Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hunter’s Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Джордж Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам. Бягащият ловец

Американска. Първо издание

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Веселина Симеонова

ИК „Бард“, София, 2009

ISBN: 978-954-655-046-0

 

George R.R. Martin

Gardner Dozois

Daniel Abraham

Hunter’s Run

Copyright © 2008 by George R.R. Martin, Gardner Dozois, and Daniel Abraham

 

Формат 84/108/32

История

  1. — Добавяне

15.

Още два дни Рамон и Манек вървяха през леса — човекът водеше, извънземният го следваше по петите. Спираха, та Рамон да се нахрани и да пие, да пикае и да облекчи червата си, но почиваха само през нощта. Другият Рамон правеше биваците си небрежно, преспиваше една нощ в хралупа на ударено от мълния дърво, друга — в набързо приготвен навес. Огнищата и грижливо стъкмените заслони от предишните биваци вече ги нямаше и Рамон разбираше защо. Двойникът му вече бягаше не на шега. Бяха на финалната отсечка.

На пътя си намериха още три плескуна, а Рамон беше сигурен, че са пропуснали да забележат още няколко. Пътеката, която следваха, вонеше на кръв за съществата на Сао Пуло. И вече все по-често Рамон забелязваше следи от чупакабра: зловонната диря на пътеката, дървета, издраскани от остри нокти, а веднъж чу и далечен вик, самотен и застрашителен.

Манек оставаше отчужден и сдържан, но по-достъпен и разбираем отпреди. С всяка нощна почивка съществото възвръщаше силата и съсредоточеността си. Никакви странни сънища вече не безпокояха Рамон, а проблемите с татекреуде и убийството, с енье и геноцида възникваха по-рядко в разговорите им. Спомени все още обсебваха Рамон от време на време — мигове от детството му, дребни случки от времето, прекарано на кораба на енье, и пристигането на Сао Пауло. Откри, че може да ги пренебрегва по-лесно, ако преднамерено съсредоточи ума си върху дирята.

Предобеда на третия ден дивечовата пътека, която следваха, стигна до реката. Голямата Рио Ембудо. Онова, което отдалече представляваше тънка лента, сега се простираше в чиста шир студена ледникова вода, бърза и гладка. Бреговете бяха гъсто обрасли с дървета, оголените им клони се бяха изпънали към течението като дебели пръсти. Никакви човешки стъпки не се виждаха по разкаляния бряг, но Рамон не се съмняваше, че другият вече е бил тук и е видял същия този пейзаж. Но преди колко време? И къде щеше да е отишъл оттук, за да построи спасителния си сал? Рамон се загледа в слънчевата светлина, проблясваща по водната повърхност, и остави ума си да заобръща проблема. Ако той беше тук и свободен, ако бягаше от извънземния и се криеше от чупакабра, какво щеше да направи?

Почеса мъха по брадичката си, обърна се на юг и закрачи покрай брега. Манек го последва мълчаливо, сахаел се залюля между тях като въже. Реката ромолеше тихо. В друг ден, с друга някоя работа, Рамон щеше да спре, може би щеше да топне босите си крака във водата и да се порадва на красотата наоколо. Но сега умът му бръмчеше от стотици въпроси. Дали двойникът му беше успял да направи някакъв малък сал и бе отплавал на юг, и какво щеше да направи Манек, ако настигнеха другия Рамон, и колко голяма беше впрочем територията на чупакабра? Премълча всичко това, само преценяваше откъде най-добре да мине и как да се промушва покрай дърветата, за да не закачи сахаел за някой клон и той да го дръпне за гърлото.

Следите, оставени от двойника му, вече бяха по-малко — нямаше стъпки, по-малко бяха клонките, счупени на подходящата височина, та това да е направено от човек. Не че другият Рамон беше станал по-предпазлив — просто реката привличаше към бреговете си горски животни и човешките следи се губеха. Тук сигурно имаше повече кюй-кюй. Повече солени плъхове и алцес негрос. По калните брегове личаха следи от малки копита, други, разлати, с меки пръсти, малките клиновидни дири от птицеподобните гущери и каня. Покрай реката гъмжеше от живот. Планетата живееше. А те бяха двама чужденци и газеха в свят, който не беше техен. Трима чужденци, ако се броеше и другият Рамон.

Реката лениво зави на изток и му предложи величествена гледка с водата и далечната гора на отсрещния бряг, но ограничи видимостта напред. Той се спря и коленичи до една паднала куркума. Манек се извиси над него.

— Човекът не е тук — каза Манек. Гласът му се разнесе над водата като шум от свирене на далечен сипей.

— Тук е. Някъде.

— Може да е тръгнал срещу течението. Ако търсим в грешната посока, няма да можем да го намерим.

— Тогава ще преплава покрай нас, нали? Затова държа покрай брега. За да може да го видим, ако мине.

Странникът замълча.

— Ти не се сети за това — каза Рамон.

— Не съм подходящ инструмент за тази цел — отвърна Манек. Перата на главата му се раздвижиха в нещо, напомнящо отчаяние.

— Справяш се чудесно — успокои го Рамон. — Но ако не намерим този pendejo до залез-слънце, ще имаме проблем. Ще получи шанс да…

Звукът беше като от нещо падащо: трясък на клони и сипещи се листа, смътен полъх във въздуха. Звярът изскочи от дърветата почти безшумно. Едва когато Манек се обърна срещу него, чупакабрата оголи зъби и изрева.

Рамон беше виждал снимки на чупакабра — веднъж дори беше държал люспестата кожа на млад екземпляр. Нищо от това не го беше подготвило за реалността сега, когато се озова срещу създанието. Беше високо колкото човек и над четири метра дълго, крайниците му бяха машини от сила и бързина. Черни нокти увенчаваха подобните на човешки ръце лапи, а широката уста — с издърпани назад устни, оголили тъмночервените венци — изглеждаше прекалено малка за двата реда зъби. Очите му не бяха с червения блясък на карнавалната платформа, а чисто черни. Хищническата смрад — на гнило месо, и кръв — изригна към него като вълна.

Ръката на Манек се вдигна и енергията избухна в гърдите на чупакабрата. Ревът се извиси в по-горен регистър и въздухът изведнъж се изпълни с вонята на опърлени косми и плът, но изстрелът не се оказа достатъчен, за да спре звяра, и атаката му не се поколеба. Чудовището връхлетя върху извънземния и за първи път Манек се смали в очите на Рамон и той отстъпи инстинктивно във водата, макар че сахаел го дръпна за врата. Не можеше да откъсне очи от завихрилото се кълбо с двете чужди същества. Умът му беше блокирал от страх, пискливият му глас сам зареди „Отче наш“, без той да го съзнава.

Усещаше през сахаел тялото на Манек, вкопчено с чупакабрата, напрегнало всяко последно късче сила. Борбата не беше толкова безнадеждно неравна, колкото щеше да е, ако Манек беше човек — звярът беше по-силен и по-тежък, но не чак толкова, че Манек да е без никакъв шанс. Манек и Рамон изкрещяха от ужасната болка, когато съществото заби нокти в хълбока на извънземния. Но след това ръцете на Манек докопаха нещо и бойният рев на чупакабрата премина в тревога и след това в болезнен вой. Манек стисна по-здраво, възлестите му ръце заизстискваха въздуха от дробовете на хищника. Рамон чу как изпукаха ребрата на чупакабрата, чу мъчителното изпъшкване на чудовището и за миг го обзе замайващата надежда, че ще надвият.

Но след това чупакабрата се заизвива и започна да дере с крака. Един нокът прониза раненото око на Манек и непоносимата болка потече през сахаел в плътта на Рамон. Двамата с извънземния изкрещяха едновременно. Звярът отскочи назад, стъпи на земята и приклекна за нов скок. Страданието на Манек се сля с това на Рамон. Чупакабрата скочи напред и Манек изстреля нов лъч енергия. Не улучи и връхлитащият звяр го събори по гръб. Този път „ръцете“ на чупакабрата се стегнаха около Манек, дебелите задни крайници задраха краката и корема на извънземния с дългите си остри като саби нокти. Рамон изкрещя от ужасната болка, задърпа сахаел, сякаш можеше да изтръгне от себе си впитата в гърлото му каишка.

И за свое изумление усети потръпване в гърлото си — разхлабване, все едно метални пипала се отдръпнаха от костите и жилите му. Усетът му за болката на Манек намаля, удвоеното му съзнание помръкна. С влудяващо мляскане сахаел се измъкна от него, завъртя се като змия и шибна във въздуха към чупакабрата. Лъсналите оголени жици в края на сахаел се извиха в дъга, запращяха от енергия, удариха звяра и той изрева от болка, но Манек изглеждаше останал без сили и като че ли нищо не можеше да спре неумолимата чупакабра. Рамон, до бедрата в леденостудената вода, се наведе, бръкна в нея, затърси камъни, които да запокити по звяра… и умът му се проясни.

Беше свободен, а след като звярът убиеше Манек, следващият щеше да е той. Не беше време за бой. Беше време за бягство.

Пое си дълбоко дъх и се гмурна, зарита с крака и се понесе по течението. Шумът от битката заглъхна. Под искрящата речна повърхност плуваха яркозелени риби, невъзмутими за насилието на брега. Тънки златисти влакънца се издигаха от тинята по дъното и се накланяха под устрема на водата все едно, че сочеха пътя към морето. Рамон предпазливо заплува над златните нишки — възможно беше да жилят като медузи. Когато изплува, за да си поеме въздух, вече бе минал поне сто метра и воят на чупакабрата заглъхваше зад него. Напълни дробовете си и се гмурна отново.

Първият му импулс бе да плува към отсрещния бряг, но се отказа секунди след като си го помисли. Водата едва ли беше по-топла от леда, който я беше родил, и преплуването на реката щеше да е равно на самоубийство. Насочи се към близкия бряг, но когато ръцете му запляскаха безпомощно, разбра, че е в беда. Бързото течение го беше отнесло по-далече от брега, отколкото биха го направили собствените му усилия. Не чуваше никакъв звук от боя. Битката или беше свършила, или той вече бе достатъчно далече, за да я чува. Надигна глава и погледна брега. Беше далече. Сърцето му се сви.

„Хайде, Рамон — каза си. — Ти си корав pendejo. Можеш да го направиш“.

Заплува с все сила напряко на течението. Речните растения и ивиците водорасли под него му бяха водачи към несигурното спасение на сушата. Дланите и стъпалата му зацапаха и скоро изтръпнаха. Ушите го заболяха. Лицето и гърдите му се вкоравиха като гума, но той продължаваше да плува напред. Не можеше да умре тук. Трябваше да стигне до брега. Това беше проклетото му татекреуде.

Съсредоточи се единствено върху движенията си — краката ритат, ръцете гребат. Времето изгуби смисъл. Можеше да е плувал три минути или час, или цял живот. Студът беше убийствен и той усещаше как го прерязва като нож. Веднъж се поколеба, изкусен от мисълта, че може да си позволи миг отдих.

Беше мъртъв. Единствената причина да продължава да плува бе упоритостта му, а Рамон Еспехо беше много упорит. Дори когато се оставеше на течението, вдигаше уста над водата, за да глътне още въздух. И още. И още. Умът му започна да гасне и той си спомни съня — как се беше слял с реката, беше се превърнал в самия поток. Може би нямаше да е толкова лошо в края на краищата. Само още един дъх, за да може да си помисли за това. И още един.

Спаси го една пясъчна плитчина. Реката се разширяваше, източната й половина тук ставаше по-плитка. Над пясъка се издигаше плавей като рогата на някакъв кошмарен звяр. Той се добра до черното хлъзгаво дърво и го прегърна като любовница. Беше твърде премръзнал, за да трепери. Това не беше добре. Трябваше да се измъкне от водата. Реката все още пляскаше до коленете му. Рамон прехапа устна до кръв и болката съсредоточи ума му.

Трябваше да стигне до брега. След това да се изсуши и да се надява, че слънцето ще го стопли. В плитчината бяха заседнали достатъчно клони и дори дървета, за да може да се придвижва от една опора към друга; като че ли всичко, което падаше във водата нагоре по течението, се задържаше тук. Опасното беше да не се подхлъзне, да падне във водата и да не събере воля да стане. Трябваше да внимава.

Пое дълбоко дъх, оттласна се от черното дърво-любовница и залитна към малкия куп клони, оплетени с бръшлян и парчета кора. После — към един нисък камък. После — към ново хлъзгаво дърво. А след това водата вече не беше по-високо от глезените му и Рамон бавно се затътри към сухата земя. Рухна на брега, засмя се немощно и повърна поне няколко литра вода. Дрехата му беше прогизнала и натежала, обувките беше изритал някъде в реката. С непохватни, подути като наденици пръсти смъкна дрехата и легна гол, като с последните остатъци на волята си се помъчи да се извърти под ъгъл към слънцето.

Сънят не го обори, но и смъртта го пощади, защото след малко умът му се върна и той с усилие седна. Слънцето се беше изместило на три педи на запад. Зъбите му тракаха като лошо регулирана вдигателна тръба. Ръцете и краката му бяха посинели, но не и почернели. Чуждата дреха, която бе захвърлил встрани, беше изсъхнала и затоплена от слънцето. Навлече я непохватно и пак седна, започна да се смее и плаче. Шията му, там, където го беше пронизвал сахаел, бе неестествено гореща. Кожата там беше гладка като речен камък и изтръпнала като дамга на вещица. Рамон затърка с пръсти входната точка и се остави реалността да попие напълно в ума му. Беше успял. Беше свободен. Загледа се над водата с ликуване и неверие. Беше успял!

Не му направи впечатление, че близката купчина клони на пясъчната ивица е странна, докато не чу рязкото вдишване зад себе си. Обърна се и видя невероятна и позната гледка. Другият Рамон стоеше до дърветата на брега. Гърдите му бяха голи, панталоните раздрани до коленете. Тъмната му коса стърчеше безумно. Дясната му ръка беше увита в превръзка, почерняла от съсирена кръв, а лявата стискаше ножа, раницата бе преметната над обгорялото от слънцето рамо. Разбира се. Беше направил сал — клоните в купчината не се бяха вързали сами с бръшлян и кора, нали? Течението и жестоката ирония на боговете бяха довели двамата Рамоновци до едно и също място по едно и също време.

Надигна се бавно, колебливо, стараеше се да не стресне своя двойник. Вдигна ръка за поздрав. Гърлото му се беше стегнало от страх. Двойникът му отстъпи назад, изгледа го убийствено и изръмжа:

— Кой си ти, мамка му?