Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (28)

28

Лондонският адвокат се поклони много учтиво, когато Инид напусна кантората му, но тя изобщо не го забеляза. Беше изпаднала в шок. В ръцете си стискаше писмото на лейди Халифакс, написано три дни преди смъртта й, и подплатена с кадифе кутия, в която се намираше сребърната четка, с която всяка вечер решеше косите на старата дама.

Замаяна, Инид стигна до Хайд Парк. Ще седне на някоя пейка и ще прочете писмото на спокойствие. Тогава всичко ще й стане ясно и ще знае какво трябва да направи.

 

 

— Киернан! Киернан!

Следобедното слънце галеше голите рамене на Маклийн, който се трудеше в новата градина за билки и подправки. Той се опря на лопатата и изчака, докато пъшкащият Грейми се изправи пред него.

— Какво има?

— Тя се върна! — Грейми се хвана за сърцето и изохка. — Инид се върна в Касъл Маклийн и…

Маклийн захвърли лопатата и се затича към замъка.

— В момента преговаря с майка ти за ръката ти — извика подире му Грейми. — Мислех, че новината ще те зарадва.

Естествено, че се радваше. Даже много се радваше. На вратата го очакваше старата Доналдина.

— Влязоха в библиотеката в източното крило — уведоми го тя. — Мисис Маклийн изглеждаше толкова елегантна!

Елегантна ли? Как така Инид изглежда елегантна? Би трябвало да е отслабнала и нещастна — като него, защото се бе наложило да чака цял месец, докато дамата на сърцето му реши дали да се омъжи за него или не. Елегантна, значи! Би предпочел да е запотена и дори мръсна — така изглежда всяка почтена жена, която си е направила собствена градина с билки, а не като дама, отишла в Лондон да си накупи скъпи дрехи и да се наконти. Той изкачи стълбите на един дъх, влетя в кабинета на майка си — и видя Инид.

Наистина изглеждаше елегантна. Носеше пътнически костюм от тъмночервен сатен, скроен по най-новата мода, и подходяща шапка с перо, което подскачаше при всяко движение и изглеждаше ужасно глупаво. Искаше да отиде при нея и да я раздруса, но тя му се усмихна с такава нежност, че той спря изумен. Инид се усмихна и разбитото му сърце запя тържествена песен.

— Тъкмо говорехме за теб, синко. — Лейди Бес седеше зад писалището си, отрупано с документи, и въртеше перото между пръстите си. — Инид помоли за ръката ти и направи предложение.

Когато смисълът на гумите най-сетне проникна в съзнанието му, той зяпна майка си, която изглеждаше напълно сериозна и даже се мръщеше.

— Какво?

— Инид помоли за ръката ти и ми направи предложение — повтори лейди Бес. — Мисля, че казах истината, като й отговорих, че с радост ще се ожениш за нея…

— Да… — Жените бяха напълно луди.

— Инид ни предлага зестра.

— Зестра? — Той се обърна към Инид. — Проклятие, Инид, все ми е едно дали имаш зестра. Аз искам само теб.

Лейди Бес се покашля и го изгледа мрачно.

— Не ставай глупав. Хубаво е да получим зестра. Инид предложи две хиляди фунта, но според мен е редно да получим поне двайсет хиляди.

— Двайсет хиляди фунта? — Маклийн помисли, че ще полудее. — И откъде Инид ще вземе двайсет хиляди фунта? — Размаха ръце и повтори: — Кажи ми, откъде ще се вземат цели двайсет хиляди фунта? Инид е болногледачка!

— Предложих за теб цели две хиляди фунта — отговори обидено Инид.

Две хиляди фунта? Тази жена не беше наред!

— Да не би да си ограбила английската банка, момиче? — попита той и в гласа му имаше искрена тревога.

Инид положи ръката в изискана ръкавица върху облегалката на дивана.

— Не, разбира се, че не съм.

— Инид явно се е сдобила с пари — намеси се лейди Бес. — Предложи ни зестра и ние ще я приемем.

— Но ние нямаме нужда от зестра!

Инид май беше решила да си купи съпруг! И то него.

— Не ми казвай от какво имаме нужда и от какво — не. — Лейди Бес почука с перото по писалището си. — С двайсет хиляди фунта ще изкупим обратно земите, които бяхме принудени да продадем след петдесет и четвърта.

Инид високомерно вдигна рамене.

— Не бих могла да си позволя повече от три хиляди фунта.

Маклийн стоеше насред стаята и се взираше в Инид като отнесен. Това бяха първите думи, които чуваше от устата й след повече от месец раздяла — защо говореше за пари?

За разлика от него лейди Бес не намираше нищо необикновено в ситуацията.

— Киернан е господар на могъщ шотландски клан. Струва два пъти по двайсет хиляди.

Инид го огледа преценяващо. Замърсена поличка, запотени гърди, залепнала за челото коса… Погледът й беше толкова еротичен, че той се изчерви.

— Вземам го, защото е такъв, какъвто е, не заради клана.

— Да, права сте. Той е красиво момче. Зъбите му са здрави, не е боледуват скоро, само дето кожата му е осеяна с белези. Ще платите ли двайсет хиляди?

— Мамо!

Инид поклати глава.

— Четири.

— Петнайсет.

— Седем.

Маклийн беше готов да удари с юмрук по стената.

— Защо ми причинявате това?

Лейди Бес го погледна многозначително.

— Не пречи на пазарлъка, защото иначе Инид няма да се омъжи за теб.

Маклийн погледна жената, която обичаше. Както бе казала майка му, той беше водач на могъщ клан. Инид беше незаконно дете, отраснало в сиропиталище, и когато възвърна паметта си, обзет от дива ярост, той я нарече лъжкиня. Обвини я в алчност. Нарече я копеле и курва. Нарани я толкова дълбоко, че щеше да прекара остатъка от живота си в опити да поправи грешката си.

Сега тя явно беше намерила начин да донесе в брака си и нещо друго, освен себе си — щом е така, той ще й позволи.

Искаше само нея.

Но тя имаше нужда от своята гордост.

— Продължавайте — процеди той и се извърна настрана.

— Дванайсет хиляди фунта — рече майка му.

— Десет — отсече Инид.

Лейди Бес се изправи и кимна усмихнато.

— Разбрахме се.

Маклийн въздъхна облекчено.

Инид остана седнала.

— Десет хиляди фунта, платими през следващите десет години.

Усмивката на лейди Бес угасна и тя се отпусна отново на стола си.

Маклийн не издържа и се развика:

— По дяволите! Няма ли най-после да престанете? Докато приключите с преговорите, ще съм твърде стар, за да консумирам брака!

Лейди Бес с мъка сподави усмивката си.

— Чуй ме, синко, най-добре е да отидеш в стаята си и да се изкъпеш, докато ние приключим пазарлъка.

Търпение. Добре, ще се упражнява в търпение. Маклийн скръсти ръце под гърдите си и се облегна на една витрина.

— Бих ви предложил да побързате, защото имам намерение да остана, където съм.

Когато преговорите най-сетне завършиха, той беше изтощен до крайност. Лейди Бес и Инид се изправиха и си стиснаха ръцете. Лейди Бес кимна и бързо напусна помещението.

Маклийн се отблъсна от витрината.

— Доволна ли си сега?

Инид не изглеждаше особено щастлива. Стори му се по-скоро несигурна, сякаш не знаеше дали е добре дошла.

— А ти?

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да!

Той се усмихна тържествуващо, отиде при нея и я прегърна, без да го е грижа за скъпия пътнически костюм.

— Тогава съм щастлив. — Целуна я и когато свърши, тя вече не изглеждаше несигурна, а глупавата шапка беше паднала от главата й.

— Искам да ти покажа нещо. — Инид се отдели от него, седна на дивана и отвори чантата си. — Спомняш ли си, че лейди Халифакс ме е споменала в завещанието си?

— Разбира се, че си спомням. — Той започна да разбира.

Инид му показа писмото, написано от трепереща старческа ръка.

— Тук пише какво ми е оставила.

Маклийн грабна писмото от ръцете й и го хвърли на дивана. Прегърна я отново и помоли:

— Разкажи ми какво пише в писмото.

Тя не се възпротиви. Даже се притисна към него, сякаш много харесваше полуголи и мръсни мъже.

— Лейди Халифакс пише, че много ме е обичала. Възхищавала се е на силния ми дух. Затова ми завещава пет хиляди фунта и ме заклина да държа наследството в тайна от Стивън и да го пазя за времето, когато ще мога да изпълня най-съкровеното си желание. Узнах за наследството, след като напуснах Касъл Маклийн. Стивън вече го нямаше и аз се запитах кое е най-съкровеното ми желание. Някога исках да си имам земя и да садя билки, но тази мечта изведнъж ми се стори сива и скучна. Запитах се къде искам да отида и какво искам да правя, след като вече имам достатъчно пари, за да живея добре. Дълго се чудих и реших да си купя дом. Но къде? Семейство? То не се купува. Приятели? Сега съм богата жена, а те все още трябва да работят, за да се издържат. Две седмици обикалях Лондон и търсех истината във всеки парк и във всяка градина.

— Защо се върна при мен?

— Прочетох отново писмото на лейди Халифакс. Тя е написала, че трябва да изпълня най-съкровеното си желание. Тогава разбрах, че моето най-съкровено желание не може да бъде изпълнено в Лондон. Трябваше да погледна навътре в себе си.

— И какво видя в сърцето си?

Тя вдигна глава към него и взе лицето му между двете си ръце.

— Теб. Само теб. Нищо друго, никой друг. Искам само теб.

Той сложи ръце върху нейните.

— Ако не беше дошла скоро…

— Щеше ли да тръгнеш да ме търсиш?

— Да. И щях да те принудя да се омъжиш за мен още в Лондон, а после щяхме отново да си кажем „да“ пред стария свещеник в параклиса.

Инид се засмя щастливо.

— Питах се дали ще дойдеш. Постоянно се стрясках, защото си въобразявах, че съм те видяла на улицата.

Той поднесе ръката й към устата си и целуна меката длан. Вкус на жена. На неговата жена.

— Има нещо, което не разбирам.

— И какво е то? — попита Инид, затворила очи, за да се наслади на милувката му.

— Каза, че си наследила пет хиляди фунта.

Тя отвори широко очи и се усмихна невинно.

— Защо тогава обеща зестра от десет хиляди фунта?

— Платими през следващите десет години.

— Ти си една изпечена лъжкиня!

— По-скоро съм алчна за пари.

— Което си личи по това, че инвестираш цялото си богатство в мен.

— Добра инвестиция, защото ти ще дадеш своя дял и ще създадем семейство. Всяко от децата ни ще бъде частично плащане.

— Моята жена е една сладка измамница. — Маклийн се засмя тихо, преви я назад и я целуна с цялата насъбрала се в сърцето му страст. — Красива, похотлива, способна измамница, която прави всичко, за да ме има.

— Всичко — пошепна до устата му тя. — Готова съм на всичко, за да те имам.

Той погледна в сияещите сини очи и повтори клетвата, която беше дал през един далечен ден в планините: — Аз съм кръвта във вените ти, мозъкът в костите ти. Никога вече няма да отидеш някъде, без да знаеш, че аз съм в теб, че те закрилям, че живея с теб. Аз съм част от теб. Ти си част от мен. Ние сме вечни.

— Вечни — повтори Инид и го прегърна с любов.