Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (60)

Шестдесета глава

Нощта напредваше. Мъжете не откъсваха очи от нея, Тайлър я пазеше. От време на време Калан се унасяше в неспокойна дрямка. Нямаше представа колко е часът, но реши, че сигурно скоро ще съмне.

Макар да се страхуваше, защото знаеше, че рано или късно ще дойдат, за да я обезглавят, изпита радост, че е успяла да си върне силата. Че поне в това се е оказала победител. Не добрите духове й бяха помогнали. Помогна си сама. Беше доволна от себе си. Не се предаде.

Добрите духове, както винаги, я бяха оставили сама да се оправя. Изпита гняв към тях. Бе им посветила целия си живот, а те не й бяха помогнали нито веднъж.

Край. Повече не искаше да има нищо общо с тях, нито с неблагодарния народ на Средната земя. Какво й донесе нейната загриженост? Пред Съвета получи възможност да си отговори на този въпрос. Донесе й смъртната омраза на собствения й народ. Същият народ, за когото се бе борила през целия си живот, я мислеше за убийца на деца. Хората не обичаха Изповедниците и се страхуваха от тях по най-различни причини, но тя беше смаяна да разбере какво наистина мислят за нея.

Отсега нататък щеше да се грижи само за себе си и за своите приятели, за Ричард. Всички останали да вървят при Пазителя. Ако иска, да ги прибере всичките! Тя беше дотук. Доскоро беше Майката Изповедник, от днес нататък ще е просто Калан.

Факлите припукаха и помещението потъна в пълна тъмнина.

— Още веднъж ви благодаря, добри духове! — изкрещя тя с пълно гърло. Думите й отекнаха в дупката. — Дано всички отидете при Пазителя!

В тъмнината мъжете започнаха да се приближават към Тайлър. Калан не знаеше какво става. Чуваше само викове, ръмжене и шум. След това нещо издрънча. Не можа да разбере какво. И тогава чу приглушен глас, крещящ името й. Познатият глас идваше някъде отгоре.

— Чандален! Чандален! Аз съм тук, долу, отвори вратата!

— Майко Изповедник! — чу се отново гласът му. — Как да я отворя?

Калан изпищя, когато една ръка се протегна към глезена й. Чул писъка й, Чандален отново я повика. Тайлър се вкопчи в пръстите, стегнали глезена й, и започна да ги извива, докато се чу пукане. В тъмнината отекна мъжки крясък.

— Чандален, трябва ти ключ! Използвай ключа!

— Ключ ли? Какво е това ключ?

— Чандален! — извика тя и блъсна нечия глава, промъкнала се край нея. — Чандален, помниш ли, когато бяхме в града с мъртвите хора? Помниш ли, че стаята на Кралицата беше заключена? И тогава ти показах ключ, с който може да се отвори. Чандален, един от стражите горе трябва да има на колана си метален обръч. Ключът е там. Побързай!

Калан разпозна тежкото дишане на Тайлър, който беше притиснат до стената. Чуваше как яростно раздава юмруци. Отгоре нещо издрънча.

— Майко Изповедник, не се превърта!

— Значи не е истинският ключ! Търси друг!

Някой се хвърли върху нея и я повали на земята. Тя заби нокти в очите му. Мъжът я стисна през кръста. Изведнъж в дупката стана светло. Тайлър видя, че върху Калан има мъж и моментално се хвърли към нея. Отгоре се спусна стълба.

— Тайлър, дръж ги настрани от стълбата!

Тя с един скок се озова до стълбата и се вкопчи в нея. Мъжете едновременно се нахвърлиха върху Тайлър. Калан го чу да изръмжава, след което вратът му изпука. Успя да вкара крака си в едното стъпало, но нечия здрава ръка се вкопчи в глезена й. Тя изрита мъжа в лицето с всички сили и продължи нагоре. Той политна назад и повлече със себе си останалите. Само след секунда всички отново се хвърлиха към стълбата. Тя се протегна да хване ръката, подала се през дупката. Чандален я хвана за китката и я изтегли. Веднага след нея се появи мъж, когото Чандален успя да промуши с ножа си. Докато той политаше обратно надолу, Чандален успя да затвори вратата.

— Ела, Майко Изповедник, да се махаме оттук!

Навсякъде беше пълно с мъртви стражи. По вратовете им личаха следите от трогата на Чандален. Той хвана Калан за ръката и двамата хукнаха нагоре по стълбите. Тя се чудеше как Чандален е успял да я намери в подземието. Някой трябва да му е показал пътя.

Стигнаха до един коридор и свиха зад ъгъла. Пред тях се разкри страшна гледка. Навсякъде бяха проснати мъртви тела. Имаше само един мъж, изправен на крака. Орск. Щом я видя, той засия от щастие. Този път и тя се радваше да види обезобразеното му лице.

— Казах му да чака — обясни Чандален. — Казах му, че ще отида да те измъкна, а той да стои и да пази тук.

Чандален се намръщи. Калан разбра, че гледа косата й или по-скоро онова, което беше останало от нея. Той не каза нищо, за което тя му бе благодарна. Усещането да не чувства тежестта на косата си бе повече от странно. Беше ужасяващо. Толкова обичаше косата си. Ричард също винаги й бе казвал, че има прекрасна коса.

Калан се наведе и взе бойната брадва на един от войниците. Тъй като още не бе възстановила напълно силата си, се чувстваше по-добре с оръжие в ръка.

Чандален, почти влачейки я за ръката, се втурна към една врата. Орск им пазеше гърба. Вътре видяха командира на дворцовата охрана да притиска до стената една жена. Тя го целуваше, обвила ръце около врата му. Той й беше бръкнал под полата. Когато влетяха в стаята, изненаданият капитан вдигна глава и Чандален заби дългия си нож между ребрата му.

— Хайде! — каза той на жената. — Намерихме я!

Тя блъсна мъртвия войник настрани и четиримата хукнаха през Двореца. Изненадана, Калан се обърна. Под черната качулка разпозна лицето на жената, която бе припаднала предишната вечер — Джебра Бивинвиър.

— Какво става тук? — попита я Калан.

— Прости ми, Майко Изповедник, задето припаднах снощи. Имах видение за теб, видях как те обезглавяват. Бях толкова ужасена, че припаднах. Знаех, че трябва да ти помогна, за да не се сбъдне видението ми. Ти ми каза, че в гората е останал твой приятел. Отидох и го намерих.

Четиримата се долепиха до стената и изчакаха да мине един патрул. Когато стъпките на войниците заглъхнаха, Чандален се обърна с яростен поглед към Джебра.

— Какво правеше с онзи мъж?

Тя го погледна изненадано.

— Това беше командирът на дворцовата охрана. От него зависи всичко. Убедих го да отпрати за малко войниците си. Направих единственото, което можах да измисля, за да попреча на петдесет мъже да те заловят там, долу!

Чандален промърмори, че сигурно е права. Докато вървяха, Калан каза на Джебра, че е постъпила много храбро и че разбира каква смелост се изисква, за да направи човек подобно нещо. Джебра възрази, казвайки, че не е направила нищо и че не иска да я смятат за героиня.

В края на един дълъг коридор ги чакаше госпожа Сандерхолт. Калан извика и се спусна да я прегърне. Госпожа Сандерхолт вдигна превързаните си ръце.

— Не сега, Майко Изповедник, трябва да бягаш! Насам е чисто!

Калан хукна в обратната посока.

— Какво правиш? — изкрещя Чандален. — Трябва да се махаме оттук.

— Искам да взема нещо от стаята си.

— Има ли нещо по-важно от това да се спасим?

— Ножът на твоя дядо — каза му тя на езика на Калните и хукна презглава.

Другите разбраха, че няма да успеят да я разубедят, и я последваха през лабиринта от малки и по-слабо охранявани зали. Няколко пъти се сблъскваха с патрули. Орск ги насичаше на парчета още преди да са разбрали за какво става въпрос. Зад един ъгъл изненадаха войник, който се опита да намушка Калан с меча си. Тя вдигна брадвата над главата си и го удари с всичка сила в гърдите. Докато той падаше по гръб, мечът му издрънча на пода. Тя постави ботуша си върху стомаха му, който се повдигаше учестено, и се опита да изтегли брадвата си. Разхвърчаха се мехурчета кръв и въздух, но острието остана в тялото му, здраво заседнало между ребрата. Без да губи повече време, тя грабна келтонския му меч. Чандален повдигна вежда. Преди да стигнат до стаята й, се наложи да използва новото си оръжие. И то със същия кървав успех.

Калан се втурна в спалнята, а другите останаха да чакат в преддверието, опитвайки се да си поемат дъх. Видя сватбената си рокля и замръзна на място. Грабна я и я притисна до гърдите си. Ето защо се бе върнала. Не искаше да я остави тук. Никога повече нямаше да се върне на това място. Една сълза се отрони и падна върху синия плат. Калан сгъна роклята и я пъхна в раницата си.

Останалите дрехи от багажа й също бяха изпрани и сгънати. Прибра ги раницата си и върза костения нож под лявата си мишница. Метна пелерината на раменете си. Взе и лъка. Изтича обратно в преддверието, метнала колчана през рамо. Беше взела всичко необходимо. Всичко, което беше ценно за нея. Спря се за миг и хвърли последен поглед на стаята си, вдигайки тайничко ръка към огърлицата на врата си. След това поведе приятелите си навън по коридорите към изхода на Двореца.

Вече не броеше жертвите, които Чандален поваляше пътьом с ножа или с трогата си. От един страничен коридор се зададе доста едричък войник. Калан го прониза с меча си. Четиримата бяха олицетворение на самата смърт, носеща се из Двореца. Камбаните в кулата биеха яростно за тревога.

На площадката, водеща към централното стълбище, Орск обезглави друг войник. Тялото се изтърколи надолу по стълбите, оставяйки след себе си кървави следи. Сякаш се бе разгънала червена пътека. Обезглавеният труп спря под статуята на Магда Сеарус, първата Майка Изповедник.

Четиримата изтичаха надолу по кървавата пътека и стъпките им отекнаха в просторното помещение. Преди да стигнат до долу, Калан усети как я прерязва неописуема болка. Краката се изплъзнаха изпод тялото й. Изтърколи се по последните няколко стъпала до долната площадка. Другите трима изкрещяха и се спуснаха към нея, опитвайки се да разберат дали се е ударила лошо. Каза им, че просто се е подхлъзнала.

Не беше се подхлъзнала.

— Натам, по онзи коридор, тръгвайте! В края завийте надясно! Ще ви настигна. Вървете!

— Няма да те оставим — настоя Чандален.

— Казах да тръгвате! — изкрещя му тя. Болката в краката й беше непоносима. — Орск, накарай ги да тръгнат! Аз ще ви настигна. Много ще ме разочароваш, ако не успеете да се измъкнете живи и здрави оттук.

Орск вдигна брадвата си и изръмжа. Другите двама отстъпиха назад по коридора, като не преставаха да я молят да им позволи да й помогнат. Роптаеха, че са рискували живота си, за да я спасят, и не желаят да я изоставят сега.

— Орск! Изкарай ги от тук!

— Защо? — извикаха Джебра и Чандален в един глас.

Калан посочи с лъка си. От другата страна на огромното фоайе между колоните в дъното стоеше неясна фигура.

— Защото иначе той ще ви убие.

— Трябва да избягаме! Иначе ще убие и теб!

— Ако оживее, ще ни преследва с магията си и ще убие всички ни.

Из фоайето се понесе жълтеникава светкавица. Започнаха да падат камъни, които без малко да пресекат пътя им за бягство.

Калан измъкна от колчана си една от стрелите на Чандален — от онези с плоските остриета, предназначени да убиват хора.

— Майко Изповедник! — извика Чандален. — Няма да уцелиш! Дори аз не бих уцелил от това разстояние! Бягай!

Тя не му каза, че магьосникът изпраща към нея залпове от непоносима болка, която почти я бе парализирала. Беше невъзможно да тича. Едва успя да се изправи на крака.

— Орск, накарай ги да се махат от тук! Веднага! Ще ви настигна!

Следващата светкавица причини порой от камъни. Тримата нямаха друг избор и тръгнаха по коридора, изблъскани от Орск.

Калан застана на едно коляно, за да е по-стабилна, и зареди стрелата в лъка. Издърпа тетивата към бузата си. Острието бе хоризонтално. Едва виждаше силуета на Рансън, застанал далеч пред нея. Погледът й допълнително се замъгляваше от болката.

Чу смеха му и долови силата на магията му около себе си. Смехът звучеше като този на Мрачния Рал. Тя ухапа бузата си от вътрешната страна, за да притъпи болката, да потуши напиращия в гърлото й вик. Не успя напълно и от гърдите й се изтръгна сподавен стон.

— Нима стреляш с лък, Майко Изповедник? — извика той от далечината и смехът му отново отекна под високите тавани. — Свободата ти беше кратка, Майко Изповедник. Надявам се, че си е струвало. Защото скоро отново ще бъдеш долу в дупката, където ще имаш доста време за размисъл.

Той беше твърде далеч. Тя никога не беше стреляла от такова разстояние. Но Ричард го бе правил. Тя го видя с очите си. „Моля те, Ричард, помогни ми. Кажи ми как да го направя, както тогава, както през онзи ден. Помогни ми.“

Едно от каменните растения, украсяващи близката стена, се откъсна и светкавично се уви около кръста й. Тя изкрещя от болка.

Отново вдигна лъка. „До последен дъх, каза си, ако се наложи.“ Ръцете й трепереха. Едва виждаше магьосника. Беше твърде далеч. Растението я стягаше около кръста. Дори да искаше, нямаше да може да избяга.

„Помогни ми, Ричард!“

Нов залп от болка, още по-силен, се вряза в тялото й. От очите й потекоха парещи сълзи. Цялата трепереше. Нямаше сила да държи лъка. Из цялото стълбище вилнееха светкавици. Трясъкът им бе оглушителен. Наоколо свистяха отломки от камъни. Една колона се срина и във въздуха се вдигна облак прах.

В съзнанието й прозвуча гласът на Ричард: „Трябва да можеш да стреляш, каквото и да става. Само ти и мишената. Всичко друго е без значение. Трябва да умееш да изгониш от съзнанието си всичко останало. Не трябва да мислиш колко си изплашена или какво ще се случи, ако не улучиш. Трябва да можеш да стреляш, когато си принудена да го правиш.“

Спомни си как той й бе прошепнал в ухото да призове към себе си мишената.

И мишената изведнъж тръгна към нея. Сякаш магьосникът стоеше на една ръка разстояние. Виждаше как от пръстите му струи огън. Всичко бе съвсем ясно, забеляза дори адамовата му ябълка, която се движеше нагоре-надолу, докато той се тресеше от смях. Забави дишането си, както я бе учил Ричард.

Лека като дъх на новородено, стрелата се плъзна във въздуха.

Калан видя как перата се отделят от лъка. Видя как тетивата отскача към китката й. Каменното растение бе започнало да пристяга врата й. Тя не отделяше очи от мишената. Гледаше перата на летящата стрела. Чу смеха му, който сякаш усили болката й.

Изведнъж настъпи тишина. Калан чу как острието се врязва във врата на магьосника. Каменното растение внезапно отпусна хватката си и тя политна напред. От очите й закапаха сълзи. Изчака болката да утихне, след това се изправи на крака.

— Върви при Пазителя, магьоснико Невил Рансън!

Чу се оглушителен трясък, сякаш бе ударила светкавица, но вместо светлина в залата настъпи пълен мрак. По ръцете й пробягаха иглички. След миг лампите отново светнаха.

Тя разбра — Пазителят бе прибрал магьосника Невил Рансън при себе си.

Чу дишане и се обърна тъкмо навреме, за да види как един войник се хвърля към нея. Наведе се и той прелетя отгоре й. Използва мига на замайването му и го преметна през перилата. В последния момент той посегна към нея, но пръстите му закачиха само кокалената огърлица на врата й. Тя се скъса и полетя надолу заедно с войника. Калан се наведе над перилата и видя как тялото му се размазва на каменния под три етажа по-долу. Мярна огърлицата си, която отскочи от ръката му и се плъзна встрани.

— Вървете при Пазителя, добри духове! — изръмжа тя.

Понечи да изтича надолу по стълбите, за да си вземе огърлицата, но в същия миг под високите куполи на Двореца отекнаха стъпките на цял отряд гвардейци. Поколеба се за миг, взирайки се надолу, след което се втурна обратно нагоре. Духовете не й бяха помогнали. Нима огърлицата щеше? Не струваше колкото живота й.

Откри другите близо до изхода. Те въздъхнаха с облекчение, когато я видяха да идва сама, без магьосника по петите си. Хукнаха по стъпалата надолу, под оглушителния звън на камбаните. Калан посочи на юг, към най-краткия път до гората. Дишайки тежко, Джебра я хвана за ръката.

— Майко Изповедник…

— Вече не съм Майка Изповедник. Сега съм просто Калан.

— Добре, Калан, трябва да ме изслушаш. Не можеш да избягаш.

Тя се обърна и погледна към Двореца.

— Тук вече нищо не ме задържа.

— Зед има нужда от теб.

Калан спря и се обърна към нея.

— Зед ли? Ти познаваш Зед? Къде е той?

Джебра жадно си пое глътка въздух.

— Дойдох в Ейдиндрил по негова заръка. Тръгнах в деня след заминаването ви от Д’Хара. Той ми каза, че трябва да намери някаква жена на име Ейди и да я заведе в Магьосническата кула. Изпрати ме тук, за да помогна на теб и Ричард и да ви кажа да го чакате. Той има нужда от вас.

Калан стисна Джебра за раменете.

— Аз също имам нужда от него. И то огромна!

— Тогава ми позволи да ти помогна. Не трябва да заминаваш. Те ще очакват, че ще направиш точно това и ще претърсват околностите на града. Никой няма и да предположи, че може да останеш в Ейдиндрил.

— Да остана в Ейдиндрил? — Калан помисли за миг.

Тук всички я познаваха. Всъщност не съвсем. Познаваха дългата й коса. Никой друг освен посланиците, благородниците и прислугата не я беше виждал отблизо. Познаваха Майката Изповедник само по дългата й коса. Тя едва сега започваше да осъзнава колко много е означавала за нея косата й, колко много е означавал за нея народът й. Още не беше свикнала с тази мисъл. Сърцето я заболя.

— Добре, Джебра, но къде бихме могли да се скрием?

— Зед ми даде злато, никой не знае, че съм замесена в твоето бягство. Ще наема стаи и ще те скрия, ще ви скрия всичките.

Калан помисли за миг и после се усмихна.

— Можем да станем твои слуги. Дама като теб е нормално да пътува с прислугата си.

Джебра извърна поглед встрани.

— Майко Изповедник, не мога да направя това, аз самата съм прислужница. Зед ме накара да се преоблека като дама. Но аз не съм. Истинската лейди си ти.

— Това, че си била прислужница, не означава, че си нещо по-малко от мен. Всички ние сме единствено това, което сме, нито повече, нито по-малко. — Калан ги поведе обратно към града, към един квартал със спокойни, изискани, скъпи странноприемници. — Човек понякога се изненадва от собствените си способности. Длъжни сме да правим онова, което е необходимо. Но ако продължаваш да ме наричаш „Майко Изповедник“, може да ни докараш големи неприятности.

— Ще направя всичко, което мога… Калан. Засега знам само, че Зед иска да го чакаме в Ейдиндрил. — Тя дръпна настойчиво Калан за ръкава. — Майко Изповедник, а къде е Ричард? Това е много важно! — Гласът й изведнъж утихна, тя погледна Калан с неудобство. — Не искам да те обиждам, дано не ме разбереш погрешно, но… всъщност важният в случая е Ричард. Зед искаше да се види с него!

— Точно затова търся Зед — каза Калан.