Серия
Гувернантките (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost in Your Arms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 90 гласа)
Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Кристина Дод. Загубена в твоите обятия

ИК „Ирис“, София, 2010

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 978-954-455-064-8


1.

— Моля ви се, мисис Маклийн, разкажете ни за вашата сватба!

Инид огледа сияещите от щастие женски лица насреща си и с мъка преглътна парчето сладкиш. Червенобузото русо момиче, заради което се бяха събрали в този салон, сияеше повече от всички. Само след две седмици момичето щеше да застане пред олтара редом с новия портиер на лейди Халифакс — нагиздена, щастлива булка. Инид пое въздух и попита с привидно спокойствие:

— Моята сватба? За бога, кой би искал да чуе каква е била моята сватба?

— Ние! — отговориха в многогласен хор прислужничките на лейди Халифакс, отговарящи за първия и втория етаж. Подкрепиха ги жените от кухнята — и техните глави бяха пълни със сладки мечти за голямата любов.

Със зрелите си двайсет и шест години Инид се чувстваше поне десет години по-възрастна от тях… а сарказмът я правеше едва ли не старица.

— И вашата сватба ли беше толкова прекрасна, каквато ще бъде моята? — Кай притисна ръце към гърдите си. В косите й бяха втъкнати цветя, дебелите плитки бяха обвити в панделки. Заобиколено от сватбените си подаръци, момичето сияеше от любов.

Инид отчаяно се опита да смени темата на разговора.

— Твоята сватба ще е най-прекрасната на света. Дантелата, която ти донесох по поръка на лейди Халифакс, ще се превърне във възхитителна яка на булчинската ти рокля.

— Да, разбира се. — Кай помилва машинално парчето дантела, донесено от Инид. — Лейди Халифакс е добра господарка. Моля ви да й предадете благодарността ми. И по вашата рокля ли имаше дантели, мисис Маклийн?

Проблемът е, че в очите на момичетата съм загадъчна личност, реши Инид. О, не наистина, разбира се. Инид живееше вече три години като компаньонка и болногледачка на лейди Халифакс в просторния лондонски дом. Отначало не правеше почти нищо, освен да подава бастуна на господарката и да се грижи за носните й кърпички. После разбра, че възрастната дама страда от подагра. Болките се засилваха и лейди Халифакс почти престана да излиза от стаята си. Инид стана нейно ухо и око. Съобщаваше на дамата какво се върши в къщата и предаваше нарежданията й на слугите. Почти не разговаряше с персонала на лични теми и никой, наистина никой не знаеше какво е миналото й.

Беше убедена, че в къщата се носят какви ли не слухове по неин адрес. Акцентът й на дама от заможните класи, образованието и маниерите й правеха съвсем естествено предположението, че тя е застигната от нещастието лейди, принудена да си изкарва прехраната с работа. Инид не правеше нищо, за да разсее тези предположения.

Днес момичетата бяха успели да я хванат в капана: натъпкаха я с чай и сладкиши, с нереални очаквания и възбудена фантазия.

— Моля ви, мисис Маклийн! — извика Сара, която отговаряше за поддържането на големия салон.

— Много ви моля! — Шърли, едва петнайсетгодишна, дошла наскоро от село, запляска с ръце и бутна чинията си на пода.

Всички наскачаха. Инид махна заповеднически, за да сложи край на уплашените писъци, и помогна на момичето да почисти.

— Всичко е наред, миличка. Погледни, на килима не остана петно. — За да отклони вниманието на просълзената Шърли, тя се примири с неизбежното. — Хайде, престани да плачеш, за да мога да разкажа за сватбата си.

Шърли се изсекна шумно.

— Добре.

— Разказвайте — подкани я възбудено Кай.

Инид съзнаваше, че не би могла да каже истината на момичетата — значи трябваше да ги излъже.

— Сигурно сте се омъжили в голяма църква? — Арделия — едро момиче с буйна кестенява коса, приятно закръглено, събра последните трохички от масата.

Инид остави виличката в чинийката, сложи линийката на масичката до стола си и реши, че щом ще разказва лъжлива история, най-добре да лъже както трябва.

— Венчах се в катедрала. Самият епископ извърши венчавката.

— В катедрала? — очите на Сара се разшириха от смайване.

— В едно прекрасно слънчево юнско утро. Букетът ми беше от нежнорозови рози. Присъстваха всичките ми приятели.

— Сигурно бяхте в бяло като кралица Виктория? — Арделия трепереше от вълнение.

— Не, не бях.

Момичетата замърмориха разочаровано.

— Нейно величество още не се беше омъжила и бялото не беше излязло на мода. Носех светлосиня бархетна рокля, от най-финия бархет… — да, само дето я беше обръщала вече два пъти — … с прекрасна широка пола, черни копринени ръкавици… — взети назаем от жената на викария — … и синя кадифена шапка с черна воалетка. — Последното поне беше вярно. Стивън бе набавил шапката бог знае откъде, надали с легални средства. Заразена от собствения си ентусиазъм, Инид добави: — А черните ми кожени ботушки бяха така излъскани, че непрекъснато се оглеждах в тях.

— Сигурно сте изглеждали прекрасно с вашата черна коса и страхотните сини очи, мисис Маклийн — въздъхна Глория — доста невзрачно момиче, което я обожаваше. — А как бяхте сресали косата си?

Инид попипа стегнатия в мрежичка кок на тила си.

— Косата ми е дяволски буйна. Никога не мога да я прибера както трябва.

— Нима нямахте камериерка да ви направи прическата? — Очите на Арделия се разшириха от невинно учудване.

Решена да разиграе пред момичетата истинска драма, Инид отговори:

— Нямах камериерка.

Момичетата си размениха съчувствени погледи.

— Семейството ми страдаше от лишения… — Инид попи с кърпичка несъществуваща сълза от ъгълчето на окото си. По дяволите, момичетата буквално попиваха всяка дума!

— О! — Сара обичаше драматичните истории повече от всички други и веднага се сети как ще свърши историята.

— Семейството ви е изгубило всичките си пари, но се е появил Стивън и ви е спасил!

Глупаво момиче! Като че ли любовта може да бъде спасителка! Ако искаше да им отвори очите, Инид щеше да каже истината и да им отнеме розовите илюзии. Обаче знаеше, че няма да й повярват. Младите хора не вярват на старите. Някога и тя беше като тях.

— Косата ви и сега изглежда много добре, мисис Маклийн — отсъди Шърли.

— Благодаря ти, мила.

Арделия се наведе през масата със святкащи очи.

— Баща ви ли ви заведе при жениха?

— Не, за съжаление. Татко вече не беше между живите. — Отървахме се от него! — Но аз исках само Стивън.

— И какъв беше съпругът ви? Сигурно висок, строен… истински джентълмен? — Дена въздъхна и огромният й бюст се развълнува.

— Имаше фина бледа кожа, а косата му беше златноруса и така блестеше, че даже слънцето му завиждаше. — Инид се взираше през прозореца, без да вижда прекрасните летни цветя в градината на лейди Халифакс, и се опитваше да си спомни как е изглеждал Стивън Маклийн в онзи ден преди девет години. В спомена й се появи образ, лишен от блясъка на миналото. Не би могла да го опише на момичета, вярващи в съществуването на вечна любов. — Очите му… никога няма да забравя цветя на очите му. — Това поне беше вярно. — Очите му бяха наситенозелени, почти като бурно море, и пронизани от златни жилчици като от слънчеви лъчи.

— Морскозелени светкавици — промълви замечтано Арделия.

— Красотата не го правеше суетен. — Стивън беше най-суетният мъж, когото Инид някога беше срещала, но в тази приказка трябваше да е принц. — Винаги казваше, че мъж със стърчащи уши като неговите — тя вдигна ръце към собствените си уши — никога не може да бъде красив. И избухваше в смях. Но у него имаше нещо вълнуващо, нещо безумно, което никога не го напусна.

— Наистина ли е бил авантюрист? — Шърли едва си поемаше дъх от вълнение.

— Да, за съжаление! Беше син на благородно семейство, изгонен от жаден за печалба братовчед, и кръстосваше пътищата на Англия, за да помага на старците и да въздава справедливост на бедните.

— Като Робин Худ… — пошепна Сара.

— Точно така. — Инид започваше да вярва в историята си.

— И той ли ви завладя с щурм, както постъпи Роджър с мен? — попита Кай и се изчерви.

— Да, така направи. Видя ме и веднага заяви, че аз съм жената, която е търсил. — За съжаление това отговаряше на истината. Само дето тя не бе разбрала какви са истинските причини. — Още същия ден ми направи предложение, но аз исках да проявя здрав разум и му обещах, че ще дам отговора си след две седмици. — Инид се изсмя на младежката си самонадеяност. — Едва бях навършила седемнайсет години. Две седмици бяха дълъг период.

— И аз съм на седемнайсет — извика Кай — и имам чувството, че ще мине цяла вечност, докато се омъжа за моя Роджър.

— Времето ще мине бързо — увери я Инид.

Кай направи гримаса.

— Говорите като майка ми, мисис Маклийн.

Сапуненият мехур се пуква и Инид се почувства нещастна и жалка. Тя беше само на двайсет и шест години, а това дете твърдеше, че приличала на майка му! Как толкова бързо беше стигнала от младежкото лекомислие до мъдростта на старите? Как би могла да изглежда като майка, след като никога не беше държала в ръцете си бебе… и това никога нямаше да се случи — заради Стивън.

Досега не си беше разрешавала да мисли за положението си, а сега седеше тук и гледаше мрачно няколко бъбрещи момичета, които лека-полека се осъзнаха, насядаха по местата си и смутено сведоха погледи.

— Добре ли сте, мисис Маклийн? — попита колебливо Кай.

Инид стана и отиде до прозореца, за да скрие лицето си.

— Потънах в спомени. Извинявайте. — Това беше вярно — и много лошо.

Сара сложи край на кратката, изпълнена със страх тишина.

— Мисис Маклийн, ще позволите ли да попитам какво се случи със съпруга ви?

Инид се поколеба. Все някак трябваше да завърши историята. Най-сетне заговори, без да извърне лице:

— Един ден Стивън възседна коня си и замина. А после… после…

— Да не би да е спасил още някоя бедна лейди?

— Штт! — изсъска ядно Кай и смушка сърдито Арделия.

— Отгатна! — Инид се усмихна безрадостно. — А аз го изгубих завинаги.

Дена закима многозначително към Шърли.

— Казвах ти аз — тя е една от трагичните героини, които така много харесваш.

Лъжите ще ме отведат в ада, каза си за пореден път Инид. Знаеше го, но не устоя и разигра последна драматична сцена, в която обяснението до голяма степен отговаряше на истината.

— Не минава ден, в който да не мисля за него, не минава нощ, в която да не копнея да видя отново лицето му… поне за миг. — Обърна се към момичетата, зае театрална поза и се вкопчи с две ръце в златните ресни на завесата. — Бих дала всичко на света, за да го видя още веднъж.

Момичетата й отговориха с многогласна въздишка.

В този миг от вратата долетя треперещият глас на лейди Халифакс:

— Инид, скъпа моя, при мен току-що се яви някой си мистър Кинман, готов да изпълни най-съкровеното ви желание.

Хванаха я! Лейди Халифакс, жената, заслужила най-искреното й възхищение, я залови насред лъжливо театрално представление!

Към ада явно не води само един път, каза си ядно Инид и моментално изостави афектираната поза. Лейди Халифакс, измъчвана от болки, прикована към инвалидния стол, я наблюдаваше угрижено. В погледа й се четеше тъга.

Зад нея стоеше непознат мъж в елегантен костюм от кафяв туид. Лицето му на увенчан с медал боксьор имаше тържествен израз.

Инид изпита страх. Какво бе казала лейди Халифакс? „Най-съкровеното ви желание…“

Момичетата си зашепнаха тревожно.

Инид направи бърз реверанс и попита:

— Какво имате да ми съобщите, мадам?

— Мистър Кинман? — Лейди Халифакс махна на джентълмена. — Бихте ли обяснили ситуацията на мисис Маклийн?

— Разбира се. — Мистър Кинман излезе напред и се поклони, въртейки в ръце кафявата мека шапка. — Намерихме съпруга ви, мисис Маклийн. Жив е.

 

 

Облечена в строг, тъмен пътнически костюм, Инид остави куфара си пред вратата на господарската спалня. Почука тихо и влезе в затъмненото помещение. Новата болногледачка стана от стола до леглото и пристъпи към нея.

— Лейди Халифакс почива — съобщи тихо тя, — но ми заяви, че няма да заспи, преди да се е сбогувала с вас.

Потупа я съчувствено по рамото, излезе от спалнята и внимателно затвори вратата.

Инид изчака очите й да привикнат към полумрака, вдишвайки за последен път добре познатия дъх на лавандула, сироп за кашлица, старо тяло и неподвластен на болките кураж. После се плъзна с тихо шумолящи поли към леглото на болната.

Лейди Халифакс лежеше по гръб, завита до брадичката. Костеливите й пръсти бяха вкопчени във възглавницата.

— Вие имате съпруг, Инид? Защо не сте ми казали?

Веднага с пръст в раната — на лейди Халифакс можеше да се разчита.

Инид грижливо намести една възглавница под мършавите рамене, за да облекчи дишането на господарката си.

— Проваленият брак не е нещо, с което човек би могъл да се похвали, а жена, не успяла да задържи съпруга си, буди съжаление… и много по-често презрение.

— Съжаление? Аз да ви съжалявам? — Лейди Халифакс се изсмя и веднага се закашля. Мина доста време, докато успее да изрече мисълта си докрай. — Вие сте го преживели и се развивате добре. Не виждам за какво да ви съжалявам.

Инид започна да подрежда нещата по нощното шкафче, опитвайки се да подреди и мислите си. Знаеше, че повечето жени на нейно място се носят по течението, докато тя бе изплувала. Разбира се, бе изгубила много от онова момиче, което беше някога. Беше станала цинична. Саркастична. Не си позволяваше да се поддаде на меката страна на същността си… по-точно казано, вече не знаеше дали е останало нещо от тази мека страна.

О, разбира се, че я имаше. Доказателството лежеше точно пред нея. Част от сърцето й принадлежеше на мършавата, остроумна и почти винаги в лошо настроение лейди Халифакс.

— Не искам да ви оставя, милейди — проговори задавено Инид.

— Трябва, мила моя. — Лейди Халифакс с мъка вдигна ръка и я помилва по бузата. — Каквото и да ви е причинил онзи Стивън, той е ваш съпруг.

По време на болезнения разговор в библиотеката на лейди Халифакс мистър Кинман бе съобщил на Инид, че са го изпратили да я вземе, и бегло бе споменал, че съпругът й е ранен. Когато Инид поиска да узнае повече, той само махна с ръка. Очевидно беше убеден, че тя моментално ще тръгне с него — нали задължението на всяка съпруга е да се грижи за мъжа си. Очевидно лейди Халифакс споделяше този възглед.

— Редно е да отидете при вашия Стивън. Той има нужда от обичта и грижите ви.

— Обич? — В гласа на Инид прозвуча горчива ирония.

— Сигурна съм, че сте била влюбена в него, когато сте се оженили.

— Бях заслепена. Той се погрижи бързо да ми отвори очите. Нищо не вреди на любовта повече от това да чуваш как мъжът ти хленчи, че светът е лош към него и нищо от онова, което го е сполетяло, не е по негова вина, а е просто лош късмет — главата на клана Маклийн не може да го понася. — Без да забележи, Инид бе заговорила на шотландски диалект. — За бога, той е Маклийн и не кой да е Маклийн, а от остров Мул.

Лейди Халифакс зяпна смаяно и се надигна на лакти.

— Значи вие… значи вие сте омъжена за един от онези Маклийн? Познавам ги. Някога редовно ходех на лов в Шотландия.

Инид я зави грижливо.

— Наистина ли са толкова впечатляващи и горди, както твърдеше Стивън?

— О, повече от горди. Оцелели са, защото са се споразумели с английските господари, но щом се изправят лице в лице с някой англичанин, правят физиономия, сякаш са им сервирали дървеници в бита сметана. Готова съм да се обзаложа, че бракът ви е разсърдил господаря на клана.

— Точно така. Той ми изпрати обидно писмо, в което ме уверяваше, че алчно сираче като мен няма никакви изгледи да се докопа до богатството на клана Маклийн. — Инид стисна ръце в юмруци. Никога нямаше да забрави оскърблението. — Сякаш много държах да принадлежа към това семейство…

— Аз пък си мислех, че всяко сираче мечтае да си има семейство.

Лейди Халифакс, естествено, беше права. Инид бе мечтала да се срещне с майката на Стивън, с леля му, с братовчедите и братовчедките му. Беше мечтала да живее в Касъл Маклийн. Фактът, че кланът живее на тази земя от незапомнени столетия и че тя вече е част от традицията, я окриляше. Но сега стисна устни и не каза нищо за мечтите си. Лейди Халифакс неспокойно местеше глава върху възглавниците.

— Новата болногледачка не разбира нищо. Вие знаете, че ми е неприятно да лежа с фуркети в косата. Моля ви, махнете ги.

Инид изпълни нареждането. Разреса сивите къдрици с четка и ги сплете на плитка.

Лейди Халифакс въздъхна облекчено и се отпусна назад.

— Вие работите добре, Инид. Не миришете лошо като момичето, което имах преди вас, и не ме уморявате с глупави оплаквания.

От устата на лейди Халифакс тези думи бяха истинска похвала.

— Освен това сте пестелива. Не си харчите парите за глупости. Обличате се скромно и не носите накити. — Лейди Халифакс я огледа внимателно, сякаш я виждаше за първи път. — За какво пестите?

Инид я погледна несигурно и си каза: Защо не?

— Искам да си купя земя…

— Земя? Искате да кажете… имение? Искате съпруг земевладелец? — Лейди Халифакс възкликна невярващо. — Вие сте умна жена, но вече не сте млада… и не сте първа красавица.

— Не ме разбрахте. За какво са ми двама съпрузи? Искам земя. Един-два декара, не повече. Долина, хълмове, река… Добра почва и много слънце.

— И какво ще правите с вашата земя?

— Понякога ще ходя на гости на съседите. В неделя ще посещавам старата селска църква и ще слушам проповедите на викария. Ще произвеждам мехлеми. Тинктури. Ще ги продавам и вече няма да работя за чужди хора. Ще имам дом.

По гърба на Инид пробягаха суеверни тръпки. За първи път изказваше на глас съкровеното си желание. Дали тези думи щяха да й навлекат гнева на фуриите, дали щяха да тръгнат да я преследват? Не. Те вече я бяха намерили. Предстоеше й да види Стивън.

— По-умно би било да се омъжите за богаташ — промърмори лейди Халифакс.

— Вече съм омъжена — напомни й Инид. Не желаеше смъртта на Маклийн — огорчението и ожесточението й не стигаха чак дотам, — но си мечтаеше един ден да е напълно свободна. — Ако овдовея, не виждам причини да встъпя в повторен брак.

— Днешните млади момичета не знаят що е приличие. — Лейди Халифакс се намръщи, сякаш бе яла лимон, и лицето й се набръчка още повече. — Ще произвеждате мехлеми… ама че глупост! Планът ви е безумен.

— Изобщо не е глупав. Ще бъда господарка на собствената си съдба. — Инид говореше с нарастваща жар, въпреки че сърцето й бе свито от болка. — Боя се, че по-скоро ще обеднея, защото Стивън със сигурност ще ми остави дългове.

— Напразно се тревожите. Небето ще ви възнагради, защото постъпвате правилно. Ако не на този свят, то поне на онзи.

Инид вече беше чувала тези думи от жените, работещи в благотворителни организации: те винаги настояваха, че тя трябва да се примири със съдбата си. И тогава, и сега отхвърляше категорично подобна перспектива.

— Аз може да съм бедна, грешна твар, която копнее за небето, но не веднага и не чрез смърт.

Лейди Халифкс помилва ръката й.

— Обещавам ви, че това няма да се случи. Ще си получите парчето земя.

Инид се видя да обикаля градината с ножица в едната ръка и кошница в другата.

— Да, ще си го получа. Надявам се само, че Маклийн…

— Не се притеснявайте още отсега. — Лейди Халифакс явно беше неспокойна. — Много скоро ще откриете истината.

Инид видя сенките под очите на старата дама и приглади завивката в безплоден опит да създаде облекчение чрез ред.

— Не ми се иска да напусна Халифакс Хаус, милейди…

Гласът й затрепери. Тя обичаше не само тази къща, а и господарката й.

— Знам, но трябва. — Лейди Халифакс не търпеше съжаление — нито към Инид, нито към себе си.

Многото нощи, които бяха прекарали заедно, и изпълнените с болка дни бяха сближили двете жени. Инид съзнаваше, че лейди Халифакс няма да живее още дълго и надали ще я види отново. И двете знаеха, че това е може би последният им разговор. Това беше адът, от който Инид се боеше. Болката от раздялата. Мъката, която я очакваше. Нежеланите задължения към бившия й съпруг.

Инид примигна, за да прогони сълзите в очите си. Лейди Халифакс нямаше да й благодари за тази проява на чувства.

— Оставям ви това бурканче с мехлем от розмарин. Кажете на новата болногледачка всяка вечер да ви разтрива гърба. Напомняйте й, че е много важно да ви обръща ту на едната, ту на другата страна. — Инид целуна сухата, сбръчкана ръка. — Бог да ви дари с мир, милейди.

— Не така сълзливо и сантиментално, Маклийн! Не ви отива. — Лейди Халифакс извърна глава, но Инид вече беше видяла сенките под очите й.