Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (18)

18.

— Хайде, слизай, момиче! — Маклийн свали Инид от каручката и се намръщи недоволно — бе усетил ребрата й под пътническия костюм. От дванайсет дни бяха на път и Инид губеше застрашително много от теглото си. Макар че все още беше красива жена. Наистина красива, с тези великолепни гърди и фините черти на лицето, да не говорим за буйната тъмна коса… Вече му беше много трудно да се държи прилично.

Той нарами едната чанта, подаде другата на Инид и се сбогува сърдечно със селянина.

Как му се искаше да притиска Инид в обятията си, да слуша стоновете й — като през онази единствена нощ във вилата в Съфък. Искаше да я учи на нови удоволствия и да я целува, докато и двамата останат без дъх и закопнеят за удовлетворение. Искаше толкова много, а трябваше да се задоволи да я държи в прегръдките си, докато тя спеше.

Щом стигнат до дома му, нещата ще се променят. А може и по-рано, ако намери сгоден случай. Хвана ръката й и попита бодро:

— Продължаваме ли?

Инид огледа недоверчиво пустото шотландско плато: голи склонове, възвишения, обрасли с ерика и калуна, жалка горичка от борчета и две бразди вместо път.

— Още е обед — отговори тя и погледна с копнеж след отдалечаващата се каручка. — След това комфортно пътуване би трябвало да ходим до среднощ.

— Добра идея.

Тя все още съумяваше да се шегува, но той беше дълбоко загрижен за нея. Иронията й отдавна не беше онази, на която бе свикнал. Тя бе свила платната. Точно затова преди четири дни бе излязъл от гората, за да потърси път. За съжаление онова, което според обитателите на шотландските планини беше цивилизовано, изглеждаше твърде сурово и примитивно в очите на жена, израснала в Англия. Няколко колиби край езеро се наричаха град, а между тях се срещаха само отделни имоти, и то на голямо разстояние един от друг. Първия ден плати на един тип, за да се повозят на пейката за лакеите във вехтата му карета, изработена в английски стил. Докато падне здрач, изминаха много мили. Втория ден пътуваха в кола със сено и спаха почти цял ден. Снощи спряха в малка селска къща, заобиколена от обработени ниви. Имаше даже и градинка. Маклийн склони селянина да ги пусне в плевнята и купи от жена му две чинии с овчарски пай и две стомнички ейл. Инид яде, сякаш никога не е опитвала нещо толкова вкусно, а после спа като мъртва — за първи път от много дни имаше покрив над главата си. Днес селянинът бе тръгнал на пазар и ги качи в каручката си.

Наближаваха западния бряг и морето. Маклийн го усещаше с цялото си тяло. Вятърът се променяше. Освен това откри сравнително добра пътека вляво от пътя. Овчарска пътека като повечето в тази част на страната, но тя му беше позната. И пътеката, и хълма, към който водеше… или не. Може би просто предполагаше, че тя ще ги отведе, където трябва.

Ще познае ли онова, което ги очаква от другата страна на хълма?

Напусна пътя и решително влезе в гората отляво. Инид не се помръдна. Той се обърна към нея.

— Хайде, идвай!

— Не ми викай, сякаш съм куче!

Маклийн се намръщи. Тя беше на път да му направи типично женска сцена.

Вместо това Инид помоли отчаяно:

— Хайде да пренощуваме някъде, където има огън и можем да се изкъпем. Досега не сме срещнали нито един подозрителен човек!

Той се върна при нея, взе ръката й и погледна дълбоко в сините очи, полускрити под дълги черни ресници.

— Права си, не сме видели нито една подозрителна личност. Сигурен съм, че съм успял да ги заблудя — които и да са преследвачите ни. Но нямам доверие на никого, който е от Съфък. Нямам доверие на никой непознат. Не мога да съм сигурен, че не ме познава и не се стреми да пролее кръвта ми. Една нощ в крайпътен хан може да ни струва живота.

Тя явно нямаше желание да бъде разумна. Издаде напред долната си устна и той видя, че тя трепери. Отведе я в горичката и зададе разумен въпрос:

— С какво ще платим нощувката?

— Нали каза, че носиш пари!

Засилващото се чувство, че познава местността, отклони вниманието му.

— Парите ни намаляха застрашително и е по-добре да ги запазим за спешен случай — отговори разсеяно той.

— Аз воня. Нима това не е спешен случай?

— Нищо не усещам — увери я той и излезе от горичката. Бързо се увери, че никой не ги наблюдава, и я подгони през полето.

— Защото и ти самият вониш — прозвуча киселият отговор.

Той я огледа като прецизна камериерка и се намръщи.

Пелерината й беше покрита чак до коленете със засъхнала кал. Почивката под една преобърната каруца бе смачкала шапката й до неузнаваемост. Всяка сутрин миеше лицето си, но когато спираха, падаше на земята и сега по бузите й имаше мръсни белези. Сините й очи сияеха, цветът на лицето й беше здрав, преживяното напрежение я бе направило по-силна и дори по-красива, но куражът я бе напуснал. Вече вярваше, че ходенето няма да има край.

Подобно убеждение лесно можеше да я накара да забрави собствената си сигурност. Той не можеше да го допусне.

Инид въздъхна драматично и посочи зад себе си.

— Ханът е в тази посока.

Маклийн се огледа. Познаваше това място. Не знаеше откъде, но разпозна скалистата местност; стръмният склон, вятъра в лицето си, падината от другия край и следващия хълм, който трябваше да изкачат.

Ако имаше право… ако споменът му беше верен, много скоро щеше да й осигури баня. Баня, меко легло и любящ съпруг — макар че тя надали го желаеше.

— Ще те отведа на място, което е много по-добро от крайпътен хан — обеща той.

Тя му вярваше за всичко, отнасящо се до пътя, но не и за любовта между двамата. Е, не го казваше, но той помнеше много добре безумното й избухване първия ден.

Аз не съм твоя съпруга! Да говори каквото си ще. Той беше твърдо решен да й покаже, че двамата са женени и ще останат съпруг и съпруга. При първия удобен случай ще посвети цялото си внимание на Инид. Той сам ще се погрижи да осигури такъв случай и непременно ще открие защо тя е толкова сдържана. Защо отказва да му говори за общото им минало и защо изглежда като зайче в капан, когато той й говори за бъдещето.

Напредваше бързо, предпазлив както винаги, и докато вървеше, играеше сам със себе си. От другата страна на това възвишение ще види отляво водопад. Стар каменен зид отляво на пътеката ще ги съпътства до следващия хълм. А долу, в долината, ще видят зелените вълни на овощна градина.

Всеки път се оказваше прав. Наближаваха. Усещаше го с цялото си тяло. Скоро ще се събере със семейството си и тогава… тогава ще стане отново цялостна личност, ще си спомни, ще бъде с майка си и сестра си… ще разбере кои са враговете му и ще ги обезвреди.

— Виж там. — Застанал на билото на възвишението, той посочи напред. — Погледни! — Инид вдигна периферията на шапката си. — Там има падина. Много по-красива, отколкото изглежда.

Тя беше толкова изтощена, че изобщо не го попита откъде знае. Той тръгна по пътеката, като я придържаше грижливо.

Стигнаха до друга, още по-тясна пътека, едва забележима следа в тревата. Преминаха през група скали, образуващи нещо като естествена порта, и изведнъж се озоваха в малка, затоплена от слънцето, заобиколена от хълмове падина.

Идвал съм тук като момче, спомни си Маклийн. За да… за да посетя някого. Една старица…

Все още не можеше да види лицето й.

Точно така. В тази падина живееше самотна жена. Имаше колиба, една крава и няколко кокошки. Грижеше се за малка овощна градина, защитена от зимните бури, отглеждаше ябълки и сливи, имаше и няколко лехи със зеленчуци. Най-добрият спанак, който някога беше ял.

Сега жената я нямаше. Нямаше ги и животните. Навсякъде беше пусто. Капаците на прозорците бяха затворени, вратата бе зарезена отвън, от комина на каменната къщичка не излизаше дим. Въпреки това той имаше чувството, че е на сигурно място.

Боже, наистина си спомняше! Внезапно изпита страх. Какво ли ще каже Инид за това място? Все пак тя бе живяла в лондонския дом на една лейди, а и вилата в Блайт Хол беше много по-голяма и по-луксозна от тази… барака.

Ала Инид въздъхна блажено.

— Прекрасно е…

— Вече не си взискателна както по-рано.

— Не си прав. Това място е… бих го нарекла късче съвършенство. Толкова е… уютно. — Тя вдигна лице към слънцето. — Топло е и мирише на ябълки. Чувам как вятърът свири по хълмовете, но явно не може да стигне дотук.

Той я гледаше запленен. Отново осъзна колко много се е променил животът му. Инид беше крехка и явно не бе свикнала на физическо напрежение, но беше упорита и издръжлива като шотландка. Вървеше след него и се оплакваше, спускаше се по кални пътеки и се оплакваше, скриваше се в някоя дупка в земята, оставаше там два часа и не казваше нито дума.

Той можеше да разчита на нея. За всичко. И още: той я обожаваше.

— Защо си ме зяпнал така? Почерняла съм от слънцето, нали?

По дяволите жените и вечната им женска несигурност!

— Имаш няколко възхитителни лунички. Ела, още не си видяла най-доброто.

Той я поведе по пътеката, която се виеше към скалите. Чула шум на вода, Инид го изгледа въпросително. Много скоро намериха малкия, издялан от човешка ръка басейн, достатъчно голям, за да седне човек. Старата жена го използваше за миене на съдове. От скалата течеше бистра вода, събираше се в малкия басейн, изтичаше от другата страна и се губеше зад един завой. Маклийн изпита гордост — сякаш това място принадлежеше лично на него и беше тайна, която споделяше само с избраницата на сърцето си.

— О, колко е красиво! И съвсем чисто. Бих могла да…

— Да се изкъпеш.

Той развърза връзките на шапката й и свали пелерината от гърба й. Тя притисна яката към шията си, сякаш се боеше от намеренията му.

Имаше право да се страхува. Веднъж вече й беше казал, че за жените чистотата е много по-важна, отколкото за мъжете. Той не се притесняваше, че трябва да чакат до остров Мул, за да се изкъпят както трябва, докато тя…

— Още е топло, но слънцето скоро ще се скрие зад планините. Аз ще се погрижа за къщичката и ще запаля огън. Ако толкова държиш да се изкъпеш, побързай.

Тя го гледаше все така със страх.

— Ако нямаш нищо против, можеш да ми помогнеш да оправим къщата.

Инид захвърли пелерината, седна на скалата и започна да събува калните ботушки. Може да беше строго добродетелна, но беше винаги практична.

Маклийн подсвирна одобрително и се върна в къщичката. Вдигна резето на вратата и влезе. Чу как се разбягаха мишки, усети миризма на гнило и на тор от кравата, която също бе живяла в стаята. Отиде до прозореца и отвори широко капаците, за да пусне вътре светлината и слънцето.

До огнището бяха натрупани дърва. До вратата стоеше чиста кофа. Леглото беше покрито с платно и овързано с въже, одеялата бяха прибрани в ленен чувал, за да не се прашат.

Маклийн се огледа. Колибата явно принадлежеше на могъщ шотландски клан. Иначе нямаше да е в такова добро състояние.

Дали тази земя беше на Маклийн? Дали господарят на клана е заповядал да я поддържат готова за самотен пътник, успял да прекоси веригата от хълмове? Ето че в търсене на убежище той бе попаднал в земята на собственото си семейство.

Маклийн свали палтото и жакета си и нави ръкавите на ризата. Грабна метлата, почисти паяжините от ъглите и измете прашния под. Избърса масата и пейката, подреди дървата в огнището. Извади одеяла от ленения чувал, изтърси ги и ги нареди на леглото. Вдигна кофата, спря за миг и се огледа.

Всичко беше такова, каквото го помнеше. Чисто, сухо, уютно.

Негово.

Затвори очи и я видя. Старата жена с лице като сбръчкана ябълка, с тъмнокафява бенка на брадичката. „Идвай винаги когато поискаш, момче. Това си е твое.“

Споменът го завладя.

Запъти се към извора, като тропаше с ботуши, за да даде възможност на Инид да се скрие зад някоя скала, ако я е срам от него… и за свое съжаление трябваше да очаква, че тя ще го отблъсне.

Излезе зад завоя и спря като вкаменен. Инид седеше в басейна с леко повдигнати колене, със затворени очи и блажен израз на лицето. Напълно спокойна. Раменете й бяха прелестни. Зърната на гърдите й изглеждаха като две разцъфнали пъпки. Оприличи я на напъпил розов храст — толкова беше свежа и фина. Бистрата вода й стигаше до кръста, а между силните, мускулести крака беше розова и отворена… за него.

Явно бе издал стон, защото очите й се отвориха. Задрямала е, каза си той, забелязал мътните й очи и опита да проумее къде се намира.

Дяволите да я вземат! Той захвърли кофата и се запъти към нея. Инид се надигна от басейна като Афродита от вълните. Опита се да избяга, но той я настигна с два скока и успя да я хване през кръста.

— Не! — изпищя тя. — Не бива! Аз не съм… не съм…

— Изобщо не ме е грижа какво си мислиш. Ти ми принадлежиш.

Той я извади от водата и я отнесе до ниска скала, стоплена от слънцето. Положи я по гръб и ръцете й се отпуснаха. Перфектна позиция.

Мушна крак между коленете й и отвори панталона си.

— Дебнал си да ме нападнеш! — обвини го тя и се опита да се претърколи настрана.

— Ако те бях дебнал, щях да сваля този проклет панталон.

Той освободи члена си, смъкна панталона и я притисна върху скалата. — И аз мога да те обвиня, че нарочно си ме примамила. Ти си гола.

— Да не искаш да се къпя с дрехите!

Маклийн беше готов да се засмее: Инид беше толкова мокра и войнствена. Ала не беше в състояние да раздвижи устни. Трябваше да събере цялата сила на волята си, за да не я вземе веднага, незабавно. Искаше да нахлуе в нея. Кръвта пулсираше неудържимо в слабините му. Искаше да й докаже, че му принадлежи.

— Аз не съм твоя съпруга. — Гласът й умоляваше. Тя сложи ръка на рамото му и го погледна в очите. — Моля те, изслушай ме. Станало е недоразумение.

— Това тук недоразумение ли ти изглежда? — Той обхвана лицето й и я целуна. Жаждата гореше в слабините му. — Или това? — попита гърлено и плъзна устни по шията към гърдите й.

Когато обхвана със зъби едното зърно и го засмука, Инид простена жално.

— Не бива да правиш това…

— Ами това? — Той зарови пръсти в къдравите косъмчета между бедрата й и плъзна пръст между топлите гънки.

Когато проникна навътре, тя опря стъпала върху каменната плоча и се надигна насреща му. Бе казала не, но го желаеше също толкова силно, колкото той нея. И беше готова да го приеме.

Не можеше да чака повече. Вече беше чакал твърде дълго. Притисна се към нея, отвори я широко с пръсти и устремно проникна в утробата й.

Боже, колко беше тясна! Дяволски тясна. И влажна, и топла… подканваща. Никакви други мъже, бе казала тя. Никога не съм спала с други мъже. Той не се съмняваше в искреността й. Начинът, по който тялото й го посрещаше и се триеше в него, беше истинско чудо.

Тя му принадлежеше. Той я притежаваше. Тя беше негова. През нощта във вилата му се отдаде с готовност. Няма да допусне страхът й да разруши връзката им. В цялата световна история не е имало мъж и жена, които да си подхождат така съвършено — той беше твърдо убеден в това.

Тя трябваше да разбере какво се случва с тях. Защо трепереше, защо се опитваше да се отдели от него?

Той обхвана здраво бедрата й и я задържа, както беше с широко разтворени крака, за да я подчини на волята си.

— Моя — произнесе дрезгаво.

— Не — произнесе шепнешком Инид и поклати глава.

Защо продължава да упорства?

— Всичко е мое.

И започна да я люби в ускоряващ се ритъм, сигурен, че тласъците му ще й отнемат дъха и ще я поведат към екстаза. Нахлуваше отново и отново в нея, триеше се в отворената й женственост и я завладяваше с неприкрита, примитивна наслада.

Тя реагира, както се беше надявал. Както изискваше тялото й. Отметна глава назад, дългата черна коса напада в безредие по скалата. Охкаше. Стенеше. Стигна заедно с него до върха, затрепери цялата и се отпусна безсилно, потрепери отново и от гърлото й се изтръгна вик.

Тласъците му не преставаха. Предизвикваше я с тялото си и се наслаждаваше на начина, по който нейното тяло го обхващаше и притискаше.

По някое време не издържа. Не можеше повече. Бавният секс ще почака — сега Инид трябваше да разбере кой е нейният господар и повелител. Цялото му тяло се напрегна, напълни се със сила. Ритъмът стана трескав.

— Маклийн! Велики небеса! Маклийн! — Оргазмите й следваха като зимните бури над морето, един от друг по-силни.

Малко преди своя връх той спря, за да я погледне: лицето вдигнато към небето, очите затворени… Всяка частица от тялото й излъчваше блаженство. Той продължи, изпълни я със семето си и я направи своя, както тя заслужаваше да бъде притежавана — само от него.

Не изчака да се успокои, не изчака дори да преминат последните спазми, а се наведе над нея и заповяда:

— Погледни ме.

Ресниците й потрепнаха, но очите останаха затворени.

— Погледни ме!

Тя беше твърде слаба, за да се противопостави. Прекрасните сини очи се отвориха и се впиха в лицето му. Колкото и да се съпротивляваше, тя го искаше. Той я притисна силно и заговори:

— Аз съм кръвта в твоите вени, мозъкът в костите ти. Никога вече няма да отидеш някъде, без да знаеш, че аз съм в теб, че те подкрепям, че определям живота ти. Аз съм част от теб. Ти си част от мен. И ние сме вечни.

— Не казвай това, моля те, не казвай това!

Ала тя вече го усещаше в себе си, той я разтягаше, изпълваше я. Ароматът му беше винаги с нея. Тялото му беше част от нейното. Виждаше се в очите му, усещаше мислите му в главата си. Прегръдката му беше най-сигурното място на света.

— Не бива да говориш така…

— Казах истината, любов моя. Приеми го. Не се съпротивлявай.

Точно там беше проблемът. Тя искаше да вярва, че той ще бъде винаги част от нея.

Глупачка, жалка глупачка! Тя сложи ръка на гърдите му и го блъсна.

За нейно учудване той не се възпротиви. Очевидно вярваше, че я е завладял без остатък. Да, може би беше прав — но не беше неин съпруг.

Инид седна и той побърза да я подкрепи, като сложи ръка под лакътя й.

— Бавно. Имаме цялото време на света.

Сега не можеше да го погледне. Не искаше да го види горд, гол, наясно със себе си. С трепереща ръка приглади косата си и откри лицето. Слънцето все така пълнеше малката долина с цвят и топлина. Въздухът беше наситен с аромата на праскови от близката овощна градина. Сивата скала под нея бе поела толкова много топлина… Чучулига, кацнала на една праскова, изнасяше концерт. По дяволите този Маклийн! Той караше кръвта й да тече по-бързо, правеше света по-ярък, по-цветен, по-ароматен. Тя дишаше и мислеше както никога преди. Сетивата й празнуваха победа.

Искаше да го мрази, но не можеше.

Знаеше, че трябва да му устои, но не го направи. Откога копнееше за милувките на Киернан Маклийн. Вече й беше омръзнало да го обича със сърцето си и да го отхвърля с разума си.

Да обича Киернан Маклийн?

В пристъп на паника и невяра тя скочи от скута му и се изправи.

— Какво ти стана? — Той успя да я улови, преди да е побягнала.

Глупости! Не може да го обича. Той не й е съпруг.

— Инид? Болка ли ти причиних?

— Не… не. — Би трябвало да се засрами от голотата си, но тя бе отдадена изцяло на нерадостните си мисли. — Добре съм. Малко съм… замаяна.

— Уплаших ли те? — Той направи крачка към нея. — Мислех, че знаеш какво ни свързва.

— Така си мислиш ти.

Кръвта във вените ти, мозъкът в костите ти. Ние сме вечни.

Уплаши ли я? Да, но не чак толкова, колкото я плашеха собствените й мисли.

Обичам Киернан Маклийн!

Много хора — мисис Браун например — биха казали на Инид, че е влюбена в този мъж, затова го целува с такъв отчаян копнеж, смее се на шегите му и страда от недоверието му. Любов… колко просто обяснение на факта, че тя не можеше да му устои. Че беше омагьосана от него.

Не, не беше.

Невъзможно е да се случи отново. Веднъж вече бе преживяла този ужас.

Проблемът беше, че още докато Маклийн беше в безсъзнание, тя бе усетила у него друг мъж. Мъж от желязо, с чувство за чест, със силно сърце. За този мъж се беше борила, него беше спасила. Караше му се за упоритостта и в същото време се възхищаваше на дебелоглавието и решителността му.

Ако го обичаше, значи страдаше от нещо по-силно от заслепяване. Ако обичаше Киернан Маклийн, това беше истинска любов.

— Защо си ме зяпнала така? — Маклийн помилва една къдрица на рамото й, сложи ръка на тила й и отново я беляза с целувка.

Тя изобщо не бе забелязала, че го гледа втренчено. Широките рамене, силните хълбоци, мускулестите крака, широкото лице с твърди черти, белезите по бузата… Любовта винаги завършва с болка.

Да, това беше истина, но не беше вярно, че тя обича Маклийн.

Не можеше да си позволи да го обича.

Но тогава… какво значение имаше, ако тази нощ се люби с него?

— Аз… харесва ми как изглеждаш.

Беше готова да се любят втори път. Нуждаеше се от близостта му, за да прогони тъгата си. И увереността, че скоро всеки ще тръгне по своя път. Копнееше за страстта и самозабравата, която той й даряваше. Какво от това, че щяха да правят любов? Това не означаваше нищо.

Затова ще го прави, отново и отново.

— Ела в басейна. — С усмивка, съчетание от изкусителност, несигурност и страст, тя добави: — Водата е почти топла и много… възбуждаща.