Майкъл Дж. Съливан
Авемпарта (14)

Глава 13
Артистично видение

Ариста се стараеше да не си поема дъх, защото иначе това предизвикваше спазми в стомаха й и гаденето полазваше по гърлото. Над нея се простираше обсипаното със звезди небе, но отдолу бе купището. Гиларабринът бе построил леговището си като гнездо от различни трофеи — отвратителни сувенири, които си бе запазил от безчетните убийства. Горната част от череп с коса, счупен стол, все още обут крак, недосдъвкан торс, подгизнала от кръв рокля, бледосиня, сякаш помахваща от върха на купчината ръка.

Грамадата бе струпана на нещо, което приличаше на открит балкон във висока каменна кула, но нямаше как да се излезе. Наместо врата имаше само арка с очертания. Ариста напразно бе копняла това да се окаже истинска врата.

Седеше с ръце в скута си, не желаейки да докосва нищо. Под нея имаше нещо дълго и тънко като клон, което я убиваше, но тя не смееше да помръдне. Не искаше да узнае какво е. Наложи си да гледа звездите и рее поглед из хоризонта. На север можеше да види горите, прорязани от сребърната нишка на реката. На юг се простираха огромни води, които се стопяваха в мрачния хоризонт. Нещо в крайчеца на окото й привличаше вниманието й и тя поглеждаше надолу, като винаги съжаляваше за това.

Ариста осъзна с потръпване, че е спала върху купчината, но не си спомняше да се е унасяла. Чувството бе като удавяне: толкова всеобхватен ужас, че я бе завладял изцяло. Не си спомняше полета, нито по-голямата част от деня, но знаеше, че ги бе преживяла. Звярът бе лежал само на инчове от нея, препичайки се на слънцето. Бе се взирала в него с часове — собствената й спяща пред нея смърт улавяше цялото нейно внимание. Бе се страхувала да помръдне или проговори. Очакваше го да се събуди и да я убие; да я прибави към купчината. С напрегнати мускули и бясно биещо сърце, тя не можеше да откъсне поглед от дебелата люспеста кожа, която се повдигаше с всяко вдишване, плъзвайки се над нещо, което приличаше на ребра. Чувстваше се сякаш гази из вода. Усещаше кръвта да пулсира в главата й. Бе изтощена от неподвижното стоене. Тогава удавянето я сполетя отново и милостивият мрак покри всичко.

Сега очите й бяха отворени отново, но чудовището го нямаше. Тя се огледа. Нямаше и следа от него.

— Няма го — каза й Тракия. Това бяха първите разменени помежду им думи от началото на нападението. Момичето все още бе облечено в нощницата си, белезите оформили черна линия по лицето й. Тя лазеше на четири крака и ровеше из купа като дете в пясъчник.

— Къде е? — поинтересува се Ариста.

— Отлетя.

Някъде недалеч и отдолу, тя дочу рев. Не беше звярът. Звукът беше постоянно, тътнещо бучене.

— Къде сме? — запита принцесата.

— На върха на Авемпарта — отвърна Тракия, без да прекъсва страховитото си търсене. Изпод слой натрошен камък и железен чайник бе открила разкъсан гоблен, който се мъчеше да издърпа.

— Какво е Авемпарта?

— Кула.

— О. Какво правиш?

— Помислих си, че може да има някакво оръжие, нещо, с което да се бием.

Ариста премигна:

— Да се бием ли каза?

— Да, може би кинжал или парче стъкло.

Ариста не би повярвала, ако не й се бе случило, но в този момент, докато седеше безпомощно, затворена сред купчина разчленени тела и чакаше да бъде изядена, тя се разсмя.

— Парче стъкло? Парче стъкло? — виеше Ариста, гласът й ставаше пронизителен. — Ще използваш кама или парче стъкло, за да се биеш с това нещо?

Тракия кимна, захвърляйки увенчана с разклонени рога еленова глава.

Ариста продължаваше да се взира зяпнала.

— Какво имаме да губим? — запита Тракия.

Това беше. Тези думи идеално описваха ситуацията. Поне нещата не можеха да станат по-лоши. През всичките си досегашни дни, дори когато Пърси Брага издигаше клада, на която да я изгори жива; дори когато джуджето бе затръшнало вратата, докато двамата с Ройс висяха насред срутващата се кула, ситуацията не бе толкова безнадеждна. Малко съдби могат да се сравнят с неотменността да бъдеш изяден жив.

Ариста напълно споделяше мнението на Тракия, но дълбоко в себе си не искаше да го приеме. Искаше да вярва, че не всичко е изгубено.

— Не смяташ, че ще си изпълни обещанието?

— Обещанието?

— Каквото каза на дякона.

— Ти… ти го разбра? — момичето спря и я погледна за пръв път.

Ариста кимна.

— Говореше стария имперски език.

— Какво каза?

— Нещо за размяната ни за меч, но може и да не съм го разбрала правилно. Изучавах старореч като част от религиозното си обучение в Шеридън и не бях особено добра, да не споменавам, че бях изплашена. И все още съм.

Ариста видя Тракия да се замисля и й завидя.

— Не — каза най-подир момичето. — Няма да ни пощади. То убива хора. Това е, което прави. То уби майка ми и брат ми, снаха ми и племенника ми. Уби един от най-близките ми хора, Джеси Касуел. Уби Дениъл Хол. Никому не бях казала, но си мислех, че един ден ще се омъжа за него. Открих го близо до реката едно прекрасно есенно утро, почти изяден, но лицето му бе непокътнато. Това ме потресе най-много. По лицето си той нямаше и драскотина. Изглеждаше като заспал сред боровите клонки, само дето по-голямата част от тялото му я нямаше. То ще ни убие.

Тракия потръпна от разразилия се вятър.

Ариста смъкна плаща си.

— Вземи — каза тя. — Ти имаш по-голяма нужда от него.

Тракия я погледна с объркана усмивка.

— Просто го вземи — сопна се принцесата. Емоциите й си проправяха път, заплашвайки да се излеят. — Искам да направя нещо, по дяволите.

Протегнатата й ръка потрепваше. Тракия долази и го взе. Започна да разглежда наметалото, сякаш се намираше в уютна гардеробна.

— Толкова е красиво, толкова тежко.

И отново Ариста се изсмя, мислейки си колко е странно да премине от отчаяние в смях за секунди. Една от двете със сигурност си бе изгубила ума, а може би и двете бяха луди. Ариста обви момичето с плаща и го закопча.

— А аз се канех да убия Бърнис…

Ариста си помисли за Хилфред и слугинята оставени… не, инструктирани да останат в стаята. Беше ли ги убила?

— Мислиш ли, че някой е оцелял?

Момичето търколи настрана главата на статуя и нещо, което приличаше на счупен плот от мраморна маса.

— Баща ми е жив — каза просто тя, продължавайки да се рови.

Ариста не знаеше на какво се дължи увереността в гласа на момичето, но й повярва. В този миг би повярвала на всичко, което Тракия кажеше.

Девойката бе издълбала сносна дупка в грамадата, но досега бе намерила само кокал от крак, захвърлен настрана, в случай, че не намери нещо по-добро, предположи Ариста. Принцесата наблюдаваше разкопките със смесица от възхищение и съмнение.

Тракия откри великолепно пукнато огледало и започна да се мъчи да откъсне парче, когато Ариста видя златен отблясък и го посочи:

— Под огледалото има нещо.

Тракия остави стъклото и като се наведе, изтегли счупен меч. Пищно украсен със злато, сребро и скъпоценни камъни, дръжката засия на звездната светлина.

Момичето хвана меча и го задържа.

— Лек е — каза.

— Счупен е — отвърна Ариста, — но предполагам е по-добре от къс стъкло.

Тракия затъкна дръжката в джоба на наметката и продължи да търси. Намери острието на брадва и вилица — и двете от които захвърли. Сетне, издърпвайки парче плат, тя внезапно застина.

Ариста не искаше да поглежда, но още веднъж погледна мимо волята си.

Беше женско лице — със затворени очи и зяпнала уста.

Тракия постави плата върху дупката, която бе направила. Отдалечи се в далечния ъгъл и приседна там, стиснала колене и отпуснала глава. Ариста я видя да трепери; повече не посегна да рови.

Трумп. Трумп.

Ариста чу звука и сърцето й подскочи. Всеки неин мускул се стегна и тя не се осмели да погледне. Удари я мощно течение, докато тя стискаше очи и очакваше смъртта. Чу го да се приземява, сетне се разнесе дишането му.

— Скоро — чу го да казва.

Ариста отвори очи.

Звярът си почиваше върху грамадата, дишайки тежко от напрежението на полета. Разклати глава, заливайки платформата с лигата си, която капеше от редиците зъби, неуспели да намерят прикритие зад устните. Очите му бяха по-големи от ръката на Ариста, с високи тесни зеници прошарено оранжево и кафяви лещи, които отразяваха собственото й изображение.

— Скоро? — сама не знаеше откъде намери смелостта да заговори.

Огромното око премигна и зеницата се разшири, докато се фокусираше на нея. Сега можеше да я убие, но поне всичко ще свърши.

— Ти знаеш речта ми? — гласът му беше толкова силен и дълбок, че го усети да резонира в нея.

Тя кимна и същевременно каза:

— Да.

Видя Тракия да повдига глава от коленете си и да се взира.

Звярът погледна Ариста.

— Ти си царствена.

— Аз съм принцеса.

— Най-добрата примамка — каза гиларабринът, но Ариста не бе сигурна, че го е разбрала правилно. Можеше да е казал и „Най-големият дар“. Фразата бе трудна за превод.

Тя запита:

— Ще спазиш ли обещанието си или ще ни убиеш?

— Примамката остава жива, докато не заловя крадеца.

— Крадец?

— Отнелият меча. Той идва. Прекосих луната, за да го заблудя, че пътят е чист и се завърнах с нисък летеж. Крадецът идва.

— Какво казва то? — запита Тракия.

— Че ние сме примамката да залови крадеца, който откраднал меч.

— Ройс — каза момичето.

Ариста се взря в нея.

— Какво каза?

— Наех двама мъже да откраднат меча от кулата.

— Наела си Ройс Мелбърн и Ейдриън Блекуотър? — вцепенена запита Ариста.

— Да.

— Как… — тя изостави тази мисъл. — То знае, че Ройс идва. Престорило се е, че отлита и се оставило да бъде видяно.

Ушите на гиларабрина се наостриха, внезапно насочвайки се към фалшивата врата. Рязко, но тихо се издигна с тих плясък на криле. Улавяйки топлинните потоци, звярът закръжи над кулата. Тракия и Ариста дочуха стъпки някъде отдолу.

Появи се фигура в черен плащ. Тя пристъпи напред, преминавайки през камъка на фалшивата врата, като издигнал се от спокойно езеро плувец.

— Това е капан, Ройс! — изкрещяха Тракия и Ариста едновременно.

Фигурата не помръдна.

Ариста дочу шепота на въздуха, носещ се покрай кожени криле. Тогава ослепителна светлина изригна от фигурата. Без звук или движение, тя сякаш бе заменена от ярка звезда, светлина толкова мощна, че заслепяваше всички. Ариста затвори очи и през обзелата я болка чу гиларабринът да пищи. Върху й се стовари силен вятър, докато звярът панически прекъсваше гмурването си.

Светлината не продължи дълго. Интензитетът й спадна рязко, макар и да не изчезна напълно и вече можеха да видят силуета в блестяща роба пред себе си.

— ТИ! — изрева звярът, разтрисайки кулата с гласа си. Закръжи над тях, пляскайки огромните си криле.

— Избяга от клетката си, еривански звяр, ловецо на Нареион — изкрещя Есрахаддон на старореч. — Пак ще те запра!

Магьосникът вдигна ръце, но преди да направи ново заклинание, гиларабринът изпищя и отхвръкна ужасен. Набра височина, но в последния момент се пресегна и сграбчи Тракия. Гмурна се настрани и изчезна. Ариста отърча до парапета, взирайки се надолу с ужас. Звярът и Тракия бяха изчезнали.

— Нищо не можем да направим за нея — тъжно каза магьосникът.

Тя се обърна и видя Есрахаддон и Ройс Мелбърн до себе си, и двамата надничайки към реката.

— Сега съдбата й зависи от Ейдриън и баща й.

Ариста стискаше парапета. Отново изпита давещото усещане. Ройс я сграби за китката.

— Добре ли сте, Ваше Височество? Доста е високо.

— Да я свалим долу — каза Есрахаддон. — Вратата, Ройс. Вратата.

— А, да — каза крадецът. — Пропусни Ариста Есендън, принцеса на Меленгар.

Арката се превърна в истинска врата, която се отвори. Влязоха в малка стая. Далеч от грамадата и зад защитата на стени, Ариста най-сетне почувства тежестта на преживяното и се принуди да седне.

Тя зарови лице в шепи и проплака:

— Мили Марибор. Бедната Тракия!

— Може да се оправи — каза магьосникът. — Ейдриън и баща й чакат със счупения меч.

Тя се олюляваше, докато плачеше, но не го правеше заради Тракия. Прекалено дълго бе сдържала сълзите си и сега те се изливаха в неудържим потоп. В ума й пробягваха образите на Хилфред и онази останала неизречена дума, на Бърнис и злия начин, по който я бе третирала, на Моувин и Фанън — всички вече изгубени. Толкова много мъка не можеше да бъде изразена с думи; наместо това емоциите изригнаха от нея, докато тя изкрещя:

— Какъв меч? Какъв е този прословут меч? Не разбирам!

— Ти й обясни — каза Ройс. — Аз трябва да намеря другата половина.

— Не е там.

— Какво?

— Каза, че мечът е счупен? — попита Ариста.

— На две. Вчера откраднах половината острие, сега трябва да взема и частта с дръжката. Убеден съм, че е някъде из онази камара.

— Не, не е — каза му Ариста, втрещена, че умът й все още функционира достатъчно. — Вече не.

* * *

Магьосникът ги поведе надолу по дългите кристални стълби, спирайки понякога да надникне в някой коридор или стълбище. Замисляше се за момент, сетне поклащаше глава и промърморвайки „А, да!“ се обръщаше.

— Къде сме? — попита тя.

— Авемпарта — отвърна чародеят.

— Това вече го знам. Какво е Авемпарта? И не ми казвай, че е кула.

— Елфическа конструкция, построена преди няколко хилядолетия. В по-скорошни времена изпълняваше ролята на капан за гиларабрина, а най-отскоро служи и за негово гнездо. Това от полза ли е?

— Не особено.

Макар и объркана, Ариста се чувстваше по-добре. Изненада се колко лесно беше да забрави. Изглеждаше неправилно. Трябваше да мисли за онези, които бе изгубила. Трябваше да тъгува, но мозъкът се съпротивляваше. Подобно на счупени крайници, които отказваха да поддържат тежестта, сърцето и умът бяха жадни за облекчение. Нуждаеше се от почивка, нещо друго, върху което да насочи мислите; нещо, което не включваше мъка и смърт. Кулата Авемпарта представляваше нужното лекарство. Тя бе удивителна.

Есрахаддон ги водеше нагоре и надолу по стълби, през великолепни стаи и вътрешни мостове, които се простираха между спиралите. Никъде не пламтяха свещи или фенери, но тя виждаше ясно в излъчваната от самите стени синкава светлина. Сводести тавани стотици футове над главата й се простираха като горски балдахин, с изящните им украшения, напомнящи листа. Парапети, прилични на виещи се лозови филизи, изсечени от солиден камък в ярък детайл, опасваха пътеки и стълбища. Нищо не бе лишено от украса; всеки инч бе изграден с внимание и естетическа грижа. Ариста вървеше със зяпнала уста, а очите й пробягваха от едно чудо на друго: гигантска статуя на отлитащ лебед, бълбукащ фонтан във формата на рибен пасаж. Припомни си грубата изработка на замъка на крал Росуорт и презрението му към елфите — същества, които оприличи на плъхове в куп дърва. Хубав куп дърва.

Мястото не бе лишено и от музикален съпровод. Приглушеното бучене на водопадите създаваше тих, приятен бас. Вятърът по върха на кулата свиреше на дървени духови инструменти — тихи успокояващи тонове. Шумоленето на фонтаните добавяше лек, задоволяващ ритъм към симфонията. Хармонията бе нарушавана от гласа на Есрахаддон, който разказваше как посетил кулата преди векове и как заловил звяра вътре.

— След като си пленил гиларабрина преди деветстотин години — каза Ариста, — сега планираш да го затвориш отново?

— Не — каза Есрахаддон. — Нямам ръце, забрави ли? Не мога да сътворя толкова мощно заклинание без пръсти, момиче; ти по-добре от всички трябва да знаеш това.

— Чух да го заплашваш, че пак ще го плениш.

— Гиларабринът не знае, че Есра няма ръце, нали? — вмъкна Ройс.

— Чудовището ме е запомнило — каза чародеят. — Досетило се е, че съм също толкова могъщ, колкото и преди, което значи, че с изключение на меча, аз съм единственото нещо, от което се страхува.

— Искал си да го сплашиш?

— Това беше идеята, да.

— Опитвахме се да вземем меча и се надявахме да ви спасим междувременно — каза й Ройс. — Очевидно не очаквах да грабне Тракия и по никакъв начин не бих предположил, че тя ще е взела меча със себе си. Напълно ли сте убедена, че е взела дръжка на меч от купа?

— Да, аз бях тази, която го откри, но все още не разбирам. От каква полза ни е мечът? Гиларабринът не е заклинание, то е чудовище, което наследникът трябва да убие и…

— Прекалено много си слушала църквата. Гиларабринът е магическо създание. Мечът е противодействието.

— Меч? В това няма логика. Мечът е метал, физически елемент.

Есрахаддон се усмихна, изглеждайки леко изненадан.

— Значи все пак си внимавала в уроците ми. Отлично. Права си, мечът е безполезен. Изписаната на острието му дума е тази, която разваля магията. Ако бъде забита в тялото на звяра, тя ще раздели елементите, които задържат съществуването му и ще развалят магията.

— Ако вие го бяхте взели, сега щяхме да имаме начин да се бием с чудовището.

— Е, поне ме спасихте, за което съм благодарна — напомни им Ариста.

— Рано е още за благодарности, то все още е навън — каза Ройс.

— Тъй, значи Тракия наема Ройс — за което все още не знам подробности — но също не разбирам и защо ти си тук, Есра — призна тя.

— За да открия наследника.

— Няма наследник — каза им тя. — Всички претенденти се провалиха, а останалите са мъртви. Чудовището разруши всичко.

— Не говоря за тази глупотевина. Имам предвид истинския Наследник на Новрон.

— Чакай малко — спря го Ройс. — Не дойдохме оттук.

— Ние — не, обаче аз го сторих.

Ройс се огледа.

— Не, в грешка си. Оставих те да водиш, а ти си нямаш и представа къде е изходът.

— Не ви отвеждам към изхода.

— Какво? — изуми се Ройс.

— Не излизаме — отвърна чародеят. — Отивам във Велънтрайн лайартрен и вие двамата ще дойдете с мен.

— Би било добре да обясниш защо — гласът на Ройс охладня с няколко градуса. — В противен случай си правиш прекалено произволни предположения.

— Ще обясня по пътя.

— Ще обясниш сега — каза Ройс. — Имам и други дейности, с които да се съобразявам.

— Не можеш да помогнеш на Ейдриън — каза магът. — Гиларабринът отдавна вече е стигнал в селото. Ейдриън е или мъртъв, или в безопасност. Нищо не може да промени това. Нему не можеш помогна, но можеш да помогнеш на мен. Прекарах почти два дни в опити да проникна във Велънтрайн лайартрен, но без теб не мога да вляза. Сетне би ми отнело дни, вероятно седмици, ако трябва да действам сам, но с помощта на Ариста можем да приключим тази нощ. Марибор е сметнал за нужно да ви доведе при мен точно в момента, когато най-силно се нуждая от вас.

— Велънтрайн лайартрен — измърмори Ройс. — Означава артистично видение на елфически, нали?

— Владееш малко елфически, браво, Ройс — каза Есрахаддон. — Трябва да изследваш по-задълбочено потеклото си.

— Потеклото си? — объркано каза Ариста. И двамата не й обърнаха внимание.

— Не можеш да си от полза на хората в селото, но можеш да ми помогнеш в довършването на това, заради което дойдох тук. За каквото ви доведох тук.

— Нуждаеш се от помощта ни, за да откриеш истинския Наследник?

— Разочарован съм, Ройс. Обикновено умът ти сече далеч по-бързо.

— Мислех, че го пазиш в тайна.

— Тъй беше, но обстоятелствата ме принудиха да променя мнението си. Сега престани да си толкова упорит и ела. Може би някой ден ще си припомняш тези мигове, мислейки как си променил света с простото слизане по тези стълби.

Крадецът продължаваше да се колебае.

— Мисли — каза Есрахаддон. — Какво би могъл да сториш за Ейдриън?

Ройс не отговори.

— Ако изтичаш по стълбите, стрелнеш се през тунела, преплуваш до гората и намериш смъртта си край селото, какво ще постигнеш с това? Дори и ако по чудо съумееш да стигнеш до Ейдриън преди да бъде убит, как ще му помогнеш? Ще стоиш там подгизнал и едва поемащ дъх. Нямаш меча. Не можеш да го нараниш. Не можеш да го сплашиш. Съмнявам се дори дали можеш да му отвлечеш вниманието, а даже и да го сториш, то ще е само за миг. Отидеш ли, с това ще докараш единствено смъртта си. Съдбата на Ейдриън не лежи в твоите ръце. Убеден си в правотата ми, иначе не би ме слушал все още. Сега престани да се инатиш.

Ройс въздъхна.

— Слава на боговете — рече магьосникът. — Да вървим.

— Почакай малко — спря ги Ариста. — Аз нямам ли право на глас?

Магът се извърна:

— Знаеш ли пътя за навън?

— Не — отвърна принцесата.

— Тогава нямаш — уведоми я чародеят. — Сега, ако обичате, нека побързаме. Достатъчно време бе пропиляно. Следвайте ме.

— Спомням си те по-мил — викна му Ариста.

— А аз вас: като по-чевръсти.

И отново бяха на път, отправяйки се по-дълбоко и по-дълбоко към центъра на кулата. Есрахаддон проговори отново:

— Повечето люде смятат, че тази кула била построена от елфите като защитно съоръжение във войните срещу Новрон. Както и двамата вероятно сте предположили, това не е истина. Цитаделата предхожда Новрон с хилядолетия. Други мислят, че е построена като укрепление срещу морските гоблини, прословутите Ба Ран Гхазел, ала това също е неистина. Общата грешка: мислят, че това е крепост. Това е резултат от човекоцентричния начин на мислене. Елфите са живеели далеч преди появата на хората или гоблините, може би дори преди джуджетата. В онези дни не са се нуждаели от укрепления. Дори не са имали и помисъл за война, тъй като Рогът на Гилиндора разрешавал всичките им конфликти. Не, това не е било някакво защитно съоръжение, охраняващо единствения брод при река Нидвалден, макар хилядолетия по-късно да била използвана и с такава служба. Първоначално тази цитадела била изградена като център за Изкуството.

— Има предвид магия — разясни Ариста.

— Знам.

— Елфическите майстори се събирали тук от цял свят, за да изучават и практикуват висше Изкуство. Ала това не е било просто училище. Самата сграда е огромен инструмент, подобно на огромна ковашка пещ, само дето в този случай тя функционира като фокусиращ елемент. Стените служат като източник на сила, а многобройните върхове са сходни с антените на скакалец или мустаците на котка. Те изследват света, чувствайки, усещайки, концентрирайки в това място самата същност на екзистенцията. Подобно на гигантски лост и опорна точка, служи на един-единствен артист да мултиплицира силата си почти до необозрими величини.

— Артистично видение… — каза Ройс. — Устройство, което ще ти позволи да откриеш наследника с магия?

— Уви, дори Авемпарта не притежава такава сила. Не мога да открия нещо, което никога не съм виждал и не съм запознат със съществуването му. Обаче мога да открия нещо, с което съм много добре запознат; нещо, което създадох със специфичната цел да потърся по-късно.

Преди деветстотин години, когато Джериш и аз решихме да се разделим, за да скрием Неврик, аз им изработих амулети. Те имаха двойно приложение: защитаваха ги от Изкуството, като по този начин никой не можеше да ги открие чрез ясновидство; а на мен позволяваха да ги открия, проследявайки известна само на мен сигнатура.

Естествено, двамата с Джериш смятахме, че ще е само въпрос на няколко години да съберем поддръжници и възстановим императора на трона. Но както всички знаем, нещата не протекоха по този начин. Мога само да се надявам, че Джериш е бил достатъчно мъдър да заръча на наследниците да пазят медальоните и да ги предават от поколение на поколение. Но може и да искам твърде много, тъй като кой би предположил, че ще живея толкова дълго?

Прекосиха друг тесен мост, издигнал се на притеснителна височина. Отгоре се развяваха пъстроцветни банери с избродирани портрети и огромни букви. Ариста забеляза Ройс да се взира в тях, мълчаливо произнасяйки думите, докато се опитваше да ги разчете. Прекосявайки моста, се изправиха пред висока богато украсена рамка, вдялана в камъка, но врата нямаше.

— Ройс, ще бъдеш ли така добър?

Споменатият пристъпи напред и като постави ръце на гладкия камък, натисна.

— Какво прави той? — запита Ариста.

Есрахаддон се обърна и погледна към Ройс.

Крадецът постоя неловко за миг, сетне каза:

— Авемпарта има магическа защита, която не допуска същества без елфическа кръв. Всяка тукашна ключалка действа на този принцип. Първоначално си мислехме, че само аз и Есра — понеже е бил поканен — можехме да влизаме. Но се оказа, че е нужно единствено елф да те покани. Есра откри точните думи и така можах да ви вкарам.

— И като стана дума за това… — Есрахаддон посочи каменната арка.

— Съжалявам — каза Ройс и с ясен глас добави: — Мелентанариа, ен венау рендин Есрахаддон, ен Ариста Есендън адона Меленгар — което Ариста си преведе като Пропусни магьосника Есрахаддон и Ариста Есендън, принцеса на Меленгар.

— Старият език? — попита Ариста.

— Да — Есрахаддон кимна. — Има много сходства между него и елфически.

— Чакайте — Ариста погледна към арката, която сега обграждаше отворена врата, — все още не разбирам как ти… — принцесата внезапно застина с отворена уста. — Но ти не изглеждаш…

— Аз съм мир.

— Какво?

— Мелез — обясни Есрахаддон, — човешка и елфическа кръв.

— Но ти никога…

— Не е нещо, с което да се хвалиш наляво-надясно — рече крадецът. — И ще съм благодарен, ако това си остане между нас.

— О… разбира се.

— Хайде. Ариста все още трябва да изиграе своята роля — каза Есрахаддон, докато влизаше.

Попаднаха в идеално кръгла стая. Беше като да се озовеш във вътрешността на гигантска топка. За разлика от останалите помещения в кулата и въпреки размера си, стаята не бе украсена. Представляваше просто огромна гладка стая, по чиито стени не се виждаха никакви пукнатини или сглобки. Спираловидно стълбище се издигаше от пода, отвеждайки до платформа в средата на залата.

— Спомняш ли си Плезиантичните формули, които ти преподавах, Ариста? — запита магьосникът, докато се изкачваха. Гласът му бе многократно отразен от стените.

— Ами… а…

— Да или не?

— Момент да помисля.

— Мисли по-бързо, сега не е времето за бавни умове.

— Да, спомням си. Ама си станал един сприхав…

— Ще се извинявам по-късно. Когато се изкачим, ти ще застанеш в центъра на платформата върху символа за връх. Ще започнеш и ще поддържаш Плезиантичната фраза. Започни със Събирателното заклинание. Шокът ще бъде по-силен от обикновено, защото това място усилва многократно мощта ти да натрупваш ресурси. Не се притеснявай, не спирай заклинанието и каквото и да правиш, недей да пищиш.

Ариста страхливо погледна назад към Ройс.

— Щом усетиш силата да се движи в тялото ти, започни Напева на напрежението. Същевременно трябва да започнеш да оформяш кристална матрица с пръстите си, като обърнеш особено внимание да я сгъваш навътре, а не навън.

— С издадени палци и пръсти към себе си, нали?

— Да — кимна раздразнен Есрахаддон. — Това са все основни неща, Ариста.

— Знам, знам… просто мина известно време. Бях заета да съм посланик на Меленгар, не ми остана време да упражнявам фокуси в кулата си.

— Значи лекомислено си си губила времето?

— Не — отвърна тя, раздразнена.

— След като завършиш матрицата — продължи магьосникът, — просто я задръж. Спомни си техниките за концентрация, на които те научих и се съсредоточи над стабилизирането на матрицата. Тогава аз ще се включа в мощностното ти поле и ще започна да търся. Щом го сторя, твърде вероятно е стаята да започне да прави невероятни неща. Изображения и видения ще се визуализират в различни части на стаята, може да чуеш дори звуци. Също не бива да се притесняваш. Те няма да са наистина тук, това ще са само екове от ума ми, докато търся амулетите.

— Това значи ли, че всички ще видим кой е истинският наследник? — запита Ройс, докато стигаха върха.

Есрахаддон кимна:

— Бих искал да е известно само на мен, но съдбата е решила да бъде инак. Когато открия вълшебния пулс на амулетите, ще се съсредоточа върху носителите им и те ще се появят като най-едрите изображения, тъй като ще се опитвам да определя не само кой ги носи, но и къде се намира.

Платформата бе покрита само с тънък слой прах и лесно можеха да видят масивните геометрични линии, които прорязваха пода като слънчеви лъчи и се срещаха в една точка в средата на стаята.

— И? — запита Ариста, докато заемаше позицията си в центъра.

— Амулетите бяха два. Един дадох на Неврик, който ще бъде наследническият и един на Джериш — телохранителски. Ако все още съществуват, ще мога да видя и двата. Никому не трябва да казвате за това, което предстои да видите. В противен случай ще поставите живота на наследника в неизмерима опасност и вероятно застрашите бъдещето на човечеството.

— Пустите им магьоснически драматизации — Ройс подбели очи. — Едно простичко моля, дръжте си устите затворени щеше да свърши работа.

Есрахаддон вдигна вежда, сетне се обърна към Ариста и каза:

— Започни.

Ариста се поколеба. Саули грешеше. Всички тези приказки за наследника и властта му да зароби човечеството бяха само сплашвания, за да я накарат да шпионира за тях. Твърденията му за демоничността на Есрахаддон сигурно бяха още лъжи. Определено беше потаен, но не и зъл. Бе спасил живота й тази нощ. Какво бе направил Саули? Колко дни преди смъртта на Брага бе знаел… и не бе предприел нищо? Прекалено много.

— Ариста? — настоя Есрахаддон.

Тя кимна, вдигна ръце и започна да плете заклинанието.