Филипа Грегъри
Вярната принцеса (13)

2-ри април 1503 г.

Навършваше се година от деня, в който почина Артур, и Каталина прекара деня сама в параклиса на Дърам Хаус. Отец Джералдини изнесе възпоменателна служба за младия принц на разсъмване и Каталина остана в малката църква, без да закуси, изпивайки през целия ден само чаша разреден ейл.

Известна част от времето тя остана на колене пред олтара, движейки устни в безмълвна молитва, борейки се със загубата му, изпълнена със скръб, толкова остра и болезнена, колкото и в деня, когато бе застанала на прага на стаята му и беше разбрала, че не могат да го спасят, че той ще умре, че ще трябва да живее без него.

През някои от дългите часове тя кръстосваше из празния параклис, като спираше за миг да погледне картините с религиозни сюжети по стените или изящната дърворезба по краищата на скамейките и преградата между нефа и мястото за хористите. Ужасяваше се, че започва да го забравя. Имаше сутрини, в които се събуждаше и се опитваше да си представи лицето му, и откриваше, че не може да види нищо под затворените си клепачи, или — което бе по-лошо — можеше да види само някакво негово грубо изображение, като зле нарисуван портрет: измамното подобие, а вече не действителния образ. В тези сутрини сядаше бързо в леглото, притискаше колене към корема си, и здраво обвиваше ръце около тялото си, за да не даде воля на мъчителното си чувство за загуба.

После, по-късно през деня, говореше с дамите си или шиеше, или се разхождаше край реката, и тогава някой казваше нещо, или тя виждаше отражението на слънцето във водата, и изведнъж той се явяваше пред нея, така ярък и ясен, сякаш беше жив, озарявайки следобеда. Тя оставаше напълно неподвижна в продължение на един миг, изпивайки го безмълвно с поглед, а след това подхващаше отново разговора или продължаваше разходката си, убедена, че никога няма да го забрави. Очите й носеха отпечатъка му под клепачите си, тялото й носеше неговото докосване върху кожата си, тя му принадлежеше, със сърцето и душата си, до смъртта: не — както се оказа — до неговата смърт; а до своята. Едва когато и двамата напуснеха този живот, бракът им в този живот щеше да приключи.

Но в този ден, на годишнината от смъртта му, Каталина си беше обещала, че ще бъде сама, ще си позволи лукса да скърби, да се гневи на Бог, задето й го е отнел.

* * *

— Знаеш, че никога няма да разбера целта Ти — обръщам се към статуята на разпнатия Христос, увиснал на окървавените Си длани над олтара. — Не можеш ли да ми дадеш знак? Не можеш ли да ми покажеш какво трябва да сторя?

Чакам, но Той не казва нищо. Принудена съм да се питам дали онзи Бог, който говореше така ясно на майка ми, е заспал или си е отишъл. Защо Той напътства нея, а остава безмълвен за мен? Защо аз, възпитана като пламенно отдадено на християнството дете, дете, ревностно възпитавано в римокатолическата религия, да не усещам, че молитвите ми са чути, когато ги отправям, обзета от най-дълбока печал? Защо Бог би ме изоставил, когато се нуждая от Него толкова много?

Връщам се при бродираната молитвена възглавничка пред олтара, но не коленича върху нея за молитва; обръщам я и сядам върху нея, сякаш съм си у дома, придърпала възглавница до някой горещ мангал, готова да говоря, готова да слушам. Но никой не ми говори сега. Не ми говори дори моят Бог.

— Зная, че Твоята воля е да бъда кралица — казвам вглъбено, сякаш Той би могъл да отговори, сякаш Той би могъл внезапно да отвърне с тон, спокойно разсъдлив като моя. — Зная, че такова е желанието и на майка ми. Зная, че любимият ми… — не довършвам изречението. Дори сега, когато е изминала една година, не се осмелявам да изрека името на Артур, дори в този празен параклис, дори пред Бог. Все още се боя от рукването на порой от сълзи, от изпадането в истерия и лудост. Зад самообладанието ми се крие страстта към Артур, като дълбок воденичен вир, затворен зад шлюз. Не се осмелявам да изпусна навън дори капчица от нея. Ще рукне порой, ще настъпи потоп от тъга.

— Зная, че той искаше да бъда кралица. На смъртното си ложе той ме помоли да му дам обещание. Пред Теб, аз му дадох това обещание. Дадох го в Твоето име. Наистина го мислех. Дадох клетва да стана кралица. Но как да го сторя? Ако такава е Твоята воля, както и неговата, в което вярвам, ако такава е Твоята воля, както и тази на майка ми, в което вярвам, тогава, Боже, чуй това. Изчерпах хитростите си. Трябва да го сториш Ти. Ти трябва да ми посочиш пътя, за да го направя.

* * *

Отправям това искане към Бог все по-настойчиво и по-настойчиво вече от година; докато безкрайните преговори за връщането на зестрата и изплащането на вдовишкото ми наследство продължават да се влачат. Без никакви ясни напътствия от майка си, започвам да си мисля, че тя играе същата игра като мен. Зная, че баща ми несъмнено е наумил някаква продължителна тактическа игра. Само да ми кажеха как да постъпя! От дискретното им мълчание трябва да предположа, че ме оставят тук като примамка за краля. Оставят ме тук, докато кралят разбере, както разбирам аз, както разбираше Артур, че най-доброто разрешение на този проблем ще бъде да се омъжа за принц Хари.

Бедата е, че с всеки изминал месец Хари става все по-влиятелен в двора: той се превръща във все по-привлекателна партия. Френският крал ще му направи предложение, стотиците дребни владетели на Европа ще му предлагат своите красиви дъщери, дори императорът на Свещената Римска Империя има неомъжена дъщеря, Маргарет, която може да си опита късмета. Трябва да решим този въпрос сега, през същия този април, когато свършва първата година на вдовството ми. Сега, когато съм свободна от едногодишното си чакане. Но балансът на силите се промени. Крал Хенри не бърза, неговият наследник е млад — момче на едва единайсет години. Но аз съм на седемнайсет. Време е да се омъжа. Време е отново да бъда принцеса на Уелс.

Техни Испански Величества поставят невъобразими искания: пълно възстановяване на вложението си и връщането на дъщеря си, пълното изплащане на наследството ми като вдовица за неопределен период. Високата цена цели да подтикне краля на Англия да намери друг изход. Търпението на моите родители в преговорите позволява на Англия да държи както мен, така и парите. Те показват, че не очакват нито моето връщане, нито това на парите. Надяват се кралят на Англия да разбере, че не е нужно да връща нито зестрата, нито мен.

Но те го подценяват. Крал Хенри няма нужда те да му намекват за това. Той вероятно го е видял прекрасно и сам. Тъй като не предприема нищо, сигурно се съпротивлява и на двете искания. И защо да не го прави? Той владее положението. Има половината зестра, има и мен.

При това не е глупак. Спокойствието на новия емисар, дон Гутиере Гомес де Фуенсалида и мудността на преговорите са подсказали на този изключително проницателен и хитър крал, че майка ми и баща ми нямат нищо против да ме оставят в неговите ръце, в Англия. Не е нужно да се появи Макиавели, за да подскаже извода, че родителите ми се надяват на нов брак в Англия за мен — точно както щом Исабел овдовя, те я изпратиха обратно в Португалия да се омъжи за девера си. Тези неща се случват. Но само ако всички са съгласни. В Англия, където кралят е новодошъл на престола и изпълнен с амбиция, може да е нужно повече умение, отколкото ние влагаме, за да постигнем целта си.

Майка ми пише, за да съобщи, че има план, но ще е нужно известно време този план да узрее. Нарежда ми междувременно да бъда търпелива и никога да не правя нещо, с което бих могла да оскърбя краля или майка му.

„Аз съм принцеса на Уелс“, отговарям й. „Родена съм да бъда принцеса на Уелс и кралица на Англия. Вие ме отгледахте, за да нося тези титли. Нима трябва да отрека собственото си възпитание? Нима не е възможно да бъда принцеса на Уелс и кралица на Англия, дори сега?“

„Бъди търпелива“, пише ми тя в отговор, в зацапана от пътуване бележка, на която са били нужни седмици, за да стигне до мен, и която е била отваряна; всеки може да я е прочел. „Съгласна съм, че предопределената ти съдба е да бъдеш кралица на Англия. Такава е твоята съдба, Божията воля, и моето желание. Бъди търпелива.“

— Колко дълго трябва да бъда търпелива? — обръщам се към Бог, на колене пред Него, в Неговия параклис, на годишнината от смъртта на Артур. — Ако такава е Твоята воля, тогава защо не я осъществиш веднага? Ако волята Ти не е такава, тогава защо не погуби и мен заедно с Артур? Ако ме слушаш сега — защо се чувствам така ужасно сама?

* * *

Късно вечерта в тихата приемна на Дърам Хаус съобщиха за посетител — нещо, което се случваше твърде рядко.

— Лейди Маргарет Поул — каза стражът пред вратата. Каталина пусна Библията си и когато обърна бледото си лице, видя приятелката си да се колебае стеснително на прага.

— Лейди Маргарет!

— Вдовстваща принцесо!

Тя направи нисък реверанс, Каталина бързо прекоси стаята и отиде при нея, повдигна я и падна в прегръдките й.

— Не плачете — прошепна тихо лейди Маргарет в ухото й. — Не плачете, или се кълна, че и аз ще избухна в сълзи.

— Няма, няма, обещавам, че няма. — Каталина се обърна към дамите си. — Оставете ни — нареди тя.

Те се оттеглиха неохотно: идването на посетител беше новост за тихата къща, а освен това в никоя от другите стаи не гореше огън. Лейди Маргарет огледа бедната стая.

— Какво е това?

Каталина сви рамене и се опита да се усмихне:

— Боя се, че не се справям добре. А доня Елвира не ми помага. Всъщност имам само парите, които кралят ми дава, а това не е много.

— Опасявах се от това — каза по-възрастната жена. Каталина я притегли към огъня и я настани в собствения си стол.

— Мислех, че сте още в Лъдлоу?

— Бяхме. Бяхме там. След като и кралят, и принцът не идват в Уелс, всички дела паднаха върху плещите на съпруга ми. Бихте си помислили, че отново съм принцеса, ако видите малкия ми двор там.

Каталина отново се опита да се усмихне:

— Бляскав ли е дворът ви?

— Много. И най-вече — говорещ на уелски. Най-често се чуват песни.

— Мога да си представя.

— Дойдохме за погребението на кралицата, Бог да прости душата й, а после аз поисках да остана още малко и съпругът ми каза, че може да дойда да ви видя. Днес цял ден си мисля за вас.

— Бях в параклиса — каза Каталина без връзка с предишния разговор. — Нямам чувството, че е изминала една година.

— Не, нали? — съгласи се лейди Маргарет, макар тайно да си мислеше, че момичето беше остаряло с много повече от една година. Скръбта беше направила момичешката й хубост по-изящна, тя имаше ясния, решителен поглед на жена, която е видяла надеждите си погубени. — Добре ли сте?

Каталина направи лека гримаса:

— Достатъчно добре съм. А вие? А децата?

Лейди Маргарет се усмихна:

— Слава Богу, да. Но знаете ли какви планове има кралят за вас? Ще… — тя се поколеба. — Ще се връщате ли в Испания? Или ще останете тук?

Каталина пристъпи малко по-близо до нея.

— Говорят — за зестрата, за връщането ми. Но не се върши нищо. Нищо не се решава. Кралят ме държи, държи и зестрата ми, а родителите ми му позволяват да го прави.

Лейди Маргарет изглеждаше загрижена:

— Чух, че може би обмислят да ви сгодят за принц Хари — каза тя. — Не знаех.

— Това е очевидният избор. Но на краля не му изглежда очевиден — каза Каталина иронично. — Какво мислите вие? Смятате ли, че той е човек, комуто би му убягнало едно очевидно решение?

— Не — каза лейди Маргарет, чийто живот бе изложен на опасност поради факта, че кралят ясно осъзнаваше очевидното право на семейството й да претендира за трона му.

— Тогава трябва да предположа, че се е сетил за този избор и изчаква да види дали е най-добрият, който може да направи — каза Каталина. Въздъхна леко. — Бог ми е свидетел, че чакането е изнурителна работа.

— Сега, след като траурът ви приключи, той несъмнено ще уреди нещата — каза с надежда приятелката й.

— Несъмнено — отвърна Каталина.

 

 

След седмици, прекарани насаме, в траур за съпругата си, кралят се върна към дворцовия живот в двореца Уайтхол, и Каталина беше поканена да се храни с кралското семейство, и настанена редом с принцеса Мери и дворцовите дами. Младият Хари, Уелският принц, беше на сигурно място между баща си и баба си. За този Уелски принц не се предвиждаше пътуване в студа до замъка Лъдлоу и усилено обучение, както се полагаше за един принц-престолонаследник. Лейди Маргарет беше постановила този принц, единственият жив кралски син и наследник, да бъде възпитаван под собствения й надзор, в приятна обстановка и сред удобства. Той не биваше да бъде отпращан, трябваше да бдят над него през цялото време. Дори не му позволяваха да участва в опасни спортове, турнири или борба, макар че той изгаряше от желание да се включи и обичаше вълнуващите преживявания. Баба му беше заявила, че той е твърде ценен, за да се излага на опасност.

Той се усмихна на Каталина, а тя го стрелна с поглед, който — надяваше се — бе изпълнен с дискретна топлота. Но нямаше възможност да разменят повече от една дума. Тя беше здраво „закотвена“ в долния край на масата и почти не го виждаше, благодарение на нейна светлост майката на краля, която го отрупваше с най-хубавите ястия от собственото си блюдо и вклиняваше широкото си рамо между него и дамите.

Каталина си каза, че е имало истина в думите на Артур — момчето бе разглезено от това внимание. Баба му се облегна назад за миг, за да говори с един от церемониалмайсторите, и Каталина видя как погледът на Хари бързо се стрелна към нея. Тя му се усмихна, а после сведе поглед. Когато вдигна очи, той още я гледаше, а после се изчерви, задето са го хванали. „Дете.“ Тя го стрелна с лека ко̀са усмивка, докато го оценяваше критично. „Единайсетгодишно дете. Със самоуверено и момчешко поведение. И защо трябва това закръглено, разглезено момче да бъде пощадено, когато Артур…“ Тя моментално възпря мисълта. Да сравнява Артур с брат му би означавало да пожелава смъртта на малкото момче, а тя не би направила това. Да мисли за Артур пред други хора, означаваше да рискува да рухне, а тя никога нямаше да направи това.

„Една жена би могла да ръководи такова момче“, помисли си тя. „Една жена би могла да бъде много велика кралица, ако се омъжи за такова момче. През първите няколко години той няма да знае нищо, а после може би ще бъде дотолкова привикнал да се подчинява, че ще остави съпругата си да продължи да управлява. Или би могъл да се окаже, както ми каза Артур, ленив. Един млад мъж, пилеещ силите си. Може да се окаже толкова ленив, че вниманието му да бъде отвличано с игри и лов, спорт и забавления, за да може съпругата му да се занимава с делата на кралството.“

Каталина никога не забравяше онова, което Артур й бе казал — момчето си въобразявало, че е влюбено в нея. „Ако му дават всичко, което поиска, навярно той би могъл сам да си избере съпруга“, помисли си тя. „Свикнали са да му угаждат. Навярно той може да поиска да се ожени за мен, и те ще се почувстват длъжни да кажат «да».“

Видя го как се изчервява още по-силно, дори ушите му порозовяха. Тя издържа дълго погледа му, пое си леко дъх и разтвори устни, сякаш за да му прошепне някаква дума. Видя как сините му очи се приковават в устата й и потъмняват от желание, а после, пресметнала точно въздействието, тя сведе поглед. „Глупаво момче“, помисли си.

Кралят стана от масата и всички мъже и жени по претъпканите пейки в залата също се надигнаха и сведоха глави.

— Благодаря ви, че дойдохте да ме поздравите — каза крал Хенри. — Другари във война и приятели в мир. Но сега ме извинете, желая да бъда сам.

Той кимна на Хари, подаде ръка на майка си, и кралското семейство мина през малката врата в дъното на голямата зала и се отправи към личните си покои.

— Трябваше да останете по-дълго — отбеляза майката на краля, когато се настаниха в столове край огъня и виночерпецът им наля вино. — Прави лошо впечатление, когато си тръгвате толкова бързо. Бях съобщила на началника на конницата, че ще останете, а след това щеше да има песни.

— Бях уморен — каза кратко Хенри. Хвърли поглед към Каталина и принцеса Мери, които седяха заедно. Очите на по-младото момиче бяха зачервени, загубата на майка й й беше нанесла тежък удар. Каталина беше — както обикновено — съвсем хладнокръвна и сдържана. Помисли си, че тя притежава огромна способност за самоконтрол. Дори загубата на единствената й приятелка в двора, последната й приятелка в Англия, сякаш не я беше съкрушила.

— Тя може да се върне в Дърам Хаус утре — отбеляза майка му, проследявайки посоката на погледа му. — Няма защо да идва в двора. Тя не е заслужила мястото си тук с наследник, нито го е заплатила със зестрата си.

— Тя е постоянна и на нея може да се разчита — каза той. — Постоянна е в уважението си към вас и към мен.

— Постоянна като чумата — отвърна троснато майка му.

— Сурова сте към нея.

— Светът е суров — каза тя просто. — Аз съм просто справедлива. Защо не я изпратим у дома?

— Изобщо ли не й се възхищавате?

Тя се изненада от въпроса:

— На какво има да се възхищавам у нея?

— На куража й, на достойнството й. Притежава красота, разбира се, но притежава и обаяние. Тя е образована и елегантна. Мисля, че при други обстоятелства щеше да бъде и весела. И понесе това разочарование като истинска кралица.

— Тя не ни е от полза — каза майка му. — Беше нашата принцеса на Уелс, но нашето момче е мъртво. Тя не ни е от полза сега, независимо от обаянието й.

Каталина вдигна поглед и видя, че я наблюдават. Усмихна се леко, сдържано, и наклони глава. Хенри се изправи, отиде сам до една прозоречна ниша и присви пръст, за да я повика. Тя не скочи, за да дойде при него, както би скочила всяка от жените в двора. Погледна го, повдигна вежда, сякаш обмисляше дали да се подчини, или не, а после грациозно се изправи на крака и бавно тръгна към него.

„Бога ми, привлекателна е“, помисли си той. „Едва седемнайсетгодишна. Изцяло във властта ми, и въпреки това прекосява стаята така, сякаш е коронована кралица на Англия.“

— Предполагам, че кралицата ще ви липсва — каза той рязко на френски, когато тя се приближи до него.

— Да — отвърна тя ясно. — Скърбя за вас заради загубата на съпругата ви. Сигурна съм, че майка ми и баща ми биха искали да ви предам и техните съболезнования.

Той кимна, без нито за миг да откъсва очи от лицето й, и отбеляза:

— Сега споделяме една обща скръб. Вие изгубихте своя спътник в живота, а аз изгубих моя.

Видя как погледът й стана преценяващ.

— Наистина — каза тя спокойно. — Така е.

Зачуди се дали тя се опитва да разгадае значението на думите му. Ако бързият й ум работеше зад това ясно и красиво лице, то тя с нищо не го показваше.

— Трябва да ме научите на тайната на примирението си — каза той.

— О, не мисля, че се примирявам.

Хенри беше заинтригуван:

— Така ли?

— Не. Мисля, че имам доверие на Бог, че Той знае какво е правилно за всички нас, и волята Му ще бъде изпълнена.

— Дори когато пътищата Му са скрити, и ние, грешниците, трябва да се препъваме в тъмнината?

— Зная съдбата си — каза Каталина спокойно. — Той беше така милостив да ми я разкрие.

— Тогава сте наистина една от малцината — каза той, опитвайки се да я накара да се присмее на себе си.

— Знам — каза тя без помен от усмивка. Хенри осъзна, че беше напълно сериозна в убеждението си, че Бог й е разкрил бъдещето. — Аз съм благословена.

— И каква е тази велика съдба, която Бог е подготвил за вас? — попита той саркастично. Толкова много се надяваше тя да каже, че ще бъде кралица на Англия, и тогава той можеше да започне да я разпитва, да се сближи с нея или да й позволи да види какво се въртеше в ума му.

— Да изпълня Божията воля, разбира се, тоест да спомогна да дойде царството Му на земята — каза тя благоразумно, и отново успя да се измъкне.

* * *

Говоря много уверено за Божията воля и напомням на краля, че съм отгледана да бъда принцеса на Уелс, но всъщност Бог не ми говори. От деня на смъртта на Артур не мога да храня искреното убеждение, че съм благословена. Как мога да се наричам благословена, когато изгубих едничкото, което правеше живота ми завършен? Как може да съм благословена, когато не вярвам, че някога ще бъда отново щастлива? Но живеем в свят на вярващи — трябва да твърдя, че съм под специалната Божия закрила. Трябва да създавам илюзията, че съм уверена в съдбата си. Аз съм дъщеря на Изабела Испанска. Моето наследство е увереността.

Но всъщност, разбира се, ставам все по-самотна. Чувствам се все по-самотна. Между мен и отчаянието няма нищо освен обещанието ми към Артур, и тънката нишка на собствената ми решителност, като златна нишка, втъкана в килим.