Майкъл Дж. Съливан
Авемпарта (8)

Глава 7
За елфите и хората

Тракия лежеше на маркграфското легло в имението с внимателно омотана в парчета плат глава. Косата й бе хаотична, изпод превръзките се процеждаше кръв. Морави и жълти белези притискаха очите и носа й. Горната й устна бе увеличила двойно размера си, обточена с линия тъмна кръв. Тя кашляше и мърмореше, но не говореше и не отваряше очи.

И Терън не се отделяше от нея.

Есрахаддон нареди на Лина да направи отвара с листа от вратига в голяма тенджера с ябълков оцет. Тя направи както й бе заръчано. Вече всички го правеха. След последната нощ, жителите на Далгрен се отнасяха към сакатия с новооткрито уважение и гледаха към него с възхищение, примесено с малко страх. Тад Ботуик и Роуз Макдърн го бяха видели да призовава огъня, прогонил звяра. Никой не произнесе думата вещица или магьосник. Не се налагаше. Скоро парата от тенджерата изпълни стаята със силен цветен аромат.

— Съжалявам — прошепна на дъщеря си Терън.

Кашлянето и бълнуването бяха спрели и тя лежеше неподвижно като мъртва. Той държеше отпуснатата й ръка до бузата си, неубеден дали тя може да го чува. Бе мълвял това с часове, надявайки се да я събуди.

— Не съм искал да кажа това. Бях толкова ядосан. Съжалявам. Не си отивай. Моля те, върни се при мен.

В главата му все още отекваше вика й, прекъснат рязко от приглушен трясък. Ако бе ударила ствол или по-дебел клон, предположи Терън, тя би умряла на място. Но и сега съществуваше опасност.

Никой освен Лина и Есрахаддон не се осмеляваше да влезе в стаята, изпълнена с мъката на Терън. Всички очакваха най-лошото. Кръвта бе покрила лицето й и ризата на баща й по времето, когато пристигнаха в имението. Побледняла, със странен оттенък на синьо устни, Тракия не бе помръднала или отворила очи. Есрахаддон й бе прошепнал нещо и нареди да отведат момичето в къщата и да я държат топла. Това бе сред нещата, които се правеха за умиращите — грижеха се да им е колкото се може по-удобно. Дякон Томас се бе помолил за нея и остана наблизо, за да благослови напускащата й душа.

През последната година селото на Далгрен бе видяло много смърт, сред причинителите на която не бе единствено чудовището. Не липсваха обичайните инциденти и болести, а зиме наблизо се навъртаха вълци. Сетне имаше и необясними изчезвания. Често приписвани на звяра, бе също толкова вероятно да са резултат от заблуждаване в гората или падане в Нидвалден. За не повече от година, половината от населението на селото бе изчезнало или бе погубено от чудовището. Всеки имаше мъртъв познат; почти всяко семейство имаше загубен член. Хората от Далгрен бяха свикнали със смъртта. Той бе нощен посетител, гост на всяка закуска. Познаваха лицето му, звука на гласа му, походката, странностите. Той винаги бе там. И ако не беше създаваната от него бъркотия, можеха дори изцяло да игнорират присъствието му. Никой не очакваше Тракия да оцелее.

Слънцето изгря, заливайки с приглушена светлина стаята, в която Терън плачеше за дъщеря си. Последният останал жив от семейството му го напускаше. Едва сега той осъзна колко бе значела тя за него. Неканени мисли заливаха ума му. Отново и отново, тя бе винаги тази, която излизаше да го търси. Той си припомни нощта на закъснението си, когато звярът бе нападнал фермата. Единствено тя бе излязла в мрака, за да търси баща си. Тя беше тази, която бе пребродила половин Аврин — младо момиче, почти дете — и похарчила пестеното цял живот, за да му доведе помощ. Сетне, миналата нощ, когато твърдоглавието му го бе накарало да остане във фермата, тя бе дошла при него, тичайки сама през тъмната гора, без да я е грижа за дебнещите я опасности. В ума й бе имало само една мисъл — да го спаси. Бе успяла. Не само съумя да го спаси от звяра, но и го бе издърпала обратно в света на живите. Беше разкъсала превръзката на очите му и облекчила сърцето му от товара на вината, но за това щеше да плати с живота си.

Сълзи се стичаха по страните му. Събираха се на горната му устна. Той целуна ръката на дъщеря си, оставяйки влажно петно, като извинение и жертвоприношение.

Как съм могъл да бъда толкова сляп?

Равномерните, постоянни вдишвания на дъщеря му се забавяха с всеки дъх, всеки по-къс и по-късен от предишния. Той се вслушваше в отслабването им като в звука на отдалечаващи се стъпки, отекващи все по-слабо и по-тихо.

Накрая равномерният ритъм на дишането й затихна.

Терън проплака:

— Боже.

— Татко?

Той рязко повдигна глава. Очите на дъщеря му бяха отворени. Тя го гледаше.

— Добре ли си? — прошепна тя.

Устата му се отвори, но той не може да продума. Сълзите му продължаваха да се леят и подобно на безплодна земя, видяла вода за пръв път от години, радостна усмивка изгря на лицето му.

* * *

Бързи облаци прелитаха през своенравното небе, което очевидно не можеше да си избере подходящи. Канеше се да подчертае неудовлетворението си с буря. Ройс седеше на ръба, където скалата се срещаше с реката и капките от водопада навлажняваха камъка. Краката му бяха подгизнали от сутрешното обикаляне сред влажните горски храсти. Очите му се взираха по протежението на водопада към скалата и извисяващата се на танталово разстояние цитадела — толкова близо и все пак недостижима. Бе си помислил, че може би под реката има тунел. Бе търсил вход сред дърветата, но не откри нищо. Не напредваше.

Бяха изминали почти два дни, а той не се бе приближил нито инч към целта си. Кулата все още лежеше недостижима. Освен ако не се научеше да плува сред буйното течение, да върви по вода или да лети, нямаше начин да достигне цитаделата.

— Те са там, предполагам — каза Есрахаддон.

Ройс бе забравил за магьосника. Той бе пристигнал по някое време, споменавайки, че Тракия е оцеляла, будна е и ще се възстанови напълно. След това бе седнал на един камък и прекара следващия час във взиране през реката, каквото и Ройс бе правил цял ден.

— Кои?

— Елфите. Те са от другата страна на реката и ни гледат. Подозирам, че могат да ни видят дори и от такова разстояние. Те са пълни с такива изненади. Повечето хора ги смятат за по-нисши — мързеливи, мръсни, необразовани създания — но истината е, че те ни превъзхождат в почти всяко едно отношение. Предполагам затова човеците са тъй бързи да ги отрекат; второто място наранява егото им.

Елфите са наистина забележителни. Само погледни тази кула. Излята и монолитна, като че се издига право от скалата. Колко елегантно. Колко съвършено. Вписва се в пейзажа като нещо естествено, като чудо на природата, само дето не е. Те са го създали с умения и техники, които и най-добрите ни зидари не биха проумели. Само си представи колко великолепни трябва да са градовете им! Какви чудеса крият горите отвъд реката.

— Значи никога не си бил отвъд нея?

— Никой човек не е бил и най-вероятно няма и да бъде. В мига, в който човек стъпи на онзи прекрасен бряг, ще се строполи мъртъв. Конецът, на който виси съдбата му, е наистина тънък.

— Как така?

Есрахаддон само се усмихна:

— Знаеш ли, че никоя човешка армия не е печелила битка срещу елфите преди появата на Новрон? По онова време елфите били нашите демони. Великата библиотека в Персепликуис има купища писано за това. Имало е и време, в което дори сме ги смятали за богове. Живеят толкова дълго, че никой не ги забелязва да стареят. Погребалните им церемонии са тъй тайнствени, че никой човек не е виждал елфически труп.

Те били първородните; Децата на Феррол, велики и могъщи. Били най-страховитото нещо в битка. Мечките и вълците можели да бъдат ловени. За бурите и наводненията е възможно да се подготвиш. Но нищо, нищо не можело да спре елфите. Техните остриета разрязвали нашите, стрелите им пробивали броните ни, щитовете им били непробиваеми и освен това те владеели Изкуството. Представи си почерняло от гиларабрини небе. И те били само едно от оръжията им. Дори и да оставим Изкуството настрана, тяхната бързина, поглед, слух, равновесие и древни умения далеч надхвърлят възможностите на човека.

— Ако това е истина, защо те са там, а ние тук?

— Всичко е заради Новрон. Той ни показал слабостите им. Научил човечеството как да се бие, как да се защитава и ни дарил изкуството на магията. Без него сме били голи и беззащитни пред тях.

— И все пак не виждам как сме могли да победим — каза Ройс. — Дори и с това знание, предимството изглежда на тяхна страна.

— Истина е; и в равностоен бой бихме загубили, но той не е бил такъв. Виждаш ли, елфите живеят много дълго. Не мисля, че някой човек знае точния срок, но във всеки случай става дума за поне няколко века. Възможно е сега да ни наблюдават елфи, видели Новрон с очите си. Но никой не може да живее толкова дълго и да се размножава бързо. Раждането и смъртта в света на елфите са редки и свещени събития.

Представи си разрухата и мизерията, която войните са им докарвали. Без значение колко битки печелели срещу нас, всеки път строевете им били проредени. Каквото сме възстановявали в рамките на едно поколение, на елфите би отнело хилядолетие. Те били погълнати — удавени, ако предпочиташ — в заливащото море на човечеството — Есрахаддон поспря, сетне добави. — Само дето сега Новрон го няма. Няма да има спасител този път.

— Този път?

— Какво мислиш ги задържа там? Това са техните земи. За нас това изглежда преди цяла вечност, но за тях едва вчера са се разхождали по този бряг на реката. По това време вероятно са възстановили бройката си.

— Тогава какво ги спира да прекосят реката?

— Какво отделя всеки от онова, което желае? Страхът. Страх от унищожение; страх, че можем да ги унищожим напълно, но Новрон е мъртъв.

— Вече спомена това — изтъкна Ройс.

— Казах ти преди, че човечеството е разпиляло наследството на Новрон и с това ще докара гибелта си. Новрон дарил хората с магия, но вече го няма, а магията е забравена. Ние сме като деца, голи и невъоръжени. Предизвикваме яростта на вид, толкова възвишен спрямо нас, че дори няма да чуват писъците ни. Неинформираността на елфите за слабостта ни и древното споразумение между мъртъв император и Ериванската империя е всичко, което ни дели от унищожението.

— Тогава е хубаво, че не знаят.

— Точно това е — каза му магьосникът. — Научават.

— Гиларабринът?

Есрахаддон кимна:

— Според указа на Новрон, бреговете на реката са рин контита.

— Забранени за всички — грубо преведе Ройс, с което си спечели фина усмивка от страна на чародея. — И аз мога да чета и пиша.

— Ах, наистина образован мъж. Та както казвах, бреговете на река Нидвалден са рин контита.

Разбиране се появи на лицето на крадеца:

— Далгрен нарушава споразумението.

— Точно. Указът също поставя условието, че елфите нямат право да отнемат човешки животи, освен ако хората не прекосят реката. Но не се споменава нищо за хора, убити чрез благовидни действия. Ако търколя речен камък от върха на хълм, той може да отиде навсякъде, но твърде вероятно е да се затъркаля надолу. И ако в подножието има хора, той може да ги премаже, но не аз ще съм този, който ги е убил, а камъкът. И нещастното стечение на обстоятелствата, че стоят на пътя му.

— И гледат какво ще направим, как ще се справим с това. Определят силата и слабостите ни. Както ти правиш с мен.

Есрахаддон се усмихна.

— Може би — каза той. — Няма начин да сме сигурни дали те са отговорни за присъствието на звяра, но едно нещо е сигурно: те наблюдават. Когато видят, че сме безпомощни срещу един гиларабрин, ако сметнат, че споразумението е нарушено или когато то изтече, страхът вече няма да ги спира.

— Това ли е истинската причина да бъдеш тук?

— Не — магьосникът поклати глава. — Свързано е, но войната между елфи и хора ще се разрази, независимо от това какви действия предприемам. Просто се опитвам да смекча удара и осигуря на човечеството шанс за борба.

— Може да започнеш, като научиш неколцина други да правят това, което стори миналата нощ.

Магьосникът погледна към крадеца:

— Какво имаш предвид?

— Скромността не ти отива — каза му Ройс.

— Не, предполагам.

— Мислех, че не можеш да правиш изкуството си без ръце?

— Много е трудно, отнема много време и не е особено точно. Представи си да се опитваш да си напишеш името с крака. Започнах да работя по това заклинание преди да дойдете тук, смятайки, че може да ни е от полза в даден момент. Огнената стена за малко не ви погълна. Трябваше да бъде няколко ярда по-далеч и да се задържи с часове, а не минути. С ръце бих… — той спря. — Няма смисъл да спекулирам върху това.

— Толкова ли си бил могъщ преди?

Есрахаддон се ухили дяволито:

— Мило момче, не би могъл да си представиш.

* * *

Възстановяването на Тракия бързо се разчу из селото. Тя все още бе малко отпаднала, но учудващо здрава. Можеше да вижда ясно, всичките й зъби си бяха на мястото и имаше апетит. Когато утрото се преполови, тя седеше и ядеше супа. Този ден имаше определено по-различен поглед в очите на селяните. Неизречената мисъл на всеки бе същата — звярът беше нападнал и никой не беше умрял.

Повечето бяха видели крилатия звяр в светлината на ярките зелени пламъци. Всеки от тях установи присъствието на спътник, отдавна изгубен приятел, завърнал се неочаквано — надеждата.

С изгрева на слънцето се отправиха да подготвят още огньове. Вече имаха разработена система и можеха да подготвят кладите само с няколко часа работа. Подозирайки, че звярът — очевидно виждащ добре в тъмното — би могъл да бъде затруднен с гъст дим, Винс Грифин предложи да използват димни гърнета. Векове наред фермерите ги бяха използвали да прогонват застрашаващи реколтата насекоми и Далгрен не правеше изключение. Старите гърнета бяха прилежно събирани и напълнени, като че ли се очакваше нашествие от скакалци. Същевременно Ейдриън, Тад Ботуик и Клайн Гудман изследваха външните постройки в търсене на най-добрата защита.

Ейдриън раздели мъжете на малки групи. Една групица започна да разширява зимника, който откриха в пушилнята, а друга започна да копае тунел с намерението да се опитат да заловят звяра. Огромна преследваща човек змия може и да го последва в тунел, но ако последният се стесняваше постепенно, биха могли да съумеят да запушат изходите, преди звярът да се е осъзнал. Никакво човешко оръжие не можеше да го нарани, но Ейдриън предположи, че за залавянето не съществуваха такива ограничения.

Дякон Томас не бе особено въодушевен от цялото копаене, рязане и горене на територията на замъка, но вече бе повече от очевидно, че селяните са намерили нов водач в лицето на Ейдриън. Томас мълчаливо бе останал в къщата, грижейки се за Тракия.

— Ейдриън?

Той се миеше при кладенеца, където можеше да намери малко усамотение. Вдигна очи и видя Терън.

— Гледам, че сте копали — каза фермерът. — Дилън спомена, че си ги накарал да изкопаят тунел. Доста умно.

— Малки са шансовете да проработи — обясни Ейдриън, докато си плискаше лицето, — но поне е вариант.

— Слушай — започна старецът с измъчено изражение на лицето си, сетне замлъкна.

— Тракия добре ли е? — попита Ейдриън след около минута.

— Отлично, здрава е като нейния старец — каза гордо той, удряйки се в гърдите. — Ще е нужно доста повече от дърво, за да я пречупи. Тъй сме ние Ууд. Може да не мязаме такива, но сме костелив орех. Може да ни отнеме време, но ние се завръщаме, а когато го сторим, сме по-силни от всякога. Въпросът е, че имаме нужда от нещо — знаеш, причина. Аз нямах. Или поне си мислех, че нямам. Тракия ми доказа противното.

Отново настъпи неловко мълчание.

— Слушай — започна Терън още веднъж и пак спря. — Не съм свикнал да съм длъжник някому. Винаги съм се отплащал по свой начин. Всичко, което имам, съм придобил с работа и пак работа. Не искам ничия помощ и не се извинявам за това, което съм, разбираш ли?

Ейдриън кимна.

— Но… е, много от онуй, дето каза вчера, беше истина. Ала днес някои неща са различни. Тракия и аз ще се махнем от това място веднага щом тя се възстанови. Няколко дни почивка ще са достатъчни, предполагам. Ще се отправим на юг, може би към Олбърн или дори Калис; чувам, че там времето се задържа топло по-дълго и е по-добре за вегетацията. Както и да е, това ни оставя тук за още няколко нощи. Още няколко нощи ще трябва да живеем под тази сянка. Няма да изгубя малкото си момиченце по начина, по който загубих другите. Знам, че дърт фермер като мене няма да е от голяма полза да размахва коса или вила срещу онуй нещо, но ако се стигне дотам, ще е харно да знам как да се бия. Така ако се появи преди да сме си тръгнали, поне ще имам шанс. Не е много, ама имам малко закътано сребро и се чудех дали предложението ти да ме обучаваш още важи.

— Първо да уточним някои неща — каза твърдо Ейдриън. — Дъщеря ти вече ни плати да ти помогнем с каквото се наложи, така че си запази парите за пътуването на юг или няма да те науча на нищо. Разбрахме ли се?

Терън се поколеба, сетне кимна.

— Добре. Предполагам можем да започнем веднага, ако си готов.

— Да вземем ли мечовете ти? — попита Терън.

— Това би било проблем, като се има предвид, че ги оставих на Мили и от снощи никой не я е виждал, но засега това няма значение.

— Да отрежа пръчки тогава? — предложи фермерът.

— Не?

— А какво?

— Защо просто не седнеш и чуеш някои неща? Има много неща, които трябва да знаеш, преди да се научиш да замахваш към нещо.

Терън го изгледа скептично.

— Искаш от мен да те обуча, нали? Ако аз поисках да ме научиш как да стана добър фермер само за няколко часа, ти какво би казал?

Терън кимна примирено и седна на прахта недалеч от мястото, където Ейдриън бе срещнал за първи път Пърл. Ейдриън нахлузи ризата си, взе кофа, обърна я наопаки и седна пред фермера.

— Както с всяко нещо, боят изисква упражнение. Всичко може да изглежда лесно, ако наблюдаваш някой, който е усвоил занаята си до съвършенство, но изискващите се за това часове и години на изтощителна практика остават скрити от погледа ти. Затова съм сигурен, че можеш да изореш поле за частица от времето, което би ми отнело на мен. С фехтовката не е по-различно. Тренировката ще ти позволи да реагираш на събития без да се замисляш и дори да предвиждаш въпросните събития. Превръща се в начин на предвиждане, умение да погледнеш напред в бъдещето и да знаеш точните действия на опонента си, преди той да ги е направил. Без практика би ти се наложило да мислиш прекалено. При битка с по-опитен противник, дори частица от секундата колебание може да те убие.

— Моят противник е гигантска змия с криле — каза Терън.

— И е убила мнозина. Определено по-опитен опонент, бих казал. Така че тренировката е от първостепенна важност. Въпросът е, какво е нужно да упражняваш?

— Да размахвам меч, бих си помислил.

— Вярно, но това е само една малка част. Ако всичко опираше само до размахването, всички с два крака и поне една ръка щяха да са експерти. Не, има още много неща. Първо — концентрацията. Тя означава много повече от това просто да обръщаш внимание на битката. Означава да не се притесняваш за Тракия или да мислиш за семейството си, миналото или бъдещето. Означава да стесниш вниманието си единствено върху това, което правиш в момента. Може да звучи лесно, но не е. Сетне идва дишането.

— Дишането? — запита Терън със съмнение.

— Да. Зная, че дишаме непрекъснато, но понякога спираме да дишаме или спираме да дишаме правилно. Някога да си бил изумен и да си откривал, че си притаил дъх? Някога да си се задъхвал, когато си много нервен или изплашен? Някои дори припадат тогава. Повярвай ми, в истинска битка ще си изплашен и освен ако не тренираш, ще дишаш много слабо или изобщо няма да си поемаш дъх. Намаленият приток на въздух намалява силата на тялото ти и ти пречи да мислиш чисто. Ще станеш уморен и бавен, нещо, което не можеш да си позволиш по време на битка.

— И как да дишам правилно? — запита Терън с лек оттенък на сарказъм.

— Трябва да дишаш бавно и дълбоко, още преди да се е наложило, още преди да се изисква. В началото ще бъде съзнателна мисъл и ще изглежда излишно, дори разсейващо. Но с времето ще става автоматично. Също е добре да помниш, че имаш най-силен удар при издишване. Добавя сила и фокус към него. Понякога викането или крещенето помага. Ще искам това от теб по време на обучението ти. Искам да го чувам, когато замахваш. По-късно няма да бъде наложително, макар че понякога помага да стреснеш опонента си — Ейдриън спря за малко и Терън видя лека усмивка да разтяга устните му. — Сетне идва равновесието; и то означава много повече от това да не паднеш. За съжаление хората имат само два крака. Това са само две опорни точки. Извади едната и ставаш уязвим. Ето защо трябва да си държиш краката на земята. Това не означава, че не можеш да се движиш, но когато се движиш, по-скоро приплъзваш, отколкото повдигаш крака. Трябва да запазваш тежестта си напред, коленете леко превити и да се опираш на предната част на ходилата, а не на петите. Приближаването на краката намалява опорните ти точки до една, така че ги дръж раздалечени на ширината на раменете.

Определянето на подходящия момент, естествено, е много важно. Отсега те предупреждавам, в началото няма да можеш да разчиташ времето. Това ще се подобри с течение на тренировките. Вчера видя колко объркващо може да бъде да пропуснеш замаха си. Преценката на времето ти позволява не само да уцелиш, но да нанесеш поражения. Ще се научиш да откриваш тенденции в движението. Ще знаеш кога да очакваш разкриване или слабост. Често можеш да предвидиш атаката като наблюдаваш как противникът ти се движи — стойката на краката му, погледът в очите, издайническото движение на рамото, стягането на мускул.

— Но аз не се бия с човек — намеси се Терън. — Не мисля, че то дори има рамо.

— Дори животните издават намеренията си. Те се прегърбват, свиват и променят тежестта си, точно както хората правят. Подобни сигнали не е нужно да бъдат очевидни. Повечето опитни бойци ще се опитат да прикрият намеренията си, или още по-лошо, да те заблудят с лъжливо движение. Те искат да объркат разчета ти на времето, да нарушат равновесието ти и да им осигуриш пролука. Разбира се, точно това е, което ти искаш да причиниш на тях. Ако е изпълнено добре, противникът ти вижда подвеждащото движение, а не атаката. Резултатът — в твоя случай — е обезглавена летяща змия.

Последното нещо, което трябва да кажа, е и най-трудното. То не може да бъде научено. Трудно може да бъде обяснено. Това е идеята, че боят — битката — не е в ръцете или краката ти, а в главата ти. Истинската борба се води в ума ти. Трябва да си убеден в победата още преди да си започнал борбата. Трябва да я виждаш, подушваш и вярваш непоклатимо в нея. Това е вид увереност, но трябва да се пазиш от прекалената самоувереност. Трябва да бъдеш гъвкав — да се адаптираш в миг и никога да не се предаваш. Без това, нищо друго не е възможно. Ако не вярваш, че ще победиш, страхът и колебанието ще позволят на противника да те убие. Сега да вземем два яки клона и да проверим колко добре си слушал.

* * *

Тази нощ също запалиха огньовете. Всички се скриха в господарската къща или в мазето на пушилнята. Ройс и Ейдриън бяха единствените, които се движеха навън, но дори те стояха зад прага на вратата на пушилнята, оглеждайки нощта на светлината на огъня.

— Как е Тракия? — запита Ройс, вперил очи в небето.

— Отлично, като се има предвид опитът й да счупи клон със собствената си глава — отвърна Ейдриън, докато седеше върху бъчва и глозгаше овнешки кокал. — Дори чух, че искала да помага с вечерята — поклати глава и се усмихна. — Бива си го това момиче. Трудно ми е да си го представя след онази арка в Колнора, но тя е жилава. Истинската промяна е у стареца. Терън казва, че възнамеряват да напуснат след ден-два, веднага щом Тракия е в състояние да пътува.

— Значи оставаме без работа? — каза с престорено разочарование Ройс.

— Защо, да не би да имаш напредък? — запита Ейдриън, докато хвърляше кокала и обърсваше ръце в дрехата си.

— Не. Не мога да разбера как да я достигнем.

— Тунел?

— Помислих си за това, но претърсих всеки инч от гората и скалите. Нямаше нищо; нито пещера, нито долчинка; нищо, което да загатва за тунел. В задънена улица съм.

— Ами Есра? Магьосникът няма ли някакви идеи?

— Може би, но той е уклончив. Крие нещо. Иска да се добере до кулата, но не казва защо и отбягва директните въпроси. Нещо му се е случило там преди години. Нещо, за което той не иска да говори. Утре може да съумея да изстискам повече информация, ако му кажа, че семейство Ууд вече не се нуждаят от услугите ни и че сега нямам причина да продължавам да опитвам.

— Смяташ ли, че той няма да се досети?

— Да се досети за какво? — запита Ройс. — Честно, утре ще опитам за последно и ако не успея да намеря нищо, предлагам да се отправим с Терън и Тракия.

Ейдриън мълчеше.

— Какво? — запита Ройс.

— Просто ще ми е неприятно да ги изоставя така. Имам предвид, вече започват да се опомнят.

— Непрекъснато правиш това. Позволяваш на тези изгубени каузи да ти се наврат под кожата.

— Бих искал да ти напомня, че идването ни тук бе по твое настояване. Аз бях започнал да отказвам работата, забрави ли?

— Е, много може да се случи в рамките на един ден; може би утре ще открия начин.

Ейдриън застана на прага и надникна.

— Гората е шумна. Изглежда нашият приятел няма да се отбие тази нощ. Може би пламъците на Есрахаддон са му опърлили крилете и тази вечер ще е на еленска диета.

— Огньовете няма вечно да го държат далече — каза Ройс. — Според магьосника, пламъците не са го наранили; само са го объркали, очевидно ярките светлини правят това. Само мечът от кулата може да го нарани. Така че ще се върне.

— В такъв случай да се възползваме от отсъствието му, като се наспим добре.

Ейдриън слезе в избата, оставяйки Ройс да рее поглед из нощното небе и периодично закриващите звездите облаци. Все още духаше вятър, огъвайки дърветата и разрошвайки пламъците. Почти можеше да го подуши: във въздуха се усещаше промяна и тя лъхаше в тяхна посока.