Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (69)

Шестдесет и девета глава

Ричард изруга, когато конят се отпусна мъртъв под него. Претърколи се в снега, изправи се и започна да събира нещата си от седлото на безжизненото животно. Заболя го — то беше дало всичко от себе си. Отдавна беше загубил сметка на конете, които издъхнаха под него. Някои просто спираха и отказваха да направят и една крачка повече. Други вървяха, докато паднат, а трети правеха всичко, което можеха, докато сърцата им се пръснеха. Ричард знаеше, че ги измъчва до смърт, но не можеше да си позволи да язди по-бавно. Когато поредният кон умираше, той вадеше от златните монети и купуваше друг. Самият той бе изтощен до смърт. Почти не ядеше и нямаше никакво време за сън. Но в планината нямаше как да намери кон и трябваше да продължи пеш.

Преметна раницата и лъка си през рамо и тръгна. Беше напуснал Д’Хара преди две седмици и знаеше, че вече е близо до Ейдиндрил. Зимното слънцестоене бе минало, но сега това не му изглеждаше толкова важно. Беше тръгнал да търси Калан. Струваше му се, че ако бърза достатъчно, ще я спаси, че ако направи всичко възможно, ще накара времето да го изчака. Не можеше да приеме, че е вече късно.

Изкачи се на върха на един стръмен хълм и пое въздух с последни усилия. В далечината видя Ейдиндрил и сивите стени на Магьосническата кула. Събра сили и отново тръгна в снега.

Улиците бяха пълни с тълпи от хора, които бързаха в студения следобед. Ричард минаваше покрай тях, без дори да ги забележи. После осъзна, че всички го гледат заради Меча на истината и се загърна плътно с пелерината на сбърза.

Изведнъж пред очите му се изпречи греда, от която висеше нещо. Един опърпан ловец на соколи стоеше отстрани и крещеше към тълпата, за да привлече вниманието й. Ричард осъзна думите му в последния момент.

— Коса на Изповедник! Елате да видите косата на Майката Изповедник! Отрязана от собствената й глава! Не пропускайте да я видите! Покажете на децата си косата на последната Майка Изповедник!

Едва сега Ричард разбра, че странното нещо на гредата е коса, дълга коса. Косата на Калан. Разбута тълпата, грабна я и я натъпка в ризата си. Мъжът се опита да се бие с него, но Ричард го залепи с един удар за стената отзад. Сграбчи в юмрук ризата му и го вдигна във въздуха.

— Откъде си взел това?

— От… Съвета. Те я продават. Продават я, след като я отрязаха от главата й. Тя си е моя. — Продавачът се разкрещя за помощ: — Крадец! Крадец!

Щом тълпата се втурна на помощ, мечът излезе от ножницата. Хората се разпръснаха. Ловецът предпочете да спаси живота си и също изчезна като дим.

Гневът на Ричард започна да се надига в него, трябваше да продължи пътя си към Двореца на Изповедниците. Кой знае защо си спомни разказа на Калан за една от жените в Двореца — готвачката. Но как ли се казваше тя? Нещо като Сандерхолт. Точно така! Госпожа Сандерхолт. Отнякъде му замириса на храна и той тръгна по следата, която го отведе до вратата на кухнята. Цяла орда готвачки, които се потяха над тенджерите и тиганите, вдигнаха очи към него и го погледнаха с любопитство.

— Сандерхолт — извика той. — Търся госпожа Сандерхолт, къде е тя?

Някой нервно му посочи към коридора. Изкачи се по стълба, прескачайки по няколко стъпала наведнъж, и затича по дългия коридор. Пред него се появи една жена.

— Какво става? Кой ме търси?

— Аз — каза Ричард.

Тя го изгледа изпод вежди.

— Какво мога да направя за теб, млади човече? — каза му с дрезгав, измъчен глас.

Не искаше в гласа му да звучи заплаха, но явно не можа да постигне голям успех.

— Къде е Калан? Къде да я намеря?

Лицето й стана бяло като престилката й.

— Ти сигурно си Ричард. Тя ми разказа за теб. Изглеждаш точно така, както те описа.

— Да! Къде е тя?

Госпожа Сандерхолт преглътна.

— Съжалявам, Ричард — въздъхна тя, — Съветът я осъди на смърт. Присъдата беше изпълнена в деня на зимното слънцестоене.

Ричард стоеше пред дребничката жена и не можеше да повярва, че двамата говорят за един и същи човек.

— Мисля, че нещо не си разбрала — каза той, — аз търся Майката Изповедник, Калан Амнел. Сигурно ми говориш за друг човек. Моята Калан не може да умре. Дойдох възможно най-бързо, кълна се, че направих всичко възможно и невъзможно.

От очите на госпожа Сандерхолт потекоха сълзи. Тя бавно поклати глава. После сложи превързаната си ръка върху рамото му.

— Ела, Ричард, блед си като платно, нека да ти дам малко топла супа.

Ричард вдигна от земята раницата, лъка и колчана си.

— Съветът я е осъдил на смърт, така ли?

Тя кимна.

— Успя да избяга, но я хванаха. Съветът потвърди присъдата и я обезглавиха публично. Всички съветници стояха и се усмихваха, докато тълпата ликуваше.

— Може би тя все пак е успяла да се спаси. Тя е изключително находчива жена…

— Аз бях там — каза тя с пречупен глас и по лицето й отново потекоха сълзи. — Моля те, не ме мъчи, не ме карай да го преживявам отново. Аз познавам Калан от деня на нейното раждане. Обичах я като собствена дъщеря.

Може би имаше някакъв начин да върне времето назад. Трябваше да има.

Не, беше пристигнал много късно. Калан беше мъртва. Той я остави да умре, за да спре Пазителя. Пророчеството го беше победило. Ричард стисна зъби.

— Къде се събира Съветът?

Дребничката възрастна жена посочи с превързаната си ръка надолу по коридора. Той се обърна натам.

— Моля те, Ричард, аз също я обичах. Нищо повече не може да се направи. Наистина.

Ричард вече тичаше, без да вижда нищо около себе си.

Навсякъде бе пълно с войници, но той не им обърна никакво внимание. Нямаше представа дали те искат да го спрат, но и не го интересуваше. Носеше се напред, устремен към своята цел. До слуха му достигаше дрънчене на оръжие, но то му се струваше далечно като в сън. Летеше към заседателната зала като стрела, изпратена от ръката му към призованата мишена.

В дъното на една безкрайна колонада стигна до вратата на голямата зала на съветниците. Щом го видяха да приближава към нея, няколко войници застанаха пред вратата. Той почти не ги забеляза. Виждаше само вратата.

Мечът все още беше в ножницата, но яростта вече изпълваше цялото му тяло. Войниците застанаха плътно пред вратата. Той дори не забави крачка. Пелерината на сбърза се развяваше на гърба му, веждите му бяха сключени застрашително над очите. Нищо не можеше да му попречи. Войниците направиха опит да го спрат. Той продължи напред. Искаше да разчистят пътя му. Силата му изригна инстинктивно, без да я е викал съзнателно. Почувства удар. С периферното си зрение видя пръски кръв по белия мрамор.

Без да забавя ход, той изникна от кълбото огън и дим, което запълваше зейналата дупка на мястото на вратата, два пъти по-голяма от нея. Във въздуха се разхвърчаха каменни отломки. Заваля дъжд от трески. Едното крило на вратата прелетя във въздуха, описвайки дъга. Другото се завъртя като пумпал и се разби с трясък в мраморния под. Върху него се стовариха остатъци от мечове и друго оръжие.

В далечния край на залата мъже, насядали зад голяма овална маса, скочиха гневно на крака. Докато продължаваше яростно напред, Ричард изтегли меча. Залата се изпълни с характерния звън на металното острие.

— Аз съм Главен съветник Търстан — каза мъжът, който до преди миг седеше в средата на масата, на най-високия стол. — Искам да знам причината за това нахлуване.

Ричард продължи напред.

— Има ли тук някой, който да не е гласувал за смъртната присъда на Майката Изповедник?

— Тя беше осъдена на смърт заради предателство. Съвсем законно и единодушно от нашия Съвет. Стража, хванете този мъж!

Войниците се втурнаха през огромната зала, но Ричард вече беше скочил на подиума. Съветниците извадиха ножовете си. Ричард се покачи върху масата с гневен вик. Острието на меча разсече Търстан на две. Две движения встрани посякоха още няколко глави. Двама-трима от съветниците се опитаха да го прободат с ножовете си. Не бяха достатъчно бързи. Мечът застигна всички, които се изпречиха на пътя му, включително и онези, които се опитаха да избягат. Всичко свърши за секунди, преди стражите да са изминали и половината от разстоянието. Ричард стоеше върху масата. Беше на ръба на неконтролируемия гняв. Държеше меча с две ръце и ги чакаше. Искаше да го нападнат.

— Аз съм Търсачът! Тези мъже взеха главата на Майката Изповедник. Те платиха цената, която се полага за убийство. Решавайте на коя страна искате да бъдете — на главорезите или на справедливостта.

Войниците забавиха ход и се спогледаха. Накрая спряха. Ричард едва си поемаше дъх.

Един мъж погледна обгорената стена около рамката на вратата.

— Ти магьосник ли си?

Ричард срещна погледа му.

— Да. Предполагам, че съм!

Мъжът прибра меча в ножницата.

— Тогава нека магьосниците да се разправят с теб. Това не е работа за простосмъртни. Не искам да загубя главата си за нещо, в което не е трябвало да си навирам носа.

Още един последва примера му. След малко в залата се разнесе дрънчене на метал — войниците започнаха един по един да прибират мечовете си. Тръгнаха към изхода. Под високия таван отекна шум от много стъпки. За няколко минути огромната зала се изпразни.

Ричард скочи от масата и погледна високия стол в средата. Този стол бе почти единственото нещо в залата, не оцапано с кръв. Сигурно на него е седяла Майката Изповедник. Калан.

С вдървени движения Ричард също прибра Меча си в ножницата. Всичко свърши. Той бе направил всичко възможно. Добрите духове го бяха изоставили. Бяха изоставили и Калан. Пожертва всичко, което имаше на този свят, но те не пожелаха да му помогнат.

Да вървят при Пазителя всички добри духове!

Ричард падна на колене. Помисли си за Меча на истината. В него имаше магия. Реши, че не би му свършил работа за онова, което иска да направи.

Вместо него извади ножа от колана си.

Беше направил всичко възможно.

Допря острието до гърдите си.

Наведе очи, за да провери дали е насочено към сърцето му. От ризата му се подаде косата на Калан. Ричард бръкна в джоба си и извади кичура, подарен му от нея в знак на любовта й. Единственото, което искаше, бе да сложи край на тази неконтролируема агония.

* * *

— Тя се събуди — каза принц Харолд. — Пита за теб.

Калан най-после отмести очи от пламъците в камината. Хвърли хладен поглед на магьосника, седнал на дървена пейка до Ейди. Макар Зед да беше възвърнал паметта си, Ейди не успя. Тя все още мислеше, че е Елда и беше сляпа.

Калан прекоси трапезарията. Когато пристигнаха, странноприемницата беше празна, както и целият град, защото хората се страхуваха от нападение на Келтонските войски. Изоставеният град беше чудесно място за почивка в бягството им от Ейдиндрил. След двете седмици път всички имаха нужда от възстановяване и топлина.

Седмица след тръгването си от Ейдиндрил малката компания, състояща се от Зед, Ейди, Ахерн, Джебра, Чандален, Орск и Калан, беше пресрещната от отряд, воден от принц Харолд. Принцът и шепа от неговите войници бяха успели да се спасят от клането в Ейдиндрил и да се скрият. Когато Кралица Сирила бе изведена на ешафода, за да бъде обезглавена, принцът се бе врязал като светкавица сред тълпата, наблюдаваща кървавото представление, и бе измъкнал сестра си изпод брадвата на палача.

Четири дни след срещата с принц Харолд попаднаха на капитан Райан и неговите деветстотин оцелели войника. Младите мъже бяха избили до човек Императорския орден. Победата им бе струвала скъпо, но те бяха изпълнили мисията си.

Колкото и да се гордееше с тях, Калан не можеше да се зарадва истински. Макар да се опитваше да не издава чувствата си пред останалите.

След като изстиска кърпата в легена, тя седна на леглото на своята полусестра. От време на време Сирила идваше на себе си, но през по-голямата част от времето потъваше дълбоко в ужаса на преживяното преди време. И тогава не виждаше и не чуваше нищо около себе си. Не говореше. Просто стоеше и гледаше.

Калан с надежда видя сълзите в очите й, защото това означаваше, че сестра й е излязла от вцепенението си. В моментите на просветление единствено Калан можеше да разговаря с нея. Видеше ли мъж, Сирила или започваше да крещи неконтролируемо, или отново изпадаше във вцепенение.

Калан обърса челото й с влажната кърпа и усети ръката й върху своята.

— Калан, помисли ли за онова, което ти казах?

Калан я зави грижливо.

— Не искам да бъда Кралица на Галеа, Кралицата си ти, сестро.

— Моля те, Калан, нашият народ има нужда от водач. Аз вече не мога да го управлявам. — Тя стисна още по-силно ръката на Калан. По лицето й потекоха сълзи. — Калан, трябва да направиш това заради мен, заради тях!

Калан избърса сълзите от очите й.

— Сирила, нека да говорим за това, когато се оправиш.

Сирила притисна ръка в корема си.

— Сега не мога да управлявам.

— Сирила, разбирам те. Наистина. Макар те да не направиха с мен онова, което са направили с теб, аз също бях в онази дупка. Разбирам те. Но ти ще се оправиш. Обещавам ти.

— И ти ще станеш Кралица? На нашия народ?

— Ако се съглася, ще е само за кратко. Само докато отново си възвърнеш силите.

— Не…! — простена тя. Зарови лице в ръцете си и се затресе цялата. — Недей, моля те. Добри духове, помогнете ми. Не…!

Сирила отново потъна в бездната на своите кошмари. Тялото й се отпусна, погледът й угасна и се заби в тавана. Калан я целуна по бузата. Принц Харолд чакаше в тъмнината пред прага.

— Как е сестра ми?

— Страхувам се, че няма промяна. Но ще се борим, тя ще се оправи.

— Калан, трябва да направиш онова, за което те моли. Тя е Кралицата.

— Защо ти не станеш Крал? Много по-разумно е.

— Аз трябва да се боря за нашия народ, за всички хора от Средната земя. Нямам време. Аз съм войник и искам да служа на народа си така, както умея. Ти си Амнел, дъщеря на Крал Уиборн, ти трябва да бъдеш Кралица на Галеа.

Калан понечи да отметне дългата коса зад раменете си, но не я намери. Сети се, че тя отдавна не е там. Не можеше лесно да отвикне — та косата й бе с нея през целия й живот. Не можеше да приеме мисълта, че е отсечена до корен.

— Ще помисля — каза тя и отмина.

Отново седна пред камината и се загледа в пламъците — единствения източник на светлина в трапезарията. Гледаше ги и си мислеше за живите неща, които постепенно се превръщат в пепел. Всички я отбягваха, гледаха да я оставят сама.

След известно време усети, че Зед стои зад нея. Още не можеше да свикне да го гледа с тези изискани дрехи. Той й подаде една чаша.

— Защо не пийнеш малко чай.

Тя не отмести очите си от камината.

— Не, благодаря.

Той завъртя чашата между дланите си.

— Калан, не можеш да продължаваш да се обвиняваш. Нямаш вина.

— А ти не можеш да лъжеш, магьоснико. Видях погледа в очите ти, когато ти казах какво съм направила. Помниш ли?

— Обясних ти вече. Знаеш, че бях под въздействието на заклинанията на три чародейки, които само силен емоционален шок можеше да развали. Гневът също би могъл да свърши работа, но за да стане това, бе необходимо да бъде оставен да вилнее на воля. Повторих ти го вече толкова пъти — наистина съжалявам за онова, което ти причиних.

— Видях погледа в очите ти. Ти искаше да ме убиеш!

Зед я погледна изпод вежди.

— Трябваше да го направя, Майко Изповедник…

— Калан. Казах ти вече — не съм Майката Изповедник.

— Наричай се както ти харесва, но си оставаш това, което си. Отричането от името не променя същността ти. И както вече ти казах, аз трябваше да свърша и това. За да направиш заклинание за смърт, трябва да убедиш човека, на когото го правиш, че наистина ще умре. В противен случай нищо няма да стане. След като гневът ми възвърна разсъдъка, вече знаех, че трябва да направя заклинание за смърт, така че просто използвах онова, което ставаше, за да направя онова, което трябваше да бъде направено. Това бе отчаяна стъпка. Но не го ли бях направил, хората нямаше да повярват, че са те видели обезглавена.

При мисълта за тази магия Калан потръпна. До края на дните си нямаше да забрави леденото докосване на заклинанието за смърт.

— Ти трябваше да използваш магия, за да разрушиш онзи Съвет на злото. Трябваше да ме спасиш, като избиеш онези мъже.

— И тогава всички щяха да знаят, че си жива. Там всички бяха обзети от лудостта на омразата. Ако го бях направил, щяха да ни преследват хиляди войници, цяла армия мъже. А сега не сме преследвани от никого. Вече можем да се заемем със задълженията си.

— Ти се заеми. Аз нямам нищо общо с добрите духове.

— Калан, знаеш какво ще се случи, ако се откажем. Нали именно ти дойде в Западната земя миналата есен, за да ме намериш и да ми кажеш същото това нещо. Ти ме убеди, че ако изоставим магията, справедливостта, ако не помагаме на безпомощните и беззащитните, това означава да оставим доброволно победата в ръцете на врага.

— Духовете са счели за правилно да не ми помагат повече. Те не направиха нищо, когато оставих Ричард в ръцете на Сестрите на светлината, позволиха ми да го нараня. Допуснаха да ми бъде отнет завинаги. Добрите духове избраха другата страна.

— Не е работа на добрите духове да управляват света на живите. Това е наше задължение. Именно ние трябва да се грижим за собствения си свят.

— Кажи го на някой, който се интересува.

— Ти се интересуваш. Просто в момента не го осъзнаваш. И аз загубих Ричард, но знам, че това не бива да ме отклонява от правилния път. Мислиш ли, че Ричард би те обичал, ако откажеш да помогнеш на човек, който има нужда?

Тя не каза нищо, Зед продължи да я атакува.

— Ричард те обича и заради това, че имаш отношение към живота. Обича те, защото умееш да се бориш със същата страст като него. Винаги си го доказвала.

— Той беше единственото нещо, което исках от живота. Единственото, което поисках от добрите духове. И виж какво му причиних. Той мисли, че съм го предала. Накарах го да сложи яката, а той я мразеше повече от смъртта. Аз не мога да помагам на хората. Мога само да причинявам болка.

— Калан, ти притежаваш магията. Казах ти, не бива да допуснем магията да умре. Светът на живите се нуждае от нея. Ако тя изчезне, целият живот ще бъде скучен и дори разрушен. Никой не знае какви възможности имаме. Ще отидем в Ебинисия, където никой не ни очаква, и ще обединим войските на Средната земя, за да нападнем отново. Никой няма да знае, че сме възродили Ебинисия от пепелището на смъртта.

— Добре. Ако това ще те накара да млъкнеш, съм готова да стана Кралица на Галеа, докато Сирила се възстанови.

Огънят изпука. Зед изсъска тихо.

— Знаеш, че не това искам да кажа, Майко Изповедник.

Калан не му отговори. Тя хапеше вътрешната страна на бузата си, за да не заплаче. Нямаше да му позволи да види сълзите й.

— Магьосниците от старите времена създадоха Изповедниците. Ти притежаваш единствена по рода си магия. Тя има елементи, които не съществуват в нито една друга магия. Дори и в моята. Калан, ти си последната Майка Изповедник. Твоята магия не бива да умре заедно с теб. Ричард е загубен за нас. Но ние трябва да вървим напред. Животът и магията трябва да вървят напред. Ти трябва да си избереш другар и да дадеш на света тази магия за бъдещето.

Тя продължаваше да гледа в пламъците.

— Калан — прошепна той, — ти трябва да го направиш, за да докажеш любовта си към Ричард. Трябва да се бориш за себе си.

Тя бавно извърна глава и погледна в другата стая. Орск седеше с кръстосани крака на пода до Чандален. Единствен той я погледна с единственото си око. Белегът през другото проблесна зловещо на светлината на огъня. Той следеше всяко нейно движение. Другите в стаята се постараха да изглеждат страшно заети с работата си.

— Орск — каза тя.

Огромният мъж скочи на крака и бързо се приближи. Застана пред нея в очакване на заповедите й — все едно какви са те: да й донесе чаша чай или да убие някого.

— Орск, качи се в стаята ми и ме чакай!

— Да, господарке.

След като той се качи на горния етаж, Калан бавно прекоси стаята. Чу как леглото изскърца под тежестта му, когато той седна да я чака. Когато постави ръка на парапета на стълбата, Зед я спря.

— Майко Изповедник, не е задължително да е той. Със сигурност ще си намериш някой, който да отговаря на вкуса ти.

— Няма никакво значение, него вече съм докоснала със силата си. Защо да наранявам друг?

— Калан, не съм казал, че трябва да стане веднага. Не е нужно да е толкова скоро. Казах само, че трябва да свикнеш с тази мисъл и в един момент да го направиш.

— Днес, утре, следващата година, какво значение има. И след десет години ще бъде същото като сега. Магьосниците използват Изповедниците от хиляди години. Защо точно с мен трябва да бъде различно? Искам да свърши по-бързо, за да си доволен.

Зед не сваляше очи от нея. В тях като че ли проблесна сълза.

— Калан, не е така. Това е надеждата за живот.

Тя видя болката в очите му, но не й дожаля за него.

— Както искаш го наречи. Наименованието не променя същността. Това е изнасилване. Моите врагове не можаха да го направят, нека тогава го сторят приятелите ми.

— Знам, скъпа моя, колко добре го знам.

Тя отново понечи да тръгне по стълбите, но ръката му отново я спря.

— Калан, моля те, направи първо едно нещо заради мен. Иди и се разходи, премисли нещата още веднъж. Помоли духовете за помощ, за напътствие. Помоли ги да ти покажат правилния път.

— Нямам какво да кажа на добрите духове. Нали те го искат, нали те са те изпратили, за да ме „напътстваш“.

Кокалестата му ръка погали късите й коси.

— Тогава направи го заради Ричард.

Тя стоеше и го гледаше. Накрая отмести поглед към вратата, към малката замръзнала градинка зад странноприемницата, потънала в мрак. Тръгна към нея.

— Заради Ричард.