седем и боледуваше от грип.

Жилите на врата й изпъкнаха, което означаваше, че сдържа дъха си. А това означаваше, че не й казва всичко.

— Мамо.

Майка й прокара пръст по ръба на стъклената чаша с мартини.

— Това не е толкова важно.

— О, Вероника, кажи й — троснато каза баща й. — Тя ще го понесе.

Госпожа Хейстингс си пое дълбоко дъх.

— Добре. Мелиса, аз и ти отидохме в института „Франклин“ — и двете обичахте онази изложба „Разходка из сърцето“, помниш ли?

— Разбира се — каза Спенсър. На изложбата в института „Франклин“, която се простираше на пет хиляди квадратни фута, имаше вени с размера на ръката на Спенсър, които пулсираха толкова силно, че когато човек влезеше в камерата на сърцето, можеше да чуе единствено техния ритъм.

— Връщахме се при колата ми — продължи да разказва майка й, забила поглед в скута си. — Изведнъж пред нас изскочи някакъв мъж. — Тя се спря и хвана ръката на съпруга си. И двамата изглеждаха ужасно сериозни. — Той… Той извади пистолет от сакото си и поиска да му дам портмонето си.

Спенсър се ококори.

— Какво?

— Накара ни да легнем по корем на тротоара. — Устата на госпожа Хейстингс се изкриви. — Изобщо не ми пукаше, че ще вземе портмонето ми, но се страхувах за вас. Ти не спираше да скимтиш и да плачеш. Непрекъснато ме питаше дали ще умрем.

Спенсър уви около пръста си края на салфетката, която покриваше скута й. Тя не си спомняше нищо от това.

— Той ми каза да преброя до сто, преди да се изправим — продължи майка й. — След като си тръгна, ние изтичахме до колата и аз ви откарах до дома. Помня, че повече от трийсет мили карах с превишена скорост. Цяло чудо, че полицията не ни спря.

Тя млъкна и отпи от чашата си. Някой изпусна цяла купчина чинии в кухнята и повечето от клиентите в ресторанта извиха глави в посока на шума, но госпожа Хейстингс се държеше така, сякаш не бе чула нищо.

— Когато се прибрахме у дома, ти имаше ужасна треска — продължи да разказва тя. — Тя се появи внезапно. Закарахме те в спешна помощ. Страхувахме се да нямаш менингит — в града се бяха появили няколко случая. Докато очаквахме резултатите от пробите трябваше да стоим вкъщи, в случай че се наложи бързо да те откараме в болницата. Пропуснахме състезанието на Мелиса по правопис. Помниш ли колко усърдно се подготвяше тя?

Спенсър помнеше. Понякога двете с Мелиса си устройваха такова състезание — сестра й бе състезателка, а Спенсър съдията, който я караше да казва по букви разни думички, които избираше от дълъг списък. Това бе в онези времена, когато Мелиса и Спенсър се харесваха. Но доколкото Спенсър си спомняше, Мелиса се бе отказала от състезанието, защото същия ден имаше хокеен мач.

— Значи все пак Мелиса отиде на състезанието? — попита тя.

— Да, но беше заедно със семейството на Йоланда. Помниш ли приятелката й Йоланда? Двете с Мелиса ходеха заедно на всичките такива състезания.

Спенсър сбърчи вежди.

— Йоланда Хенслър?

— Точно така.

— Мелиса никога не е била. — Спенсър изведнъж спря. Канеше се да каже, че Мелиса никога не е била приятелка с Йоланда Хенслър. Йоланда бе от онези момичета, които в присъствието на възрастни се правеха на света вода ненапита, но далеч от тях бяха същинска напаст. Спенсър знаеше, че веднъж Йоланда бе накарала Мелиса да отговаря на примерните въпроси от всички състезание без прекъсване, въпреки че Мелиса няколко пъти й каза, че й се ходи до тоалетна. Накрая Мелиса се изпусна в гащите и намокри марковия шал на Йоланда.

— Все пак след седмица треската ти спря — каза майка й. — Но когато дойде в съзнание, беше забравила всичко. Помнеше, че бяхме ходили в института „Франклин“, помнеше, че сме влизали в сърцето, но след това те попитах дали си спомняш лошия чичко в града. Ти ме попита: „Какъв лош чичко?“ Не си спомняше спешното отделение, нито изследванията, нито това, че си била болна, нищо. Ти просто… го беше изтрила от паметта си. Беше поставена под наблюдение до края на лятото. Страхувахме се, че можеш пак да се разболееш. С Мелиса пропуснахме лагера за деца с родители в Колорадо и големия концерт за пиано в Ню Йорк, но според мен тя разбираше какво става.

Сърцето на Спенсър препускаше лудо.

— Защо никой не ми е разказвал за това?

Майка й погледна към съпруга си.

— Всичко бе толкова странно. Страхувах се, че можеш да се разстроиш, че си изпуснала цяла седмица. След болестта ти бе толкова амбицирана.

Спенсър се хвана за ръба на масата. Изпуснала съм цяла седмица от живота си, искаше да каже на родителите си. Ами ако това не е бил единственият ми припадък?

Тя затвори очи. Ами ако беше припаднала точно преди Али да изчезне? Какво бе изпуснала от онази нощ?

Когато Пух донесе димящите им чинии, Спенсър цялата трепереше. Майка и протегна глава.

— Спенсър? Какво има? — Тя наведе глава към бащата на Спенсър. — Знаех си, че не трябваше да й казваме.

— Спенсър? — Господин Хейстингс размаха ръка пред лицето й. — Добре ли си?

Устните на Спенсър бяха изтръпнали, сякаш й бяха инжектирали новокаин.

— Страхувам се.

— Страхуваш се? — повтори баща й, като се наведе напред. — От какво?

Спенсър примигна. Чувстваше се така, сякаш се намира в един повтарящ се сън, в който тя иска да каже нещо и отваря уста, но от нея вместо думи се изсипват миди. Или червеи. Или струйка пурпурен дим. Тя внезапно затвори уста. Внезапно осъзна, че знае отговора на своя въпрос от какво се страхува.

От себе си.