Александър Жарден
Зебрата (3)

Глава 3

Няма друга смърт освен отсъствието на любов.

РЬОНЕ БАРЖАВЕЛ

Трупът не се вкочаняса веднага. Камий усещаше главата си куха като празна яйчена черупка, докато завлече Зебрата до още топлото му легло. Хвърли се на гърдите му и зарови лице. Обсипваше го с целувки, разтриваше ръцете му, трескаво се бореше срещу смъртния хлад, който сковаваше безжизнените му крайници. Нежни думи се ронеха от устата й, прошушнат любовен псалм, страстно избликнал химн.

Ни следа от болка. Прекалено рано бе. Просто някаква лудост облъхна мислите й. Лек повей, въздушно течение, което се засили в мрака и вихрушката отвя разсъдъка й за една нощ, последната им нощ. Камий свали роклята си и се приплъзна до тялото на Гаспар. Полугола, легна на гърдите му, нераздвижвани от никакъв дъх, и се опита да сгрее вече пергаментово сухата му кожа. Докосваше дланите му, които никога вече нямаше да сноват по гърдите й, нито да очертават хълбоците й, вдъхваше мириса му, запечатваше го в паметта си за по-късно… когато щеше да се събуди вдовица.

Когато тялото се вкочани и очите се изцъклиха, Камий се откъсна от своя любовник, навлече роклята си и напусна стаята без нито една сълза. После слезе в градината и се заразхожда. Броди така до залязването на луната и омаломощена от неизлелите се сълзи, заспа в любовната беседка.

Слънцето я разбуди към девет часа. Около нея сред дърводелските инструменти на Зебрата бяха разхвърлени дървените му изобретения: машината за аплодиране, машината за пушене… останки от една епоха, потънала в миналото само за една нощ.

В стаята намери онова, което вече не беше Зебрата. Лицето не беше вече истински негово, нито пък на когото и да било друг, по-скоро лице ничие. Бихме казали — на небитието. Тъй безстрастно, тъй спокойно. Представете си море без вълни, та то вече не е море. Също както го нямаше и Гаспар. Липсваше движението.

Камий бе пронизана от болка: нали точно непрекъснатото движение характеризираше Зебрата. Та тази скованост й причини остра мъка, засилена и от усещането, че внезапно са я ампутирали от жизнената й сила. Нямаше го вече Гаспар да я пришпорва в делника.

Но какво е това! През рукналите сълзи Камий забеляза, че Зебрата вече не беше в снощните си дрехи, а в сватбения си костюм, който съхраняваше на тавана. Изумена, тя в миг прозря, че тази мнима агония е просто поредният номер на Гаспар, за да разпалва страстта им! Изпил е сигурно някакъв опиат, за да потисне температурата и сърдечния си ритъм, а през нощта облякъл сватбения си костюм по някаква тайнствена причина, свързана с плана му. Дойде й на ум, че в „Ромео и Жулиета“ Шекспир дава на Жулиета да погълне подобен елексир. Всички знаем, че в пиесата нещата свършват зле. Несъмнено Зебрата се е погрижил домашните им Ромео и Жулиета да имат не толкова зловещ край. Да, кръвта му щеше да се размрази. Той щеше да се събуди, да я прегърне и целуне, да й прошепне, че всичко е било мизансцен.

Още зашеметена от откритието си, Камий избърса зачервените си от плач очи и първо лекичко, после все по-ядно го заразтърсва.

— Хайде, събуждай се — заповяда тя на Зебрата.

Но той се бавеше да излезе от вцепенението си. Ръцете му бяха студени, а лицето — странно бездушно. Камий не забелязваше, или по-скоро не пожела да види това, заета да подготвя ругатните, с които щеше да го обсипе, само да си отвори спящите клепачи. Та как е възможно някой да си играе така с жена си! Ох, този път нямаше да му се размине лесно! С гневно тръпнещи устни тя чакаше първото му помръдване, за да го нареди хубавичко, когато я стресна тънкото гласче на Наташа зад гърба й:

— Аз му сложих хубавия костюм, та да е по-шик на погребението.

Тогава Камий разбра, че няма мъка, по-страшна от тази, да видиш любовника си да умира повторно. Лицето й се изкриви. Заплака.

Наташа се бе вмъкнала в стаята му и с детското си мозъче бе решила да облече елегантно баща си, вече труп. Нали все се навърташе из общинското гробище, свикнала беше с отвъдното. Пред голямото ледено тяло, което бе принадлежало на баща й, една-едничка мисъл й беше дошла на помощ, да заприщи отчаянието: какво ще стане с мама? Трябва да й помогна.

— Не го гледай, вече не е той — прошепна тя.

Но понеже майка й не откъсваше поглед от тленните останки, Наташа добави в прилив на състрадание:

— Искаш ли да му сложа маската на Мишока?

— … на Мишока ли? — повтори смаяно Камий между две хълцания.

Същия ден под някакъв измислен предлог Камий извика Лалето от Англия. Телефона хич не го бива да съобщава истинските новини. Несъвършенството на апарат, който забравя погледите и предава единствено думите.

Когато Лалето влезе в къщата, майка му го чакаше в дъното на преддверието. Видът й бе толкова напрегнат, че той тутакси разбра — провидението му бе отнело юношеството. Всичко в тази смълчана къща му казваше да забрави своите петнайсет години.

Естествено Камий откри в чертите му Зебрата. Същата дързост в погледа, същото неподчинение в навирената глава. Същият бунтарски дух пред предписанията на съдбата. И съвсем наивно си помисли, че е силен. Инстинктивни думи избликнаха от душата й, от дъното на самотата й:

— Ти сега си глава на семейството.

Думи оловни, които се стовариха върху крехките рамена на Лалето и убиха малкото момче, което още живееше у него. Отведнъж двойно осиротя — от баща и от детство. Усмихна се на майка си, нежно целуна появилата се отнякъде Наташа и в този миг разбра, че не избие ли в разгул, животът му ще бъде само низ от поражения. Тогава си обеща един ден да стане президент на Европейските съединени щати и за да разтуши мъката, пусна един анекдот:

— Знаете ли историята за момченцето, изгубило майка си. Търси я то навсякъде, по улицата, в магазините и като не я намира, пита един полицай: „Извинете, господине, да сте видели една майка без мен?“

Историята поразведри Наташа. Камий беше слисана, а Лалето си мислеше: „Извинете, господине, да сте видели един баща без мен?“

Мъката му набъбна после, когато остана без свидетели. Той затвори очи и видя цялата дълбочина на катастрофата; но вече за да изплува, съзнанието му подаваше извинения: „Естествено е един баща да си отиде преди своя син… Имам късмет, той би ме засенчвал…“ Какво ли не си внушаваш, само и само да продължиш да живееш?

За Камий погребалната служба бе като някакво връщане на лентата назад. Тя видя църквата да се изпълва с лицата на онези, които бяха прекосявали съществуването й на омъжена жена. Ветеринарят на Зебрата, Оноре Вертюшу, беше дошъл, придружен от съпругата си. И Ана, която я бе влудила от ревност, също беше тук, увиснала на ръката на Грегоар, поне веднъж изневерил на обичайната си сдържаност — подгизнал от сълзи, сякаш се давеше при всяко поемане на въздух. Зад една колона се бе спотаил потният съдържател на хотелчето, където тя бе мамила Гаспар със самия него. Забеляза недалеч делегация от своята математическа паралелка, както и Камшика, енергичния надзирател на лицея „Амброаз Паре“. Различи Бенжамен, с когото тъй блажено си бе въобразявала, че се люби. Той се молеше за душата на умрелия, без да подозира, че му е слагал рога във фантазията на Камий.

На последната скамейка се гушеха Тракничелюсти. Докачен от присъствието им, Алфонс прошушна на Камий, че тези влечуги били дошли да се уверят с очите си в смъртта на Зебрата. И тогава тя си помисли, че набедената злокобна двойка е била отровна единствено във въображението на Гаспар.

За да е пълна картината, липсваше само някой монах от манастира „Обини“. Дори Малбюз си беше направил труда да дойде, колкото да участва в общата опечаленост. Богомолците представляваха сбирщина от селяци, богопомазани и парвенюта, надошли да полюбопитстват на чуждата смърт. От околните общини се бяха стекли за погребението на онзи, който от петнайсет години бе легендата на Санси. Почти всички местни хорица бяха тук, и шепата първенци на селото. Надут от чиста републиканска гордост, господин кметът си придаваше важност, като пъчеше хилавата си гръд, препасана с лентата на избраник на народа. Той разблъска безцеремонно двете грохнали вдовици, които се силеха да се вкопчат в скамейките на първата редица, и щом се изложи пред погледите на всички, проля някоя и друга дежурна сълза.

Братята на нотариуса бяха уредили всичко. Камий бе оставена с едничката й грижа — нейната скръб. По време на церемонията Невестулката и Мелхиор поеха ролята на глави на семейството, а Алфонс и Мари-Луиз бдяха над децата.

Камий си даваше вид, че присъства. Но само една случка я измъкна от страданието, в което се вцепеняваше: когато на дъното на паничката за волни пожертвувания зърна една от фалшивите пет франкови монети на Зебрата.

— Свий голямата монета — прошушна тя изненадващо на Лалето.

Сащисан, той не успя да реагира веднага. Не бе свикнал да краде от милостините за църквата. Но щом разпозна оловната монета, я измъкна, а после не можа да сдържи плача си. Това намигване от баща му на собственото му погребение грубо разбуди болката.

Само Алфонс знаеше, че той е пуснал фалшивата монета в паничката. И сега, коленичил в края на скамейката, горещо се молеше на бога да му вдъхне достатъчно вяра, за да доведе докрай посмъртния план на Зебрата.

След като се простиха с покойника, Камий и децата трябваше да изтърпят съболезнованията на присъстващите. На Лалето му мина през ум, че тези десетки ръце, стискани с предизборен плам, бяха добра поличба за политическата му кариера. Скришом благодари на баща си, че му е осигурил тази първа тренировка.

На излизане от църквата Грегоар се приближи до Камий и сред хлипания и призна, че никога не си бил вкарвал през ректума девет литра вода, предписвани от Зебрата.

— Затварях се в стаята си и ги изпивах… — изхълца той и размаза една сълза.

Натовариха ковчега в погребален фургон с тъмни перденца и скоро шествието навлезе в общинското гробище, украсено или по-скоро окепазено от грозни паметници. Кметът импровизира реч за сбогуване с „нотариуса, който бе гордост на Санси“, после хилавият свещеник взе да се дере, за да припомни на богомолците, че са от прах и пак на прах ще станат.

Нещо прободе сърцето на Камий. Та какво общо имаше всичко това със Зебрата. Никой от ораторите не каза какъв прекрасен любовник беше. Тук погребваха не нотариус, а любовник. Истинската му професия бе да обича жена си.

Свещеникът даде знак да спуснат ковчега и тук стана нещо невиждано — дупката се оказа леко по-тясна, сякаш Зебрата се опъваше да бъде погребан. Алфонс зина. Това не бе предвидено от покойника. В редиците започнаха да клеймят нехайството на гробаря Малбюз.

В този момент Камий срещна погледите на Наташа и на Лалето и тримата прихнаха. Последваха ги само Алфонс, Мари-Луиз и някакъв богомолец с цвилещ смях. Другите застинаха, уплашени да не обидят семейство Соваж. Но много бързо церемонията прерасна в кикот. Най-сетне погребението заприлича на Зебрата.

В Санси дълго време си спомняха за изпращането на нотариуса, който не искаше да се остави да го заровят в земята.

Следващата нощ, докато лежеше сама в двойното легло, което бяха карали да скърца хиляди пъти, в мислите си Камий виждаше не едно лице, а едно отсъствие. Някакво чувство за празнота се разрастваше у нея и когато се опита да си припомни чертите на Зебрата, се изплаши, че ще изчезнат от паметта й. Вече избледняваха и колкото и да се напрягаше, точният им контур все й се изплъзваше. Успяваше да си припомни само силуета му И най-общото от лицето му. Тихото внезапно прошумоляване я стресна, та чак извика от ужас.

Откъм коридора идваха проскърцвания, сякаш дъските на пода отново стенеха. Надеждата разтупка сърцето й — да, той беше. Познаваше стъпките му, напред-назад, напред-назад, и усети прежния смут. Беше се върнал, за да й съобщи, че кошмарът е свършил.

Смачканото лице на Камий проблесна в усмивка. Трепереща стана, пресегна се и отвори вратата. Сигурно мракът го криеше. Светна. Беше сама, отчайващо сама. Камий преглътна болката си. И внезапно разбра причината за заблудата си: скърцанията не идваха от пода, а от дървенията, която играеше под напора на вятъра.

Смазана, Камий затръшна вратата и се хвърли на леглото. Остана така, заровила глава във възглавницата. Увереността, че Зебрата бе опропастил здравето си заради нея, би трябвало да й вдъхне сили. Но Камий се питаше дали просто не се залъгва самодоволно с тази мисъл, или наистина Гаспар сам бе извикал болестта, която го бе отнесла.

Разкъсвана от съмнения, тя потърси съня, за да загърби действителността и да се отскубне от изкушението за самоубийство. Когато смъртта протяга ръце… Омаломощена от скръбта, тя пропадна в тежко бълнуване и й се яви Гаспар.

Видя го да влиза в стаята, да сяда до нея и да й се усмихва. О, блаженство на стопяващото се страдание, внезапно заситена жажда за нечие присъствие! И тогава усети какво точно означава думата „покой“.

Задъхана и обляна в пот, Камий се събуди в мига, когато той я целуваше по устните. Внезапно изтръгната от съня, тя се опита да се върне в него, за да усети вкуса на устните му, уханието на тила му, топлината на прегръдката му. И вече не се съмняваше, че нейните бълнувания са по-истински от осезаемия свят, когато едно спасително сепване разбуди разума й. Камий осъзна опасността да се подхлъзне по този наклон и сбрала колкото воля й оставаше, запали нощната лампа и се насили да будува въпреки умората.

Сънят щеше да бъде избавление, ако не се страхуваше да не срещне Зебрата. И с широко отворени очи захвана да подклажда паметта си, колкото да успокои временно желанието си да го види, повтаряйки си, че сън и действителност са две илюзии, които не бива да се смесват.

Вперила поглед в мрака, Камий се разхождаше из тайната градина, където бе скътано общото им минало, бягаше от тъгата, опивайки се със спомени. Ето го по време на единствения им престой в Африка, в Сенегал, в оня палат, недостъпен за бедните. Гаспар се бе съгласил на това преселение, в което съзираше всевъзможни опасности, само при условие че предварително изпрати стотици литри минерална вода — „Виши Селестен“. Камий бе отстъпила. Но с това пътешествието не мина без произшествия.

Още от самолета, където се качваше за пръв път. Въпреки цялата суматоха и вой той не успя да издейства да го настанят близо до опашката и остана прав на крехките си крака отзад на пътеката. Камий напразно се опита да го вразуми. Ужасът му от въздушна катастрофа го правеше непреклонен. Смяташе опашката на самолета за по-сигурна: според изчисленията му тя трябвало да остане невредима при злополука. Когато една стюардеса учтиво го покани да си седне на мястото, той се развика, нарече я бостанско плашило и се укри в тоалетните в задната част на самолета, където остана барикадиран до края на полета, въпреки умоляванията и заплахите на навигационния персонал и за известно притеснение на останалите пътници, защото скоро някои почувстваха нужда да облекчат пикочния си мехур.

Облегната на възглавниците в леглото, Камий си припомни какъв срам бе изпитала тогава и се улови, че се усмихва. Африканските събития продължиха да се разгръщат в паметта й, тя се остави на бликналия смях.

Нападнат от един комар още при пристигането си в Дакар, Зебрата моментално получи фобия към африканските насекоми. Затвори се в хотела и се съгласи да си подаде носа навън само под закрилата на чадър, около който бе закачил мрежа против комари. Същинско розово животинче под похлупак, той невъзмутимо кръстосваше негърските пазари, без да обръща внимание на подигравките и присмехулните подмятания на орляка къдрави деца, който го съпровождаше.

Африканските перипетии трябваше да се разпрострат върху петнайсет дни, а продължиха само два. На четиридесет и осмия час нотариусът изпадна в каталепсия, сразен от чудовищна галопираща уртикария, възпламенила гърлото му. Спешно репатриран във Франция, той си възвърна здравето, щом стъпи на своите владения. Промивката, наложена от Грегоар, окончателно го изцери и потуши екземата му, а трите половинки бургундско го тласнаха в зашеметяващи измислици за сенегалската му авантюра, та да смае приятеля си Алфонс. Така пасивното му туристическо безделие заприличваше в устата му на кошмарните експедиции на Саворнян де Браза.

Сега Камий ронеше сълзи при мисълта, че Зебра от такъв калибър не се среща два пъти в живота. Колеги от лицея вече й бяха подхвърлили страшните думи: „Гледай да си подредиш отново живота“, но за Камий да се омъжи повторно би означавало да изпадне в прелюбодейство, а и не искаше да убива Гаспар още един път, изтривайки името му от личната си карта. Свита на леглото, Камий изведнъж се изплаши да не би да й дойде друг акъл и по някое време да се утеши. Да се откъсне от Зебрата? Само мисълта за това я разтрепери. Укори се, че е земна и следователно в плен на непостоянството.

Колкото повече мислеше, толкова по-мъдра й се струваше неистовата припряност на Зебрата. Да, прав беше да се изпепели докрай, за да подгрее страстта им, затънала в баналността на дните. Да, прав беше да бърза. Да, смъртта беше близо, защото винаги избързва. Да, не бива да се оставяш да не обичаш страстно. Да, медените месеци са прекалено краткотраен блян, всеки ден трябва да е такъв, да забравим проклетото условно наклонение! Невъзможно! Е, и какво от това? Да, разумно е да не си разумен, нали мракът ни пришпорва по петите.

Успокоена, Камий видя смъртта като приятелка, която облекчава тъгата на живота.

Светотатство невиждано, откакто свят светува и гробари рият земята. Малбюз пребледня, щом стъпи на чисто християнската земя на гробището, което смяташе за „свое“. Вкаменен той обгърна с поглед опустошенията. Засегнато бе естетическото му чувство. Гняв се надигна в гърдите му и прекипя в лиги, заточили се от долната му притреперваща устна.

— Ах, мръсницата… — изломоти той заканително.

Гробовете, всички гробове бяха плячкосани. Нийде никакъв цветец. Ни венец, ни стрък здравец. Малката Соваж, дивачката Наташа, отново бе върлувала без капчица уважение към най-почитаните мъртъвци. Той тутакси хвърли вината върху нея. Никой друг от енорията не се интересуваше от гробищната флора.

Малбюз я бе взел на мушката, откакто тя упорстваше да преразпределя венците и букетите по гробовете. Тези уклони към посмъртен комунизъм докачаха консервативните му убеждения. „Ето докъде води марксизмът, до уравниловка надолу!“, помисли си той, докато съзерцаваше оголените от зеленина гробове. От което може да се види, че Малбюз бе обигран в най-тънките интелектуални разсъждения. Но сега беше озадачен, защото Наташа нямаше навика да задига букетите. Тя просто ги преразпределяше.

Потънал в мисли, Малбюз преброди алеите на малкото си владение, за да се увери, че наистина всички гробове са ометени от момиченцето. Така беше. Вбесен, той се закле хубавичко да я нареди, та дори и да я напердаши. Тъкмо си го помисли и се сети, не без задоволство, че баща й нотариусът вече не беше между живите, за да я защити. И тогава иззад една фамилна гробница зърна неговия гроб.

Около стените бяха положени всичките цветя от гробището, сортирани, подравнени, подредени. Малбюз отново пребледня и като се приближи, прочете издълбаните в гранита думи:

Тук почива ГАСПАР СОВАЖ, наречен Зебрата

1934–1980

И по-долу — епитафът:

НЯМА ДРУГА СМЪРТ ОСВЕН ОТСЪСТВИЕТО НА ЛЮБОВ.

Малбюз изтри една сълза и побърза да се отдалечи, свирукайки, да не би някой да види разнежването му. Вече и дума не ставаше да се наказва Наташа.

Камий чу оставеното на телефонния секретар послание, от което едва не се побърка. Та това наистина бе неговият глас, гласът на Гаспар. Би различила сред хиляди неговия приглушен, почти дрезгав тембър и навика му да подчертава с паузи фразите си, за да открои важното.

Запечатан на магнетофонната лента, неговият глас казваше:

„Любима, утре сутринта в десет ела зад водопада във Флотската гора… и ще откриеш доказателството, че още съм жив. Обичам те. Обичам те.“

Стресната, Камий пусна отново и отново записа, без да знае какво да мисли. Сърцето й биеше от уплаха. Чувстваше се напълно объркана пред въпросите, блъскащи се в главата й. Наистина ли се беше споминал, или смъртта му бе поредната измама? Беше способен на всичко и най-вече — на изумление. Повечето от умрелите хора наистина са умрели и проявяват склонност да си останат такива; но предусещаше, че със Зебрата трябва да е готова за всякакви изненади. Каква ли нова лудост бе замислил? Не издържаше повече на тази комедия на привидностите, където истинската любов се губеше. Да би могла в тоз миг да се освободи от него; но не, той вече не беше от този свят. Уви не можеш да се разведеш с мъртвец, да не говорим за мъртвец, който ти вдъхва най-силна привързаност.

Разкъсвана от противоречиви чувства, Камий още веднъж чу лентата: „Любима, утре сутринта ела, ще откриеш доказателството, че съм още жив. Обичам те. Обичам те.“ Гласът му не идеше от отвъдното. Беше си съвсем енергичен. Несъмнено Гаспар си беше още жив, не се бе отказал да диша, дяволът му с дявол. Приливът на щастие я сепна. Разпръсна мъглата и тъпата болка, пристягаща черепа й от погребението насам. Как ли се е забавлявал с публиката на собственото погребение! Представи си го как се прокрадва зад колоните на църквата. Дали пък не се е скрил край органа?

„Какъв мръсник все пак…“ — и плаха усмивка плъзна по устните й.

Протегна се, сякаш да се разбуди по-добре от кошмара, и слезе в градината да подиша августовския въздух. Господи, как прекрасно бе изведнъж времето въпреки облаците, надвиснали на хоризонта. Безкрайно блаженство се изписа на лицето й.

На най-високото клонче на една липа някакво пиле пееше своята партитура. Вятърът докосваше лицето на Камий, една камбана в далечината привикваше богомолците на служба. Сякаш светът й бе обявил мир.

На вечеря Камий не каза дума на децата за своето откритие. Не й се искаше да изразят съмнение за несъстоялата се смърт на Зебрата. Щяха да научат Новината, когато баща им отново прекрачи прага на тази къща.

Вечерта, удобно закътана в леглото, Камий размишляваше какво ли ще е доказателството, за което споменаваше Гаспар в телефонното си послание. Дали сам щеше да дойде да засвидетелства непрекъсването на своя живот, или пък бе намислил някакво не тъй директно оправдание. В нетърпението си тя все пак осъзнаваше, че е манипулирана от Зебрата, но за първи път се оставяше той доброволно да я води за носа.

Представи си го как се появява зад водопада. Щеше да я прихване нежно за раменете, да вдигне ръката й към устните си и да я прегърне.

Все пак нещо глождеше Камий: как е успял да симулира смъртта си, да си извади смъртен акт и да си осигури съучастничеството на погребалните служби? Но бързо отблъсна тези въпроси. Какво я интересуваше? Важното беше, че сърцето на Зебрата продължава да бие.

На заранта се събуди блажена, усмихната, сияеща. Не желаеше повече да се съмнява, да се бори. Жив беше и слънцето грееше за Него в тази августовска сутрин.

Камий стана и понеже наближаваше десет часът, тръгна към Флотската гора. По пътя срещна Алфонс, който се връщаше от пазара. Постара се да скрие от него целта на тъй наречената си разходка. Па Алфонс и без това му беше трудно да повярва в Христовото възкресение, а какво остава за възкръсването на Зебрата… Нямаше да й се присмее, о, не, прекалено много я обичаше, за да се държи грубиянски с нея, но щеше да я помисли за една от онези вдовици, които се самозалъгват с илюзии, за да си поемат дъх в нещастието.

Камий още не знаеше с каква мисия е натоварен Алфонс. Само безмерната му любов към Зебрата го бе накарала да се закълне, че ще спазва инструкциите му. Защото естествено Алфонс бе пъхнал магнетофонната лента с предварителния запис в телефонния секретар. Гласът, подмамил Камий, бе само ехо от гласа на Гаспар, чието сковано гърло вече не можеше да пропусне ни звук. Ракът бе умрял с него.

Сърцето му се свиваше, докато изпращаше с поглед запътилата се към тайнствената среща Камий. Само той знаеше. Нападнат от угризения, за хиляден път се запита с какво право й отнемаше спокойствието на жалейката. И имаше ли смисъл комедията да продължава, щом Зебрата вече го нямаше? Но да разбиеш мечтата на влюбен и да измамиш приятел — не е ли това двойно престъпление? Алфонс въздъхна и отново се замисли за плана на нотариуса.

Всъщност, рече си той, Гаспар не е луд, ами непрактикуващ писател, предпочел да съчинява своето съществуване, вместо да го понася. Дори и сега, на шест стъпки под земята, продължаваше да отхвърля диктата на мрака. По-силен от смъртта, жив в мислите на своята жена. Алфонс развълнувано се сети за дървения хеликоптер — двамата никога нямаше да го накарат да полети. И се отдалечи с ръце в джобовете.

Като наближи водопада в края на Флотската гора, вниманието на Камий беше привлечено от гласове. Устните й пресъхнаха.

Заобиколи и откри Лалето и Наташа, седнали на една скала. Били призовани да се явят тук в посочения час от писмо на баща си, със заповед да не казват нищо на майка си.

Първо се почуди, но в следващия миг булото падна от очите й: нима техните деца не бяха живото доказателство, че Зебрата не е напълно мъртъв. Той не бе излъгал в посланието си! Но тя не успя да сдържи пороя от сълзи. Значи нямаше да престане да умира пред очите й, може би точно защото наистина беше жив в сърцето й. Тази мисъл я заслепи с правотата си. Да, той дишаше в нея и в техните издънки, вселил се бе в тях като някакъв призрак.

— Мамо, не плачи, той нямаше да е доволен — прошепна Наташа.

Камий заточи Лалето и Наташа в един яхтклуб в Бретан до края на лятната ваканция. Изпитваше нужда да остане сама, но едва бе затворила куфарите им и започна да я измъчва глуха вина. „Лоша майка, отпращаш ги, когато те се нуждаят от твоята топлина“, нашепваше й една враждебна съвест, наострена без отдих и без милост срещу нея. Чувстваше се похабена, замаяна от болка, неспособна вече да им даде нищо, ни нежност, ни внимание, ни състрадание.

Преди да тръгнат, Алфонс връчи на Наташа и на Лалето писмото завещание, оставено им от техния баща. „Скъпи деца, започваше то, умирам, защото не успях да изневеря на майка ви…“ Те си заминаха с писмото, без да споменат нищо на Камий и без наистина да са вникнали колко дълбока бе мъдростта на баща им.

Почти веднага Камий се сблъска с парични проблеми. Невъзможно беше да се покрият дълговете на Зебрата. Внезапно притисната от всички страни от кредиторите, които нехаеха за трудностите на още неокопитилата се вдовица, тя просто не виждаше какво да направи, за да запази Къщата на чудаците.

Единият от братята на Зебрата, Мелхиор, в последния момент й се притече на помощ и кавалерски пое по-голямата част от пасива на Гаспар. Трогната, Камий се опита да изрази благодарността си. Страшно притеснен от излиянието, той я сряза с ръмжене. И дори се разгневи.

Мелхиор притежаваше лудостта на Зебрата, подплатена с избухлив и великодушен нрав. Интересната му грозота и силата, която се излъчваше от лицето му, правеха силно впечатление на всеки, който го видеше. Живееше истински само в мигове на превъзбуда, които биваха чести у него. Добротата му винаги се проявяваше като изблик на любов. Не понасяше да му благодарят. Беше нещо като разжалван светец, лесно палещ се авантюрист. Преди да стане нотариус като братята си, бе опитал свещеническото поприще, сетне се бе преквалифицирал в отглеждането на алигатори в Гвинея, преди да се завърне окончателно в родината на Рабле.

Мелхиор погаси пожара на финансите на Камий по-резултатно от самозваното богатство на Чудаците. Успокоена по този въпрос, Камий реши да сложи ред в личните вещи на Зебрата.

Две седмици минаха, преди да се залови с подреждането. Докато живееше сред разхвърляните навсякъде неща на Гаспар, пакет цигари на камината, шала му на облегалката на кресло в салона, все й се струваше, че е излязъл за малко, да се изпикае в градината или да обърне чашка с Алфонс. И се плашеше от мига, когато би трябвало да се раздели и с това малко, което е много, щом всичко те напуска. Тогава наистина щеше да овдовее.

За да не отмести спрелия му часовник, който си стоеше на нощното шкафче до смъртния му одър, както го беше оставил, вдигайки котва към отвъдното, тя си повтаряше, че един часовник с неподвижни стрелки показва точния час два пъти през деня. Хващаше се за каквото й дойде, всевъзможни невероятни оправдания и основания, само и само да не размества нищо, нищо, което би могло да раздразни болката й.

Но след петнайсет дни Камий се улови, че говори на Гаспар, сякаш той се намира в съседната стая. Чу се и разбра, че е близо до полудяване. Ставаше наложително да сложи малко в ред Къщата на чудаците.

Гардеробите бяха отворени и изпразнени. Вързопа с бельо подари на Алфонс, който прие нещата на Зебрата като реликва. Но задържа пуловерите, напоени с неговия мирис. Скоро уханията от неговото тяло щяха да се изпарят. Само ако можеше да ги даде да ги извлекат и анализират, за да разбере кои аромати ги съставят, та когато поиска, да възстановява парфюма на Зебрата. Какъв по-хубав парфюм за една жена от този на кожата на нейния любовник?

Камий не наруши безредието на ателието на любовната беседка. Мястото принадлежеше колкото на Лалето, толкова и на баща му. Гърлото й се сви, когато в дъното на един шкаф откри веществените доказателства за страстта на Зебрата: купища нейни снимки, стотици парченца от нейните нокти, къдрици от косата й, чорапи, които смяташе за изчезнали, всичко, напомнящо му нейната женственост, което бе успял да насъбере скришом. Да, наистина й бе споменал за този запас, спомни си тя, развълнувана пред тези свидетелства за обожанието му към нея. Вълнението направо я задуши, когато откри оловната отливка на сключените им длани. Дяволът, всичко бе нагласил, та никога тя да не се излекува от раздялата.

Сломена от печал, Камий си въобразяваше, че е достигнала върха на голготата на тяхната страст.

Една сутрин Камий получи писъмце от Непознатия, което я хвърли в силен смут. Почеркът наистина бе този, който Гаспар бе използвал по времето, когато й изпращаше анонимни послания. Определяше й среща за следващия ден в седма стая на мизерния хотел, където преди две години му бе сложила рога със самия него.

Вълнението я затисна като камък. Колкото и да се опитваше да мине за жив под маската на Непознатия, Зебрата бе безвъзвратно мъртъв, или по-точно тя вече нямаше сили да се съмнява в смъртта му. Щеше да си спести допълнителна мъка, ако не идеше на срещата, ала се опасяваше да не пропусне известието, което вероятно ще се опита да й предаде, бог знае по какъв начин.

Камий се ядоса, че продължават да си играят с нея — Зебрата не й оставяше никакъв избор. Безсрамно се възползваше от смъртта си, за да я принуди да следва намеренията му. Естествено Камий бе готова на всичко, само и само да получи трошица от него и той знаеше това или най-малкото без много труд би могъл да си го представи, докато бе още жив.

На другия ден в посочения час Камий буташе вратата на хотела. Класата на заведението никак не беше паднала и съдържателят все така се къпеше в остра пот.

Камий се изкачи до първия етаж, опирайки се на лепкавия парапет. Изпитваше усещането, че се слива с паметта си и изкачва стълбището като в спомен. Възвърнатото време изведнъж заличаваше факта за смъртта на Зебрата — тя й се стори бъдещо събитие, явно предполагаемо, но не и неизбежно.

Усещането за намерено време се разсея, щом в коридора я заляха пъшканията на клиентите, които шумно изразяваха удоволствието си.

Камий се отърси и влезе в прословутата седма стая. Тя беше празна, като се изключи оскъдната мебелировка. Какво търсеше в този вертеп? Опита се да запази външно спокойствие и седна на леглото. Ако Гаспар я бе подмамил на мястото на незаконната им връзка от времето, когато носеше двойния каскет на съпруг и любовник, то ще да е непременно, за да й съобщи нещо.

Трийсет минути минаха. Нервите й се опънаха до скъсване и тя се присмя над наивността си — как е повярвала, че можеш да получиш вест от умрял. И тогава в коридора отекнаха стъпки. На сам мъж.

Камий трепна и наостри слух. На вратата се почука. Тя пребледня и отвори уста. Никакъв звук не излезе от гърлото й. Трябваха й неимоверни усилия, за да изтръгне едно „влезте“.

Вратата скръцна и се отвори. Появи се той, маскиран със същата качулка, облечен със същите увиснали по него дрехи и със същите ръкавици. Дегизиран като Непознатия. Беше се върнал, стоеше там, пред нея.

Всичко се завъртя пред очите й, но тя успя да се овладее на ръба на безсъзнанието.

— Долу маската! — извика тя.

Непознатият отстъпи и когато тя понечи да отскубне качулката, побягна. Камий го преследва до края на коридора и рязко спря. Познаваше тази походка.

— Алфонс… — прошепна тя разтреперана.

Не можеше да бъде друг. Никога Зебрата не би поверил другиму подобна мисия. Подозираше го още от самото начало: но сега догадките й преминаваха в сигурност. Значи бяха комбина дори и в смъртта.

Потресена, Камий напусна хотела, като се питаше как е възможно благият Алфонс да се съгласи да участва в такъв жесток мизансцен. Доядя я на него, ала не се опита да го потърси.

Заповядаше ли на Алфонс да прекрати този театър, би останала с чувството, че убива повторно Гаспар. Предпочиташе да изтърпи триста мъки и да остави планът на Зебрата да се разгърне докрай: може кроежите му да я изтезаваха, но все пак си оставаха доказателство за оцеляването на тяхната любов.

Камий бе готова да понесе всичко, но не и да приближи деня, когато Алфонс ще престане да я измъчва. А и истинската причина за срещата в седма стая си оставаше неизяснена. Час по-скоро искаше да хвърли светлина върху тази мистерия.

„Любими, какво искаше да ми кажеш. Колко съм глупава, че те подплаших…“ — помисли си тя.

На другия ден Камий получи писмо от Гаспар, изпратено в плик със знака на тяхната банка, сякаш бяха някакви финансови отчисления. В изненадата си тя не схвана веднага какво бе накарало Зебрата да избере такъв плик.

Тя разгърна писмото и прочете:

Камий,

Вчера ме чака половин час в седма стая. Почувства ли трепета на очакването? Усети ли сладостта на надеждата? Любима, искаш да се опияниш от нетърпение. Да чакаш заради вълнението от очакването, а не за да ме намериш.

Днес съм щастлив. Жадуваш за писмата ми като шестнайсетгодишна влюбена. Невъзможен съм бил за живеене, казваше ми ти. Да се научим тогава да живеем с нашата страст в смъртта.

Обичам те.

Твой Зебра

Следващото послание, пощенска картичка, изобразяваща облачно небе, бе пъхнато в плик с обозначенията на застрахователната им компания. На гърба на картичката пишеше:

Рая си го бива, но Рокфелер би се разочаровал.

Твой Зебра

От пръв поглед по плика си бе помислила, че й пише застрахователният й агент. И сега пликът я бе подвел.

Камий разбра смисъла на странния избор чак на следващия ден. Когато раздавачът остави сутрешната поща, тя благоговейно посягаше към всяко писмо, всеки път с надеждата да открие съобщение от Зебрата, скрито в плик с подвеждаща външност. Ето какво било намерението на Гаспар: да я накара да тръпне, докато отваря я фактура за електричество, я рекламно известие или данъчно съобщение! Замисълът му бе да я държи в непрекъснато очакване.

Като разгадаваше намеренията на Зебрата, Камий изпитваше известно задоволство, защото й се струваше тогава, че брачната им страст не е напълно унищожена. И за разлика отпреди не се опитваше да му противоречи. Все със същия плам преглеждаше всекидневната поща, дори изпитваше радост, че той продължава да си играе с нея. Смъртта на Гаспар бе довела до това, че тя приемаше всичко, което преди би я разбунтувало. В резултат съвместното им съществуване значително бе улеснено.

Няколко седмици Камий живя в очакване, дебнеше раздавача, трескаво разпечатваше купищата съболезнователни писма, учтиви и дваж по-безсмислени, които продължаваха да прииждат. По-истинска от истинската Пенелопа подготвяше сърцето си, измолваше любимия си да я успокои с писмо. Най-после една сутрин пристигна колет със скромни размери. Тя нетърпеливо разкъса опаковката. Вътре имаше видеокасета без никакви обозначения.

На телевизионния екран се появи лицето на Гаспар. Беше се снимал, седнал на една табуретка в любовната беседка сред самоделните си машини. След кратко встъпление той навлезе в същината на обръщението си:

— Любима, разбери добре, че винаги сме били брачна тройка, ти, смъртта и аз. Вчера те гледах с чувството, че всеки ден може да е последен. И днес небитието продължава да присъства в нашата двойка. Всъщност нищо не се е променило между нас.

Зебрата продължи своя странен монолог, като си призна другата причина да си блъска главата и да замисля всевъзможни ходове. Той спомена тайно лелеяната още от юношеството амбиция и жестокото чувство за провал, сразило го, щом на четиридесет и пет години, възрастта, когато повечето велики съдби се очертават, осъществяват или прекъсват, си бил дал сметка, че не е нито Шекспир, нито Бетховен, нито Ганди. Най-после Гаспар й се разкриваше без никакъв грим: недосегаем си за опасността да станеш смешен, когато служиш за закуска на червеите. Та вместо да се окайва и щом установил, че природата — неблагодарна, както всеки знае — е пропуснала да го дари с някакъв по-специален талант, той намислил да композира любовта си и от брачния си живот да направи свой шедьовър, опера на живо, непрекъсната симфония, всекидневен роман. Като не бил способен да омае човечеството с някоя нарисувана от него Джоконда, щял да се утеши, създавайки едно нематериално творение, което да наподобява живота за собствената му съпруга.

— За теб — повтори той от екрана.

Сетне оповести, че това появяване щяло да бъде последното. Повече нямало да й пише и щял да престане да я измъчва.

— Приближи се — подкани я той нежно.

Като хипнотизирана, Камий пристъпи към телевизора.

— Целуни ме — прошепна той.

Устните им се сляха на екрана. Сетне образът угасна.

На другия ден Камий се събуди с чувството, че е сънувала епизода с видеокасетата. Но следите от червило по телевизионния екран тутакси я убедиха в реалността на събитията от предната вечер.

Впрочем, предсказанията на Зебрата излязоха верни. Камий не получи повече нищо от него, освен букет рози, оставени й потайно, без визитна картичка на изпращача. Тя разбра.

Един ден, когато споделяше трапезата на Мари-Луиз и Алфонс, последният се изпусна по повод съучастничеството си със Зебрата. Издаден от шепата изтървани думи и под настоятелния поглед на Камий, той призна фактите само с едно „Е, да“, подкрепено от примирено свиване на рамене.

Всичко сякаш бе казано, но Мари-Луиз добави:

— Розите не бяха предвидени. Идеята бе моя: защото, ако аз бях на вашето място, щях да бъда доволна Алфонс да ми изпрати червени рози.

Алфонс приключи с едно „Той ми беше приятел“ вместо оправдание — и повече не отвориха дума за това.

Децата се върнаха от Бретан с онази сериозност, която повече нямаше да ги напусне, дори в изблиците смях. Лалето, вече ненаситен за живота, съвсем приличаше на Зебрата и същевременно на себе си. Наташа престана да посещава гробището на Санси.

Училището започна отново за всички. Камий се върна към уроците по математика. Оставила се бе в някакво носталгично вцепенение на вълните на тъгата, като само понякога биваше разтърсвана от пристъпи на бунт срещу Зебрата.

И тогава, за да се откъсне и да премине от другата страна на огледалото на спомена, Камий реши да изложи черно на бяло брачното им приключение. Така щеше да увековечи нематериалната творба на Гаспар и да изпълни желанието му. Тази книга трябваше да излезе на всяка цена.

Като разкриваше пред всички тяхната лична история, Камий реши да съчини един роман-истина, който узаконените или не любовници да си подаряват с думите: „Любов моя, накарай ме да помечтая“ — една книга, която да разбужда желание отново да се ожениш за жена си, да си я отнемеш от себе си, творба, чиято последна страница не би могъл да затвориш, без да скочиш със слисаната си жена в първия влак за Венеция, за да повторите сватбеното си пътешествие.

Камий взе перото, въздъхна и си помисли, че този разказ ще бъде последният им меден месец.