Филипа Грегъри
Вярната принцеса (38)

10-ти септември 1513 г.

— Ваша светлост! — Един паж се втурна в палатката на Катерина, и направи изключително непохватен, припрян поклон. — Вестоносец, с новини за битката! Пратеник от лорд Съри.

Катерина рязко се извъртя: още не беше развързала презраменния ремък на ризницата си.

— Кажете му да влезе!

Мъжът вече беше в стаята, все още покрит с праха от битката, но със сияйната усмивка на човек, който носи добри новини, прекрасни новини.

— Да? — запита Катерина, задъхана от надежда.

— Ваша светлост победи — каза той. — Кралят на шотландците лежи мъртъв, двайсет шотландски лордове загинаха заедно с него, а също епископи, графове и абати. Това е поражение, от което никога няма да се съвземат. Половината от техните благородници загинаха в един-единствен ден.

Видя как цветът се отдръпна от лицето й, а после тя изведнъж порозовя.

— Ние спечелихме?

— Вие спечелихте — потвърди той. — Графът поръча да ви кажа, че вашите войници, събрани, обучени и въоръжени от вас, са сторили онова, което сте им заповядали. Това е вашата победа, вие осигурихте безопасност на Англия.

Ръката й мигом се насочи към корема, под металната извивка на нагръдника.

— В безопасност сме — каза тя.

Пратеникът кимна.

— Той ви изпрати това…

Подаде й мъжки жакет, ужасно разкъсан и нарязан, покрит с петна от кръв.

— Какво е това?

— Дрехата на краля на Шотландия. Свалихме я за доказателство от мъртвото му тяло. Тялото му е при нас, в момента го балсамират. Той е мъртъв, шотландците са разгромени. Вие извършихте онова, което никой английски крал след Едуард Първи не е успял да стори. Вие премахнахте опасността от шотландско нашествие в Англия.

— Напишете ми доклад — каза тя решително. — Продиктувайте го на писаря. Всичко, което знаете, и всичко, което милорд Съри е казал. Трябва да пиша на краля.

— Лорд Съри попита…

— Да?

— Дали да навлезе в Шотландия и да я опустоши? Казва, че ще има малко или никаква съпротива. Това е нашият шанс. Бихме могли да ги унищожим, те са изцяло оставени на нашата милост.

— Разбира се — каза тя веднага, после се поколеба. Това беше отговорът, който всеки монарх в Европа щеше да даде. Един размирен съсед, един закоравял враг, бе разбит. Всеки крал в християнския свят щеше да тръгне в настъпление и да си отмъсти.

— Не. Не, почакайте за миг.

Тя се извърна от него и отиде до входа на палатката си. Отвън мъжете се подготвяха за още една нощ на път, далече от домовете си. Из целия лагер имаше малки готварски огньове, горящи факли, във въздуха витаеше мирисът на готвене, тор и пот. Това беше познатият мирис от детството на Катерина, детство, първите седем години от които бяха прекарани в състояние на постоянна война срещу враг, който бе изтласкван все по-назад и по-назад, и накрая бе докаран до робство, изгнание и смърт.

* * *

Мисли, нареждам си ожесточено на ум. Не се поддавай на чувствата, на нежното си сърце, мисли със суров ум, с ум на войник. Не обмисляй това като жена, очакваща дете, която знае, че тази вечер в Шотландия има много вдовици, мисли като кралица. Моят враг е победен, страната лежи открита пред мен, техният крал е мъртъв, кралицата им е младо, глупаво момиче и моя зълва. Мога да насека тази страна на парчета, мога да я раздробя. Всеки опитен командир би ги унищожил сега и би ги оставил сломени поне за поколение напред. Баща ми не би се поколебал; майка ми щеше вече да е издала заповедта.

Спирам се. Те — майка ми и баща ми — грешаха. Най-сетне изричам недопустимото, немислимото. Майка ми и баща ми сгрешиха. Може и да бяха гениални военачалници, безспорно бяха убедени в това, което вършеха, наричаха ги християнски владетели — но грешаха. Беше ми необходим цял живот, за да разбера това.

Състоянието на постоянна война е меч с две остриета, то посича и победителя, и победения. Ако подложим на гонения шотландците сега, ще постигнем триумф, можем да опустошим страната, можем да ги сломим за поколения напред. Но унищожението ражда само плъхове и чума. След време те ще се съвземат, ще тръгнат срещу нас. Децата им ще тръгнат срещу моите деца и жестоката битка ще трябва да бъде водена отново, съвсем отначало. Омразата поражда омраза. Майка ми и баща ми прогониха маврите отвъд морето, но всички знаят, че извършвайки това, те спечелиха само една битка във война, която никога няма да спре, докато християни и мюсюлмани не бъдат готови да живеят редом едни с други в мир и хармония. Изабела и Фердинанд нанесоха тежко поражение на маврите, но техните деца и децата на децата им ще се изправят пред свещената война в отговор на кръстоносните походи. Войната не е отговор на войната, войната не слага край на войната. Единственият приемлив завършек е мирът.

* * *

— Изпратете ми нов, отпочинал вестоносец — каза Катерина през рамо и изчака човекът да дойде. — Трябва да отидете при милорд Съри и да му съобщите, че му благодаря за тази прекрасна новина за една чудесна победа. Трябва да му кажете да остави шотландските войници да предадат оръжията си и да си отидат в мир. Лично ще пиша на кралицата на шотландците и ще й обещая мир, ако се съгласи да бъде наша добра сестра и добра съседка. Ние сме победители, ще бъдем милостиви. Ще превърнем тази победа в траен мир, не в мимолетна битка и оправдание за жестокост.

Мъжът се поклони и си отиде. Катерина се обърна към войника:

— Вървете да се нахраните — каза тя. — Можете да съобщите на всички, че спечелихме голяма битка и че ще се върнем в домовете си, знаейки, че можем да живеем в мир.

Тя отиде до малката си маса и придърпа към себе си кутията си с принадлежности за писане. Мастилото беше в стъклено шишенце със запушалка, перото — специално подрязано, за да се вмести в малката кутия. Хартията и восъкът за запечатване бяха приготвени. Катерина притегли лист хартия към себе си и се поколеба. Написа поздрав до съпруга си, и му съобщи, че му изпраща дрехата на мъртвия шотландски крал:

* * *

По това Ваша светлост ще разбере как мога да спазя обещанието си, изпращайки Ви дрехата на един крал за Ваше знаме. Смятах да Ви изпратя самия него, но нашите сърца на англичани няма да го понесат.

* * *

Поколебавам се. С тази голяма победа мога да се върна в Лондон, да си почина и да се подготвя за раждането на детето, което съм сигурна, че нося. Искам да съобщя на Хенри, че отново очаквам дете; но искам да пиша само на него. Това писмо — като всяко писмо между нас — ще бъде наполовина публично. Той никога не отваря сам писмата си, винаги кара някой писар да ги отваря и да му ги чете, рядко пише сам отговорите. После си спомням как му казах, че ако Светата Дева някога ме благослови отново с дете, веднага ще замина за параклиса й в Уолсингам, за да въздам благодарност. Ако той помни това, то може да послужи като наш шифър. Всеки може да му го прочете, но той ще разбере какво имам предвид, ще съм му съобщила тайната, че ще имаме дете, че може да имаме син. Усмихвам се и започвам да пиша, знаейки, че той ще разбере какво имам предвид, знаейки каква радост ще му донесе това писмо.

Завършвам, молейки се Богу да Ви изпрати скоро у дома, защото без Вас тук не може да има радост, и аз се моля за същото, а сега тръгвам към параклиса на Светата Дева в Уолсингам, който толкова отдавна обещах да посетя.

Ваша смирена съпруга и вярна слугиня,

Катерина