Филипа Грегъри
Вярната принцеса (1)

Гранада, 1491 г.

Отекна писък, а после се разнесе силният рев на огъня, който обгръщаше копринените завеси, после — усилващо се кресчендо на изпълнени с паника викове, които се мятаха безспирно от една палатка към друга, докато пламъците също се разрастваха, прескачаха от едно копринено знаме на друго, издигаха се бързо по обтягащите въжета и нахлуваха през обвитите с тънки платна входове. После конете зацвилиха ужасено, а мъжете започнаха да викат, за да ги успокоят, но ужасът в собствените им гласове влошаваше нещата, докато цялата равнина засия, осветена от хиляди бушуващи пламъци, а нощта се изпълни с виещи се спирали от дим и отекващи викове и писъци.

Стреснато, малкото момиче се измъкна уплашено от леглото и закрещя на испански, викайки майка си, после изпищя:

— Маврите? Маврите ли ни нападат?

— Мили Боже, спаси ни, подпалили са лагера! — промълви бавачката й. — Майко Божия, те ще ме изнасилят, а теб ще нанижат на ятаганите си.

— Майко! — изплака детето, като се мъчеше да се измъкне от леглото си. — Къде е майка ми?

То се втурна навън с развята около краката му нощница; сега платнищата на палатката светеха и пламтяха зад нея в истински ад от паника. Хилядите палатки в лагера до една горяха, искрите се изсипваха в тъмното нощно небе като огнени фонтани, летящи като рояк светулки, за да разнесат опустошението нататък.

— Майко! — детето пищеше за помощ.

От пламъците се появиха два огромни, тъмни коня, подобни на големи, митични зверове, движещи се като един, смолисточерни на фона на яркия огън. Високо отгоре, по-високо, отколкото някой можеше да си представи, майката на детето се наведе да заговори на дъщеря си, която трепереше; главата й стигаше само до рамото на коня:

— Остани с бавачката си и бъди добро момиче — нареди жената, без следа от страх в гласа. — Баща ти и аз трябва да излезем и да се покажем пред хората.

— Нека дойда с вас! Майко! Ще изгоря. Нека да дойда! Маврите ще ме вземат! — Момиченцето протегна ръце нагоре към майка си.

Светлината на огъня хвърляше странни отблясъци отпред върху бронята на майката, върху гравираните й наколенници, сякаш тя беше жена от метал, жена от сребро и позлата, когато отново се надвеси напред да даде нареждане.

— Ако войниците не ме видят, ще дезертират — каза тя строго. — Не искаш това.

— Не ме е грижа! — проплака детето, обзето от паника. — Не ме интересува нищо освен теб! Вдигни ме!

— Армията е на първо място — заяви жената, покачена високо на черния си кон. — Трябва да изляза напред.

Тя извърна коня си от обзетата си от паника дъщеря.

— Ще се върна за теб — каза през рамо. — Чакай там. Трябва да направя това сега.

Безпомощно, момиченцето гледаше как майка му и баща му се отдалечават.

— Madre!^[1] — изхленчи то. — Madre! Моля те! — но жената не се обърна.

— Ще изгорим живи! — изпищя прислужницата й Мадила зад гърба й. — Бягай! Бягай да се скриеш!

— Ти трябва да мълчиш. — Детето се нахвърли върху нея с внезапна гневна злост. — Щом аз, принцесата на Уелс, мога да бъда оставена в един горящ лагер, то тогава ти, която и без друго не си нищо повече от покръстена потомка на маврите, със сигурност можеш да го понесеш.

Тя загледа как двата коня обикаляха насам-натам сред горящите палатки. Навсякъде, където минеха, писъците утихваха и в обзетия от ужас лагер отново се възцари известна дисциплина. Мъжете се строиха в редици, като подаваха кофи чак до напоителния канал; отърсваха се от ужаса и отново се подреждаха. Техният военачалник отчаяно тичаше сред войниците, удряйки ги с тъпата страна на сабята си, за да събере някакво подобие на войска от онези, които бягаха само миг преди това, и да ги подреди в отбранителен строй в равнината, в случай, че маврите бяха видели огнения стълб от тъмните си бойници и се втурнеха в атака, заварвайки лагера в безпорядък. Но никакви маври не нахълтаха тази нощ: те останаха зад високите стени на крепостта си и се питаха какъв ли нов безумен план кроят лудите християни в тъмнината, твърде изплашени, за да излязат навън в ада, който християните бяха създали, обзети от подозрения, че това може да е някакъв сътворен от неверниците капан.

Петгодишното дете гледаше как майчината му решителност покорява самия огън, как присъщата й за една кралица увереност потушава паниката, как вярата й в успеха превъзмогва реалността на катастрофата и поражението. Малкото момиче се покачи върху един от сандъците за скъпоценности, подпъхна нощницата около пръстите на босите си крака, и зачака лагерът да се успокои.

Когато майката се върна при дъщеря си, я намери съвсем овладяна и със сухи очи.

— Каталина, добре ли си? — Изабела Испанска слезе от коня и се обърна към най-малката си, най-скъпоценна дъщеря, като едва се сдържаше да не коленичи и да прегърне момиченцето. Нежността нямаше да възпита това дете като воин на Христа, слабостта не биваше да се насърчава у една принцеса.

Малката беше също толкова жилава и храбра като майка си.

— Вече съм добре — каза тя.

— Не се ли страхуваше?

— Ни най-малко.

Жената кимна одобрително.

— Това е хубаво — каза тя. — Именно това очаквам от една принцеса на Испания.

— И принцеса на Уелс — добави дъщеря й.

* * *

Това съм аз, това петгодишно момиченце, кацнало на сандъка за скъпоценности, с бяло като мрамор лице и разширени от страх сини очи, отказващо да трепери, хапещо устни, за да не извика отново. Това съм аз, зачената във военен лагер от родители, които са както влюбени, така и съперници, родена в момент, откраднат между битките през една зима на предизвикани от поройните дъждове наводнения, отгледана от една силна жена в доспехи, прекарала цялото си детство във военни кампании, обречена да се боря за мястото си в света, да се бия за своята вяра срещу друга, да се бия за своята дума срещу тази на друг; родена да се боря за името си, за вярата си и за трона си. Аз съм Каталина, принцеса на Испания, дъщеря на двамата най-велики монарси, които светът е познавал: Изабела Кастилска и Фердинанд Арагонски. Техните имена всяват страх у всички многобройни мавърски народи: у турци, индийци, китайци; от Кайро до Багдад, от Константинопол до Индия и отвъд; у нашите съперници, подражатели и врагове до смърт. Папата благослови имената на моите родители, обявявайки ги за владетелите, които могат най-добре да бранят вярата от могъществото на исляма, те са най-големите кръстоносци на християнския свят, както и първите владетели на обединена Испания, а аз съм тяхната най-млада дъщеря, Каталина, принцеса на Уелс, и ще бъда кралица на Англия.

От тригодишна съм сгодена за принц Артур, син на крал Хенри Английски, и когато стана на петнайсет години, ще отплавам към неговата страна с красив кораб, на чиято мачта ще се вее моето знаме, и ще стана негова съпруга, а след това — негова кралица. Неговата страна е богата и плодородна — пълна с извори и със звука на течаща вода, пълна с топли зрели плодове и ухаеща на цветя; и тя ще бъде моята страна, аз ще се грижа за нея. Всичко това е уговорено почти още от раждането ми, винаги съм знаела, че то ще стане, и макар че ще ми бъде мъчно да оставя майка си и дома си, в крайна сметка, аз съм родена принцеса, съдбата ми е предопределила да бъда кралица, и аз зная дълга си.

Аз съм дете, изпълнено с непоколебими убеждения. Зная, че ще бъда кралица на Англия, защото такава е Божията воля, и майчината ми заповед. И вярвам, както всички в моя свят, че обикновено Бог и майка ми са на едно и също мнение, и тяхната воля винаги се изпълнява.

* * *

На сутринта лагерът пред стените на Гранада представляваше влажна бъркотия от тлеещи драперии, унищожени палатки, купчини фураж, от които се вдигаше дим, всичко това унищожено от една небрежно поставена свещ. Не можеше да се мисли за друго освен за отстъпление. Испанската армия се беше отправила гордо да обсади последното голямо владение на маврите в Испания, а бе опожарена и унищожена. Щяха да бъдат принудени да се върнат, да се прегрупират.

— Не, няма да отстъпваме — заяви Изабела Испанска.

Пълководците, свикани на импровизиран съвет под опърлен навес, махаха с ръце, за да гонят мухите, които летяха на рояци из лагера, угощавайки се с останките от опустошението.

— Ваше величество, изгубихме битката за този сезон — каза й внимателно един от военачалниците. — Не е въпрос на гордост или на желание. Нямаме палатки, нямаме подслон, лошият късмет ни унищожи. Ще трябва да се върнем и да се запасим отново с провизии, да подновим обсадата. Вашият съпруг — той кимна към смуглия, красив мъж, който стоеше леко встрани от групата, слушайки — знае това. Всички знаем това. Ще подновим обсадата, те няма да ни победят. Но един добър пълководец знае кога трябва да отстъпи.

Всички кимнаха. Здравият разум диктуваше, че не може да се направи нищо, освен да освободят маврите на Гранада от обсадата за този сезон. Битката можеше да почака. Войната продължаваше от няколко столетия. Всяка година поколения християнски крале бяха разширявали земите си за сметка на маврите. Всяка битка бе изтласквала границите на вековната власт на маврите над Ал Андалус малко по̀ на юг. Една година повече или по-малко нямаше да има значение. Малкото момиче, облегнало гръб на влажния прът на една палатка, който миришеше на мокри въглени, наблюдаваше спокойното и ведро изражение на майка си. То никога не се променяше.

— Всъщност е въпрос на гордост — поправи го тя. — Бием се с враг, който разбира гордостта по-добре от всеки друг. Ако се измъкнем тайно в опърлените си дрехи, с обгорените си килими, навити на руло под мишница, те ще се смеят чак до Ал Яна, до техния рай. Не мога да го позволя. Но нещо повече от това: Божия воля е да се бием с маврите, Бог повелява да продължим напред. Бог повелява да не се връщаме назад. Затова трябва да вървим напред.

Бащата на детето извърна глава със скептична усмивка, но не възрази. Когато военачалниците погледнаха към него, той направи малък жест с ръка.

— Кралицата е права — каза той. — Кралицата винаги е права.

— Но ние нямаме палатки, нямаме лагер!

Той насочи въпроса към нея:

— Какво мислиш?

— Ще построим — реши тя.

— Ваше величество, опустошихме земите на цели мили околовръст. Предполагам, че няма от какво да ушием дори дрешка за принцесата на Уелс. Няма плат. Няма брезент. Няма реки или ручеи, в нивите няма посеви. Разрушихме каналите и разорахме посевите, така че да ги изтръгнем из корен. Опустошихме ги; но сега ние сме тези, които са унищожени.

— Тогава ще строим с камък. Предполагам, че имаме камъни?

Кралят прикри едно кратко изсмиване, като се престори, че прочиства гърлото си:

— Заобиколени сме от безплодна, камениста равнина, любов моя — каза той. — Онова, което със сигурност имаме, са камъни.

— Тогава ще строим — не лагер, а град от камък.

— Това е неизпълнимо!

Тя се обърна към съпруга си:

— Ще бъде изпълнено — каза тя. — Такава е Божията воля — и моята.

Той кимна.

— Ще бъде сторено. — Отправи й бърза, тайна усмивка. — Мой дълг е да се погрижа Божията воля да бъде изпълнена, и удоволствие — да изпълня твоята.

 

 

Армията, победена от пожара, се обърна за помощ към елементите на земята и водата. Бъхтеха се като роби под горещината на слънчевите лъчи и в мразовития хлад на вечерта. Обработваха нивите като селяни, там, където бяха мислили, че ще преминат в триумфално настъпление. От всички — кавалерийски офицери, пълководци, великите господари на страната, родственици на крале — се очакваше да се трудят усилно на горещото слънце, а нощем — да лежат на твърда, студена земя. Маврите, които наблюдаваха от високите, непристъпни бойници на червената крепост на хълма над Гранада, признаваха, че на християните не им липсва кураж. Никой не би могъл да ги обвини в нерешителност. И също така всички знаеха, че те са обречени. Никоя войска не можеше да превземе червената крепост в Гранада, за две столетия тя не беше падала нито веднъж. Беше разположена високо на един скален зъбер, с изглед към равнина; самата равнина пък представляваше широка, избеляла от слънцето котловина. Нямаше как да ги изненадат с тайна атака. Червеният скален зъбер, който се извисяваше над равнината, правеше непристъпни изградените от червен камък стени на крепостта, издигайки се високо към небето; никакви обсадни стълби не можеха да стигнат до върха, никой отряд не можеше да се изкатери по отвесната стена.

Навярно крепостта можеше да бъде предадена от някой изменник; но къде можеше да се намери такъв глупак, който би изоставил уверената, спокойна сила на маврите, имащи зад гърба си силата на целия познат свят, подкрепяни от непоколебимата си вяра, за да се присъедини към бясната лудост на християнската армия, чиито крале владееха само няколко планински акра от Европа и сред които цареше безнадеждно разделение? Кой би поискал да изостави Ал Яна, градината, която бе олицетворението на самия рай, зад стените на най-красивия дворец в Испания, най-красивия дворец в Европа, заради недодялания хаос на замъците и крепостите на Кастилия и Арагон?

За маврите щяха да пристигнат подкрепления от Африка, те имаха родственици и съюзници от Мароко до Сенегал. За тях щеше да пристигне подкрепа от Багдад, от Константинопол. Гранада може и да изглеждаше малка в сравнение с териториите, които Фердинанд и Изабела бяха завоювали, но зад Гранада се намираше най-великата империя в света — империята на Пророка, да бъде славно името му.

Но колкото и да бе удивително, ден след ден, седмица след седмица, борейки се с горещината на пролетните дни и със студените нощи, християните правеха невъзможното. Първо се появи параклис, с кръгла форма като джамия, тъй като местните строители можеха да се справят най-бързо с това; после — малка къща с плосък покрив, разположена във вътрешен двор в арабски стил, за крал Фердинанд, кралица Изабела и кралското семейство: инфантът — техният скъпоценен син и наследник, трите по-големи момичета — Исабел, Мария, Хуана, и невръстната Каталина. Кралицата не искаше нищо повече от покрив и стени: тя воюваше от години, не очакваше лукс. После около тях бяха построени дузина каменни хижи, където най-изтъкнатите благородници се подслониха неохотно. После, тъй като кралицата беше сурова и упорита жена, се появиха конюшни за конете и надеждни хранилища за барута и скъпоценните експлозиви, за чието купуване от Венеция тя беше заложила собствените си накити; едва тогава бяха построени казарми и готварници, складове и жилища. Тогава се появи малък град, построен от камък, там, където някога бе имало малък лагер. Никой не мислеше, че това може да се направи; но ето — то беше направено. Нарекоха града Санта Фе^[2] и Изабела отново възтържествува над сполетялото я нещастие и лошия късмет. Обречената обсада на Гранада от решителните, лекомислени християнски крале щеше да продължи.

 

 

Каталина, принцеса на Уелс, се натъкна на един от видните благородници от испанския лагер, който се съвещаваше шепнешком с приятелите си.

— Какво правите, дон Хернандо? — запита тя с цялата отрано придобита увереност на петгодишно момиченце, което никога не се беше отделяло от майка си, и чийто баща не можеше да й откаже почти нищо.

— Нищо, инфанта — каза Хернандо Перес дел Пулгар с усмивка, която й подсказа, че може да попита отново.

— Правите нещо.

— Тайна е.

— Няма да я издам.

— О! Принцесо! Ще я издадете. Това е такава голяма тайна! Твърде голяма тайна за едно малко момиче.

— Няма! Наистина няма! Кълна се, че няма! — Тя се замисли. — Кълна се в Уелс.

— В Уелс! В собствената си страна?

— В Англия?

— В Англия? Вашето наследство?

Тя кимна:

— В Уелс и в Англия, и в самата Испания.

— Е, добре тогава. Щом давате такова свято обещание, ще ви кажа. Заклевате ли се, че няма да кажете на майка си?

Тя кимна, отворила широко сините си очи.

— Ще влезем в Алхамбра. Знам една порта, една малка странична крепостна врата, която не се охранява добре, през която можем да влезем със сила. Ще влезем вътре, и знаете ли какво?

Тя енергично поклати глава, кестенявата й плитка се разлюля под воала й като пухкавата опашка на някое кученце.

— Ще кажем молитвите си в тяхната джамия. А аз ще оставя на пода възхвала към Дева Мария, забита с кинжала ми. Какво мислите за това?

Тя беше твърде малка да осъзнае, че те отиваха на сигурна смърт. Нямаше представа от стражите на всяка порта, от безмилостната ярост на маврите. Очите й светнаха развълнувано:

— Наистина ли?

— Не е ли чудесен план?

— Кога отивате?

— Нощес! Още тази нощ!

— Няма да заспя, докато се върнете!

— Трябва да се помолите за мен, а после да заспите, а на сутринта аз лично ще дойда, принцесо, и ще разкажа на вас и майка ви всичко за това.

Тя се зарече, че изобщо няма да заспи, и лежа будна, напълно неподвижна в малкото си легло, докато нейната прислужница се мяташе и въртеше на рогозката до вратата. Бавно, клепачите й се отпуснаха, докато миглите легнаха върху закръглените бузи, малките пълнички юмручета се разтвориха, и Каталина заспа.

Но на сутринта той не дойде, конят му липсваше от отделението си в конюшнята, а приятелите му ги нямаше. За първи път в живота си момиченцето долови донякъде опасността, на която той се беше изложил — смъртна опасност, и то само за слава и за да се превърне в герой на някоя песен.

— Къде е той? — попита тя. — Къде е Хернандо?

Мълчанието на прислужницата й, Мадила, я уплаши.

— Нали ще си дойде? — попита тя, внезапно обзета от съмнения. — Нали ще се върне?

* * *

Бавно проумявам, че той може би няма да се върне, че животът не прилича на балада, в която напразната надежда винаги тържествува и никой красив мъж не пада покосен в младостта си. Но ако той може да се провали и да умре, тогава може ли баща ми да умре? Може ли майка ми да умре? Мога ли да умра аз? Дори аз, малката Каталина, инфанта на Испания и принцеса на Уелс?

Коленича в свещеното кръгло пространство на новопостроения параклис на майка ми, но не се моля. Мъча се да проумея този странен свят, който се разкрива внезапно пред мен. Ако ние сме прави — а аз съм сигурна в това; ако тези красиви млади мъже са прави — а аз съм сигурна в това — ако ние и нашата кауза сме под специалната закрила на Божията десница, как тогава изобщо можем да се провалим?

Но ако съм разбрала нещо погрешно, тогава нещо никак не е наред, и всички ние в действителност сме смъртни, и навярно можем да се провалим. Дори красивият Хернандо Перес дел Пулгар и неговите смеещи се приятели, дори майка ми и баща ми могат да се провалят. Ако Хернандо може да умре, тогава значи майка ми и баща ми също могат да умрат. А ако това е така, тогава каква безопасност има на света? Ако Madre може да умре като обикновен войник, като муле, което тегли товарна кола, както съм виждала да умират мъже и мулета, тогава как може светът да продължи? Как може да има Бог?

* * *

После дойде време за аудиенцията, която майка й даваше на просителите и на приятелите си, и внезапно той се появи там, в най-хубавите си дрехи; брадата му беше сресана, очите му играеха, и той разказа на един дъх цялата история: как се бяха облекли в арабски дрехи, за да минат за жители на града в тъмнината, как се бяха промъкнали през страничната порта, как се бяха втурнали към джамията, как бяха коленичили и изрекли набързо възхвала към Богородица и бяха приковали с кама молитвата в пода на джамията, а после, изненадани от стражите, си бяха проправили път с битка, в близък бой, със замахване и отбиване на удари, с остриета, проблясващи на лунната светлина; обратно надолу по тясната улица, излизайки през вратата, която бяха насилили само мигове по-рано, и се бяха отдалечили в нощта, преди да бъде вдигната всеобща тревога. Без нито драскотина по тях, без нито един загинал. Триумф за тях и плесница в лицето за Гранада.

Беше великолепно да изиграят такава шега на маврите, беше най-забавното нещо на света да оставят християнска молитва в самото сърце на тяхното светилище. Беше върховен жест на оскърбление към тях. Кралицата бе възхитена, кралят — също, принцесата и сестрите й гледаха своя защитник, Хернандо Перес дел Пулгар, сякаш той беше герой от романсите, рицар от времето на Артур в Камелот. Каталина пляскаше възторжено с ръце, докато слушаше историята, и му нареждаше да я разказва и преразказва, отново и отново. Но в дъното на ума си, изтласкан далече от мислите й, тя пазеше спомена за мразовитата тръпка, която беше почувствала, когато бе помислила, че той няма да се върне.

След това зачакаха отговора на маврите. Със сигурност нещо щеше да се случи. Знаеха, че техният враг ще види в тази дръзка постъпка предизвикателството, каквото тя беше в действителност и непременно щеше да има отговор. Той не се забави.

Кралицата и децата й бяха отишли да посетят Зубия, едно село недалече от Гранада, за да може нейно величество лично да види непревземаемите стени на крепостта. Бяха потеглили с малка стража и командирът беше пребледнял от ужас, когато се втурна към тях на малкия селски площад и извика, че портите на червената крепост са се отворили и маврите се изсипват с грохот навън, цялата армия в пълен състав, въоръжени за атака. Нямаше време да се връщат в лагера, кралицата и трите принцеси никога не биха могли да изпреварят мавърските конници, които яздеха арабски жребци, нямаше къде да се скрият, нямаше дори откъде да дадат отпор на нападателите.

С отчаяна бързина кралица Изабела се изкатери до плоския покрив на най-близката къща, като дърпаше малката принцеса за ръка нагоре по ронещите се стълби, а сестрите й тичаха отзад.

— Трябва да видя! Трябва да видя! — възкликна тя.

— Майко! Причиняваш ми болка!

— Тихо, дете. Трябва да видим какво смятат да правят.

— За нас ли идват? — изхленчи малката; гласчето й бе заглушено от собствената й пълничка ръка.

— Възможно е. Трябва да видя.

Беше отряд грабители, не цялата войска. Водеше ги главатарят им, огромен мъж, тъмен като махагон, с проблясваща под шлема му усмивка, яхнал едър черен кон, сякаш самата Нощ се бе отправила да ги завладее. Конят му изръмжа на пазача като куче, с оголени зъби.

— Madre, кой е този човек? — прошепна принцесата на Уелс на майка си, взираща се от наблюдателницата върху плоския покрив на къщата.

— Това е мавърът на име Ярфе, и се боя, че е дошъл за твоя приятел, Хернандо.

— Конят му изглежда толкова страховит, сякаш иска да ни ухапе.

— Отрязал е бърните му, за да го кара да ни се зъби. Но такива неща не пораждат страх у нас. Ние не сме уплашени деца.

— Не трябва ли да избягаме? — попита изплашеното дете.

Майка й, която наблюдаваше задаващите се маври, дори не чу шепота на дъщеря си.

— Няма да му позволите да стори зло на Хернандо, нали, Madre?

— Хернандо отправи предизвикателството. Ярфе отговаря на него. Ще трябва да се бием — каза кралицата с равен тон. — Ярфе е рицар, мъж на честта. Не може да пренебрегне предизвикателството.

— Как може да бъде мъж на честта, щом е еретик? Мавър?

— Те са изключително доблестни мъже, Каталина, макар да са неверници. А този Ярфе е герой за тях.

— Какво ще правите? Как ще се спасим? Този човек е едър като великан.

— Ще се моля — каза Изабела. — А моят рицар-защитник Гаралоско де ла Вега ще отговори на Ярфе от името на Хернандо.

Толкова спокойно, сякаш се намираше в собствения си параклис в Кордова, Изабела коленичи на покрива на малката къща и направи знак на дъщерите си да сторят същото. Нацупена, по-голямата сестра на Каталина, Хуана, падна на колене; другите й две по-големи сестри, принцесите Исабел и Мария, последваха примера й. Надзъртайки през сключените си ръце, докато коленичеше за молитва, Каталина видя, че Мария се тресеше от страх и че Исабел, във вдовишката си дреха, бе побеляла от ужас.

— Небесни Отче, молим се за собствената си безопасност, за тази на нашата кауза, и на нашата армия. — Кралица Изабела вдигна очи към блестящо синьото небе. — Молим се за победата на Твоя защитник, Гаралоско де ла Вега, в този миг на неговото изпитание.

— Амин — изрекоха момичетата бързо, а после проследиха майчиния си поглед, насочен към мястото, където бяха строени редиците на испанската гвардия, бдителни и безмълвни.

— Ако Бог го закриля… — поде Каталина.

— Мълчи — каза майка й тихо. — Остави го да извърши делото си, остави Бог да извърши Своето, и остави мен да извърша моето.

Тя затвори очи за молитва.

Каталина се обърна към най-голямата си сестра и я дръпна за ръкава.

— Исабел, ако Бог го закриля, тогава как може той да бъде в опасност?

Исабел сведе поглед към малката си сестра.

— Бог не прави пътя гладък и равен за онези, които обича — изрече тя с дрезгав шепот. — Изпраща им трудности, за да ги изпита. Онези, които Бог обича най-много, са онези, които страдат най-тежко. Зная това — аз, която загубих единствения мъж, когото някога ще обичам. Ти знаеш това. Помисли си за библейския пророк Йов, Каталина.

— Тогава как ще победим? — настоя малкото момиче. — След като Бог обича майка ни, няма ли Той да й прати най-ужасните трудности? И в такъв случай как изобщо ще победим?

— Тихо — каза майка им. — Гледайте. Гледайте и се молете с вяра.

Малката им стража и грабителският отряд от маври бяха строени едни срещу други, готови за битка. После Ярфе се отправи напред, възседнал едрия си черен кон. Нещо бяло се полюшваше към земята, вързано за лъскавата черна опашка на коня. Разнесе се ахване, когато войниците в предната редица разпознаха предмета. Беше молитвата „Аве Мария“, която Хернандо беше оставил забодена на пода на джамията. Мавърът я беше завързал за опашката на коня си в добре пресметнат жест на оскърбление, сега яздеше едрото животно напред-назад пред редиците на християните и се усмихна, когато чу яростния им рев.

— Неверник — прошепна кралица Изабела. — Човек, прокълнат да отиде в ада. Дано Бог го порази и накаже душата му.

Защитникът на кралицата, Де ла Вега, обърна коня си и се отправи към малката къща, където кралските стражи бяха обградили в кръг вътрешния двор, малкото маслиново дръвче, входа. Той спря коня си до маслиновото дърво и докосна почтително шлема си, вдигайки поглед към своята кралица и принцесите на покрива. По тъмната му къдрава коса блещукаха капчици пот от горещината, тъмните му очи искряха от гняв.

— Ваша светлост, имам ли вашето позволение да отговоря на неговото предизвикателство?

— Да — каза кралицата, без да трепне дори за миг. — Върви с Бога, Гаралоско де ла Вега!

— Този едър мъж ще го убие — каза Каталина, като дърпаше дългия ръкав на майка си. — Кажи му, че не трябва да отива. Ярфе е толкова по-едър. Той ще убие Де ла Вега!

— Ще стане, каквото е рекъл Господ — заяви Изабела, затваряйки очи в молитва.

— Майко! Ваше величество! Той е великан. Ще убие нашия защитник.

Майка й отвори сините си очи, сведе поглед към дъщеря си и видя, че личицето й бе поруменяло от тревога, а очите й се пълнеха със сълзи.

— Ще стане, каквото е рекъл Господ — повтори тя твърдо. — Трябва да вярваш, че се подчиняваш на Божията воля. Понякога няма да разбираш, понякога ще се съмняваш, но ако изпълняваш Божията воля, не можеш да сгрешиш, ние не можем да сгрешим. Помни това, Каталина. Няма значение дали ще спечелим тази схватка, или ще изгубим. Ние сме воини на Христа. Ти си воин на Христа. Няма значение дали ще живеем, или ще умрем. Ще загинем, придържайки се към вярата си: това е всичко, което има значение. Тази битка е Божия битка. Той ще ни изпрати победа, ако не днес, то утре. И който и да спечели днес, не се съмняваме, че Божията воля ще победи, а накрая и ние ще победим.

— Но Де ла Вега… — възрази Каталина: пълничката й долна устна потрепери.

— Може би Бог ще го прибере при Себе Си този следобед — каза с овладян глас майка й. — Трябва да се молим за него.

Хуана направи гримаса на малката си сестра, но когато майка им коленичи отново, двете момичета се хванаха за ръце, за да се утешават. Исабел коленичи до тях, Мария — до нея. Всички се взираха примижали към равнината, където дорестият кон на Де ла Вега излезе от строя на испанците, а черният кон на мавъра гордо се носеше в тръс пред сарацините.

Кралицата остана със затворени очи, докато завърши молитвата си; дори не чу надигналия се рев, когато двамата мъже заеха местата си, смъкнаха наличниците на шлемовете си и стиснаха пиките си.

Каталина скочи на крака, надвесвайки се над ниския парапет, така че да може да вижда испанския рицар-застъпник. Конят му препусна с тътен към другия; краката му се движеха толкова бързо, че се виждаха като размазано петно; черният кон се зададе също толкова бързо от противоположната посока. Трясъкът, когато двете копия се удариха в твърда броня, можеше да се чуе на покрива на малката къща, когато силата на сблъсъка отхвърли и двамата мъже от седлата, с разбити копия и огънати нагръдници. Това изобщо не приличаше на превърнатите в ритуал дворцови турнири. Беше жесток сблъсък, предназначен да счупи нечий врат или да спре биенето на нечие сърце.

— Той е повален! Мъртъв е! — изплака Каталина.

— Зашеметен е — поправи я майка й. — Виж, изправя се.

Испанският рицар се изправи на крака, залитайки, нестабилен като пияница от силния удар в гърдите. По-едрият мъж вече се беше изправил, захвърлил настрани шлема си, връхлитайки към него с вдигнат ятаган; светлината проблясваше, отразена от наточеното като бръснач острие. Де ла Вега извади собствения си голям меч. Разнесе се мощен трясък, когато двете оръжия се сблъскаха, а после двамата мъже преплетоха остриета и започнаха да се борят, като всеки се опитваше да повали със сила другия. Те обикаляха тромаво в кръг, залитайки под тежестта на доспехите си и замайването от сблъсъка; но не можеше да съществува съмнение, че мавърът беше по-силният. Наблюдаващите можеха да видят, че Де ла Вега отстъпваше под натиска. Опита се да отскочи назад и да се освободи, но тежестта на мавъра го притискаше надолу, и той се спъна и падна. В миг черният рицар се хвърли върху него, притискайки го със сила надолу. Ръката на Де ла Вега се сключи безсмислено върху дългата му сабя — не можеше да я вдигне. Мавърът насочи ятагана си към гърлото на своята жертва, готов да нанесе смъртоносния удар, с лице, наподобяващо черна съсредоточена маска, и със стиснати зъби. Внезапно той нададе силен вик и падна назад. Де ла Вега се претърколи, и тромаво се изправи на крака, пълзейки на длани и колене като изправящо се куче.

Мавърът беше повален, ръката му подръпваше нагръдника, беше изтървал ятагана си отстрани. В лявата ръка на Де ла Вега имаше къса кама, изцапана с кръв, скрито оръжие, използвано за отчаян ответен удар. Със свръхчовешко усилие мавърът се изправи на крака, обърна гръб на християнина и със залитане се отправи към собствените си редици.

— Свършено е с мен — каза той на мъжете, които изтичаха напред, за да го подхванат. — Загубихме.

По таен сигнал големите порти на червената крепост се отвориха и войниците започнаха да се изсипват навън. Хуана скочи на крака.

— Madre, трябва да бягаме! — изпищя тя. — Те идват! Идват с хиляди!

Изабела остана на колене, не се надигна, дори когато дъщеря и прекоси тичешком покрива и затича надолу по стълбите.

— Хуана, върни се — нареди тя с глас, който отекна като плющене на камшик. — Момичета, вие ще се молите.

Тя се изправи и отиде до парапета. Първо се зае със строяването на армията си, погрижи се офицерите да подредят мъжете в позиция, готова за нападение, когато мавърската армия, ужасяваща в настъплението си, се зададеше като връхлитащ порой. После хвърли поглед надолу и видя Хуана, обезумяла от страх, да надзърта иззад градинската стена, без да е сигурна дали да затича към коня си или обратно към майка си.

Изабела, която обичаше дъщеря си, не каза нито дума повече. Върна се при другите момичета и коленичи с тях.

— Да се помолим — каза тя и затвори очи.

 

 

— Тя дори не гледаше! — повтаряше Хуана невярващо същата нощ, когато бяха в стаята си, миеха ръцете си и сменяха мръсните си дрехи, а лицето на Хуана със следи от сълзи по него най-после бе чисто. — Бяхме се озовали насред битка, а тя затвори очи!

— Тя знаеше, че ще допринесе по-голяма полза, като призовава Божията намеса, отколкото ако тича наоколо разплакана — каза остро Исабел. — А и за армията беше по-окуражаващо от всичко да я види как се моли на колене.

— А ако я беше улучила стрела или копие?

— Не я улучи. Не улучиха и нас. И спечелихме битката. А ти, Хуана, се държа като полупобъркана селянка. Срамувах се от теб. Не знам какво те прихваща. Луда ли си, или просто проклета?

— О, кого ли пък го е грижа какво мислиш ти, глупава вдовица такава!