Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (17)

Седемнадесета глава

Когато Ричард се раздвижи, Калан вдигна глава. Сивите му очи обиколиха малката стаичка и се спряха върху лицето й.

— Къде сме?

Тя леко го стисна за рамото.

— В къщата на Нисел, тя се погрижи за раната ти.

Ричард повдигна лявата си ръка и леко докосна превръзката върху гърдите си. Трепна.

— Откога… Колко е часът?

Свита на земята до него, Калан вдигна очи и погледна навън през отворената врата към избледняващото небе.

— Слънцето ще изгрее след час или два. Нисел е в задната стаичка и спи. Стоя будна цялата нощ, за да се грижи за теб. Старейшините са отвън, пазят те. Стоят там, откакто те донесохме.

— Кога? Кога сте ме донесли тук?

— В полунощ.

Ричард отново се огледа наоколо.

— Какво се случи? Мрачният Рал беше в къщата на духовете. — Той я стисна за китката. — Той ме докосна. Той ме… беляза. Къде отиде? Какво стана след това?

Те лекичко разтърси ръката му.

— Не знам. Просто си тръгна.

Ръката му стисна болезнено рамото й. Погледът му стана безумен.

— Какво значи това, че си е тръгнал? В зелената светлина ли изчезна? Или се върна в отвъдния свят?

Калан се дръпна.

— Ричард, причиняваш ми болка.

Той веднага я пусна.

— Извинявай. — Придърпа главата й до рамото си. — Извинявай, не съм исках, извинявай. — Въздъхна дълбоко. — Как може да съм толкова глупав.

Тя го целуна по врата.

— Е, не болеше чак толкова.

— Аз не за това. Исках да кажа, че не мога да повярвам, че съм извършил такава глупост да го извикам от отвъдния свят. Не мога да повярвам, че го направих! А бях предупреден! Трябваше да помисля. Да предвидя всичко. Оставих се погълнат от едно нещо до такава степен, че не се огледах да видя дали нещо не идва от друга посока. Трябва да съм бил луд, за да го направя.

— Не казвай това — прошепна тя. — Не си луд.

Калан се изправи и го погледна. Той протегна ръка и я погали по бузата. Отметна тежката й коса. Усмихна се така, че сърцето й се разтуптя. Потърси очите й.

— Ти си най-хубавата жена на света! Казвал ли съм ти го някога?

— Непрекъснато.

— Е, така си е. Обичам зелените ти очи, косата ти. Най-прекрасната коса, която съм виждал. Калан, обичам те повече от всичко на света.

Тя се мъчеше да спре напиращите сълзи.

— И аз те обичам повече от всичко на света. Моля те, Ричард, обещай ми, че никога няма да се усъмниш в любовта ми! Обещай ми, че каквото и да се случи, никога няма да се усъмниш в това колко много те обичам!

Той я щипна по бузата.

— Обещавам! Обещавам! Никога няма да се усъмня в любовта ти. Никога. Добре. Но за какво става дума?

Калан се наведе над него и отпусна глава на рамото му, прегърна го много внимателно, за да не му причини болка.

— Мрачният Рал ме изплаши, това е всичко. Толкова се изплаших, когато прогори с ръка гърдите ти. Помислих, че си умрял.

Той я погали по рамото й.

— Но какво се случи? Спомням си, че той ми обясняваше как е дошъл тук, защото съм го повикал, че е мой предтеча, и после спомена, че ще ме бележи със знака на Пазителя. После не помня нищо. Какво се случи?

Мисълта на Калан работеше трескаво.

— Ами… той каза, че ще сложи знака на гърдите ти и ще те убие, а знакът ще те изпрати при Пазителя. Каза, че е дошъл тук, за да разкъса докрай воала и да проправи път за Пазителя. Сложи ръката си върху теб и те беляза. Но преди да успее докрай, преди да те убие, аз призовах светкавицата, Кон Дар.

Ричард затаи дъх.

— Не мисля, че можем да се надяваме, че твоята светкавица го е убила или унищожила или както там се казва, когато искаш да премахнеш един дух.

Тя поклати глава.

— Не. Не го унищожи. Той успя да я блокира, макар и частично. Но като че ли го изплаши. Тръгна си. Не потъна обратно в зелената светлина, а излезе през вратата. Преди да довърши онова, което е възнамерявал да ти направи. Просто си отиде, това е всичко.

Ричард се засмя и я притисна силно.

— Моята героиня. Ти ме спаси. — Той млъкна за миг. — Дошъл е, за да разкъса воала — прошепна той на себе си и се намръщи. — А после какво стана?

Калан напрегна всичките си сили, за да не проличи, че пропуска голяма част от събитията. Но не можа да издържи на изпитателния му поглед. Зарови лице в рамото му, като трескаво се опитваше да измисли начин да смени темата на разговора.

— После заедно със старейшините те донесохме тук, за да се погрижи Нисел за раната ти. Тя каза, че изгарянето ти е сериозно, но че компресът ще помогне. Ще трябва да стоиш с него няколко дни, докато мястото заздравее.

Тя сърдито размаха пръст срещу него.

— Но аз те познавам добре. Ще искаш да го махнеш веднага. Винаги мислиш, че най-добре знаеш. Да, ама сега не е така. Ще останеш с компреса, докогато аз ти кажа, Ричард Сайфър.

Усмивката му помръкна.

— Ричард Рал.

Тя го погледна.

— Съжалявам — прошепна. — Ричард Рал. — Усмихна се насила. — Моят Ричард. Може би ще можеш да смениш това име, когато се оженим. Можеш да бъдеш Ричард Амнел. Другарите на Изповедниците понякога носят техните фамилни имена.

Той се усмихна.

— Харесва ми. Ричард Амнел. Съпруг на Майката Изповедник. Предан съпруг. Любящ съпруг.

Уплашеният поглед се върна в очите му.

— Понякога се страхувам, че не знам кой или какво съм. Понякога си мисля…

— Ти си част от мен и аз съм част от теб. Това е най-важно от всичко.

Ричард кимна разсеяно, в очите му блеснаха сълзи.

— Толкова исках да помогна, затова поисках Съвещанието. Исках да намеря начин да спра всичко това. Както Мрачният Рал каза, само влоших нещата. Той е прав. Аз съм един глупак. Ще бъде по моя вина…

— Ричард, престани. Ти бе ранен. Изтощен си. Когато си починеш, ще премислиш всичко. Ще знаеш какво да правиш.

Той потръпна вътрешно. Отметна одеялото и погледна белега на гърдите си.

— Кой изми калта от мен и ме облече?

— Старейшините те измиха, а двете с Нисел искахме да те облечем — каза Калан, а той се изчерви. — Но ти се оказа много едър и тежък за две жени. Така че старейшините направиха и това. Отне им доста време. Направо ги изтощи.

Ричард кимна разсеяно; вече не я слушаше. Посегна към гърдите си, където обикновено висяха зъбът на Скарлет, свирката на Пилето и Агиелът, но не ги намери.

— Трябва да се махаме оттук. Трябва да намерим Зед. Веднага, преди да се е случило още нещо. Имам нужда от помощта на Зед. Къде е зъбът на Скарлет? Трябва да я повикам. Къде е мечът ми?

— Всичките ни вещи са в къщата на духовете.

Той покри лицето си с ръце, за да се съсредоточи, след това прокара пръсти през косата си.

— Добре. — Погледна я твърдо и решително. — Отивам да взема зъба и да повикам Скарлет, ще събера нещата ни, за да сме готови за път. — Той нежно я стисна за ръката над лакътя. — А ти отиди при Веселан и облечи сватбената си рокля. Докато чакаме Скарлет, ще се оженим. Ще тръгнем веднага щом тя пристигне. — Ричард я целуна по бузата. — Ще се оженим и ще бъдем в Ейдиндрил при Зед преди мръкнало. Всичко ще се оправи, ще видиш. Всичко ще е наред. Ще разбера къде съм сгрешил и ще оправя нещата. Обещавам.

Тя обви ръцете си около врата му.

— Заедно ще ги оправим — усмихна се тя. — Заедно, винаги заедно.

Ричард се засмя в ухото й.

— Заедно! Имам нужда от теб, ти си светлината на живота ми.

Калан се измъкна от прегръдката му и го погледна отстрани.

— Добре, но ще ме слушаш и ще правиш всичко, което ти кажа. Ще лежиш тук, докато Нисел ти каже, че можеш да станеш. Когато се събуди, тя трябва да смени превръзката и да ти даде от нейните лекове. Ще лежиш тук, докато си свърши работата. Ясно ли е? Няма да те взема с мен болен и умиращ, не и след всичко, което направих, за да те спася, а мога да ти кажа, че не беше лесно. Ще отида при Веселан, за да може да довърши роклята. Когато Нисел свърши с теб, тогава — тя го посочи с пръст, — едва тогава можеш да отидеш да извикаш Скарлет. Щом Нисел направи необходимото и след като си повикал Скарлет и си събрал багажа ни, ела да ме повикаш и ще се омъжа за теб — Тя го целуна по носа. — Ако и ти ми обещаеш да ме обичаш завинаги.

— Завинаги — каза той с широка усмивка.

Калан отпусна китки от двете страни на широките му рамене, близо до силния му врат и сключи пръстите си.

— Ще събудя Нисел и ще я помоля да побърза. Но, моля те, Ричард, след като тя свърши с теб, не губи нито минутка. Незабавно повикай Скарлет, колкото можеш по-бързо. Искам да се махаме от тук. Да изчезваме, преди Сестра Вирна да е наближила. Не искам да рискуваме, дори тя да е решила да се върне едва след няколко дни. Искам да сме колкото се може по-далеч от тук. Далеч от Сестрите на светлината. Близо до Зед, за да ти помогне, преди главоболията да са станали още по-ужасни.

Той й се усмихна с хлапашката си усмивка.

— Ами какво стана с твоето голямо легло в Ейдиндрил? Признай си, че бързаш и заради него.

Тя го перна по носа с пръст.

— Никога досега не съм допускала някого в леглото си. Надявам се, че няма да те разочаровам.

Ричард я стисна за китките и я притисна толкова плътно до себе си, че тя простена. Отметна косата й назад и я целуна нежно точно там, където още горяха устните на Мрачния Рал.

— Да ме разочароваш? Това, любов моя, е единственото нещо на света, което не би могла да направиш. — Той я целуна още веднъж по врата. — А сега върви да извикаш Нисел. Губим ценно време.

* * *

Калан приглади плата, опитвайки се да повдигне деколтето колкото се може по-нагоре.

— Никога досега не съм носила толкова изрязана рокля. Не мислиш ли, че… показва прекалено много?

Веселан, която беше клекнала на пода, довършвайки подгъва на синята рокля, вдигна поглед. Извади от устата си тънката костна игла, с която шиеше, и се изправи, за да огледа критично клиентката си.

— Мислиш, че няма да му хареса ли?

Калан се изчерви.

— Ами, не, сигурно ще му хареса, надявам се да му хареса, но…

Веселан се наведе отново.

— Ако се тревожиш, че ще види твърде много, по-добре обмисли още веднъж всичко.

Калан повдигна вежда.

— Той няма да е единственият, който ще гледа. Никога преди не съм обличала нещо подобно. Притеснявам се да не би да е неморално.

Веселан се усмихна и я потупа по ръката.

— Много ти отива. Стои ти чудесно. Направо е съвършена.

Калан се оглеждаше, все още съмнявайки се в думите й.

— Наистина ли? Сигурна ли си? Добре ли ми стои?

Веселан се усмихна още по-широко.

— Наистина. Имаш великолепен бюст. Всички го казват.

Калан се изчерви. Беше сигурна, че така небрежно казаните от Веселан думи са истина. Сред Калните беше съвсем нормално да се обсъжда публично бюстът на една жена. Нещо като да се говори за хубавата й усмивка например при повечето други народи. Това бе необичайно за Калан, която не веднъж бе се чувствала неудобно по този повод.

Калан развъртя полите на дрехата около себе си.

— Това е най-прекрасната рокля, която някога съм обличала, Веселан. Благодаря ти за огромните усилия, които положи, за да я ушиеш навреме. Винаги ще помня жеста ти.

— Може би един ден, ако имаш дъщеря, тя ще поиска да се омъжи със същата рокля.

Калан се усмихна и кимна с глава. „Моля ви, добри духове, помисли си тя, ако някога имам дете, нека бъде дъщеря, а не син.“

Тя вдигна ръка и докосна с пръсти изящната огърлица, която носеше на врата си. Пръстите й погалиха малката обла кост, разположена между няколкото червени и жълти мъниста.

Ейди, царицата на костите, й я беше дала, за да я предпазва от зверовете, живеещи в просеката на границата, която навремето разделяше Западната от Средната земя. Старата жена й беше казала, че един ден огърлицата ще пази и детето й.

Тази огърлица й беше много скъпа. Беше съвсем същата като онази, която майка й бе получила някога от Ейди и която майка й бе подарила на Калан на свой ред. Но Калан я сложи в ковчега на своята най-добра приятелка от детските години Дени. Откакто Дени умря, огърлицата й липсваше.

Тази тук бе още по-специална, защото в нощта, преди да тръгнат през просеката, Ричард се бе заклел над нея да защитава децата, които Калан някога ще има. По това време нито той, нито тя изобщо можеха да си представят, че е възможно децата й да бъдат от него.

— Надявам се, Веселан, наистина да поиска. Ще застанеш ли до мен?

— Да застана до теб ли?

Калан отметна назад няколко къдрици, паднали над овалното й високо чело.

— Там, откъдето идвам, има обичай, когато една жена се омъжва, по време на ритуала до нея да застане най-близката й приятелка. Тя е като представител на добрите духове, които бдят над двамата. Ричард би желал до него да застане Савидлин. Аз искам да те помоля до мен да бъдеш ти.

— Този обичай ми изглежда странен. Добрите духове винаги бдят над нас. Но щом така изискват традициите ви, за мен ще бъде чест да застана до теб.

Калан грейна в усмивка.

— Благодаря ти.

— А сега стой изправена, почти свършвам!

Веселан отново се зае с подгъва. Калан се стремеше да не мърда и да стои изправена. Гърбът я болеше, след като половината нощ бе прекарала приведена над Ричард върху голия под на стаята. Искаше й се да поседне или дори да полегне, спеше й се. Но най-вече я болеше гърбът.

Съвсем неочаквано тя се сети за Дена и за страданията, които може би изпитва точно в този миг. Опита се да си внуши, че това не я интересува. Каквото и да й се случва, никога няма да бъде достатъчно, за да изкупи онова, което е причинила на Ричард. При спомена за разказа на Дена стомахът й се сви на буца.

Целувката на Мрачния Рал все още пареше на врата й. При спомена за нея в гърдите й се надигна отвращение.

Припомни си страданието, изписано на лицето на Дена в мига, преди да се разтвори във въздуха. Заслужаваше си го.

На нейно място би могъл да е Ричард. Ако не беше Дена, щеше да е Ричард.

— Не се страхувай, Калан.

— Какво? — погледът й се съсредоточи. — Извинявай, не те чух.

Веселан седеше срещу нея и се усмихваше. Протегна ръка и изтри сълзата, потекла от окото на Калан.

— Казах да не се страхуваш. Ричард е добър човек. Животът ти с него ще бъде щастлив. Естествено е преди сватбата да изпитваш страх. Но всичко ще бъде наред, ще видиш. Убедена съм. Преди да се омъжа за моя Савидлин, и аз се страхувах, въпреки че го обичах толкова много. И аз плаках, също като теб, но оттогава никога не съм имала повод да плача. Понякога си намирам причини да се оплаквам, но не и да плача.

Калан избърса другата си буза. Какво й става? Та нали не я интересува какво става с Дена?! Ни най-малко не я интересува.

Тя кимна на Веселан и се усмихна насила.

— Това ми се иска повече от всичко на света — никога повече да не се налага да плача.

Веселан я прегърна приятелски.

— Искаш ли нещо за хапване?

— Не, не съм…

В този миг Савидлин блъсна рязко вратата. Беше потен и запъхтян. Калан замръзна от страх, когато видя изражението на лицето му. Гласът му трепереше, докато се опитваше да й обясни какво става.

— Когато Нисел свърши с Ричард, тръгнах с него към къщата на духовете, както ти ми каза, за да извика той дракона. Тогава дойде Сестрата на светлината. Тя е там с него. Не можах да разбера за какво си говорят, но споменаваха твоето име. Каза ми да те извикам. Побързай!

— Неее! — изкрещя Калан и излетя покрай него през вратата.

Тя тичаше и придържаше с ръце роклята, за да не й пречи. Не си спомняше някога да е тичала толкова бързо. Когато стигна до тясната пътека пред къщата, едва си поемаше дъх. Лицето й бе замръзнало от студения вятър. Тежките стъпки на Савидлин, който тичаше зад нея, постепенно изостанаха.

Единствената й мисъл беше по-скоро да стигне при Ричард. Как е възможно? Толкова скоро! Не може да се е върнала. Две от тях вече са мъртви. Не е честно. Ричард!

От небето се сипеха огромни бели снежинки; не бяха толкова много, че да покрият земята, но достатъчно, за да напомнят, че зимата е дошла. Снежинките докосваха горещата й кожа и се стопяваха. Понякога кацваха на клепачите й, а тя примигваше, за да ги отпъди.

Спря и се огледа. Беше сбъркала пътеката. Върна се обратно и този път налучка. Сълзите се смесиха с топящите се снежинки. Това вече е прекалено. Не е възможно.

Отчаяна и една дишаща, тя излезе на поляната в центъра на селото и се втурна към къщата на духовете. Конете на Сестрата бяха вързани за ниската стена встрани от вратата, стената, върху която още стоеше белегът от меча на Ричард.

Наоколо се бяха насъбрали хора, но тя дори не ги забеляза. Не виждаше нищо друго освен вратата на къщата на духовете. Продължаваше да тича. Струваше й се, че тича цяла вечност, като в някакъв кошмар. Краката й се движеха с мъка. Ръката й сграбчи дръжката на вратата. Сърцето биеше в ушите.

„Милостиви духове, молеше се тя, дано не съм закъсняла.“

Със стиснати зъби тя блъсна вратата и влезе в къщата. Закова се на място. Не й достигаше въздух. Ричард стоеше прав пред Сестра Вирна, под дупката в покрива, причинена от светкавицата на Калан. Двамата бяха облени в сива светлина, върху главите им падаха снежинки. Около тях всичко тънеше в мрак. Мечът на Ричард просветваше върху бедрото му. На врата му не се виждаше нито свирката на Пилето, нито зъбът на Скарлет, нито Агиел. Явно не бе успял да повика дракона.

В едната си ръка Сестра Вирна държеше яката. За един миг очите й се спряха върху Калан, след това тя отново погледна Ричард

— Ти чу трите причини за Рада’Хан. Това е последната възможност да ти помогнем, Ричард. Приемаш ли предложението?

Ричард я изгледа бавно, след което се извърна към Калан. Големите му сиви очи огледаха роклята й, отново се плъзнаха към лицето й. Гласът му беше мек и развълнуван.

— Калан, тази рокля е… прекрасна. Прекрасна!

Тя нямаше сили да проговори. Сърцето й щеше да се пръсне. Сестра Вирна се обърна към нея със строг, предупредителен тон.

За първи път Калан видя, че в другата си ръка Сестра Вирна също държи нещо. Сребърен нож. Но не беше насочен към нея, а към Ричард. Калан разбра, че ако Ричард не приеме предложението, Сестрата ще го убие. Още докато разбере какво става, ножът щеше да блесне в полумрака. Калан се запита дали Сестрата не е използвала заклинание, за да направи ножа невидим за очите му.

Ричард пак се обърна към Сестрата.

— Ти направи каквото можа, опита всичко възможно. Но това не е достатъчно. Казах ти и преди. Аз няма да…

— Ричард! — Калан направи още една стъпка напред, а той се обърна към нея. Тя впи очи в неговите. — Ричард — гласът й звучеше отчаяно, — приеми предложението. Вземи яката. Моля те!

Сестра Вирна не помръдна. Гледаше спокойно.

Той се намръщи.

— Какво? Калан… ти не разбираш. Нали ти каза, че няма…

— Ричард!

Той спря по средата на думата и я погледна изненадан. Тя хвърли поглед на Сестрата, която стоеше неподвижна с нож в ръка и не откъсваше очи от Калан. Очите на двете се срещнаха. Калан разбра: другата ще чака, за да види какво ще се случи. В очите й прочете какво ще стане, ако не успее да повлияе на решението на Ричард.

— Ричард, чуй ме добре. Искам да приемеш предложението.

Той се намръщи още повече.

— Какво…? — В очите му светна ярост. — Вече ти казах. Няма…

— Ти каза, че ще ме обичаш…

— Калан, какво ти става? Знаеш, че те…

Тя отново го прекъсна.

— Тогава приеми предложението. Ако наистина ме обичаш, вземи яката и я сложи. Заради мен.

Той не можеше да повярва на ушите си.

— За теб… Калан. Не мога… не искам…

— Направи го. — Гласът й не звучеше достатъчно твърдо и тя го знаеше. Трябваше да бъде по-непреклонна, по-строга, така, както й каза Дена, за да може да му помогне. В душата си тя отново се молеше на добрите духове да й дадат сили, за да го спаси.

— Калан, не знам какво става с теб. Ще говорим за това по-късно. Знаеш колко много те обичам, но няма да…

Тя стисна главата си с ръце и му изкрещя.

— Ако ме обичаш, ще го направиш. Недей да стоиш така и само да казваш, че ме обичаш, докажи го. Отвращаваш ме!

Той примигна от изненада.

— Калан…

— Ти не си достоен за моята любов, щом не искаш да го докажеш. Как смееш да твърдиш, че ме обичаш?

Очите му се напълниха със сълзи.

С лудост.

Със спомена за онова, което Дена му бе причинила. Той бавно се свлече на колене пред нея.

— Калан… моля те.

Тя се наведе над него и насочи напред стиснатите си юмруци.

— Не смей да ми говориш!

Ръцете му се стрелнаха нагоре към главата му. Помисли си, че тя ще го удари. Наистина си го помисли. Тя се почувства така, като че някой е опозорил сърцето й. По лицето й се изтърколиха сълзи, тя даде воля на гнева си.

— Казах ти да вземеш яката! Как се осмеляваш да ми отвръщаш! Ако наистина ме обичаш, ще го направиш!

— Калан, моля те — плачеше той, — не го прави. Ти не можеш да разбереш. Не ме карай да…

— Много добре разбирам — изкрещя тя. — Разбирам, че само ми казваш, че ме обичаш. Но вече не ти вярвам. Не ти вярвам! Ти ме лъжеш. Твоята любов към мен е една лъжа, щом не искаш да сложиш яката. Лъжа! Долна лъжа!

Той не можеше да я погледне, да я погледне, изправена до него, облечена в синята си рокля, с която щеше да се омъжи за него. Изтръгваше думите от устата си, забил поглед в земята.

— Това не е… това не е лъжа. Моля те, Калан, обичам те. Ти означаваш за мен повече от всичко друго на света. Моля те, повярвай ми, бих направил всичко за теб. Но, моля те…

С последни сили тя го сграбчи за косата и вдигна главата му, за да го накара да я погледне. Лудостта танцуваше в погледа му. Съзнанието му вече не беше тук. „Дано да е само временно, молеше се тя, умолявам ви, добри духове, дано да е временно.“

— Думи! Това е всичко, което ми предлагаш! Не любов! Не доказателства! Само думи! Празни думи!

Както държеше косата му с едната си ръка, с другата тя го удари през лицето. В очите му се четеше болка и обида. Тя не можеше повече да издържи, не можеше да го удря. Това беше всичко, което можа да направи. Можеше само да падне на колене до него, да го прегърне и да му каже колко много го обича и че всичко ще се оправи.

Но знаеше, че няма да се оправи. Не го ли направи, не сложи ли яката, ще умре. Тя беше единственият човек, който може да го спаси. Дори това да я убиваше.

— Не ме наранявай повече — прошепна той. — Моля те, Дена… Недей!

Калан едва заглуши вика, който се надигна в гърлото й.

— Погледни ме!

Той се подчини на думите й.

— Няма повече да повтарям, Ричард! Ако ме обичаш, ще приемеш предложението и ще сложиш яката. Ако не го направиш, ще съжаляваш така, както никога не си съжалявал през живота си. Направи го сега или това е краят. Всичко свършва! — Очите й потъмняха. Тя стисна зъби. — Повече няма да повтарям, кученцето ми! Сложи си яката! Веднага!

Калан знаеше, че с „кученцето ми“ Дена се е обръщала към него, когато го е измъчвала. Тя не пропусна да каже и това наред с всичко друго. Калан знаеше какво означават тези думи за него. Беше се надявала, че няма да бъде нужно да ги използва. Но в този миг съзнанието му го напускаше. Тя го прочете в очите му, а то беше нещото, което я плашеше до смърт.

Предателство.

Тя пусна косата му, когато той, паднал на колене, се обърна към Сестра Вирна, която повдигна леко яката, за да му я предложи. Ричард погледна предмета. В приглушената, мека светлина тихо падаха снежинки. Сестра Вирна го наблюдаваше с безизразно лице.

— Добре — прошепна той. Треперещите му ръце посегнаха към яката. Пръстите му я докоснаха. — Приемам предложението. Приемам яката.

— Тогава сложи я около врата си — каза Сестра Вирна с мек глас — и я затвори.

Той се обърна към Калан.

— Всичко бих направил за теб — прошепна.

Искаше й се да умре.

Ръцете му трепереха толкова силно, че тя си помисли, че яката ще се изплъзне и ще падне, докато я взима от Сестрата. Но той я взе и втренчи очи в нея.

В същия миг ръцете му престанаха да треперят. Той си пое дълбоко въздух и я сложи около врата си. Тя се затвори с щракане и разрезът върху металния кръг изчезна напълно.

Лъч светлина проряза мрака, стана светло като ден. Плътен, зловещ гръм се стовари над тревистите полета. Не приличаше на нито един гръм, който Калан бе чувала досега. Усети го в земята под себе си. Помисли, че сигурно е свързано с магията на яката, със Сестрите.

Погледна Сестра Вирна и разбра, че не е така.

Ричард плавно се изправи на крака и застана пред Сестра Вирна.

— Може да се окаже, Сестро, че да държиш каишката на тази яка е по-страшно от това да я носиш на врата си. — Той стисна зъби. — Много по-страшно!

Гласът на Сестра Вирна остана спокоен.

— Ние само искаме да ти помогнем, Ричард.

Той леко кимна.

— Не приемам нищо на доверие. Ще трябва да го докажете!

Калан изпадна в паника. Внезапно през главата й мина ужасна мисъл.

— Каква е третата причина? Каква е третата причина, за да носи яката?

Ричард се обърна към нея с поглед, който дори баща му не би могъл да има. За миг тя забрави да диша.

— Първата причина е да контролира главоболията и да отвари съзнанието ми, за да се науча да използвам дарбата си. Втората е да контролира мен. — Ръката му се вдигна нагоре и я стисна за гърлото. Очите му я пронизаха. — Третата причина е да ми причини болка.

Тя затвори очите си и изпищя.

— Не, милостиви духове, не!

Той пусна гърлото й. Лицето му придоби ледено, далечно изражение.

— Надявам се, че ти доказах любовта си, Калан. Надявам се, че сега вече ми вярваш. Дадох ти всичко. Надявам се, че е достатъчно. Нищо повече не мога да ти предложа. Нищо.

— Можеш. Повече, отколкото предполагаш. Обичам те повече от всичко на света, Ричард. — Тя посегна да го погали по бузата. Той блъсна ръката й настрани. Очите му казваха всичко: тя го беше предала.

— Нима? — Той отвърна погледа си от нея. — Де да можех да ти повярвам!

Калан се опита да преглътне болезнената буца в гърлото си.

— Ти ми обеща, че никога няма да се усъмниш в любовта ми!

Той бавно кимна.

— Да, обещах ти!

Ако можеше сама да се порази със светкавица, би го направила.

— Ричард… знам, че сега не можеш да разбереш, но направих единственото, което можах — за да ти помогна да живееш. За да не те убие главоболието, дарбата. Надявам се един ден да го разбереш. Винаги ще те чакам; обичам те с цялото си сърце.

Той кимна през сълзи.

— Ако това е истина, намери Зед. Кажи му какво си направила. Кажи му.

Гласът на Сестра Вирна ги прекъсна.

— Ричард, вземи си нещата и ме чакай при конете.

Той я погледна и кимна. Отиде в единия ъгъл на стаята и си взе пелерината, лъка и раницата. Посегна вътре и извади оттам трите кожени връвчици — тази със свирката на Пилето, другата, със зъба на Скарлет, и третата с Агиела на Дена. Докато го гледаше как си ги слага на врата, й се прииска да му даде и нещо свое. Отчаяно се опитваше да измисли какво.

Когато той мина покрай нея, тя го спря с ръка.

— Почакай! — Откачи ножа от колана му. Избра един дълъг кичур от косата си и я отряза. Дори не осъзна какво прави, какво се случва, когато Изповедниците режат сами своите коси.

С болезнен вик се строполи на земята. Магията я прониза, прогаряйки всеки нерв по тялото й. С мъка остана в съзнание, опитвайки се да си поеме въздух. Полагаше огромни усилия да се справи с раздиращата тялото и душата й болка.

Трябваше да остане в съзнание, в противен случай Ричард щеше да замине, преди да успее да му даде къдрицата си. Единствено с тази мисъл в главата си тя с мъка се изправи на крака. Щом го направи, болката попремина.

Все още изрисувана със знаците на старейшините, Калан отпори от ръкава на роклята си малка синя лентичка, нави дългата къдрица около двата си пръста и я завърза в средата с парчето плат. Върна ножа обратно в колана му и пусна кичура коса в широкия му джоб.

— За да ти напомня винаги, че моето сърце е с теб… че те обичам!

Той я погледна за миг с каменно лице.

„Намери Зед!“ — бяха последните му думи, преди да се обърне и да излезе от стаята.

Калан остана с очи, втренчени във вратата дълго след като той се бе изгубил. Беше й пусто, самотно, страшно.

Сестра Вирна пристъпи към нея и също се загледа във вратата.

— Това вероятно бе най-смелата постъпка, която съм виждала през живота си — каза тя меко. — Хората в Средната земя са щастливи, че именно ти си тяхната Майка Изповедник!

Калан продължаваше да гледа празната врата.

— Той мисли, че съм го предала. — Обърна се и погледна Сестрата през сълзи. — Ричард мисли, че съм го предала!

Сестрата я изгледа изпитателно.

— Не си го предала! Обещавам ти, че един ден ще му помогна да разбере колко правилно постъпи днес.

— Моля те — изхлипа тя, — не му причинявай болка!

Сестра Вирна въздъхна дълбоко.

— Ти току-що го нарани жестоко, за да спасиш живота му. Нима искаш аз да не успея да го направя?

Една сълза се изтърколи по бузата й.

— Не! Пък и се съмнявам, че би могла да му причиниш нещо по-жестоко от онова, което му причиних аз.

Сестра Вирна кимна.

— Страхувам се, че си права. Но ти обещавам, че лично ще се грижа за него и ще следя да бъде правено единствено онова, което се налага. Обещавам ти, че няма да се случи нищо повече. Абсолютно нищо. Давам ти думата си на Сестра на светлината.

— Благодаря ти — Калан погледна ножа в ръката на Сестрата. Тя бързо го прибра в ръкава си. — Ти щеше да го убиеш. Ако беше отказал, щеше да го убиеш!

Сестра Вирна кимна.

— Ако беше отказал, лудостта му щеше да го доведе до ужасен край. Трябваше да му го спестя. Но сега това е без значение. Ти му спаси живота. Благодаря ти, Майко Изповедник… Калан! — Сестра Вирна тръгна към вратата.

— Сестро? Колко време? Колко време ще го задържите? Колко дълго ще трябва да чакам?

Сестрата не се обърна.

— Съжалявам, но не мога да кажа. Толкова, колкото трябва. До голяма степен зависи от самия него. От това, колко бързо схваща.

Калан се усмихна за пръв път.

— Ще останеш изненадана колко бързо схваща.

Сестра Вирна кимна.

— От това се страхувам най-много. От познанието, което изпреварва мъдростта. Това ме плаши повече от всичко на света.

— Мисля, че ще останеш изненадана и от мъдростта му.

— Моля се да си права. Довиждане, Калан. Не се опитвай да ни последваш или той ще умре.

— Сестро, още нещо. — Изненада я студената заплаха, която прозвуча в собствения й глас. — Ако си ме излъгала за нещо, ако го убиеш, ще преследвам всички Сестри на светлината. Ще избия всички ви, до последната Сестра. Но не преди всяка от вас да ме е молила достатъчно дълго за собствената си смърт.

Сестрата за миг остана неподвижна, след това кимна и излезе през вратата.

Калан я последва и застана до хората, струпали се отвън. Проследи с поглед Сестрата, която яхна коня си. Ричард вече бе възседнал своя огромен жребец. Не се обърна да я погледне.

Тя се свлече на колене.

— Ричард — извика тя. — Обичам те!

Той не показа с нищо, че е чул думите й, докато двамата със Сестра Вирна се отдалечаваха. Скоро се загубиха от погледа й. Веселан се приближи и сложи ръката върху рамото й. Калан си спомни думите му: „Намери Зед!“ Опита се да стане сама. Старейшините я наблюдаваха. Огледа се около себе си.

— Трябва да замина веднага. Трябва да отида в Ейдиндрил, имам нужда от неколцина придружители, за да съм сигурна, че ще успея.

Савидлин се приближи до нея.

— Аз ще дойда, а с нас и колкото от моите ловци пожелаеш. Ако искаш, всички до един. Можем да вземем стотина.

Калан сложи ръка на рамото му.

— Не, приятелю, не искам нито теб, нито твоите ловци. Ще взема само трима мъже. Ако сме повече, ще привлечем вниманието върху себе си и може да ни сполетят неприятности. — Тя се огледа отново. — Избирам Чандален. — Двамата братя, които стояха до него, направиха крачка напред. — И вас, Приндин и Тосидин!

Чандален се намръщи.

— Мен ли? Защо пък мен?

— Защото нямам право на провал. Знам, че ако взема Савидлин, той ще направи всичко, на което е способен, и ако не успеем, народът на Калните ще знае, че е дал всичко от себе си. Ти си по-добър преследвач на хора. Веднъж Ричард ми каза, че ако трябва да избира боец, който да се бие до него, би избрал теб, въпреки че го мразиш. Там, където отиваме, е много опасно. Ако ти ме провалиш, ако не успея, всички ще си помислят, че си оставил една жена от народа на Калните да умре, защото мразиш и мен, и Ричард. Ако допуснеш да ме убият, ти никога повече няма да си добре дошъл сред своя народ.

Приндин пристъпи напред.

— Аз тръгвам, брат ми също. Ние ще ти помогнем!

Чандален я погледна свирепо.

— Няма да дойда, не искам!

Калан се обърна към Пилето, който на свой ред погледна Чандален.

— Калан принадлежи на нашия народ. Ти си най-добрият и най-смелият между нас. Твое задължение е да ни защитаваш. Длъжен си. Ще отидеш с нея. Ще изпълняваш всяко нейно нареждане. Или тръгваш с нея, или се махай и никога повече не се връщай тук. Ако я убият по пътя, също не се връщай! Ако ти я убиеш, ще те намеря и ще те убия, както всеки друг, който се промъква в земите ни с черна боя около очите.

Чандален гледаше сърдито. Той заби копието си в земята.

— Ще тръгна само след като се помолите на духовете да ни пазят по пътя, няма да тръгна без тяхната благословия. Това ще стане утре. Не по-рано.

Всички очи се обърнаха към Калан.

— Аз тръгвам след един час, ти идваш с мен. Разполагаш с един час, за да се подготвиш.

Калан се обърна към къщата на духовете и тръгна бързо, за да събере нещата си. Тя прие с благодарност предложението на Веселан да й помогне.