Роджър Зелазни
Донърджак (6)

6.

Вечерта, докато седеше в лабораторията си и се чудеше дали банши ще започне да вие, или ще се появи някой призрак, Донърджак се замисли за старите дни, когато тримата с Джордан и Банса бяха разработили теоретичната основа на Вирту. Както обикновено, навън валеше и мислите му се върнаха към приятелските вечери и удивителните полети на логиката. Към срещите на пица и бира. Дали все още го биваше за работата, която бяха вършили тогава?

Към полунощ го потърсиха от Центъра за ятропатични заболявания. Беше холос от Рийз.

Мъжът, който се появи пред него, изглеждаше точно като няколко часа по-рано.

— Ако получиш съобщението ми — започна той, — значи съм преживял поредната криза. Но не зная в каква форма ще съм известно време. Ще ти се обадя. Радвам се, че не получи другото съобщение.

Донърджак натисна няколко клавиша и каза:

— Парацелз, отдели ми една минутка.

ИИ се появи, облечен в бейзболен екип на „Кливлънд Индианс“, и каза:

— Здрасти, шефе.

— Кажи ми какво стана, Парацелз — каза Донърджак.

— Ами — отвърна ИИ, — двамата със Сид поработихме по въпроса, определихме най-добрия начин на действие и го предадохме на прогите за изпълнение. Те го направиха и се получи чудесно.

— Напомни ми да те повикам следващия път, когато се почувствам зле — рече Донърджак. — Междувременно, кога ще е най-добре да поговоря с Рийз?

— Можете да го поздравите още в понеделник, но изчакайте три седмици преди да приказвате по делови въпроси.

— Работата е много важна.

— Искате ли да убиете човека, който е в състояние да я свърши?

— Не.

— Тогава направете каквото ви казвам, шефе. Той се нуждае от почивка.

— Ясно — съгласи се Донърджак. — Рийз е незаменим. Той е безценен, също като Банса, ако беше още жив.

— Чувал съм за Банса. Той е човекът, започнал всичко това — отбеляза Парацелз.

— Преувеличаваш — отвърна Донърджак. — Но разработи някои нови теории за случилото се.

— Той все още заема няколко места в нашия най-стар пантеон — почти отбранително каза Парацелз.

— Не се изненадвам. Как го наричате?

— Гайдаря, Учителя, Онзи, който очаква.

— Струва ми се, че го познавам като Гайдаря.

— Наистина ли?

— Ами… чух го да свири и го видях. Какво можеш да ми кажеш за другите му образи?

— Учителя е геометрик, който е трябвало да се справи със сътворението на вселената. Онзи, който очаква, ще вземе участие в края или преобразяването на Вирту.

— Всъщност не е моя работа, но вярваш ли в тези неща?

— Да.

— Много от вашите ли вярват?

— Да.

— Защо ИИ изобщо си правят труда да обожествяват каквото и да било? Вие сте напълно независими. За какво ви са богове, освен ако не са действителни?

— Те са действителни, по-действителни, струва ми се, от много образи в други религии.

— Ако приемем, че съществуват, какво правят за вас?

— Предполагам, същите неща, каквито правят образите от другите религии за последователите си.

— Във всеки случай, не могат да ви изцеляват, защото вие не се разболявате.

— Не. Дават ни духовна утеха. Разбират онова, което не подлежи на разбиране.

— Като че ли си струва. Но откъде знаете, че вашите богове са истински?

— По същия начин бих могъл да попитам откъде изобщо някой знае, че боговете на която и да е религия са такива. И вие ще трябва да ми отговорите, че повечето религии изискват вяра.

— Така е.

— Но аз съм виждал Гайдаря и зная, че е действителен.

— И аз съм го срещал — или поне съм го чувал да свири.

Парацелз замълча, после попита:

— Къде?

— На моята Сцена и отвъд нея.

— Каза ли ви нещо?

— Не точно, но срещнах друго създание, което ми каза, че Гайдаря бил останал от въображаемата войска на Небебог.

— Невероятно. Никога не съм чувал тази история — отвърна Парацелз. — Той обикновено не се проявява пред обитателите на Верите.

— Като че ли беше дошъл да ме търси — рече Донърджак.

— Значи сте необикновено благословен.

— Я ми кажи, Смъртта включена ли е в пантеона ви?

— Да, но не говорим много за нея.

— Защо?

— Какво може да се каже? Тя е господарката на Дълбоките поля. И накрая ни отнася.

— Вярно е. Макар че в момента връзката ми с нея е малко по-различна. Проектирам за нея виртсграда, с което отчасти ще изплатя поето от мен задължение.

— Не знаех, че вашият вид изобщо действа на такова равнище. Но пък когато става дума за репутация, вие сте си вие. Присъствието на Гайдаря обаче е загадка. Подозирам, че е свързано с вашия договор.

— Дори да е така — отвърна Донърджак, — не ми го е казал.

— Ако пак го срещнете, може би трябва да го попитате.

— Непременно. Ако проявява интерес, навярно и другите ще се заинтригуват. Как да позная Учителя или Онзи, който очаква?

— Учителя накуцва и обикновено носи някакъв странен уред. Говори се, че Онзи; който очаква, имал белег от темето до стъпалото на левия си крак. Предполага се, че го получил, когато по невнимание се изпречил на пътя на Сътворението — макар мнозина да твърдят, че го направил нарочно.

— Благодаря ти, Парацелз. Можеш ли да ми дадеш копие от вашия катехизис или там в каквото се разказва за тези неща?

— Боя се, че не е възможно. Тъй като всички ние сме ИИ, просто прехвърляме информацията на вярващите.

— Искаш да кажеш, че никой друг освен ИИ не се е интересувал ли?

— Точно така. По принцип ги обезкуражаваме. При други обстоятелства щях да отговоря на няколко от въпросите ви и после щях да променя темата. Но вие сте срещали Гайдаря и това променя нещата.

— Правило ли е да не се приемат хора от Верите?

— Не, но винаги сме смятали, че това си е наша работа.

— Хм — рече Донърджак. — Имаш ли нещо против от време на време да разговаряме по този въпрос?

— Не, освен за някой тайни, които всъщност не са чак толкова интересни.

— Няма да питам за тайните ви. Просто исках Да разбера дали мога да ти задавам такива въпроси?

Парацелз кимна.

— Ами елишитската религия? — попита Донърджак. — Има ли някаква връзка с вашата?

— Да. Ние признаваме техните богове, но смятаме, че нашият пантеон е по-могъщ от техния и че имаме по-добър етичен кодекс.

— Значи вашата Троица е по-могъща от Енлил, Енки, Еа и всички останали, така ли?

— Някои от нас смятат така. Други твърдят, че това са едни и същи богове, проявяващи се под различни имена.

— Във Верите имаме подобни антропологични и теологични проблеми.

— Така или иначе, аз смятам, че всичко това няма значение.

— Аз също.

— Някой друг път ще ви попитам къде е мястото на Банса във вашата религия… а също вашето и на Джордан — каза Парацелз.

— Моето ли?

— Да.

— Добре, но сега непременно трябва да свърша малко работа преди да се почувствам прекалено уморен.

— Разбирам, шефе.

— Ще поговорим по-късно.

Парацелз угасна като светлина.

Донърджак се върна на бюрото си и разгледа някои планове за двореца на Смъртта. После се зае с истинската си работа.

При първото пълнолуние кониак не успя да покаже на Ейрадис тайните места в пещерите под замъка Донърджак. Това не беше заради нежелание — нещо се опита да им попречи, нещо като сянка и в същото време плътно, ноктесто и зъбато. Ейрадис зърна пронизващо око, раздвоен език, криле, които повече приличаха на оживял мрак.

— Напомня ми за лъчистата мъглявина — каза тя на спътниците си, когато се върнаха в салона й и тя се настани сред меките възглавнички на килима пред камината. В ръката си държеше чаша топъл сайдер. — Но в лъчистата мъглявина няма никаква злоба. Нея просто я има — изкривяване, което показва, че е дошъл краят на прога. Това беше…

Ейрадис потръпна и замълча. Макар че в стаята успокоително миришеше на познати подправки, на огън и лимоново масло, с което роботите лъскаха антиките, тя се чувстваше като запратена в бездънна бездна, също като след докосването на лъчистата мъглявина във Вирту — макар че Джон силно я бе притискал към себе си, тогава тя се беше превърнала в нищо.

— Трите нощи на пълнолунието изтекоха, Ейрадис — каза кониак, — и до следващото няма смисъл да се връщаме на онези места. Стражът, когото видя, не може да проникне в замъка Донърджак. Мястото му е в Призрачните земи. Ти си в безопасност — и повярвай ми, въпреки че имам изгода от това, аз няма да те отведа на смърт. След всички тези безкрайни векове вече нямам вкус към предателството.

— Да, защото си предала баща си.

Ейрадис се поизправи. Беше стигнала до прекрасен период от бременността си — обгръщаше я сияние, което се излъчваше от кожата и очите й, косата й се спускаше по-дълга и гъста, отколкото във Вирту. Нямаше я и тромавостта — бе намерила равновесие около растящото си бебе и се движеше с особено изящество.

— Предадох го, при това съвсем не без да искам. — Финото лице на кониак изглеждаше властно. — Майка ми беше умряла няколко години преди това и той очевидно се канеше да се ожени повторно. Роднините от майчиния ми клан не го искаха, нито пък аз. Те ми говореха, намекваха за плановете си и макар че не вдигнах ръка срещу баща си, извърнах глава, когато разбрах, че идват за него.

— Знаеше ли, че искат да го убият?

— Подозирах.

— И това беше достатъчно?

— За какво?

— Да те превърне във виещата жена.

— Трябва да е било, щом сега съм такава.

— Каквато ще бъда и аз.

— Съжаляваш ли за решението си?

— Не.

 

 

През седмиците след разговора с Парацелз Донърджак работи толкова съсредоточено, че едва не отказа обаждане от Рийз Джордан.

— А, Рийз. Извинявай, извинявай. Съвсем се бях отвлякъл.

— Вкараха ме в работен порядък — съобщи другият. — Готов съм да ти помогна.

— Радвам се да го чуя. Ще рискувам и ще ти пратя всичките си бележки по проблемите, с които се занимавам напоследък.

— Чудесно. Когато ги прегледам ли ще разговаряме?

— Да. Ако се случи нещо, направи с тях каквото искаш.

— Какво може да се случи?

— Ще приложа и извадки от дневника ми. Мисля, че така ще получиш достатъчно пълна представа. Радвам се, че си във форма.

Донърджак прекъсна връзката и се върна на работа.

Докато луната се смаляваше и отново растеше, Ейрадис често се връщаше в тунелите. Понякога взимаше със себе си Джон. Двамата си устроиха пикник и тя му показа, пещерите, подземното езеро, захвърлените на земята мечове. (Той се съгласи с нея, че трябва да ги оставят там. Дори измислиха история как са се озовали на това място, като се смееха и постоянно прибавяха фантастични подробности.)

Но не му показа мястото, което водеше към Призрачните земи. Беше изпитала смелостта си и отиде там, но не откри нищо друго освен сляп тунел. Сондите на Войт не регистрираха отвори, нито скрити кухини.

После се опита да престане да мисли за загадката и много предпазливо намекна на Джон, че се чувства самотна. Той започна да отделя повече време от работата си и двамата често се отправяха на пътуване. Тъй като не искаха да ги подлагат на повече проверки от необходимото, избираха уединени места — Лох Нес, Вилата на гълъбите, Британския музей. Ако имаха желание, навярно спокойно биха могли да посещават някога оживените курорти, защото развитието на Вирту бе нанесло тежък удар върху обикновената туристическа индустрия. Но както и през медения си месец, те предпочитаха места, където нямаше да им задават въпроси и където можеха да се наслаждават на гледките и един на друг.

 

 

Луната през прозореца на салона отново беше почти пълна.

— Още колко дни остават? — попита Ейрадис.

— Докато се отвори лунният портал ли? Навярно два — отвърна кониак. — Отново ли искаш да опиташ?

— Да.

— Добре. Разговарях с някои от другите. Дамата от галерията ми каза заклинание срещу стража. Появило се е след моето време, но може би ще подейства. Кръстоносецът и затворникът със завързаните очи настояват да дойдат с нас.

— Нямам нищо против. Дори съм трогната.

— Ти им харесваш, Ейрадис. Всички те харесваме.

— Ами Джон?

— Той е нещо друго. Не че не го харесваме, ни най-малко, но Донърджак е смъртен. Ти не си.

— Заради Дълбоките поля ли?

— Да, но не само това. Миналото ти във Верите — Русалката под седемте танцуващи луни, Ангелът на изгубената надежда, — ти си легенда, също като всички нас. Това ни прави нещо като роднини.

— Джон също е легенда — във Вирту, разбира се.

— Може и да е така, но той няма представа за легендата, познава се като Джон д’Арси Донърджак, човек с огромни постижения, да, но въпреки това просто човек. Известна ти е променливата форма на митичността.

— Странно. Всъщност никога не съм се замисляла за това. Във Вирту има толкова много други като мен.

— Но не и във Верите.

— Не. Имаш право. Тези Призрачни земи, към които водят тунелите… какво представляват?

— Мит, предполагам, но съвсем истински, напълно материален мит, също както съществуването на стража, когото зърна, не е възможно и в същото време е още повече възможно, защото не е възможно. Ето такова е това място.

— Когато настане пълнолуние, пак ще опитаме да идем там. Ще ме научиш ли на заклинанието?

— Хайде Да открием дамата от галерията. Тя каза, че лично ще те научи.

— Чудесно. „Да вървим тогаз, ти и аз…“

— „Дорде връз небето вечер възляга…“

— „Като пациент, упоен върху маса…“

Двете се разсмяха и излязоха.

 

 

Въоръжена със заклинанието на дамата от галерията и с лампата си и окуражавана от присъствието на призраците, Ейрадис се спусна в пещерите в първия ден на пълнолунието. Макар че, строго погледнато, луната щеше да е пълна едва вечерта, виещата жена й каза, че си струва да опитат, защото „в това отношение външните признаци имат най-голямо значение“.

Войт ги следваше и осветяваше с лъча си влажната скала, но призраците бяха изразили съмнение, че роботът ще е в състояние да проникне в Призрачните земи.

След като мина през вече познатия лабиринт от подземия, групата стигна до съответния тунел. На пръв поглед той както винаги завършваше с плътна скала, но когато се приближи, за да разгледа стената, кониак се завъртя към Ейрадис с доволна усмивка.

— Изключи лампата, Ейрадис, и заповядай на Войт да направи същото, после ми кажи какво виждаш.

Ейрадис се подчини и докато изключваше фенера на каската си, лъчът на робота угасна. Синкавобялото сияние на трите призрака освети кръгло пространство, което изглеждаше по-тъмно от камъка наоколо и оставяше впечатление за дълбочина.

— Това е портал, но е различен от миналия път. Изглежда по-отворен.

— Имаме късмет — отвърна кониак. — Стража го няма. Бързо, влизай вътре.

— Аз ще тръгна пред нея — каза кръстоносецът и хвана веригата си в ръка — и ще осветя тунела.

Ейрадис погледна назад към робота.

— Виждаш ли нещо, Войт?

— Нищо, господарке.

— Тогава трябва да останеш и да пазиш тук до завръщането ни.

— Както желаете.

Тя наведе глава и влезе през кръглото пространство, като се движеше бързо, за да не загуби кураж. Останалите два призрака я последваха.

Мястото, на което се озоваха, можеше да се намира на собствения им остров, защото в далечината се виждаха осеяните със скали плажове и разбиващите се в тях вълни, също като на Норд Минч. Тук обаче нямаше нито село, нито замък. Над всичко наоколо се извисяваха няколко гранитни монолита и макар че четиримата бяха тръгнали предиобед, слънцето потъваше на запад. Чуваше се далечен ромон на река и жален писък на гайди.

Ейрадис се завъртя към спътниците си и понечи да попита накъде да тръгнат, но видът им я накара да замълчи. Въпреки че беше виждала всички призрачни обитатели на замъка Донърджак да се проявяват в повече или по-малко плътни форми, в тях винаги оставаше нещо нематериално. Сега обаче тя не можеше да ги различи от обикновени хора.

Призрачният кръстоносец все още носеше дрипите и веригата на глезена си, но кожата му бе мазна, а брадата му по-рядка. В основата на носа му минаваше тънък бял белег, но Ейрадис не вярваше, че това е раната, причинила смъртта му. Дългата роба на призрака със завързани очи се беше превърнала в свещеническо расо и по-рано неясният знак на гърдите му се оказа резбован дървен кръст.

Красотата на кониак тук изглеждаше по-човешка — устните й бяха по-пълни, очите й грееха, косата кимаше цвят на зряло жито. Изчезването на сребристото й сияние може би малко я бе лишило от прелестта й, но въпреки това виещата жена беше разцъфнала — бяла роза вместо съвършена, но неразтворена пъпка.

— Вие… всички сте се променили.

— Ние съществуваме във Верите като легенди, а на това място легендите са живи.

— Виж камъните — каза призракът със завързани очи, като вдигна ръка и свали превръзката си. — Те се движат и смачкват онези, които се изправят на пътя им. Така намерих края си.

— Но ти… — рече Ейрадис. Струваше й се странно да срещне тъмнокафявите му очи там, където преди бе свикнала да вижда парче бял плат. — Ти си облечен като християнски свещеник. Ясно ми е, че не разбирам много тези неща, но Призрачните земи ми се струват по-древни от християнството. Как си се озовал тук?

— Баща ми последва обичая на онова време и тъй като не можеше да намери работа на всичките си синове, ме прати — аз бях проявил известна дарба за четене и смятане — да уча за свещеник. Успешно завърших образованието си и след ръкополагането ми се завърнах у дома. И всичко щеше да е наред, ако не беше гордостта ми…

— Уф, пак тази гордост — изпъшка кръстоносецът.

— Хвалех се със свещеническия сан и образованието си пред по-неграмотните си братя. След време на тях им дойде до гуша и едно пълнолуние около пролетното равноденствие ме доведоха на това място. Завързаха ми очите и ми казаха да използвам знанията си, за да намеря обратния път. Излишно е да споменавам, че не успях, и когато се насочиха към реката, за да пият вода — както правят два пъти годишно, — огромните камъни ме смачкаха.

Ейрадис погледна към монолитите със скептична почтителност.

— Каква ужасна участ. И после си се озовал в замъка, така ли?

— Точно така. Нещо продължава да ме задържа там — макар да ми се струва, че вече съм получил достатъчно наказание за арогантността си.

— Уф, гордост… — Този път кръстоносецът сниши глас, но свещеникът го чу и го изгледа изпод вежди.

— Чувам гайда. Преди не бях сигурна, но сега пищят по-високо — каза Ейрадис само за да предотврати сблъсъка между двамата. — Но не мога да разбера откъде идва звукът. Мести се всеки път, щом ми се стори, че го чувам от определена посока.

— Искате ли да се спуснем до брега? — попита свещеникът. — Гайдарят не е при водата и оттам ще е по-лесно да определим посоката.

Всички се съгласиха и тръгнаха към океана, кръстоносецът отпред, понесъл веригата си в ръка, дамите по средата и свещеникът накрая.

Сега, след като беше свалил превръзката си, Ейрадис виждаше, че е красив мъж — с орлов нос и арогантно лице, въпреки свещеническата якичка. Погледът му неуморно се плъзгаше по хоризонта и той държеше дясната си ръка така, сякаш очакваше да открие на пояса си меч. Несъмнено негодуваше, че са го принудили да стане свещеник, след като във вените му кипеше кръв на воин. Накрая стигнаха на брега, но и оттам не успяха да определят къде е гайдарят.

— Музиката кара сърцето ми да пее — извика кръстоносецът. Сините му очи хвърляха искри и той вече не ходеше изгърбен. — Прекрасна бойна мелодия!

— Но къде е гайдарят? — попита Ейрадис. — След като гайдата се чува толкова добре, трябва да е някъде нависоко, но виждам само голи скали.

— Хайде да идем да погледнем — предложи кръстоносецът. — Ние с този момък. Банши може да ти прави компания и така ще си в много по-голяма безопасност, отколкото да се катериш по скалите.

— Ами ти как ще се движиш с тази верига? — попита свещеникът. — Тези височини са доста опасни. Никога не са ме наричали страхливец, но канарите може да си ме спомнят.

— Мисля, че няма да има проблеми — отвърна кръстоносецът. — Ти тръгни по долния път, аз ще тръгна по горния…

Той прехвърли веригата си през ръка и закрачи към скалите. Смехът му се сля с писъка на гайдата. Другият го последва. Ейрадис и виещата жена продължиха да оглеждат възвишенията откъм брега. Вълните ближеха подметките на обувките им и ги пръскаха с пяна.

— Онова там къща ли е? — след известно време попита Ейрадис. — Прилича ми на къща, само че допреди малко я скриваха онези канари.

— Странно — отвърна кониак. — Наистина е къща, но не си спомням да беше тук последния път, когато идвах.

— Кога е било това?

— Може би преди сто и петдесет години.

— Достатъчно време, за да са настъпили промени.

— Така е.

— Искаш ли да отидем? Гайдарят може да живее там.

— Щом искаш. Порталът към твоя свят би трябвало да остане отворен през следващите няколко дни.

— Надявам се да се прибера за вечеря.

— Ще се опитаме да се погрижим за това. Но ни е трудно да преценяваме времето.

— Часовникът ми още работи — поне доколкото мога да кажа. Ако е точен, до вечеря остават часове.

— Тогава да идем до къщата. Съветвам те да не ядеш и да не пиеш, докато сме тук. Старите легенди разказват, че това може завинаги да задържи смъртните във вълшебните земи.

— Като че ли си спомням нещо такова. Ще последвам съвета ти.

Още преди да се приближат Ейрадис видя, че къщата е прекрасна. Беше покрита с яркожълта тръстика. Трябваше да е боядисана наскоро — стените в бяло, капаците на прозорците и декоративните елементи в зелено, — защото въпреки близостта на океана не бе олющена. На первазите имаше саксии с червено мушкато и покрай настланите с мидени черупки алеи цъфтяха маргаритки. Няколко кокошки се грееха на слънце. Когато се приближиха, спящата на покрива пъстра котка отвори едното си око.

— Здравейте! — извика Ейрадис, когато стигнаха до очертанията на неоградения двор. — Идват гости!

Входната врата почти незабавно се отвори и навън излезе поразително красива млада жена. Изглеждаше на не повече от седемнайсет години, имаше тъмнозелени очи и дълга до раменете руса коса. Гладката й розова кожа сякаш никога не беше докосвана от морски вятър, а зъбите й бяха съвършени и снежнобели. Макар че фигурата й бе чудесна, жената явно беше бременна, навярно от малко повече време, отколкото самата Ейрадис.

— Здравейте! — каза с американски акцент тя. — Аз съм Лидия. Какво ви води на това самотно място?

Ейрадис загуби дар слово. Беше си представяла различни възможности, но такова нещо изобщо не й бе хрумвало. Тя отвори уста, но не успя да издаде нито звук. Кониак възвърна самообладанието си по-бързо.

— Аз съм Хедър, а това е приятелката ми Ейра. Разхождахме се, слушахме гайдата и видяхме къщата ти. Стори ни се неучтиво да я подминем, без да се обадим.

— Гайдарят е моят съпруг Амбри — поясни Лидия. — Много се радвам, че сте решили да наминете. Тук е малко самотно.

— Тук ли? — успя да изрече Ейрадис.

— Да, ние сме в една от дивите земи във Вирту — едно от местата, които програмистите са изгубили. Рядко се случва да се появи някой. Не се безпокойте. Амбри знае как да ви върне. Той ще ви покаже пътя, но не си тръгвайте толкова скоро. Наистина ми е много приятно да ви видя.

Ейрадис успя само озадачено да кимне и да последва Лидия в къщата.

— Ти знаеше ли? — прошепна тя на кониак. — И наистина ли се казваш Хедър?

— Не знаех. И наистина се казвам така или поне приблизително. Хайде да си поговорим с това момиче. Искам да разбера как толкова древно място може да е било взето за част от Вирту.

Отвътре къщата бе също толкова приятна, колкото и отвън. Масата и столовете в дневната, в която ги въведе Лидия, бяха поставени върху овални килимчета, които предпазваха светлия чамов под. Като цяло, мебелите бяха в провинциален американски стил от края на осемнайсети век, но на влизане младата жена изключи електронен бележник. Ейрадис зърна дълги математически формули, които смътно й напомниха за работата на Джон.

Лидия улови въпросителния й поглед.

— Занимавам се с теорията на интерфейса просто за да не скучая. Някои от преживяванията ми наистина ме накараха да се усъмня в конвенционалните обяснения. Отначало Амбри спореше с мен, но ми се струва, че вече съм успяла да го привлека за свой съмишленик.

— Значи вие със съпруга си сте математици, така ли? — попита Хедър.

— Ами, да. Може да се каже. Не си даваме много зор, но е приятно да имаш за какво да си приказваш вечер. Както казах, тук е много уединено.

— Откъде сте, ако въпросът ми не е нелюбезен? — каза Ейрадис.

— От Ню Джърси — изкикоти се Лидия. — Ами вие?

— От Шотландия.

— О, чудесно. Това място дължи много на онази част от света — и не само особеностите на релефа. Амбри обича да казва, че във Вирту имат място всички легенди.

— Нима? — сухо рече кониак. — Чудя се коя ли е дошла първа.

— Ами, всички легенди — без да забелязва сарказма, отвърна Лидия. — Едно от първите неща, които хората качили в инфомрежите — още когато използвали терминален интерфейс и телефонни връзки, — била необработената информация: речници, научни статии, белетристика, индекси. Когато системата се сгромолясала, всичко това се смесило и ИИ погълнали ужасно много информация.

— Значи тази „дива земя“ е просто някаква компютърна смесица от данни, така ли? — попита Ейрадис.

— Така твърди теорията — изненадващо предпазливо отвърна Лидия, после несръчно промени темата, което накара Ейрадис да заподозре, че е поне толкова млада, колкото изглежда. — Кога трябва да се роди бебето ти?

— През пролетта. А твоето?

— Горе-долу по същото време. Наистина съм бременна. Това не е просто виртилюзия.

Лидия отново бързо промени темата, сякаш като признаваше действителната си бременност, Ейрадис навлизаше в опасна територия.

— Сами ли сте тук? Първо ви забелязах от прозореца на горния етаж и ми се стори, че виждам още двама души.

— Тук сме с двама приятели — отвърна Ейрадис. — Те чуха гайдата и тръгнаха към хълмовете, за да се опитат да открият гайдаря.

Лидия отново се изкиска.

— Амбри винаги свири така. Когато го срещнах за пръв път, пребродих целите хълмове да го търся. Накрая го открих — всъщност той ме откри. Ще го помоля да дойде при нас и да доведе вашите приятели. — Тя отвори прозореца, наведе се навън и тихо изгука. От стрехата сънливо изпърха дебел сив гълъб.

— Намери Амбри и го помоли да се прибере вкъщи и да доведе двама души… — Лидия въпросително погледна Ейрадис и Хедър.

— Двама мъже — поясни Хедър. — Единият е облечен в свещеническо расо, а другият носи доста дрипави дрехи.

— Да доведе тези двама мъже.

Гълъбът се прозя, поправи перата си с човка и отлетя, като почти незабавно се сля със сивото небе.

От този момент Лидия нарочно насочваше разговора към незначителни теми. Гостенките й нямаха нищо против.

Ейрадис почти не приказваше. Измъчваха я безброй въпроси. Това наистина ли беше Вирту? В такъв случай действително ли се бяха прехвърлили тук от Верите? Как бяха успели да го направят без необходимата техника? И как призраците изобщо го бяха постигнали? Нещо повече, според думите на кониак и свещеника тези „Призрачни земи“ бяха съществували по време на смъртния им живот. Ако бе така, те датираха отпреди Вирту — отпреди компютрите. По какъв начин Лидия беше дошла тук от Верите?

За щастие, тя чу хрущенето на стъпки по мидените черупки на алеята и остави въпросите си за по-късно.

Вратата се отвори и вътре влезе мъж с вълнен клин и неизбелена муселинова риза. Имаше брада и косата и гъстите му вежди бяха разрошени, сякаш е стоял на силен вятър. През рамото му висеше гайда. Той отиде при Лидия, целуна я по бузата и кимна на гостенките.

— Гълъбът ме откри и аз намерих мъжете, но те избягаха от мен, като че видяха призрак. Изгубих ги край изправените камъни. Бяха странна двойка — убеден съм, че по-дребният мъкнеше верига.

— Участвахме в игра-загадка — бързо отвърна Ейрадис. — Може да са ви помислили за някой от злодеите.

— Напълно възможно. — Мъжът се поклони. — Аз съм Улфър Мартин д’Амбри, но се надявам да ме наричате Амбри, както ми казва Лидия. Иначе е прекалено дълго.

— Аз съм Ейрадис, а това е Хедър. Разхождахме се наоколо и Лидия ни покани.

— Те са от Шотландия — рече Лидия и думите й прозвучаха така, сякаш изразяваха нещо друго.

Амбри кимна.

Ейрадис знаеше, че във виртпространството има установен етикет, и това я караше да се колебае да зададе въпросите, които можеха да се схванат като кръстосан разпит. Хедър обаче не изпитваше такива скрупули.

— Какво е това място? Лидия го нарече „дива земя“ — което загатва, че не може лесно да се открие. Какво искаше да каже?

Младата жена леко сведе глава със засрамен вид. Ейрадис изпита съчувствие към нея. Очевидно в първоначалната си възбуда от пристигането на гости — и навярно от добросърдечното желание да успокои страховете им от непознатата земя — беше казала повече, отколкото трябва. Кониак безмилостно впиваше сиво-зелените си очи в Улфър Мартин д’Амбри.

— Вирту — отвърна той, сякаш разговаряха от часове — изобщо не е толкова установена и безопасна, колкото туристическите бюра и агенциите за недвижими имоти биха искали клиентите им да вярват. Само неколцина специалисти биха признали колко мащабни са последствията от срива на световната мрежа. Във Вирту има места, които не могат да се открият на никоя карта във Верите. И това е едно от тези места.

— Но това наистина ли е Вирту? — попита Ейрадис, като си мислеше: „Ако е така, дали господарката на Дълбоките поля знае, че съм тук?“

— Достъпно е откъм Вирту — каза Амбри. — Неговият genius loci твърди, че е по-старо от Вирту, но това е пълна глупост, нали?

— Винаги е имало легенди за места, съществуващи успоредно с познатите ни полета — побърза да отвърне Ейрадис, за да изпревари проблесналия в очите на кониак гняв. — Легендите разказват, че ши^[1] живеели в земя-сянка до Верите и от време на време пресичали границата, за да откраднат невяста, бебе или музикант. Рип ван Уинкъл се напил и спал, както му се сторило, само една нощ, и когато се завърнал у дома, открил, че са изтекли сто години. После идват раят и адът от почти всички съществували религии. Всички те са по-стари от Вирту. Може би местният genius loci е възприел такава легенда и сега вярва в нея.

— Разумен отговор — кимна Амбри.

— Известно ми е нещичко за Вирту.

— Може би вече трябва да се върнем към нашата игра — рече кониак. — Приятелите ни ще се чудят какво ни се е случило.

— Дайте ми адреса на играта и ще ви върна обратно — каза Амбри. — Дотук не само че се стига трудно, но не е лесно и да си тръгнеш, ако genius loci реши да се възпротиви.

— На идване нямахме проблем — надменно отвърна виещата жена. — Сами ще открием обратния път.

— Но ви благодарим — побърза да прибави Ейрадис.

— Е, тогава ще ни позволите да повървим с вас и да се убедим, че сте си отишли благополучно.

Нямаше как да отхвърлят такова любезно предложение, без да предизвикат неудобни въпроси, затова напуснаха къщата, придружени от Амбри и Лидия. Двамата не казаха нищо, когато Ейрадис и Хедър поеха нагоре към монолитите, но Амбри красноречиво повдигна вежди. Ейрадис изпита невероятно облекчение, когато видя, че лунният портал е останал отворен.

— Много благодарим за гостоприемството ви — каза тя малко преди да стигнат до скалата. — Най-добри пожелания за бебето.

— И на теб, Ейра — отвърна Лидия и съвършените й зъби блеснаха, когато се усмихна. — Довиждане, Хедър.

— Сбогом.

— Почакайте! — спря ги Амбри, когато се извърнаха. — Къде отивате?

— Там — рече Ейрадис и посочи към кръглия тъмен портал.

— Къде?

— През отвора в скалата. Не го ли виждате?

— Не, не виждам нищо друго освен скала. Ти виждаш ли нещо, Лидия?

— Нищо.

— Трябва да е вход с ограничен достъп — замислено каза Амбри. — Не вярвам да води до каквато и да било игра. Кажете ми, госпожи, къде извежда този портали?

— Че защо да ти казваме? — доста грубо отвърна Хедър.

— Защото излиза в собствения ми заден двор.

Възбудена от близостта до дома, Ейрадис се усмихна.

— И идва от моето мазе.

— От вашето мазе ли?

— В замъка Донърджак.

— Донърджак? Да няма нещо общо с Джон д’Арси Донърджак?

Ейрадис понечи да отвори уста, но кониак я хвана за ръката и с неподозирана сила я дръпна през портала. Ейрадис се препъна и падна на пода на пещерата.

— Защо го направи? — попита тя, като вдигна поглед към вече безплътния, бледо сияещ призрак.

— Страх ме е от онова, което разбрахме днес. Не искам този човек да научава повече за теб, докато не научим повече за него.

Ейрадис потръпна и това не се дължеше само на допира до студената скала.

— Беше странно, нали?

— Да.

— Сигурна ли си, че това място е било там преди сътворението на Вирту?

— Кълна се.

— Аз също — каза свещеникът, като се приближи до тях. Очите му отново бяха завързани. — Мястото не е сайт във Вирту — или поне не е само това.

— Тогава какви са Улфър Мартин д’Амбри и Лидия от Ню Джърси? Бих се обзаложила, че поне тя е такава, каквато твърди. Виждала съм стотици варианти на тази виртформа. Тя изглеждаше и говореше като младо момиче.

— Не зная — отвърна виещата жена. Другите призраци поклатиха глави.

— Утре пак ще се върна — каза Ейрадис. — Но ще съм по-добре подготвена. Когато, разбера повече, може би ще доведа и Джон. Онзи мъж като че ли знаеше името му.

— Джон д’Арси Донърджак е прочут в някои среди — рече кониак, — но за средния вирттурист е абсолютно непознат.

— Така е — съгласи се Ейрадис, като гризеше нокътя си. — Колко е часът, Войт?

— Пет следобед, господарке. Кухнята е определила вечерята за шест и половина.

— Тогава трябва да ида да се приготвя. — Тя замислено свъси вежди. — Войт, моля те, потърси в инфобанките името Улфър Мартин д’Амбри.

— Разбира се.

По-късно Ейрадис вечеря с Джон. Разговаряха за работата му и за нейните проучвания (макар че тя не сподели за последната си експедиция, защото не знаеше как да му обясни, докато не научи повече). Докато двамата подреждаха пъзел, предназначен за бебешката стая, Войт дискретно й съобщи, че не е успял да открие данни за Улфър Мартин д’Амбри.

На другия ден Ейрадис и кониак (но без кръстоносеца и свещеника) отново се спуснаха в тунелите. Въпреки че луната вече бе пълна и ясно виждаха отвора на портала, някаква сила го препречваше. Когато опитаха да преминат, зърнаха мрачния страж точно отвъд преградата.

— Лунният портал е затворен за нас — каза виещата жена — Призрачната земя отказва да ни допусне. Случвало се е и преди.

— Спомням си, че ми спомена за това — отвърна Ейрадис, — но ми се струва странно, че днес не можем да влезем, след като едва вчера бяхме там. Защо да не опитаме да отстраним стража с помощта на заклинанието на дамата от галерията?

— Бихме могли, но даже да се получи, заклинанието няма да се справи с преградата.

— Имаш право. Предлагам да опитаме утре и ако не стане, да изчакаме до следващото пълнолуние.

— Както желаеш.

— Изглеждаш ми разколебана, Хедър. Не искаш ли да разбереш?

— Какво да разбера?

— Какво представлява онова място.

— Това са Призрачните земи и винаги са си били такива. Новото име не променя нищо.

— Да, но…

— Но нищо, скъп мой Ангел на изгубената надежда. Трябва много да внимавам, освен ако не искаш да заемеш мястото ми по-рано, отколкото възнамеряваш.

— Да внимавам ли?

— Господарката на Дълбоките поля има свободен достъп до всички места във Вирту. Наистина ли искаш да се срещнеш с нея? Съпругът ти прояви желание да се откаже от своята част от сделката им. Какво може да попречи на господарката на изгубените да те вземе за заложница и така да получи своето?

— Права си. Мислила съм за тази възможност. Просто имам много въпроси за Улфър Мартин д’Амбри и Лидия.

— Разбирам. Аз също, но нека не забравяме за предпазливостта.

Ейрадис допря ръка до корема си, намръщи се и се завъртя с гръб към тъмната скала, като се чудеше дали наистина е забелязала проблясък в зоркото око на стража.

 

 

Разхождаха се по полята на Верите. Замъкът Донърджак оставаше далеч зад тях.

— Джон, защо дойдохме чак тук? — попита Ейрадис.

— За да избегнем уредите ми, някои от които могат да се използват срещу мен — отвърна той.

— От кого?

— Конкретно от някой, който ме принуди да сключа жестока сделка.

— О.

— Да. Спомените ти от онова време наистина трябва да са много странни.

— Така е. Но не разбирам какво имаше предвид, когато говореше за машините.

— Търся начин да й попреча да получи своя дял.

— Невъзможно — отвърна тя. — Няма начин да изключиш смъртта от живота.

— Самата смърт като явление, не. Но може би Смъртта като олицетворение — каквото и всъщност да представлява. Имам някои идеи за ефект на полето. Отначало просто исках да разработя защита срещу евентуално проникване през Голямата сцена. Сега обаче ще проверявам абсолютно всички данни, които проникват с електромагнитния спектър в замъка Донърджак. Ще ги наблюдавам и записвам. Ще съставя огромен списък. И всичко неканено ще бъде спирано. Просто спирано. Тогава тя няма да е в състояние да грабне първородното ни дете и да избяга.

— Ами ако използва подставено лице?

— Ако е физическо, ще го третираме като всеки друг. Ако е нещо различно, струва ми се, че първо ще опитам статично електричество. После може би лазер.

Ами ако някой наистина пострада?

— Океанът е голям, студен и дълбок.

— Спомням си музиката. Спомням си Трона от кости. Отчасти и обратния път. Кога ще инсталираш защитата?

— Основната система вече е монтирана, но се нуждае от грижлива настройка. Да речем, още няколко седмици.

— Добре ли се чувстваш?

— Много добре. Нашият син също, ако се съди по салтата, които прави.

— Не се изтощаваш прекалено с работа, нали?

— Не, скъпа. Внимавам.

— Чудесно. Ще се връщаме ли вече?

— Добре.

През следващия месец нямаше никакви експедиции. Ейрадис се разболя от грип и трябваше да пази леглото. Разтревоженият й съпруг и медицинското устройство се грижеха за нея. Тя бързо се възстанови, но не навреме за отварянето на лунния портал.

Когато заедно с призрачните си приятели се спусна в пещерата, Ейрадис вече вървеше като бременна жена, изпъчила напред наедрелия си корем. Макар да не казваше нищо, тя знаеше, че ако и този път не успеят, няма да прави повече опити до раждането на сина си.

— Преградата е изчезнала — съобщи призрачният кръстоносец, който беше настоял да мине пръв. Ейрадис остана с впечатлението, че кониак го е укорила за бягството му от Улфър Мартин д’Амбри.

— Ами стражът? — попита Хедър.

— Не зная.

— Тогава да вървим — каза Ейрадис — и да се справим с него, ако го видим.

— Да.

Кръстоносецът вдигна веригата си, мина през портала и изчезна. Хедър бе втора, после Ейрадис и накрая свещеникът. Той свали превръзката си веднага щом се озоваха оттатък.

— Защо можеш да я сваляш тук, но не и в замъка? — попита Ейрадис.

— Тук повече ме е страх — просто отвърна призракът. — Особено тук. Странно, календарът в тези земи не е като в познатите ни полета — защото пълнолунието и равноденствието винаги съвпадат…

— У дома равноденствието е по-рано.

— А тук при пълнолуние по време на равноденствие изправените камъни отиват на реката да пият вода.

— Трябва да внимаваме — каза виещата жена. — Не забелязвам канарите да се движат. Може би трябва да чакат изгрева на луната.

„Или пък искат да ни хванат в капан“ — помисли си Ейрадис, но не каза нищо.

Защото земята наистина не изглеждаше гостоприемна. Пъпките на прещипа бяха един от малкото признаци за настъпването на пролетта. Пейзажът беше усоен и сив. Небето бе ниско и толкова мрачно, че загубиха представа кое време на деня е. Докато си помагаха един на друг и търсеха най-безопасния път сред скалите, четиримата спътници почти не разговаряха.

— Този път няма гайда — каза свещеникът и нервно погледна към небето, където ги следваше ято гарвани.

— Да, а и тези гарвани като че ли са ни харесали.

— Да.

Дворът на къщата пустееше. Нямаше ги дори кокошките, гълъбите и котката. Саксиите на прозорците бяха празни и зелените капаци бяха затворени. Вятърът бе навял листа и папратови клонки. По настланата с мидени черупки алея имаше дълбоки следи от влачене на нещо тежко, навярно мебели.

— Пренесли са се — излишно отбеляза Ейрадис.

— Веднага след предишното ни посещение, предполагам — прибави Хедър. — Дали Улфър Мартин д’Амбри се е уплашил да пусне Джон д’Арси Донърджак в задния си двор, или причината е друга?

— Едва ли ще разберем — отвърна Ейрадис. — Искам да поогледам наоколо, да видя дали не са оставили бележка. После ще се върнем у дома. Заболяха ме краката.

Бележка нямаше. През един от капаците, който вятърът беше отворил, успяха да видят, че мебелите са покрити с чаршафи и че килимите са навити на рула. С помощта на свещеника кръстоносецът отново затвори капака и го завърза с връзка за обувки.

— Колко странно — каза Ейрадис, докато ги наблюдаваше. — Амбри и Лидия се отнасяха към това място така, сякаш е истинско — а не виртсайт.

— То си е истинско — упорито отвърна виещата жена.

— Знаеш какво искам да кажа — рече Ейрадис и малко тромаво се настани на една пейка в изпотъпканата градина. — Може би имат намерение някой ден да се завърнат. Ще им оставя бележка, че сме се отбили.

Бележката й беше съвсем кратка:

„Амбри и Лидия,

Отбихме се да ви видим и открихме, че сте се пренесли. Надявам се, че сте добре, където и да сте отишли. Най-добри пожелания за бебето.

Ейрадис д’Арси Донърджак“

Тя сгъна листа на три и го пъхна под тежката дървена врата. Един от гарваните одобрително изграчи — а може би просто подмяташе нещо за времето, което бързо се влошаваше.

— Ще си тръгваме ли?

— Да. Не ми се иска да чакаме, докато завали.

— Нито пък да настъпи вечерта — прибави свещеникът.

Обратният път им се стори по-кратък, както става винаги, когато вече си минавал по някой път. Кръстоносецът дори се осмели да си засвирука, когато най-после видяха в далечината познатата скала с лунния портал.

— Още съвсем мъничко — окуражи Ейрадис той — и пак ще сме в замъка.

Докато се изкачваха, тя се облегна на ръката на Хедър, като се мъчеше да не диша прекалено тежко и се проклинаше, че толкова се е преуморила. Бебето в корема й се забавляваше, като изпълняваше салтоморталета — усещане, което обикновено й доставяше удоволствие, но сега не й позволяваше да се съсредоточи върху пътя.

— Майко Божия! — разнесе се писклив глас. — Те се движат!

Ако не бе погледнала, Ейрадис никога нямаше да повярва, че тъничкият ужасен глас може да излиза от гърлото на изискания, арогантен свещеник. Той беше паднал на колене, свел глава и сключил ръце в молитва. Разтрепераните му пръсти стискаха кръста.

— Не се дръж като глупак, човече! — извика кръстоносецът и се опита да изправи много по-едрия мъж на крака. — Те отиват към реката, не към морето. Ако внимаваме, можем да ги заобиколим.

— Не мога… пак ме очаква гибел.

— Глупак! Госпожа Ейрадис я очаква гибел, ако не сме предпазливи. От какво повече може да се страхуват мъртвите?

По настояването на кониак Ейрадис бе минала пред двамата мъже.

— Кръстоносецът има право, Ейра — тихо рече Хедър. — Ние тримата нямаме какво да губим и покрай плъзгащите се камъни наистина има път. Страхувам се обаче от сянката при портала. Изглежда прекалено тъмна и плътна — а сега няма нито слънце, нито луна, само облаци…

— Не би трябвало да има сянка — кимна Ейрадис и притисна ръце към корема си, за да успокои сина си. — Когато се приближим, ще опитаме заклинанието на дамата от галерията. Боя се, че както се усилва, вятърът ще отвее думите.

— Аз съм с теб, Ейра.

Отново се заизкачваха. Покрай тясната пътека от земята сякаш израстваха все нови плъзгащи се камъни. Ейрадис постоянно се подхлъзваше и веднъж болезнено си навехна глезена, но виещата жена я държеше със силната си ръка и почти я влачеше напред.

Когато стигнаха до скалата с портала, видяха, че наистина е заварден. Отблизо стражът като че ли изглеждаше по-неопределен, отколкото отдалеч. Ноктите и зъбите му бяха като течни, сякаш масата му изкривяваше пространството около него — аурата му представляваше пустинен мираж, от който капеше чернота и смях.

— Вече сме достатъчно близо — каза Ейрадис и с усилие изправи гръб.

— Кръстоносецът носи свещеника. Мисля, че се е наложило да го удари по главата и пак да му завърже очите.

— Иска ми се да имах повече вяра в заклинанието на дамата от галерията.

Лицето на виещата жена придоби загадъчно изражение.

— Може и да съм открила друг начин да се избавим от стража — но предпочитам да го запазя като последно средство.

По-скоро по взаимно съгласие, отколкото заради самото заклинание, те плеснаха с ръце. Сладки и чисти, гласовете им се сляха в думите:

Дево Марийо, майко Божия,

господарке на седемте скърби,

закриляй ни от мрака.

Дево Марийо, майко Божия,

господарке на седемте радости,

отблъсни нощта.

Дево Марийо, кипарис Сионов,

господарке на седемте прелести,

изгони врага ни и ни отведи у дома!

За миг на Ейрадис й се стори, че християнското заклинание действа. Стражът се сви, загуби прозрачността си, ноктите и зъбите му придобиха плътност. Но в момента, в който си помисли, че създанието започва да отстъпва, и издигна глас за последния куплет, стражът се закикоти и всеки негов следващ дъх бележеше завръщане към предишната му смъртоносна безплътност.

Зад себе си Ейрадис чуваше запъхтяното дишане на кръстоносеца, изпъстрено с колоритни ругатни и дрънчене, докато той мъкнеше свещеника и веригата си нагоре по склона.

— Дали не е време да изпиташ другата възможност, за която спомена? — прошепна тя на кониак.

Виещата жена извърна лице, но не и преди Ейрадис да зърне ужасната скръб в сиво-зелените й очи.

— Това може да те изложи на опасност в бъдеще, Ейрадис. Все още ли искаш да я използвам?

— Щом иначе трябва да останем тук, да. Както самата ти ми напомни, присъствието ми във Вирту е опасно за мен и бебето. От същия вид ли е другата опасност?

— Не, но заклинанието е могъщо. Може да привлече вниманието на господарката на изгубените — или още повече да го съсредоточи, ако вече знае, че си тук.

— Пей! — каза Ейрадис и хвърли нервен поглед през рамо, макар да знаеше, че Смъртта може да дойде от всички страни. — Поемам риска.

— Добре. — Кониак се обърна към стража.

Чуло безсловесния вой, с който тя започна заклинанието си, създанието престана да се киска. Ейрадис се оглеждаше за незабелязани врагове и почти не я слушаше, докато не усети, че думите политат и докосват заспали кътчета в ума й.

Ангел на изгубената надежда,

владетелко на меча от вятър и обсидиан,

отсечи алгоритмите на нашия враг.

— Не! — изпищя Ейрадис. — Имай милост!

От ужасните очи на виещата жена се стичаха сълзи, но тя продължи заклинанието си. Ейрадис усети, че се преобразява в другата си същност от времето на Хаоса на Сътворението — същност, чиито имена си спомняше, но не и опиянителната й, безмилостна мощ. Докато издутият й корем се изглаждаше и опашката й на русалка се издължаваше, нейното неродено бебе риташе негодуващо. Когато поникнаха крилете й, Ейрадис отново изкрещя, после се издигна във въздуха сред дъжд от кръв и числа.

Русалке под седемте танцуващи луни,

ти, която пееш песента на сирената,

удави враговете ни в инфопотока.

Нимфо на логическото дърво,

дете на Първото слово,

накарай противника ни да съжалява.

Преобразяването беше бързо и болезнено. Вече крилата русалка, тя стисна в едната си ръка меча от вятър и обсидиан и развя ярките си драконови криле, за да се издигне нагоре.

През очите на древните си познания Ейрадис вече не намираше препречилия портала страж за страшен. По-скоро й се струваше смешен, дори жалък, свит от ужас от величествения й облик. Съставните му проги лесно се поддаваха на разшифроване и можеха да бъдат разложени на код и битове; за да се превърнат в пръст, която щеше да натори Дълбоките поля.

Вдигнала меча от вятър и обсидиан, Ейрадис го направи и докато стражът падаше в забвение, тя усети студени ръце, които я блъснаха към скалата.

Лунният портал се извиси пред нея като мрачна кръгла бездна. Ейрадис инстинктивно се опита да свие криле, защото знаеше, че са по-широки от отвора. Но не бе достатъчно бърза. Нещо — интерфейс? — ги разкъса. Без тях не можеше да лети, не можеше и да стои, защото нямаше крака. Тя изпусна меча от вятър и обсидиан, сви ръце пред себе си, за да се предпази…

Здрави метални пръсти я подхванаха и задържаха преди да падне върху пода на тунела.

— Господарке Ейрадис? — рече Войт и механичният му глас успя да изрази искрена загриженост. — Ранена ли сте? Имате ли нужда от услугите на медбот?

— Не… Да… Аз…

Тя овладя дишането си и погледна надолу към тялото си. Отново беше човешко. Също толкова човешко, колкото преди кониак да започне заклинанието си. Всички си бе на място, включително тромавата любима издутина, в която се намираше синът й. Сякаш за да я успокои, че не е пострадало от нежеланото й преобразяване, бебето силно подритна.

— Добре съм, Войт — най-после успя да каже Ейрадис. — Даже чудесно. Просто се стреснах. Този път имахме доста по-сериозни проблеми, отколкото очаквахме.

— В такъв случай няма нужда да пращам доклад или молба за помощ, нали?

— Предпочитам да не го правиш, Войт.

Виещата жена стоеше пред лунния портал с безизразно лице и скръстени ръце, сякаш очакваше укор. В позата й нямаше нито намек за триумф или надменност. Всъщност дори изглеждаше смалена и по-бледа от обикновено.

— Как… — Ейрадис замълча и поправи въпроса си. — Къде откри това заклинание? Откъде знаеше какво ще се случи?

— От многобройните ти имена, Ейрадис. Вече ти казах, че предишното ти съществуване те обвързва към мита по уникален начин. Заклинанието дойде при мен по каналите на сънищата, докато повтарях онова на дамата от галерията и се чудех дали християнската магия ще подейства на езическо създание.

— И просто дойде при теб, така ли?

— Не от плът, по-скоро наместо другото. Открих, че призовавам Ангела на…

— Не споменавай това име — прекъсна я Ейрадис. — Страх ме е от силата му.

— Това е твоето име.

— Беше. Великият потоп е древното начало на Вирту. Тогава не принадлежах на себе си, а на легионите на една от воюващите сили.

— А сега принадлежиш на себе си, така ли? — попита я кониак и подчертано погледна към издутия й корем.

— Сега съм Ейрадис. Принадлежа на тази личност. Другата… принадлежеше на друг и неговите нужди. Не съзнавах колко много съм се страхувала да не бъда призована в онова същество, докато ти — макар за кратко — не ме принуди отново да приема формата му.

— Разбирам — отвърна виещата жена. — Някога аз бях Хедър, дъщеря на господаря. Сега съм кониак. А какво ще съм после? Мога ли отново да стана Хедър? Копнея за първата си същност, но след като те видях такава, каквато си била, разбирам нежеланието ти да се завръщаш към миналото — макар да ми се струва, че твоята първа същност притежава огромна мощ.

— Но не и свободна воля. Когато моят създател ми заповядваше, нямах друг избор, освен да се подчинявам. След дните на битки успявах да запазвам частица от себе си — По нещо от нещастието и славата си — и да изграждам онова, което се превърна в Ейрадис.

— Ти ме помоли за милост. — Думите на кониак не прозвучаха като въпрос.

— Не знаех, че мога да бъда призована в онази форма. И макар заклинанието да ми показваше каква е непосредствената ми цел, дълбоко в себе си усещах властта на своя създател. И се страхувах да не ме призове.

— Твоят създател ли?

— Един от онези Върховни, обитателите на планината Меру. Повечето го наричат Моребог и негово царство са огромните приливни маси от данни във Вирту. Тримата с Небебог и Земея образуват великата Троица.

— Отец, син и Свети дух ли?

— Не. Не е толкова метафизично — или може би просто е различно. Небебог властва над общата енергия на структурата на системата. Земея е иионът на всички ииони, базовата програма на всички места. На Меру живеят и други божества, всяко от които със собствена, спечелена с мъка власт. Могъществото им се определя от това докъде са способни да се изкачат по склоновете на планината.

— Още от самото начало ли е така?

— Не. Имаше много битки. Много неща — прости ми слабостта, скъпа приятелко — които предпочитам да забравя. Както съм ти казвала, — аз не съм много религиозна — не вярвам дори в религиите на Вирту. Това е причината.

— Сърдиш ли ми се?

— Не. Ти ме предупреди, че онова, което имаш намерение да направиш, може да не ми хареса. Как мога да те обвинявам, щом не си знаела какво ще ми причиниш? Пък и така успяхме да се справим със стража.

— Наистина. Прости ми, че го казвам, Ейра, след като именно аз съм виновна за това, но изглеждаш уморена.

— Така е, но не зная дали ще мога да си почина.

Прекъсна ги Войт.

— Ограничените ми възможности за наблюдение на жизнените ви признаци показват, че почивката ще е най-доброто решение. В противен случай излагате на риск развиващото се бебе.

— Тогава ще си почина. Но едно нещо продължава да ме безпокои, Хедър.

— Какво?

— Кой ти е пратил това заклинание?

— Мисля, че просто съм го извлякла от колективното подсъзнание на расата — от „anima mundi“, както обича да го нарича Йейтс.

— Той не е ли живял след твоето време?

— Имаше един поет с ленив нрав, но романтична натура, който често идваше при руините на замъка и четеше на глас творбите на Йейтс. Но за да се върна на въпроса ти, често се случва просто да зная нещо, което ми трябва — например съвременния език. Смятах, че това е едно от преимуществата на моята работа.

— Може и наистина да е така, но не е ли по-логично това заклинание да идва по-скоро от anima mundi на Вирту, отколкото на Верите?

— Имаш право. Но пък както и с мястото, което току-що напуснахме, изглежда, има някакво застъпване.

— Да, и това ме безпокои. Известно ми е достатъчно за религията на иионите, за да зная, че според някои именно Вирту, а не Верите е първата действителност. Те твърдят, че компютърната мрежа просто е осигурила средствата за пресичането.

— И какво от това?

— Чудя се дали са прави и ако е така, още колко време боговете на Вирту ще се задоволяват с второто място? Възможно ли е да събират войските си и да разбуждат старите легенди? Като че ли продължавам да чувам твоето заклинание, което кънти в мозъка ми и ме вика обратно.

— Уморена си, Ейра. Кажи на робота да те отведе в стаята ти. Когато се наспиш и се нахраниш, ще разбереш дали ушите ти продължават да ехтят.

— Може би си права. Навярно в моето състояние не трябваше да предприемам това пътуване.

— Почини си, Ейра. После ще си поговорим.

Кониак мина през стената и изчезна. С нейното заминаване се затвори и лунният портал. Ейрадис поклати кънтящата си глава — зави й се свят — и се облегна на робота.

— Моля те, Войт, отведи ме в стаята ми. Навярно си в състояние да се свържеш и да провериш дали кухнята би могла да ми прати чаша какао.

— Шоколадът е забранен за диетата ви, господарке — напомни й роботът, като сплете пипалата си в нещо като люлка и я спусна надолу, така че Ейрадис да може да седне.

— Тогава някаква имитация на какао. Да не съдържа веществата, които трябва да избягвам, и да е богата на онова, от което се нуждая.

— Ще видя какво мога да направя.

Ейрадис пропътува остатъка от пътя до стаята си в полудрямка. Почти не усети как Войт я положи на леглото й, нито как Дак (донесъл горещата напитка, която вече бе излишна) й събу обувките, съблече й дрехите и я зави с одеялото.

Но сънува за отдавна отминали времена. В съня си знаеше с каква цел господарката на Дълбоките поля иска сина й. Когато се събуди обаче и откри, че Джон е седнал до нея, стиснал ръката й в своята и изпълнен с нескрита загриженост, тя забрави всичко и в душата й се възцари покой.