Роджър Зелазни
Донърджак (13)

7.

В специална горичка в земята на Маркон Вирджиния Талънт разказваше на въздуха какво е видяла по време на днешните си обиколки и въздухът й отговаряше.

— Минах през джунглата — нали знаеш онази…

— Да, сайтът на Назрат.

— И видях група от онези маймуноподобни престъпни проги, които живеят там.

— Опасни типове. Скри ли се?

— Да, и ги наблюдавах. Маркон, бих се обзаложила, че се упражняваха!

— Какво са упражнявали?

— Маршируваха и се учеха да използват оръжие — предимно мачете, но имаше и някои, въоръжени с пушки. Водачът им беше огромен самец с посивяваща козина. И на шията му висеше нещо, което адски приличаше на съсухрена човешка глава.

— Трябва да е бил Сейджак. Той е Вождът на вождовете на техния народ. Легендата за него се е разпространила извън сайта на Назрат.

— Не приличаше на вожд. Няколко пъти мина съвсем близо до мен и очите му бяха мътни и разфокусирани, и все пак племето му очевидно се ужасяваше от него. Някога чувал ли си такова нещо?

— Много отдавна.

— През онези времена, за които ми разказваше ли — времената на Учителя, Инженера и Водача? Времената, когато genius loci воювали помежду си и когато били създадени боговете?

— Точно така, Вирджиния. Очевидно Сейджак е станал слуга на някое божество, на създание, по-могъщо от genius loci. Нищо чудно, че народът му се ужасява от него.

Вирджиния плахо сведе очи към земята и разсеяно започна да чертае с пръст в праха.

— Никога преди не съм те питала, Маркон, но genius loci богове ли са?

— В нашите земи ние сме нещо такова, Вирджиния. Някои от нас са по-могъщи от други, по-добре разбират своите сайтове и техните ограничения.

— Както ти си по-могъщ от Кордалис.

— Точно така. — Маркон въздъхна и листата на дърветата прошумоляха. — Но не можем да напускаме сайтовете си, докато онези, които са наречени божества, са способни да се движат из цяла Вирту. И все пак само най-великите божества са по-могъщи от genius loci в собствената му територия. Ето защо в някогашните битки божествата се отнасяха към нас като към суверенни държави и водеха преговори, за да ги пропускаме през земите си, да им осигуряваме провизии и понякога войски.

— И понякога си воювал със съседите си.

— Така е.

— Маркон, сключил ли си договори с онези, които са се обърнали към теб с предложение за съюз?

— Още не.

— Ами ако съседите ти сключат такива договори, може ли някой от тях да те нападне?

— Да, древните граници бяха определени отчасти защото се уморихме да се бием и отчасти защото всеки от нас владееше толкова, колкото беше в състояние да контролира. Божествата обаче могат да дадат сила на онези, които им служат — да подсилват програмите им. Ако някой от съседите ми бъде подсилен така, може да се опита да ме нападне. А съюз между двама или повече — особено ако самият аз нямам съюзници — със сигурност ще ме победи.

— Значи трябва да влезеш в съюз, Маркон!

— Имам такова намерение, Вирджиния, но трябва да избирам внимателно, ако искам да не допусна войната дотук и така да защитя безопасността ти. Най-голямото ми желание е да те закрилям, моя крехка любов.

Тя се усмихна.

— Благодаря ти, но не искам да те излагам на опасност, като те принуждавам да мислиш за моята безопасност. Познавам уединените места във Вирту и ще се скрия някъде. Ще се върна при теб, когато битките свършат.

— Войната може да продължи години. Може да започне след години. Кога ще се скриеш? Даже най-дивите сайтове си имат genius loci. Къде ще се скриеш, така че да не те вземат за заложница и да те използват срещу мен? Аз те обичам, жено, и съм готов на всичко, за да те закрилям.

Вирджиния заплака. Там, където сълзите й се стичаха на земята, разцъфтяваха бели цветчета със златни сърчица и сладко ухание.

 

 

Джей Донърджак се сбогува с призрачната си майка, уведоми Дак, че има намерение да предприеме продължително пътуване във Вирту, и напусна бащиния си замък. Когато се прехвърли от Голямата сцена, взе със себе си Дуби, тъмното маймуноподобно създание, пренебрегнало заповедите на господарката на Дълбоките поля. После подсвирна, за да повика кучето на Смъртта Мизар, което не знаеше нищо за произхода си, но обичаше момчето. Почувствал се добре в тази компания, Джей разтърси черната си коса и вдиша свежия утринен въздух.

— Имаш ли представа къде да започнем да търсим онзи влак, Джей? — попита Дуби.

— Не. Първо искам да се видя с Рийз и да му кажа какво ще правим. Наскоро пак го подложиха на операция. От института ми съобщиха, че се е възстановил.

— Аз… мога да открия… пътя — изхриптя Мизар.

— Добре — отвърна Джей. — Няма да съм в състояние да остана дълго при Рийз — не и в действителния си образ, — но това все пак е някакво начало.

И после се отправиха през набраздени корита от изстинала лава, плуваха под водите на светлосин океан, спуснаха се със ски по планина от съвършен прах. Пътят съвсем не бе от най-лесните, но Мизар избираше най-прекия маршрут и Джей не се безпокоеше за собственото си удобство. Каквото и да си мислеше, Дуби го пазеше за себе си.

Когато наближиха сайта на Калтрис, Джей написа съобщение върху дървесен лист и го остави върху малък сал, направен от клонки. После го пусна в потока, който течеше към сайта. Съобщението, както много други, които беше пращал в миналото, гласеше: „Идвам на гости и ако е възможно, бих искал да се видя с Рийз. Джей.“

Когато пристигнаха, завариха учения да седи на любимата си скала. Той развиваше поредица от формули върху инфобележник, проявен като парче необработена каменна плоча. Когато ги чу да влизат в горичката, Рийз остави тебешира и се усмихна.

— Сякаш е минала цяла вечност, Джей. Къде беше?

— Имах проблеми — отвърна момчето. — Как се чувстваш?

— Във Вирту — чудесно. Операцията във Верите мина сравнително успешно, но явно е трябвало да ми ампутират десния крак от коляното надолу. Зная, че е глупаво да скърбя за крайник, който не съм използвал от години, но настроението ми е доста унило. Опитай се да ме поразсееш. Разкажи ми за приключенията си.

Джей го направи, като започна със срещата си с кониак и свърши с решението си да отиде при Смъртта. После скръсти ръце в очакване на неизбежните възражения. Рийз само се прокашля и внимателно го погледна.

— Вече си голям.

— Да.

— И смяташ, че просто трябва да го направиш.

— Не виждам друга разумна възможност, Рийз. И майка, и татко са се опитали да се противопоставят на господарката на Дълбоките поля. И това ми даде време да порасна. Сега мога да се изправя пред нея като равен.

Рийз кимна.

— Очевидно тя все още те иска, докато образованието и зрелостта ти не са те унищожили. Хрумвало ли ти е, че е възможно да й трябваш само за резервни части? Не ми е известно да съществува друго успешно сливане на Вирту и Верите.

Джей мъчително преглътна.

— Не съм мислил за това, но ще поема риска.

— И имаш намерение да откриеш особения влак на баща си.

— Да.

— Никога не съм го виждал, но Джон ми е разказвал за него. Преди да се отправиш към Дълбоките поля, накарай го да те отнесе в горичката, в която растат ексцентрични атрактори. Можеш да ги използваш като оръжие, както е постъпил баща ти. Разбира се, след битката с него господарката на онова място може да е научила как да се защитава.

— Знаеш ли къде мога да открия Пиринчения павиан?

Рийз въздъхна.

— Не, отдавна вече най-дългите ми пътувания са само до сайта на Калтрис. Това ми напомня нещо. Ако си от плът, повече не трябва да оставаш тук. Върви, синко. Прати ми съобщение, когато успееш.

Джей го прегърна.

— Непременно.

— Откъде ще започнеш да го търсиш?

— За пръв път чух за Пиринчения павиан от донт, който твърдеше, че познавал баща ми. От него научих и за пътуванията на татко в Дълбоките поля. Ще го потърся и ще науча каквото мога от него.

— Добра идея. Желая ти късмет.

— Благодаря.

Старецът го проследи с поглед. Кучето вървеше пред Джей, маймуната се прехвърляше от клон на клон. Рийз бе скрил от него факта, че ако не е извънредно съсредоточен, виртобразът му постепенно избледнява, като започва от ампутирания кран. Калтрис не виждаше причина за това, но ученият подозираше, че земният му път почти свършва.

И се чудеше дали ако умре във Вирту, първо ще види лъчистата мъглявина.

 

 

Когато Дезмънд Дръм пристигна в офиса си, Линк Крейн го очакваше. Детективът прие за любезност това, че момичето е останало в коридора, тъй като спокойно можеше да се справи с ключалката. Когато отвори вратата и я покани вътре, той се зачуди, че някой изобщо би могъл да я смята за момче — тя вървеше с олюляваща се походка и закръглените й бедра предизвикаха тайното му възхищение. И тези зелени очи! Такива мигли. Никога нямаше да стане красавица, но ако се съдеше по майка й, щеше да продължи да се разхубавява с годините.

Дръм напълни две чаши от любимата си бутилка, вдигна своята в наздравица и мислено се подигра сам на себе си. Подозираше, че когато са сами, Линк не си прави труда да следи за езика на тялото си, тъй като в края на краищата той знаеше тайната й и момичето го смяташе за прекалено възрастен, за да я възприема като мъж.

— Имаш ли някакви новини за мен? — нетърпеливо попита тя, след като едва отпи от чашата си.

— Да. — Детективът замълча за миг, за да я подразни. — Може да не ти хареса, хлапе.

— Казвай!

— Добре. Първо, проверих и наистина се оказа, че в Шотландия не живее нито един Джейсън или Джей Макдугал, който би могъл да е твоят рицар. Нещо повече, поразрових актовете за раждане и не открих човек с такова име, който да е нашият приятел.

— И?

— Без фотодокументация не бях в състояние да направя нищо повече в това отношение, затова продължих с имената, които ми даде, Милбърн и Дак.

— Точно така.

— Тъй като Милбърн беше онзи, с когото Джейсън контактуваше в Ню Йорк, започнах с него. След няколко задънени улици стигнах до известна информация.

— И?

— Открих андроид на име Милбърн, който живее в Ню Йорк. Работи в института „Донърджак“ й според служебната му характеристика е шофьор и пилот.

— Звучи обещаващо.

— Още по-обещаващо е, че официален собственик на института „Донърджак“ е някой си Джон д’Арси Донърджак. Като негово местоживеене е посочен замък на остров до шотландското крайбрежие.

Природно будният ум на Линк беше изострен от избраната й професия.

— Инициалите са същите — ако се пропусне шотландското „Мак“, разбира се — й Джей наистина каза, че е от Шотландия. Но името Джон д’Арси Донърджак ми е смътно познато.

— Той е един от най-великите инженери на виртуална реалност. Сигурно си посещавала неговия „Ад“.

— Да, струва ми се. Не ми хареса особено много. Свърза ли се с института „Донърджак“?

— Нещо повече, направо се свързах със замъка. Отговори ми робот, който ми съобщи, че господарят пътувал. Поисках да се представи и той ми каза, че името му е Дак.

— Това е мястото! Но Джей не може да е този Джон д’Арси Донърджак, нали?

— Не, Донърджак трябва да е много по-възрастен — по-възрастен от майка ти, може би даже старец като мен.

Линк не обърна внимание на шегата.

— Тогава какъв е Джей?

— Мислих за това — отвърна Дръм и прелисти холоалбума на бюрото си. — Намерих някои снимки на Донърджак като по-млад. Нещо да ти прави впечатление?

— Определено има прилика, нали? Не е същият, но е ясно, че са роднини.

— Точно това си помислих и аз. Не всички бащи и синове си приличат толкова, колкото вие с майка ти, Алис. Предполагам, че ако не е син на Донърджак, Джей поне му е племенник или по-млад братовчед.

Линк кимна, без да откъсва поглед от холограмите.

— Намери ли нещо за жена му?

Дръм сви рамене.

— Не, но това си е сложна работа. Обаче не открих информация да има деца, което ме озадачава. Като се има предвид адресът и фактът, че шофьорът на Джей работи в института, бих се обзаложил, че е син на Донърджак. Не попаднах на данни Донърджак да има братя и сестри, така че вероятността да му е племенник не е голяма. И все пак ми се струва, че съм открил твоя Джей. Той е свързан със семейството на Донърджак и поне от време на време живее в шотландски замък.

— Хайде да му се обадим!

— Опитах — използвах друга виртмаска, за да не ме познае Дак. Той не само че не ме свърза с Джей, но и отказа да признае, че съществува такъв човек.

— Какво?

— И когато се свързах с Милбърн, получих същия отговор. Беше любезен, но каза, че сигурно го бъркам с някого. Проверих разрешителните за полети на института „Донърджак“ за дните преди елишитския празник и открих документ, издаден на името на Милбърн. Местоназначението не беше посочено, но времето беше точно колкото за полет до Шотландия и обратно.

— Странно.

— Много. Ако не беше фактът, че ми окървави предната седалка на колата, щях да си помисля, че двамата с теб сме халюцинирали Джей Макдугал.

— Недей да ме дразниш!

— Не те дразня. Просто ти обяснявам, хлапе.

— Да.

Линк изглеждаше толкова унила, че Дръм се пресегна и я потупа по ръката.

— Това не е краят, хлапе, само ще ни трябва малко повече време. А сега, обади ми се знаеш кой. Иска довечера да се срещнем.

Линк се отърси от мрачното си настроение, поизправи рамене, настани се по-удобно на стола и придоби някак по-мъжки вид. Дръм остана впечатлен.

— Така ще се поразсея — каза тя. — Искаш ли преди това да вечеряме заедно?

— Пак ли в китайския ресторант?

— Да, искам да опитам техните патладжани с чесън.

— Пфу.

 

 

Джей вървеше под плътната зеленина на горските гиганти. Между клоните се виеха лиани, покрити с червени, оранжеви и жълти цветове, така че Дуби не трябваше да изразходва много енергия, за да прескача от дърво на дърво. Мизар се опита да захапе прехвърчал пред муцуната му бръмбар, чиито криле имаха цвят на лъскава мед и стар бронз. Птици пееха от невидимите си клонки или надаваха остри писъци, когато Джей минеше прекалено близо до пълните им с яйца гнезда. Отвсякъде ги заобикаляше живот във фантастични и невероятни форми и все пак джунглата изглеждаше на Джей някак странна и пуста.

— Това ли е сайтът, който търсим, Мизар?

— Така мирише… — Хрътката със скърцане надигна страшната си глава. — Да… това е… сайтът на Назрат.

Джей се огледа.

— Нещо като че ли не е наред. Не е ли прекалено тихо? Нещо определено липсва.

Дуби скочи на рамото му.

— Зърнах равнините през пролука в листака, Джей.

— Добре — разсеяно отвърна той. — Мизар, когато стигнем до равнините, ще можеш ли да откриеш пътеката на донтите?

— Кои… донти?

— Стадото на Трантоу, ако можеш. Но и всяко друго ще ни свърши работа. Те поддържат връзка помежду си. Би могъл да ни упъти даже самотен самец.

Мизар завъртя кабелната си опашка в знак на съгласие и когато напуснаха зелената прохлада, за да продължат сред изгорената от слънцето трева, наведе нос към земята и започна да души. Седнал на хълмче под сянката на дърветата, Джей го наблюдаваше и продължаваше да се опитва да установи причината за странността, която усещаше. Не бе успял да открие нищо, когато Мизар тихо излая.

— Подуших… донт. И… кръв. Внима… вай.

Момчето се изправи и бързо тръгна към него. Дуби скочи от клоните на рамото му.

— Ще внимаваме, Мизар. Миризмата на кръв прясна ли е?

— Съвсем прясна. И тази на донта.

— Може би тъкмо затова ми се струва толкова тихо — без да е убеден, каза Джей. — Ако тук има нещо, което е способно да рани донт…

— Трантоу — прекъсна го кучето.

— Трантоу ли? — Джей се затича. — Ако тук има нещо, което е способно да рани Трантоу, тогава навярно всички останали са се изпокрили.

— Надявам се това нещо вече да го няма — рече Дуби.

— Да.

След известно време видяха пред себе си няколко гъсто разположени дървета, които очевидно говореха за извор. По въздушните течения над тях се носеха птици, които биха могли да се нарекат „лешояди“, ако перата им не бяха яркожълти и сапфиреносини. Главите и шиите им обаче бяха голи и розовата им кожа им придаваше страховита празничност, като се имаше предвид очевидната цел на могъщите им извити клюнове и остри нокти.

— Поне не е мъртъв — отбеляза Джей. — Иначе тези птици вече щяха да са долу.

— Трантоу — търпеливо повтори Мизар. — Надушвам Трантоу.

И наистина, когато се приближиха, видяха Трантоу. Старият донт лежеше по хълбок. Сивата му сбръчкана кожа бе обагрена в червено и около него се образуваше локва кръв. Единствено размахването на хобота му, когато някой от лешоядите се спускаше към него, ги уверяваше, че още е жив, но с всеки следващ път птиците все повече се приближаваха и хоботът помръдваше по-бавно.

Мизар залая — ужасяващ звук, напомнящ на пращенето на зле свързани високоговорители. Разбрали предупреждението, лешоядите се издигнаха по-нависоко, но не изпаднаха в паника. Джей не им обърна внимание и побърза да отиде при донта. Отблизо положението изглеждаше още по-тежко, но едно беше ясно — противникът на Трантоу не се бе измъкнал невредим. Дългите извити бивни на донта бяха окървавени.

— Трантоу… — с мъка изрече Джей.

Очите на гиганта бяха изцъклени от болка и замъглени от нещо като лудост, но той позна момчето и размаха ухо. Без да мисли за локвата кръв на земята, Джей коленичи и доближи глава до странно изящната уста на донта.

— Кой беше?

Трантоу се помъчи да отговори, но от устните му потече само окървавена слюнка. Джей успокоително постави длан върху крака му — може би единственото място, което не бе покрито с ужасни рани.

— Мизар?

Кучето престана да отблъсква кръжащите лешояди. От металните му зъби стърчаха няколко жълто-сини пера.

— Да?

— Мизар, искам да откриеш Назрат.

— Трудно е. Genius loci са… където си… искат.

— Трябва да разговарям с него, също като с Калтрис, Как мога да му пратя съобщение?

Дуби замери един от лешоядите с шепа фурми и се изкикоти, когато го улучи.

— Ако не иска да те изслуша, няма да се появи, но се обзалагам, че поне част от съзнанието му наблюдава този район. Трантоу не е който и да е прог.

— Значи просто да говоря на въздуха, така ли?

— Защо не?

Джей сви рамене. Идеята не му беше толкова чужда. Като продължаваше да гали Трантоу по крака и мислено изброяваше раните му, той започна:

— Назрат, срещали сме се и преди. Когато идвах да си играя в джунглите ти или да приказвам с Трантоу, аз се дивях на красотата и многостранността на твоя сайт. Сега ми се струва, че нещо тук не е наред, изобщо не е наред. Разбираш ли, не мога да си представя, че нещо е било в състояние да подреди така Трантоу и безнаказано да си иде. По бивните му виждам, че трябва сериозно да е ранил противника си, но когато се огледам наоколо, не забелязвам кървави следи. Не е ли странно?

Той замълча, но не получи отговор.

— Дойдох тук, за да потърся от Трантоу съвет. И го заварвам така… това е ужасно. Не можеш ли някак си да му помогнеш?

Локвата кръв се раздвижи, забълбукаха мехурчета, които изговориха думите:

— Трантоу е обречен на Дълбоките поля.

Джей кимна.

— Много интересно. Самият аз съм се запътил натам. Ако помогнеш на Трантоу, ще го взема със себе си.

Още мехурчета.

— Подиграваш ми се!

— Не, сериозно. Сигурно ти е известно нещо за семейството ми. Баща ми два пъти е ходил там. Наречи го носталгия, ако искаш, но и аз отивам в Дълбоките поля.

— Носталгия ли? Това е безумие!

— Назрат, предполагам, че онова нещо, което почти е убило Трантоу, не е твое създание. Ето защо можеш да му помогнеш, без да нарушиш вътрешните си закони.

— И защо да го правя?

— За да ми услужиш, за да съхраниш един фантастичен прог.

— Ще го отведеш ли в Дълбоките поля?

— Натам съм се запътил. Не мога да принудя толкова огромно създание като Трантоу да ме придружи, но съм склонен да вярвам, че той сам ще поиска да дойде с мен.

Огромното ухо се размаха в знак на съгласие.

— Ти ме развесели, млади Донърджак. Но съм разгневен заради онова, което се случи тук. Много добре, ако обещаеш да отведеш Трантоу в Дълбоките поля, ще изтрия грешките, които проникнаха в системата му.

— Какво се е случило тук?

— Питай донта. Повече не искам да разговарям.

И локвата, в която лежеше Трантоу, започна да се пени. После, противно на законите на гравитацията, кръвта се отдели от земята, потече нагоре по тялото му и се върна в раните му. Накрая кожата на донта се покри с безброй пресни белези, но не остана нито следа от кръвта.

Джей се изправи, погледна ръцете и панталоните си и се засмя. Знаеше, че genius loci ще го чуе.

— Това беше блестящо! Как се чувстваш, Трантоу?

Донтът изтощено въздъхна, претърколи се на колене, после се изправи под хора от разочаровани крясъци на лешоядите. Изтръби към тях и се заопипва с хобот.

— Много по-добре, отколкото си представях, че е възможно. Дължа на Назрат — и на теб — огромна благодарност.

— Какво се случи? Кой те подреди така?

— Ще ти разкажа, след като получа нещо за пиене и малко храна. Назрат изтри раните ми с невероятно умение, но се чувствам ужасно отпаднал.

— Разбирам. Дуби, пусни долу няколко от онези банани и кокосови орехи, моля те.

— Естествено, Джей. Беше страхотна гледка. Чудя се какво би казала Смъртта за това, че още един Донърджак я лиши от дължимото.

Джей сви рамене с безгрижие, каквото не изпитваше.

— Предполагам, че съвсем скоро ще научим.

Докато се засищаше, Трантоу им разказа за случилото се.

— Неотдавна ме посети странен женски донт. Предложи ми да участвам със стадото си в битка, която трябвало да премахне някои несправедливости в отношението на Верите към Вирту.

— Какви несправедливости?

— Признавам, че не я разбрах много добре, но изглежда, смяташе, че Верите злоупотребява с виртпространството. След като не изразих желание да участвам в кръстоносния й поход, тя се ядоса и се върна в джунглата. Без да се обезпокоявам особено, аз продължих да вардя стадото, но не очаквах, че един от онези, на които вярвах, ще се окаже предател. Призори поведох стадото, защото исках да се отдалечим от мястото, където все още можеше да обикаля странният донт. И след известно време чух предизвикателния зов. Завъртях се…

 

 

Мъгъл се отдели от стадото, но изглеждаше коренно променен. Вече не беше дребен самец — мършав, слаб и с къси бивни. Сега бе огромен — сива планина с груба набръчкана кожа и жълтеникави бивни, толкова дълги, че не би трябвало да е в състояние да ги повдигне от земята. Излъчваше бледо златисто сияние, което ясно се виждаше, въпреки ярката слънчева светлина. Само гласът му беше останал същият и Трантоу го позна по него.

— Дойдох да те предизвикам за водачеството на стадото, Трантоу.

— Понаддал си малко, а, Мъгъл?

Гласът на Трантоу бе подигравателен, но вътрешно той преценяваше противника си. Гледката не беше обещаваща. Мъгъл не само бе натрупал маса, но и ловкост и гъвкавост. Начинът, по който използваше бивните си, говореше за огромна сила. Трантоу за пръв път от много, много време позна страха.

При първия сблъсък един от бивните на Мъгъл проряза дълга рана на хълбока на Трантоу и му отне последната надежда, че противникът му не притежава достатъчно сръчност, за да използва новите си оръжия наред с огромното количество плът и кръв. И все пак придобитите с мъка ловкост и умение даваха на Трантоу преимущество. Той нанасяше на врага си още по-тежки рани, но всеки път златистата аура около Мъгъл проблясваше и раните му заздравяваха.

Отначало Трантоу реши, че по някакъв начин е обидил Назрат и genius loci е пратил другия донт срещу него. Но в златната светлина и в странната миризма на Мъгъл имаше нещо, което му напомняше за непознатата. Преди да се строполи на земята Трантоу вече бе убеден, че го е предал не толкова Мъгъл, колкото тя.

— И все пак — с пълна с трева уста каза Трантоу, — тази мисъл не ме успокояваше много, докато гледах как Мъгъл отвежда стадото ми.

— Можем да ги открием — предложи Джей.

Мизар се почеса зад едното ухо (направено от килим с рози във викториански стил).

— Не… надушвам… донти.

— Никъде ли?

Хрътката поклати глава и продължи да се чеше. Настанил се сред клоните над тях, Дуби се оригна, пусна една бананова кора до Трантоу (който веднага я излапа) и извика:

— Оттук се разкрива гледка към цялата равнина, но не забелязвам нищо. Голямо стадо като това на Трантоу щеше да вдигне доста прах.

— Няма ги — тъжно отвърна донтът. — Мъгъл — или онова, което го е преобразило — ги е отвел да водят чужда война. Мога само да се надявам, че малките ще бъдат пощадени, макар че се съмнявам. В онази непозната имаше нещо студено.

— Студено ли? — попита Джей. — Искаш да кажеш зло?

Трантоу се замисли.

— Не, студено: изглеждаше готова да жертва живота на мнозина за някакъв идеал или победа. Не мога да го обясня по-точно. Ние не приказваме чак толкова много.

— Искаш ли да ги потърсим?

— Няма да ги открия — отвърна Трантоу. — Не тук. Когато разговаряше с Назрат, ти каза, че си дошъл да се посъветваш с мен за пътуването си до Дълбоките поля. По стъпките на баща си ли си тръгнал?

Дуби избухна в смях. Джей начерта с палеца на крака си дълга линия в праха.

— Не точно. Преди много време ти ми спомена, че влак на име Пиринчения павиан навярно ще може да ми разкаже за битката на баща ми с господарката на ентропията.

— Да.

— Ще ми помогнеш ли да открия Пиринчения павиан?

— Може би. След нашия разговор си поставих за цел да науча къде е една от гарите му. Ще те заведа там.

— Благодаря ти.

— И ако той се съгласи да те откара в Дълбоките поля, ще дойда с теб.

— Още веднъж ти благодаря.

— Всъщност причините ми да те придружа не са изцяло алтруистични. Чух те да обещаваш на Назрат, че ще ме вземеш със себе си и че аз няма да те подведа. Нещо повече, усещам в себе си тътена на стар гняв — гняв, който често има ужасни последствия.

— Искаш да кажеш, че полудяваш ли?

— Възможно е. Спомняш ли си как ме излекува навремето?

— Отличната памет не е сред най-добрите ми качества.

— В такъв случай докато си приказваме, ще ти припомня. Искаш ли да те понося?

Момчето погледна нагоре към високите плещи на Трантоу. Макар че донтът бе доста по-нисък от върховете на дърветата, по които не би се поколебал да се покатери, Джей за миг изпита пристъп на акрофобия.

— Естествено — отвърна той. — Ако нямаш нищо против.

— За мен ще е удоволствие. Когато поискам, мога да вървя доста бързо и няма да си в състояние да ме настигаш, особено ако се опитваме да разговаряме. Ще взема на гърба си също кучето и маймуната.

Дуби се изкикоти.

— Това ми харесва. Щом и без това ни очаква гибел, защо да не отидем както подобава?

Мизар дрезгаво се засмя.

— Аз… ще повървя. Ще душа.

Трантоу качи Джей на гърба си и го настани зад главата си. Дуби зае мястото си на рамото на момчето. Водени от Мизар, те поеха през равнината. Земетръсът, който ги придружаваше, можеше да е от могъщите крака на донта, но също така би могъл да е от Назрат, засмял се на шега, която е в състояние да разбере само някой genius loci.

 

 

Дръм и Линк отново се срещнаха със своя клиент във Верите и той отново беше дегизиран. Този път Даймон носеше съвършено кимоно от бледозлатиста коприна, избродирано с тъмночервени дракони. Панталоните му също бяха тъмночервени, както и ръкавиците. Демоничната маска бе в тон с останалото му облекло.

Забелязала удоволствието му и от маскировката, и от пищните дрехи, Линк се беше зачудила защо клиентът им не се среща с тях във Вирту, където тези неща щяха да са по-лесни и по-резултатни. Тя заключи, че Даймон не смее да навлиза във виртуалното пространствен като се прибавеше интересът му към елишитите, това й даваше доста добра представа каква може да е действителната му самоличност.

Линк обаче не спомена за догадките си на Дръм, защото детективът бе достатъчно интелигентен, за да стигне до същите изводи, и очевидно имаше основания да не говори за тях. Дезмънд Дръм може би щеше да се изненада от уважението, с което се отнасяше към него момичето. Но пък, от друга страна, това все пак бе Дезмънд Дръм и може би нямаше да се изненада.

Докато Даймон приготвяше чай, детективът докладва за събитията.

— Противно на масовото мнение на медиите, елшите решиха да заемат настъпателна позиция към критиците си. Кротуваха си в продължение на няколко дни след бунта и после съвсем ненадейно положението рязко се промени. Линк?

Тя пое изящната чаша чай, сковано се поклони на Даймон и събра мислите си.

— Като се основавам на лингвистичния анализ на последните публични изявления на елшите, аз стигнах до два извода. Първо, агресивната позиция не е само поза — старейшините на Църквата искрено вярват, че могат да победят. Ако в полза на това заключение говореха само предварително подготвените изявления за медиите, щях да се изкуша да допусна, че се преструват, но успях да взема няколко „импровизирани“ интервюта и забелязах същата убеденост.

Даймон наблюдаваше хризантемата, разцъфнала в чашата му с чай. После погледна към Линк. Тъй като в отворите за очите на маската му имаше черни мрежи, въздействието беше доста страшничко.

— Интересно. А вторият ви извод?

— Като се има предвид, че промяната в позицията им настъпи абсолютно неочаквано, предполагам, че са провели само едно общо заседание, по време на което е била възприета тази политика. Нататък ще продължи Дръм.

Той остави чашата си.

— Не беше трудно да потвърдя предположението на Линк. Елшите имат няколко заседателни зали, оборудвани с техника за смесени виртуално-реалностни срещи. Ако се съди по данните за прехвърлянията, наблюдението на съответните сайтове и сметките за изразходвана енергия, в деня на първото публично изявление за новата им позиция се е провело разширено заседание.

— В Ню Йорк ли? — попита Даймон.

— Точно така. Изявленията ми дадоха отправна точка, която ми помогна да установя мястото.

Даймон скръсти ръце на гърдите си. Макар че лицето му не се виждаше, позата му оставяше впечатление за намръщеност.

— Тази промяна на позицията, както я наричате, вече доведе до създаването на няколко странни съюза. Елишитският празник бързо се превръща в повод за сплотяване на всички групи, борещи се за запазване на свободата на вероизповеданието и словото.

Дръм кимна.

— Нищо чудно. Елшите са купили земя в Калифорния и подготвят нов празник.

— Да. — Даймон започна да си играе с чашата си. — Всичко това беше много интересно, но сега ви моля да споделите с мен по-свободните си заключения.

Линк хвърли поглед към Дръм. Детективът отново кимна.

— Ние смятаме, че някой, който има огромен авторитет, съветва елшите. Те продължават да почитат Първожреца, но се наблюдава определена промяна. Като че ли някой го е изместил.

— Мислите ли, че е някой от техните богове? Може би Бел Мардук?

Линк поклати глава.

— Не, нямаме такова впечатление. Присъствал съм на достатъчно служби, за да придобия представа за божествата им. Те са могъщи, надменни и като че ли възгледите им са някак архаични. Докато тук става дума за някой умен, образован и с отлична представа за съвременната култура.

— Значи подозирате… — подтикна я Даймон.

— Литературата за Църквата на Елиш отдавна предполага, че основателят й е бил ИИ, но досега никой не е успял да го потвърди, а Църквата, разбира се, говори само за божествено вдъхновение.

— Но…

— Да, смятам, че сега този иион активно поема управлението на църковната политика. Предполагам, че има свои собствени цели, близки, но не и идентични с онези, които Църквата публично заявява.

— И?

Линк се поколеба. Отговори му Дръм.

— Колкото и безумно да изглежда, хлапето смята, че основателят на Църквата на Елиш подготвя преврат, за завладяването на Верите. Виртсилите и прехвърлянето на боговете е само началото.

— Невероятно е, нали? — попита Линк. — Искам да кажа, как е възможно една огромна компютърна система да завладее действителността, която я е създала? Това просто не би трябвало да е осъществимо, но изглежда, че целта му е точно такава.

— Не зная как ще го постигнат — отвърна Даймон, — но подозирам, че трябва да научим, при това бързо. На мен лично не би ми било приятно да живея в свят, в който властват богове като Бел Мардук.

Той повдигна чашата си в безмълвна наздравица. Дръм и Линк повториха жеста му.

Мрак: фина коприна между кървавочервено и, златно.

 

 

Доктор Лидия Хазърд придружи пациента си до вратата на кабинета и предаде младежа на санитар, който щеше да се погрижи да изпълнят рецептата му и да вземат точния му адрес, за да му пратят сметката. После докосна бутона на интеркома върху ореховото си бюро и съобщи на рецепцията, че е готова да приеме следващия пациент.

— Не остана никой, докторе — любезно съобщи андроидът. — Роботите могат да се справят с останалите.

— Благодаря ти, Дела — отвърна Лидия. — Ще се измъкна през задния изход.

— Желая ви приятна вечер.

— До утре.

Когато се прибра в апартамента си, Лидия се зарадва (макар това да я изпълни с угризения), че Алис я няма. Не че не обичаше дъщеря си или че не й беше приятна компанията й, но момичето бе невероятно дейно, а Лидия по необходимост беше самотна майка.

Собствените й родители й бяха помагали, но бяха толкова прекалено грижовни (още повече че не можеха да забравят странния начин на зачеване на внучката си) и в същото време толкова склонни да глезят детето, че Лидия бе похарчила част от парите си за андроидна бавачка и сама беше поела пълната отговорност за това Алис да не се превърне в егоцентрична и асоциална, както често се случваше с деца, поверявани единствено на грижите на андроиди.

Струваше й се, че се е справила добре. Трябваше да признае, че Алис е странно момиче, но сама се грижеше за себе си и под самоличността на Линк вече имаше известен принос към обществото, което караше майка й да се гордее с нея. Понякога на Лидия й се искаше Алис да прекарва повече време със свои връстници, но тогава си спомняше как по време на някогашната си виртваканция най-много бе копняла за уединение.

Наслаждавайки се на спокойствието на празния апартамент, тя остави бележка на дъщеря си и си приготви лека вечеря от салата и хляб. После, като отхапваше от крайчето на франзелата, отиде в своята част от жилището и влезе в малката стая, в която се намираше един от луксовете, купени по настояване на родителите й — последен модел частна кушетка за виртпрехвърляне.

След преживяванията си с обществените кабини Лидия не беше възразила, макар да знаеше, че отговорността за „изчезването“ и за последвалата й бременност всъщност носи Амбри, а не някаква си повреда в техниката. Не я безпокоеше особено и фактът, че вирттуристическата агенция е била принудена да й изплати обезщетение. По една от малките иронии на съдбата фирмата се оказа застрахована от „Хазърд Иншурънс“, така че собствената компания на Ейбъл и Карла беше осигурила средствата, които скоро щяха да направят внучка им невероятно богата.

Лидия Хазърд напълно осъзнаваше тази ирония. Що се отнасяше до нея, това бе едно от нещата, с които истинският живот се справяше далеч по-добре от изкуството.

Тя се съблече, свърза кабелите на кушетката и отиде да потърси съпруга си. Последната й мисъл, докато приспивателните я пренасяха през бездната между вселените, беше, че всички онези, които я съжаляваха заради самотата й, биха се удивили колко пълноценен брачен живот всъщност води.

Още една ирония.

 

 

Прехвърли се в сайт зад Северния вятър, място, което не фигурираше на никакви карти на Вирту и чийто дух покровител високомерно отказваше да признае каквато и да било друга власт освен своята. Този genius loci обаче се отнасяше приятелски към тях двамата и я упъти (с помощта на търкалящо се камъче, птица, подскачаща от клон на клон, и внезапно израснала пълзяща роза) към Улфър Мартин д’Амбри.

Когато Лидия се приближи, той оправяше нещо на гайдата си, но чул стъпките й, с искрена радост остави инструмента настрани.

— Лидия!

Прегърнаха се. Тя положи глава на рамото му и си помисли колко малко се е променил от първата им среща. Брадата му винаги беше грижливо оформена, макар че никога не го бе виждала да я подстригва, и носеше дрехи в грубоват архаичен стил.

По нейно желание обаче собственият й виртобраз повтаряше действителната й външност. През изтеклите години очевидната й възраст се бе изравнила с неговата. Ако нещата продължаваха така, щеше да стане по-стара от него — макар да беше стигнала годините, в които промяната е съвсем бавна и постепенна. Тя разсеяно се зачуди дали някой ден суетата ще я накара да спре тези промени — поне във Вирту.

Накрая Амбри я пусна, въпреки че продължи да я държи за ръка, и я настани на скалата до себе си. Въпреки радостта му от присъствието й, Лидия можеше да види, че през годините от първата им среща нещо все пак се е променило. Тогава Улфър Мартин д’Амбри беше представлявал загадъчна фигура, но иначе нямаше грижи и се задоволяваше да свири на гайдата си и да печели приятели сред genius loci на по-дивите сайтове.

Сега очите под тежките вежди бяха помрачнели от тревога. Все още свиреше на гайдата си, но предпазливо, защото, както беше споделил с Лидия, той бе изневерил на верността си към създание, притежаващо достатъчно голяма мощ, за да го върне обратно на служба, ако успее да го открие. Веднъж тя се зачуди на глас защо Амбри просто не се откаже от гайдата си, щом така може да привлече вниманието на някогашния си господар. Той смаяно я изгледа и й отговори, че е Гайдаря — ако не свирел, може би щял да престане да съществува.

Лидия не го беше разпитвала повече. Във Вирту имаше загадки, които едва започваше да разбира, въпреки че бе посветена в тайни, за които повечето обитатели на Верите само можеха да се досещат.

— Радвам се, че идваш при мен, обич моя — каза Амбри. — Повече от обикновено.

— Защо?

— Имам нужда да се посъветвам с лекар.

— Можеш ли да се разболяваш? Никога не съм се замисляла за това. Какво има?

Амбри се почеса по лявата буза точно над линията на брадата. Жестът й се стори плах и говореше за нужда от утеха, каквато по-рано никога не беше забелязвала в него. Тя го прегърна и силно го притисна към себе си, както притискаше дъщеря си като малка. Той се засмя, но Лидия усещаше, че му е станало приятно.

— Откривам празноти в паметта си — каза Амбри и побърза да поясни: — Не такива празноти, каквито биха могли да се появят в компютърна програма — или поне така ми се струва. Не съм виждал лъчистата мъглявина — мрачното изкривяване на пространството, което често предвещава фатално дефектиране на прогите.

Лидия се почувства странно, че съпругът й говори за себе си по този начин, но запази мълчание. Амбри продължи:

— Идвам на себе си на места, на които не си спомням как съм се озовал. Понякога се разхождам с бастун. Веднъж се опомних и открих, че правя нещо със странно устройство в старата ни къща.

Тя се намръщи и прокара ръце през косата си, навик, заради който във Верите косата й често беше разрошена. Тук genius loci прати зефир, който я заглади.

— Ако бях чула тези думи от пациент във Верите, първо щях да те попитам дали експериментираш с някакви нови опиати. И във Вирту има аналогични вещества — опитвал ли си ги?

Амбри поклати глава.

— Нищо друго освен черната бира, която винаги съм обичал.

— Друга възможност е психическо разстройство — вече по-колебливо продължи Лидия, като се мъчеше да запази професионалното си безпристрастие. — Има ли такива случаи в твоето… може ли да се нарече „семейство“?

Улфър Мартин д’Амбри наклони глава и я погали по ръката.

— Наистина, във Вирту има такива, които принадлежат към нещо като семейства. Възпроизвеждащите се проги са стари колкото първите записващи програми. Аз обаче никога не съм знаел произхода си. Не си спомням да не съм съществувал и все пак от определен момент назад във времето ми е трудно свързано да възстановявам събитията. Обикновено е нужно нещо като опита на някогашния ми господар да ме върне, за да ми напомни, че съм правил нещо друго, освен да свиря на гайдата си, да опъвам червените платна на лодката си и да обичам своята Лидия.

Лидия ядосано изгледа един заек, който като че ли прекалено внимателно слушаше разговора им, и животинчето избяга.

— Значи е възможно да има… дефект в основното ти програмиране. Можем ли да използваме диагностични програми?

— Никога не съм използвал такива, но би трябвало да сме в състояние да открием дискретно място със съответното оборудване.

— Тогава трябва да го направим. Щом вършиш неща, за които не си спомняш, навярно в по-старите ти спомени има нещо, стимулирано от сегашното ти бягство. Помниш ли, че преди Алис да се роди, ни посети жена, която твърдеше, че живее в замъка Донърджак?

— Разбира се. Как бих могъл да забравя? Нали тъкмо нейната поява ме ужаси толкова, че трябваше да избягам?

— Институтът „Донърджак“ е една от малкото организации, които проявяват интерес и към медицината, и към виртуалното инженерство. Какво ще кажеш да се консултираме с тях?

Улфър Мартин д’Амбри се поколеба.

— Живея в усамотение толкова отдавна, че почти се страхувам да се появя на публично място.

— По-страшно ли е от това да се озовеш на непознато място и да не си спомняш как си попаднал там?

— Не.

— Виж, Амбри, ако искаш, ще отидем в по-малък автоматичен диагностичен център, но той може да не е в състояние да се справи с твоя проблем.

Лидия замълча. Никога не се бе замисляла за финансовото положение на съпруга си. Във Вирту той като че ли винаги разполагаше с всичко, от което се нуждае, но от друга страна, Амбри живееше сравнително просто — в известен смисъл, от плодовете на земята.

— Ако се безпокоиш за парите, аз имам повече от достатъчно.

Той й се усмихна.

— Моята богата жена. Добре се уредих, а? Отмъкнах красиво момиче и открих, че е блестящо, талантливо и от богато семейство.

— Но не чак толкова красиво — закачливо възрази тя. Често бяха играли на тази игра. По усмивката му Лидия разбираше, че Амбри ще последва съвета й да отиде в института „Донърджак“ — съгласието му остана неизречено, но това в никакъв случай не го правеше по-несигурно.

— Не чак толкова красиво ли? — престори се на обиден той. — С тези зелени очи и усмивка, способна да разбие всяко мъжко сърце? „Красива“ е прекалено слаба дума за теб, Лидия.

Тя се засмя и го привлече на покритата с цветя морава. Амбри откъсна една анемона и я пъхна зад ухото й, а тя тържествено вплете в брадата му лилав стрък трева. Северният вятър задуха по-силно и ги скри от всички опасности.