Александър Жарден
Зебрата (2)

Глава 2

Онзи, който се погубва в страстта си, губи по-малко от онзи, който е изгубил страстта си.

СВЕТИ АВГУСТИН

Въпреки своето решение Камий продължаваше да си кара с красивото име на Гаспар Соваж. Нямаше никакво намерение да се връща към моминската си фамилия. Прекалено голямо минало я свързваше със Зебрата, за да си помисли за развод. Но се пазеше да не го вижда.

В самото начало се поддаваше на слабостта да проверява пощенската си кутия след всяко минаване на раздавача. Тайно разочарована, първо видя в мълчанието хитър ход, за да се опита да я спечели отново; сетне се укори, че се хваща на неговата игра, и си наложи относително безразличие.

След кратък възстановителен престой напусна майка си и се установи с децата в малък светъл апартамент, целият в прозорци. Субсидиите, отпускани от Зебрата, закърпваха скромните й доходи. Наташа и Лалето не попитаха нищо, та й спестиха лъжите. Просто осведомиха другарчетата си, че няма да има вече угощения в Чудната къща. Стараеха се да бъдат весели пред майка си.

Камий минаваше курс по превъзпитание. Щяха да станат шестнайсет години, откакто не бе правила крачка без Зебрата, и сега се учеше да ходи сама. Началото бе плахо и отшелническо. След училище бързаше да се затвори вкъщи. Но доста скоро си втълпи, че е свободна. Дори се самозалъгваше, че сама насочва съществуването си, като предприе някои стъпки.

За да ознаменува промяната, Камий повери буйната си коса на някакъв луд самозван фризьор. Резултатът напомняше онези метли, с които домакините чистят нужниците. Но Камий бе предоволна — пристъпила бе една от забраните на Зебрата, който смяташе всяка жена с коса под двайсет сантиметра за плешива и с уклони към лесбийство, с което не проявяваше кой знае каква оригиналност.

Веднъж Камий бе намекнала за някакво по-сериозно подстригване. Гаспар бе побеснял и бе напъхал термометъра в задника си, за да й покаже, че само от мисълта за това го втриса, че всички фризьори били отмъстителни педерасти, заканили се да обезобразят женския род. Всичко бе спряло дотам. Камий не бе рецидивирала. Но сега си въобразяваше, че указът на Зебрата е изгубил силата си над нея. Беше неспособна да види, че продължава да се води по гайдата на Зебрата. Прекалено се бяха слели в брака, та телесното отделяне не можеше да разтрогне и духа им.

След началната еуфория Камий позна празни и мрачни дни. Свикнала с настойчивостта на Зебрата, сегашната му пасивност я огорчаваше.

Чувствуваше се изоставена, беше й скучно. Животът й изглеждаше плосък без измишльотините на Зебрата. Ни полъх фантазия не нарушаваше неговата монотонност. Но в никакъв случай не би се съгласила да попадне отново в ноктите му. Мисълта, че той само това и чакаше — можеше да си обясни мълчанието на Зебрата само с някаква пресметливост, — укрепваше решението й. Предпочиташе да си има работа с по-малокалибрени същества, които не представляваха никаква опасност.

Цяла фауна напираше да нахълта в живота на Камий. Всички останаха на прага. Само Мари, секретарката на директора на лицея, си въобрази, че има достъп до интимния й живот само защото два пъти седмично си разменяха пасове на тенис кортовете. И други хранеха подобни илюзии. С нарастването на техния брой Камий се чувстваше все по-самотна. До деня, в който едно нейно някогашно гадже възкръсна от юношеството й с един развод в актива си и умението да не насилва нещата.

Като двама корабокрушенци те бързо възстановиха сговора си, далеч от погледите на Лалето и Наташа. Пръв той докосна ръката й в един ресторант. Дойдоха им сладостни думи. За миг си повярваха, че навремето не е трябвало да се разделят. Слова жалки, но им се сториха от чисто злато, толкова бяха зажаднели и двамата. Но щом се стигна до леглото, Камий се окопити и побягна.

В миг бе разбрала, че не може да легне с мъж, който не бленува за нея. Зебрата я подклаждаше и проявяваше като лакмус. Тя се разпознаваше в очите му, слушаше се в думите му, отгатваше се в присъщите му фантазии. Приписваните й от него качества покълваха в характера й, представата му за нея я оплождаше. Стига да й посочеше огъня: „върви“, и тя би минала босонога през жаравата, без да се изгори. На фона на всичко това акробатиките, предлагани й от съблазнителния разведен мъж, изведнъж й се бяха сторили въз блудкави.

Като премисляше случката на спокойно вече у дома, Камий стигна до извода, че никога не би яхнала — ако смея да се изразя така — второкласен кон, за да избяга от тираничния поглед на един мощен любовник, било Зебрата, било някой друг.

Ех, защо Гаспар не бе проявил повече такт при навиването на пружината на тяхната страст… Колко по-лесно би било да изчисти делника от привичките, вместо да прибягва до подобни колкото налудничави, толкова и неефикасни ходове. Като се връщаше назад в паметта си, Камий се почуди колко затворено бяха живели. Освен Алфонс и Мари-Луиз никой общ приятел не ги бе навестявал, за да се оглеждат в погледа му като двойка. Не си бяха изплели от онези връзки с външния свят, които се оказват полезни опорни точки при прекосяване на периоди на брачни бури или отлив на пламенност. Естествено този начин на мислене бе чужд на Зебрата. Но поне би могъл да я запаси с онези щастливи изненади, които вълнуват женското въображение: изневиделица да й предложи любовна нощ в хотел на нормандския бряг или заминал за една седмица, да се върне още на третия ден с огромен букет цветя. Всички онези неща, които, знае се, очароват и най-неромантичните домакини.

Но не, Зебрата не бе съумял да направи нещо такова, че да я развълнува. Същински зубрач, който постига само обезсърчаващи резултати. Покрусата им бе негово дело.

Дълбоко изтерзана, Камий жадуваше само за спокойствие далеч от дивотиите на Гаспар. Да постави дистанция между себе си и света — такава бе програмата й занапред.

Сантименталният й живот бързо се сведе до емоциите, черпени от любовните романи от XIX век, на които се беше нахвърлила както в най-ранната си младост. Всички тези възпрепятствани страсти, чезнещи от любов буржоазки и напористи съблазнители стигаха на умореното й сърце.

Като се видя сам, Зебрата побърза да определи размера на катастрофата. От изчезналата Камий му оставаха само нокти, коси, флакон парфюм, демодирана рокля, чорапи, запазили в гънките си нейното ухание, писма и снимки, естествено оловната отливка на сплетените им длани, както и един запис от телефонния секретар, на който тя го предупреждаваше да не я чака: „Скъпи, ще се прибера късно тази вечер. Имам родителска среща.“ Бедна, дори оскъдна плячка, пред грамадата любов, пропиляна в тази история. Сто грама нокти… Сто тона мъка го гнетяха, докато бродеше самотен из Чудната къща, която впрочем бе купил, пак за да й достави удоволствие.

Веднъж я издебна пред изхода на лицея „Амброаз Паре“, за да се наслади на красотата й. Но много неща ги разделяха. Повече не повтори… Бедрата й, които си представяше под копринената пола… Мъчението на спомените, заблъскали се хаотично в главата му, адски прибой. Кръшният й стан, белите гърди, мамещи ръката…

Лишен от щастие, Гаспар ослепяваше за красотата на нещата. Слепота от отчаяние. Постепенно изличи цветовете на деня и забрави своите фантазирания. Край на предметите, замислени само за смях. Машината за пушене бе захвърлена на боклука, заряза и дървения хеликоптер и отказа въпреки настояванията на Алфонс да отидат да скопят мъжкия Тракничелюсти, за да отпразнуват Нова година. Дори промивките, налагани на неговия писар, не можеха вече да го разтушат. От месец на месец и без това западналата му кантора съвсем замря. Изглежда, единственото му щастие беше да се съсипва. Братята му — също нотариуси — поеха част от клиентелата, за да остане в семейния скут.

В една неделна утрин, както се шляеше по търговската улица, Гаспар зърна Камий в гръб. Разговаряше с някаква бъбрива продавачка на риба, която машинално приглаждаше скаридите си. Внезапна червенина обля лицето му. Той се обърна, загледа я в отражението на една витрина и тогава забеляза, че беше съвсем непозната жена, само силуетът и косата бяха същите като на Камий.

Случката накара Гаспар да се замисли. Дори за миг забрави океана от печал, в който се давеше от месеци. Изцяло бе в плен на желанието отново да преживее тези няколко секунди болезнено блаженство. В съзнанието му покълна чудата идея. Бе готов на всичко, само и само да притъпи отчаянието си.

С кичур от косите на Камий той отиде в съответния магазин и купи дамска перука в същия цвят. Сетне грабна ножиците и по снимки криво-ляво я докара да прилича на прическата на Камий.

После посети една млада, известна в Лавал, проститутка и й обясни какво очаква от нея:

— Бих искал да сложите тази рокля, тези чорапи и тази перука, да се парфюмирате от този флакон и да дойдете у дома довечера, към единайсет часа.

— За цяла нощ струва…

— Не, не, никакво намерение нямам дори с пръст да ви бутна. Просто искам да изиграете, че се връщате от родителска среща, сякаш сте учителка. Разбирате ли?

Погледът на момичето доби мекотата на изтъркано кадифе, то се усмихна тъжно и кимна. Да разбира и да дава под наем мечти бе занаятът му. Откак попадна в мрежите на един сводник, много нещастни мъже преспаха с нея. Трябва поне телата да говорят, щом думите стават излишни. Особено онези, нежните думи.

Гаспар се отби да пийне с Алфонс, колкото да замъгли съзнанието си, и накрая се прибра доста на номер. Бе мръкнало.

Камий ще дойде, повтаряше си той на висок глас, за да си самовнуши, после се поправяше. Не Камий, ами „Проститутка, преоблечена като Камий“. Камий, моя любов, моя стара любов…

Както бе намислил, пусна записа от телефонния секретар. Само няколко думи: „Скъпи, ще се прибера късно тази вечер. Имам родителска среща.“

Не беше чувал този глас от… Не можа да попречи на сърцето си да заблъска в гръдта му и ободрен от желанието да повярва, се остави на своята лудост.

Дори реши да изненада Камий, като приготви вечеря на свещи. Толкова силна бе възбудата му, че счупи две чаши, докато подреждаше масата. Засуети се трескаво около фрикасето от заек, любимото й ястие, с което искаше да я угости, запали огън в камината, отново изслуша телефонния запис на фона на гърмяща, та чак стъклата на прозорците се тресяха музика. В миг на парещо просветление отпи глътка коняк, повтори, обърна шест чаши. Колкото повече алкохол се размиваше в кръвта му, толкова по-сигурен ставаше, че тя ще дойде.

Едва дочака да стане единайсет. Дори взе да се чуди, че Камий още не се е върнала.

— Но родителските срещи никога не свършват преди десет и половина — чу се той да се успокоява гласно.

След още една чаша започна да подозира, че си е послужила с това алиби, за да отиде при друг любовник, този път различен от самия него. Но не свари да пришпори ревността си.

В единайсет и пет вратата се отвори.

Появи се някаква карикатура на Камий. Чорапите й с бримки, косите й лошо подстригани, обемистият й задник изхвръкнал от прекалено впитата рокля, но най-страшното — с усмивката и очите на друга.

— Простете ми — прошепна Гаспар, — предпочитам да вечерям сам. Можете да се приберете. Ето парите.

Момичето опипа банкнотите и изчезна. Дълго време Зебрата не можа да излезе от вцепенението си, всичко се въртеше пред очите му. Не, играта не беше спасение! Не можеш да сглобиш реалността като мозайка. Беше съгрешил от горделивост, както с Камий.

Последвалото тримесечие му се стори низ от смразявания. Постепенно се откъсна от всичко, започна да се топи. Мари-Луиз, която не дръзваше да го гълчи, се опита да упражни някакъв контрол, но той се изхитряше да прескача часовете за хранене, под предлог че коремът му го вкарвал в прекалени разноски. Всяка сутрин се теглеше, за да се увери, че е на път да изчезне, и всяка седмица кантарът му удостоверяваше, че няколко стотин грама от него вече не съществуват.

Преситен от скръб, Гаспар заявяваше на всеослушание, че скоро ще бъде покосен от смъртоносна болест. Беше намразил живота и със зловещо удоволствие учестяваше пристъпите си на кашлица.

Зебрата се стягаше единствено в края на седмицата, когато Лалето и Наташа идваха да бивакуват в някогашната си стая. Мари-Луиз му бе внушила да не издава нищо от истинското положение. Но щом обърнеше страницата на неделята, той веднага се връщаше при своите демони.

Никакво желание вече не го пришпорваше. Галопиращата анемия го успокояваше ден след ден, че ще си умре без бял косъм. Хиромантката от неговото детство не бе сгрешила. Линията на живота му не бе от онези, които дават право на пенсионна карта.

В една съботна утрин, на осмия си рожден ден, Наташа накара баща си да отидат на пазара в Лавал. Като подарък за празника бе поискала дванайсет букета, сама да си ги избере. Тайната й мисъл беше да украси гробището на Санси. Тази перспектива, изглежда, я очароваше повече от всякакъв друг подарък.

Та в десет часа Зебрата и дъщеря му се отправиха към пазара. Наташа омете цветарката, натовари плячката в ръцете на баща си и изневиделица го попита:

— Защо не живееш вече с мама, щом се обичате?

— Наистина ли мислиш, че ме обича още? — слиса се Гаспар. — Откъде знаеш?

— Знам — просто отвърна тя.

Сетне добави, с поглед към сергията с играчки:

— Ако ми подариш и една маска на Мики Маус, ще ти кажа защо знам.

Зебрата отстъпи пред странното изнудване и купи две маски на нейния идол, едната за нея, едната за себе си. Тя бързо наложи своята върху детското си личице.

— Е, и? — поде Гаспар.

А Мики Маус отвърна:

— Каза ми го костенурката. Знаеш ли, тя ми говори, стига наистина да я слушам.

Смъквайки маската си, Наташа продължи:

— А сега ми кажи истината. Защо вече не живеете в една къща?

След известно време Зебрата прошушна:

— Мисля, че не може да ме понася, когато играя.

— А пък аз точно обратното. Обичам те, защото си единственият татко, дето си слага маска на Мики Маус.

При тези думи тя го целуна и му лепна другата маска на физиономията. Тази сутрин лавалци можеха да видят баща и дъщеря да сноват из пазара. И двамата имаха смешни глави на мишоци.

Две години изминаха така в някакъв сън. Камий се ограничаваше да обича децата си и да общува с романтичните автори от миналия век. Оставила се бе като угар, не се ангажира с нищо и с никого. Навярно вкусваше с наслада неподвижността на дните след сътресението, причинено от Зебрата.

За него чуваше само от Лалето и Наташа, които в края на всяка седмица се преселваха у баща си. От предпазливост ги оставяше пред градинската порта и бързаше да си тръгне. Според приказките на децата Мари-Луиз била поела юздите на Чудната къща и се грижела едновременно за Алфонс и за Гаспар.

Пръв Лалето предупреди майка си за влошаването на здравето на Зебрата. „Няма свеж вид“, изтърсил бе той една вечер на масата, сякаш ставаше дума за развалена сардина. Следващата седмица Наташа бе подела същия припев: „Наистина няма свеж вид.“ Камий първо бе свила рамене, както котката издува гръб, и се бе запитала дали Гаспар не симулира, за да се опита да я подмами навън от леговището. Но три месеца по-късно нотариусът продължаваше да не е „свеж“ — би трябвало вече да е гранясал или дори скапан.

Не бе минало и тримесечие от първите забележки на Лалето, когато Камий бе удостоена с посещението на Алфонс. Пристегнат в официалния си костюм, пребледнял, той се задушаваше и дума не можеше да му излезе от устата. Обиколката на яката на ризата му изглеждаше по-малка от тази на врата. Камий го помоли да свали шнура, който му служеше за връзка. И тогава като моряк, изложен на противоположни ветрове, той взе да се мята из хола, разкопчал яката си, давейки се в думи, изхвърляйки нечленоразделни късчета от фрази и току разперваше ръце, сякаш да запази равновесие при въображаемо вълнение.

— Но какво има? — прошепна Камий.

И тогава Алфонс даде воля на отчаянието, което напираше у него. С разкривени от мъка черти той се тръшна на един стол и заплака. Сигурно дълго време бе преглъщал риданията си, за да предложи такава гледка.

Но Камий не бързаше да се плаши. Състоянието на Алфонс не можеше да бъде предизвикано от Зебрата. Нещо се бе случило или трябваше да се случи, някакво страховито събитие, та да изтръгне сълзи от Алфонс, обикновено толкова пестелив на излияния, толкова сдържан.

Като бършеше зачервените си очи, той изплю причината за изненадващото си посещение:

— Болен е, на умиране.

После й обясни, че след едномесечни увещания Гаспар се бил оставил да го прегледа Оноре Вертюшу, сякаш да се подложи на ветеринар било по-безопасно за състоянието му. Зебрата дори бил склонил да отиде в болницата за снимки. Но преди това бил накарал Вертюшу да се закълне, че каквито и да бъдат резултатите, няма да се опитва да го лекува насила. Още чакали лекарската присъда, но състоянието на Гаспар се влошавало от ден на ден.

Ето защо Алфонс ревеше в хола на Камий. Неговият приятел, единственият мъж, който го караше почти да съжалява, че не е хомосексуалист, щеше да се запъти за оня свят, ако жена му не се върнеше при него.

 

 

Носната хидравлика си беше истинска наука за Зебрата. С течение на времето той бе усъвършенствал техниките, с които след хранене си промиваше обилно носа.

Та тази вечер Гаспар вкарваше една стъклена пипета в лявата си ноздра, отметнал глава назад в дървения шезлонг на площадката пред Чудната къща. Мари-Луиз привършваше да раздига масата — бяха вечеряли навън, за да се възползват от топлината на захождащия ден, докато Алфонс внимателно пресипваше през фуния водата от гарафата в пипетата. Зебрата гощаваше обръгналите на тези шумове зрители с гъргорения, последвани от звучни хъркания и бълбукания; накрая изплюваше всичко в специално легенче.

— Ще прочистим ли още веднъж, или е достатъчно? — попита Алфонс с цигара в устата.

С изморен жест нотариусът отхвърли предложението и понечи да се усмихне. Чертите му се бяха смалили през последните две години. Кожата му бе като отесняла дреха. Слънцето бе твърде ниско, за да хвърля сянка, но дори и да сочеше три часа, тя пак щеше да бъде съвсем хилава.

Гаспар се надигна полека, сякаш се опасяваше да не се прекърши, и се подпря на самоделен бастун, нарочно направен прекалено къс, та да се прегърбва. Зад него Мари-Луиз разказваше на Алфонс за някаква добре консервирана от помади племенница. Той си помисли за тъгата, която винаги му е вдъхвала продължената младост. Когато една жена изглеждаше на двайсет и пет, а му признаваше гордо, че има десет отгоре, изпитваше усещането, сякаш някаква орисница внезапно му е отнела десетилетие от живота.

Зебрата колебливо се бе насочил към стълбището, за да се оттегли в стаята си, когато стреснато запремига и впери поглед към липовата алея. Безкръвните му устни затрепериха и усмивка, истинска усмивка, от онези, дето избликват от детството, цъфна на тях. Импулсивно се изправи и хвърли бастуна.

Алфонс също се бе обърнал мълчаливо към градинската порта. Бе победил.

Камий стоеше там, натоварена с два куфара.

Забравил действителните си сили, Гаспар се завтече надолу, политна, едва се закрепи и като разпадаща се марионетка се опита да се затича към нея. Веселостта, която вдъхваше сили на този скелет, ужаси Камий. Той буквално й падна в ръцете, опита се да се задържи на крака, засили се да вдига багажа й и накрая отмалял се свлече на тревата. Изплашена, Камий повика Алфонс на помощ. Пренесоха го в спалнята, където си седеше брачното им легло.

Камий поиска да викат лекар, но сякаш възкресен от ярост, Зебрата живо се възпротиви и помоли да ги оставят сами. Алфонс и Мари-Луиз се оттеглиха.

Проснат на белите чаршафи, с които се сливаше, Гаспар трепереше като призрака на Паркинсон. Избухването бе прахосало малкия му капитал от сили. Лежеше там смъртноблед, насред път между небето и земята, но в достатъчно съзнание, за да усеща ледената треска, която го мореше. При всяка въздишка излиташе и малко от душата му. Камий енергично разтри краката му, само кожа и кости, за да улесни циркулирането на ленивата му кръв. Стопли ръцете му, останали без никакво мускулче, навлажни напуканите му устни и притвори очите му, пожълтели като от някакъв очен камък. Сетне се измъкна в една от стаите за гости.

Побягнала бе пред непоносимото. Бе оставила Зебрата напращял от мъзга, а сега го намираше изсъхнало дърво, задушено от бръшлян. Приближи се към камината, върху която той й се усмихваше в рамка. Снимката трябва да беше отпреди две години. Господи, колко се беше променил. Тя — сякаш се бе събудила в кошмар. Внезапно проскърцване на дъсчения под в коридора я накара да стаи мълчаливо дъх и да наостри слух.

Въпреки туморите, които изсмукваха и разяждаха тялото му, Зебрата се бе надигнал. Отказваше да абдикира от ролята си на любовник, единствената, която придаваше някакъв смисъл на съществуването му и на евентуалната му смърт. И ето го, същински призрак, влачи се по коридора както преди, за да докаже на Камий, че независимо от своята отпадналост си оставаше мъжът на нейните нощи.

Но тази вечер проскърцванията събуждаха повече мъка, отколкото смут у Камий. Стъпките се поколебаха и спряха. С пресъхнало гърло тя остави снимката на камината, легна на леглото и загаси светлината. Решена бе да изиграе комедията докрай, да се остави да я обладае, ако изобщо успее да я прегърне, да се прехласва сладострастно, дори да стене и вика, за да му помогне да издържи ролята си. Тя смътно се надяваше, че ако успее, този симулиран оргазъм щеше да възвърне вярата на Гаспар в жизнената му сила.

В коридора Зебрата се подпря на рамката на вратата и натисна дръжката. Докато тя поддаваше, той все по-ясно осъзнаваше своята лудост. Никога нямаше да събере достатъчно сили, за да успее да се люби с Камий. Угасналият му член щеше да й разкрие цялата му разруха. Подведен бе от любовния делириум, но ето че сега набегът бе на път да се превърне в поражение. Вече не можеше да се осланя на Хораций като на надежден партньор. Затвори вратата и се заклатушка назад, облекчен от мисълта, че отстъплението му може да мине за маневра, с каквито навремето подклаждаше нощните си експедиции по коридора. Но току преди да влезе в стаята, парещо желание го сграбчи за гърлото. Да се засити с Камий, да се запаси с любов за вечността, защото тази нощ може би бе последната му възможност да отпътува към Китера. Желаеше я тук, на земята и веднага. Толкоз по-добре, ако това го довърши. Предпочиташе да се пресели в отвъдното направо от обятията на жена си, отколкото да се топи сам между чаршафите. Но световъртежът погаси поривите му. Едва се дотътри до леглото и потъна в някакъв хаос, по-близо до кома отколкото до сън.

Под завивките си Алфонс — той не бе набожен — пламенно се молеше и горещо благодареше на бога, което показваше дълбочината на объркването и на радостта му.

Нощта възстанови силите на Зебрата. Още от сутринта той зашари из хола по халат, заврял термометър в ануса, като на всеки три крачки проверяваше инструмента и бързо го напъхваше обратно. Камий още спеше, но раздавачът беше оставил снимките, направени в болницата по съвета на Оноре Вертюшу.

Повелителен надпис забраняваше пликът да се отваря без присъствие на лекар, така че той побърза да го разпечата.

Уви снимките не бяха придружени от никакви обяснения. Налагаше се да чака идването на ветеринарния си лекар, за да узнае с точност степента на увреждане на белите кръвни клетки, които унищожаваха кръвта му. Тревогата му идваше оттам, че вече искаше да оздравее, за да живее с Камий. Успокояваше го мисълта, че занаятът на Вертюшу бе да лекува животни. Предпочиташе да го третират като бозайник, отколкото като разумно същество. Конските церове му вдъхваха повече доверие, отколкото онези, предписвани на закриляните от общественото осигуряване. Но Оноре щеше да намине чак към десет часа. От нетърпение Гаспар бе грабнал един термометър, за да се опита да изчисли сам какви са шансовете му да живее.

Трийсет и седем и две — неизменно показваше градуираната стълбица. Отсъствието на температура го тревожеше като мълчание, предшестващо битките. Той машинално пъхна стъклената тръбичка обратно в ректума си и се сведе над рентгеновите снимки. За десети път ги изследваше една по една с опипващ поглед. Безпокоеше го някакво бяло петно под лявата му ръка. И се заопипва, докато не си откри отчетлива болка в гърдите. След още няколко секунди и с помощта на въображението си той локализира с точност злокачествения тумор, който според него се хранеше със сърцето му.

Отчаянието го повали на една табуретка. В миг очите му се наляха с кръв от режещата болка. Изквича като прасе и подскочи. Термометърът се бе забил в задника му. Туй подло изненадващо нападение изотзад го побърка. Хвърли се на четири крака на пода освирепял и ревящ като содомизиран лъв. Поразен в най-слабото си място, той дори не успяваше да извика за помощ, когато дочу сънения глас на притеклата се Камий, прогонена от леглото от неговия вой.

Никакво друго обяснение не успя да изкопчи от Зебрата освен жаловито скимтене и упорито навирен към небето пръст. Обраслите му челюсти бяха сключени в спазъм като при запек. Добре, че Камий бързо се досети за причината на злото. Тя прегледа задницата на Зебрата и установи, че най-лошото е избягнато. Термометърът си бе невредим и тя чевръсто го измъкна от ануса му. Облекченият Гаспар бе отведен в стаята му.

Половин час по-късно пред къщата спря кола. През открехнатата врата прокънтя дрезгавият тембър на гласа на Оноре:

— Има ли някой тук?

— Още съм жив, качвай се! — подвикна Гаспар.

Същински динозавър с очила, Оноре изникна на прага, заслонен зад тенекиените си рамки. За разлика от друг път не бързаше да приказва и да ръкомаха; държеше в джобовете ръцете си, които обикновено създаваха впечатлението, че говори с чужди ръце, толкова миниатюрни бяха в сравнение с туловището на собственика си. Камий му предложи чашка, която той отказа, сетне притеснено прочисти гърлото си, за да отложи мига, когато трябваше да започне:

— Минах през болницата. Видях резултатите от кръвта и рентгеновите снимки.

И тогава без заобикалки Оноре изложи своето становище относно рака с думи колкото опростителски, толкова и недипломатични. В името на приятелството хладно обясни на Зебрата, че левкемията била просто приумица на подсъзнанието му — стига да е готов на радикален обрат в мисленето, все още можел да се излекува.

— И не гледам собствения си интерес, защото не аз ще те лекувам — заключи той, гаврътвайки все пак предложената му от Камий чашка.

Все в името на свещеното приятелство Гаспар го нарече долен шарлатанин и беше доста убедителен, защото подозираше, че е прав. Но с красивите си теории Вертюшу бе опропастил шансовете му да задържи Камий. Защото, ако овладееше болестта, тя несъмнено щеше да го зареже отново.

Сдърпаха се. Оноре се заинати и накрая Зебрата му се закле, че ще лепне срамна болест на жена му и филоксера на лозята му. За малко да се сбият, но Оноре сметна, че ще е под достойнството му да удари болен от рак. Предпочете да се оттегли под залп от чуждоземни изрази, навързани без ред и логика, под които обаче прозираше обидното намерение. Щом яростта пробиеше дигите на неговата учтивост, устата на Зебрата бълваше разни неща на всевъзможни езици, които не владееше, сякаш за да даде по-универсален израз на чувствата, които го разкъсваха.

Известието за левкемия на Гаспар би трябвало да разтърси Камий, ала упованието й в неговата жизнеспособност бе прекалено силно, за да повярва, че някаква си болест може да го повали. По-скоро зелена вейка би се подпалила. А и известието бе прекалено непоносимо, за да бъде чуто. Думата „рак“ премина покрай ушите й.

И понеже Зебрата не бе човек, който ще се остави без борба на рака, тя съвсем искрено реши да се придържа към една не толкова мъчителна официална версия. Явно Зебрата бе болен, но все някак си, дори и с гребане, щеше да се измъкне срещу течението на Ахеронт и да победи страданието си.

— Любими — прошепна тя отнесено, — щом се отървеш, веднага ще си направим любовна среща в седма стая.

Ето как Зебрата разбра, че Камий остава. Значи налагаше се да оздравее. А ако изходът от медицинската битка се окажеше неблагополучен, той щеше да си мълчи като гроб до края и да отблъсква всички натрапници, които щяха да се опитат да отворят очите на Камий. Ако трябваше да загине, лекомислието на последната им голяма ваканция поне щеше да съответства на сериозността на положението.

Но военните действия едва започваха. Заради Камий той бе готов да се опълчи срещу раково болния, който дремеше у него. Мисълта, че смъртта е загнездена в сърцето му, го изпълваше с въодушевление. Най-сетне изживяваше всеки час с жена си така, сякаш е последният, без да е необходимо да прибягва до измислици.

Досега Гаспар не бе стъпвал в болница. Неговият ветеринар му бе стигал. Та каква бе изненадата му!

Първия път един арогантен професор се опита да го накара да направи стриптийз пред глутница подигравателни студенти. Нотариусът не повярва на ушите си и учтиво възропта. Но понеже не видя очаквания отлив към изхода, той счупи гърлото на една бутилка и я размаха към младоците — а това не можеше да бъде изтълкувано по хиляда начина. Резултатът бе моментален: пехотинците с бели престилки си глътнаха шегите и се оттеглиха по-бързо, отколкото морето при Мон Сен Мишел. Нямаше рецидиви. Следващите консултации протекоха без зяпачи.

Зебрата изиска също така нещо нечувано, да се обръщат направо към него и да му говорят като на човек със собствено име. Извадени от привичките си, интернистите трябваше да се откажат да приказват за „случая Соваж“ или за болния в трето лице — помежду си и естествено пред самия него. Истинска революция в отделението, започнаха да се обръщат към него с „господин Соваж“, гледайки го в очите! Представете си само, отнасяха се с него така, сякаш не се бе отказал от човешкото си достойнство, прекрачвайки прага на болницата. Та такива ми ти невиждани и нечувани неща. Дори бе почетен със специално благоволение: да му обясняват лечението, което му прилагаха.

Следващия път той кипна в миниатюрната чакалня на тясното помещение, където облъчваха с кобалт. Наблъскани едни върху други, тълпа прокажени се задушаваха там от много време. Един преждевременен четиридесетгодишен старец лежеше на количка, целите му крака в метастази, а деца без коса стискаха ръцете на майките си, вперили угаснал поглед в това преддверие на смъртта. Не изглеждаха изненадани от гледката пред тях: сякаш никога не бяха виждали друго освен сразени тела.

Та сред тези нещастници, запокитени в геената, висеше и Зебрата от час и половина, когато внезапно стана и за всеобщо изумление влезе в помещението за облъчване, без да са го извикали.

Зад апаратурата трима болнични служители си пиеха кафето и си разменяха разпуснати шегички.

— Какво става? — попита сдържано Зебрата.

— Обедна почивка.

— Ъъ, и така ли е всеки ден?

— Не, но другият екип сега е в отпуска.

— Аха, елате, в чакалнята става нещо.

Чиновниците в бели престилки любопитно наизлязоха в преддверието, където ферментираше сместа от отчаяние и нетърпение; но никакво особено събитие не смути безразличието им.

— Нищо ли не забелязвате? — упорствуваше Гаспар.

— Не.

Не бяха видели Двора на чудесата, разкрил се пред тях, не разбираха на какво мъчение подлагаха тази тълпа сенки. Навикът и пресищането с ужаси бяха анестезирали чувствата им. Сърцето им не трепваше вече за ближния. Потресен, неспособен дори да се бунтува, той дълго остана в полусвяст на стола си. Оживя единствено под ласките на Камий.

От две седмици се крепеше на крака чрез нея и заради нея. Камий се отделяше от него само колкото да отиде до банята, до тоалетната или до магазина. Лятната ваканция я бе освободила от професионалните й задължения, а децата се справяха сами, всяко на своя страна. Лалето бе прекосил Ламанша, за да изучи телесните данни на англичанките по време на един „лингвистичен“ престой. Камий държеше да се спазва външното благоприличие. А през това време Наташа въдворяваше справедливост в общинското гробище и се занимаваше във фермата на Мари-Луиз и Алфонс.

Всеки ден Камий направляваше крачките на Гаспар от Чудната къща до болницата и обратно в толкова тясна близост, че граничеше със сливане. И така до вечерта, когато лекарите си наумиха да затворят Зебрата за една седмица: поне така го прие той, когато поискаха да остане осем дни под наблюдение.

В изтощението си Гаспар само формално се противопостави, но затова пък какви ли не ги избълва, когато една брадата болногледачка, явно сексуално комплексирана и неудовлетворена, му изплю в лицето, че жена му не можела да дели с него болничното легло. Камий го удържа, извини, успокои. Този период на наблюдение вече му беше необходим. Болестта се развиваше и открито завладяваше тялото му. Жлезите му бяха набъбнали на бучки. Но именно по същата причина Зебрата се противеше да го отдалечават от леглото на Камий.

Ако следващите нощи щяха да му бъдат последните, той искаше да консумира брака си до дъно. Последно желание, блян на чезнещ любовник, който предпочиташе да си затваря очите пред своята импотентност: вече от месец Хораций не отговаряше, като някакъв израстък от миналото, апендикс от време оно.

Изоставен и от Камий, преминала на страната на лекарите, Гаспар бе принуден да се подчини. По халат я изпровождаше с поглед чак докато изчезне в дъното на коридора, когато отекнеше звънецът за края на посещенията. После призрачно бродеше из отделението, преди да се стовари върху единичното си легло. През порите му се отцеждаха сълзи.

Една вечер Алфонс дойде да прибере Камий от болницата и връчи на Зебрата каквото се бе получило за него по пощата. Сред фактурите и рекламните проспекти имаше едно писмо с английски марки. Лалето най-сетне бе нарушил мълчанието. Камий и Алфонс се оттеглиха след обичайните фрази, избутани от стаята от един заядлив цербер, представил се за главната сестра. Напразни останаха усилията на Гаспар да претрепе главната с обувка — тя излезе победителка.

В колата Камий и Алфонс още продължаваха да се смеят. Как дори и олюляващ се Зебрата успяваше да намери сили да не превива врат пред живота и да войнства срещу тесногръдите? До края щеше да си остане бунтар. Никога нямаше да се примири с похабяването на чувствата от изтичащото време. Всяка сутрин гледаше Камий, сякаш слънцето за последен път изгрява над тяхната двойка. Понеже бе невъзможно да разиграва всеки ден първата им среща, оставаше му този изход, за да пренесе любовта им през времето.

В пощенската кутия на Чудната къща Камий намери друго послание от Лалето, адресирано до нея. Плъзна поглед по него и озадачено го сгъна.

Лалето не бе намерил нищо по-духовито от това, да изпрати писмо на баща си — същото, което Алфонс му бе занесъл, — в което нарочно описваше възхитителния си престой във Великобритания в най-обезпокоителни краски, „за да доставя удоволствие на татко, който обожава силните емоции“, обясняваше й той.

Камий не знаеше, че от месеци Лалето се досеща за фаталния изход от болестта на баща си. В неговите представи това писмо бе нещо като последен подарък, дяволит начин да му каже, че чувства кръвта му в жилите си.

За пример Лалето цитираше на майка си най-успокоителните пасажи: „Попаднах в едно странно семейство. Единствено бащата е маниак по оная част, но успокой се, посяга само на дъщеря си. Добре, че вечер затваря вратата на спалнята си, когато бие жена си, иначе не бих могъл да мигна… Положението се подобрява, вече по два пъти на ден ми дават да ям, а по-големият им син се отказа да ми инжектира хероин…“

Лъжите бяха доста тлъсти, но Камий сметна за по благоразумно да предупреди Зебрата, преди да го е втресло. Тя вдигна слушалката. Не беше в стаята си. Сестрите напразно претърсваха болницата, проверяваха в кухните и оглеждаха парка — ни следа от нотариуса. И понеже бе малко вероятно да е станал невидим, поне в толкова кратък срок, дежурният лекар стигна до заключението, че е избягал.

Полицията го откри чак в полунощ на летище Роаси в неописуем вид, навлякъл шлифер върху пижамата и жив само колкото да се влачи по чехли от гише на гише. Ужасени от смъртника, служителите на една родна компания бяха отказали да му издадат билет до Лондон и незабавно бяха извикали полиция.

Разтърсен от шантавото писмо на Лалето, което, помислил си той, било толкова пресилено нарочно, за да пресъздаде по-пълно действителното отчаяние, Зебрата се бе втурнал към летището с влак и такси с надеждата моментално да отлети за Лондон. Бедата на неговия син го бе накарала да забрави порутеното си тяло. Влюбен бе неистово в синчето си, също както в Камий, неспособен да обича по човешка мяра.

И ако открай време виждаше в Христос нещо повече от обикновен акробат на кръста, то беше заради широко разтворените му ръце. Често си бе мислил какво ли любовно признание би могъл да направи Христос на някоя жена. Ето на такива висоти искаше да прикове веднъж завинаги страстта си към своите.

Но дните му вече бяха преброени.

Един ден, когато Камий се връщаше от пазара, придружена от Наташа, тя намери кратко писъмце от Зебрата:

„Аз съм в манастира «Обини». Ела веднага там, но не ме заприказвай под никакъв предлог.

Твоят любовник.“

Разтревожена, Камий остави Наташа у Алфонс и Мари-Луиз и възможно най-бързо се придвижи до манастира „Обини“. Монахът портиер й потвърди, че Гаспар Соваж наистина се е оттеглил тук.

— Трябва да го прибера у дома, той е много болен.

— Известно ни е — отвърна монахът. — Вашият съпруг ни обясни всичко. Дори ни предупреди за намеренията ви, когато дойдете. Но обръщането му към небето е искрено.

— Към небето ли… — заекна тя, — та той винаги е плюл в съдовете за светена вода.

— Често тежкоболните проглеждат за бога.

— Искам да го видя.

— В момента се моли.

За да си изясни нещата, Камий реши да проникне в манастира, като поиска подслон. В края на краищата изпитанието на болестта може пък да е изместило страстта на Гаспар към Христос, въпреки че не й се вярваше. Единственият духовен живот, за който знаеше, че е способен открай време, бе любовният.

Едва на вечерната служба зърна Зебрата в непривична за него поза: залепил колене на молитвеното столче и смирено свел глава. През следващите два дни не успя да се приближи до него. Той сякаш правеше и невъзможното, за да я отбягва. В трапезарията тя напразно се опитваше със знаци да му привлече вниманието. Манастирският правилник забраняваше размяната на думи и разхождането без работа. А в прекалено кратките свободни мигове той си оставаше неоткриваем.

Камий не се досещаше, че той съвсем не беше осенен свише, ами бе намислил да използва ограниченията на манастирския живот, за да продължи да я наблюдава иззад маската на непознат. А нея принуждаваше да проси вниманието му като влюбено девойче, което отчаяно се опитва да задържи погледа на любимия момък. Този план трябваше да ги отведе отвъд границите, достижими за любовниците от плът и кръв.

Тя прогледна онази сутрин, когато на излизане от служба Гаспар изпусна на земята късче хартия, вперил настоятелен поглед в нея. Тя го вдигна и го прочете на спокойствие в килията си на първия етаж в женското крило.

„Госпожо — пишеше Зебрата, — тази вечер ще дойда в стаята ви, щом удари полунощ. Ще се вмъкна през прозореца с помощта на стълба.“

Значи Гаспар я бе накарал да дойде чак тук, за да й предложи авантюра като от романите. Сърцето й се разтупка — най-сетне се почувства разбрана, за пръв път кроежите на Зебрата откликваха на мечтите й. Той се канеше да използва манастирските правила като забраната, възпрепятстваща пламенната им любов — принцип на всяка романтична литература, достойна за това име. Принуден да се вмъква при нея скришом, той притуряше тръпка на опасност към нощната им среща. А и това „вие“, и отживелият стил на посланието правеха цялата история още по-сантиментална. Въодушевен при мисълта да изживее няколко мига като в романите, Зебрата не се бе изплашил, че може да изпадне в смешно положение. И на бял кон, като принца от приказките, би отвлякъл Камий, но уви сили нямаше да пришпори коня, метнал избраницата си отзад на седлото.

Преди да се оттегли в килията си, Камий трябваше да изтърпи сеанс песнопения и второ богослужение. Трескава, тя бързаше да се скрие зад дебелите стени и не слезе в трапезарията за вечеря. Опита се да се вглъби в Библията, за да убие някоя и друга минута от часовете, които оставаха до срещата, но очите й само пробягваха по редовете. По едно време се замисли над чудото, което преживяваше: „Четиридесет и една годишна съм, с деца и професия, а в мен бушува пламък, който засенчва трепета на откриващата любовта хлапачка.“ И още по-скъп й ставаше Зебрата.

Когато камбаната на църквата удари полунощ, Камий разтвори капаците и взе да се взира като Стендалова героиня в градината. Сърцето й за малко не изхвръкна, щом различи в мрака крехкия силует, който се придвижваше под дърветата. Минаха още няколко минути, после стълба се заиздига към прозореца. Камий се задъхваше, но стълбата бавно падна обратно на земята и сянката се стопи в нощта. Цели два часа остана да чака, да дебне завръщането на своя любовник, сепвана от време на време от напразни прошумолявания в листака. Накрая бе оборена от умората и заспа самотна, облегната на прозореца.

Призори под вратата й бе пъхнато писмо.

„Любима — пишеше Гаспар, — вече нямам сила да нося стълбата. Елате вие в полунощ в стаята ми. Моят прозорец е третият отляво на първия етаж в мъжкото крило. Стълбата държат в колибата на градинаря.“

Към единайсет часа вечерта Камий крадешком се измъкна от килията си. Трепереше от страх да не налети на някой плешив монах, подгонен от безсъние из тъмните коридори.

Щом премина оградата на зеленчуковата градина, веднага забеляза колибата: но стълбата не беше там. Откри я чак след десет минути, опряна на един параклис, който реставрираха по онова време, разположен близо до входа на скромната обител.

Нарами стълбата и побягна към мъжкото крило, окъпана от ясната светлина на доста едрата луна. Ужасно се притесняваше: ако някой монах я изненада тук, нямаше да знае как да обясни присъствието си в подобен час и на всичкото отгоре със стълба! А и изобщо не си представяше как би могла да обясни тази история на някой суров отшелник в расо:

„Видите ли, ние с мъжа ми обичаме да се любим по манастири, манията ни е такава…“

Разтреперана от уплаха, забеляза един осветен прозорец. Чака ме, помисли си тя и усети отвътре да й припарва. Опря стълбата до стената и се закатери безшумно, докато в съзнанието й оживяваха сцени от романи. И тъкмо да прекрачи в осветената стая, когато съседният прозорец рязко се отвори и един глас й изшътка:

— Какво правите, нещастнице?

Вледенена от ужас, Камий политна, аха да падне в градината. Но се закрепи, обърна се и позна Зебрата в сумрака.

Сбъркала бе прозореца. В бързината не ги беше преброила, а се бе насочила към единствената процеждаща се светлина от нощна лампа.

За да поправи грешката си, тя се вкопчи в железните куки, придържащи капаците на Гаспар отворени, и с риск да си счупи врата, силно разклати стълбата, направо я отмести. Зебрата й подаде ръка. Тя се приплъзна в стаята, но с несръчно движение събори стълбата в лехите отдолу.

По-скоро мъртва, отколкото жива, тя се хвърли в обятията на Зебрата. Той я запрегръща конвулсивно. И тогава душата й вкуси онуй блаженство, което описват романите от XIX век. Преливащото щастие за миг бе възвърнало прежната сила на Гаспар. Омаяни, те забравиха петнайсетте години брачни търкания, скарването, довело ги до ръба на развода, и страшната болест, която сега заплашваше да ги раздели. Бяха само кипнала страст.

В разгара на действията Гаспар успя някак си да прикрие своята немощ; но трябва да признаем, че пламенността му си беше почти съвсем истинска. Само дето силите жестоко му изневеряваха. Добре, че замаяната от блаженство Камий не забеляза нищо, та Гаспар умело приписа сдържаността на Хораций на рицарските си чувства:

— Не преди брака, госпожо — прошушна той съвсем на място, в унисон с романтичната старовремска атмосфера, сред която палуваха.

Държеше се като герой, роден от въображението на някой автор, а Камий откликваше опиянено. Нашите две гълъбчета се прехласнаха, гугукаха си реплики от прежни четива. През няколкото часа любовта им се извиси до онова мимолетно съвършенство, което откриваме само в някои творби и в пиесите на Шекспир. Тази нощ те си откраднаха късче от материята, от която е създадена вечността.

Камий запази вълшебен спомен за романтичното приключение, в което за първи път мечтите им се бяха слели.

Следващите дни Зебрата се разлюти срещу Тракничелюсти. Нападаше злокобната двойка, че го била урочасала да се стопи на бавен огън, та да го наследи. Подозираше ги, че се домогват до къщата му не толкова от увлечение по красивите старини, колкото от алчност: открай време, вярваше, че в Чудната къща е скрито съкровище.

Позоваваше се на една местна легенда, според която във времето на Революцията първият собственик Максимилиан д’Ортолан бил заровил в основата на къщата богатството си от златни луидори. В началото на седемдесетте години Зебрата бе подписал договора за покупка с тайната надежда, че стократно ще бъде обезщетен в деня, когато щастливото попадение на кирката ще позлати отново неговия герб. Но за голяма изненада на Камий не бързаше да проучи подземията. Предполагаемото богатство му вдъхваше сигурност. Оценяваше размера му като пряка функция от сумите, които дължеше на кредиторите.

С отминаването на годините и набъбването на пасива той не бе престанал да преизчислява съкровището си. Трябва да посочим, че почти целият доход на Зебрата отиваше за погасяване на най-крещящите му дългове. Едва закрепваше положението и нов пожар избухваше във финансите му. Лекотата, с която прахосваше, можеше да се сравни единствено с бързината, с която Джеси Джеймс вадеше пищова си.

Ето как призрачното съкровище на Чудаците си стоеше зарито в земята, потулено в гънките на мистерията. Но понеже Зебрата отпадаше от ден на ден и дъхът му все по-трудно си пробиваше път, той се бе замислил за бъдещето, което вече нямаше да е негово, за Камий, изправена пред необходимостта сама да урежда фактурите и да изплаща данъчните му и други задължения, поемайки изцяло и грижите около децата, и не виждаше друг надежден изход освен съкровището. Скромната заплата на Камий не би стигнала за нищо.

Затова цялата енергия, която все още можеше да си позволи да изразходва, Зебрата влагаше в изследването на основите на къщата. Кантората си вървеше и без него. Двамата му братя и все пак колеги, словоохотливият вулканичен Мелкиор и кекавият работяга Арно, наричан Невестулката, осигуряваха запазването на клиентелата. Гаспар бе мобилизирал своя писар, Грегоар дьо Салини, за изнурителните задачи, с които вече не беше в състояние да се справя. Подпрян на бастуна си, той ръчкаше Грегоар да го дава по-живо с лопатата, а видеше ли го да се помайва, го заплашваше с двойна промивка.

И нещастникът засилваше темпото пред заплахата от посегателство срещу неговия ректум. Само да можехте да видите как тази хилава и скована в корсета на доброто възпитание издънка от голяма фамилия размахва кирката с ръкавици от заешка кожа. Но не се справяше твърде зле за човек, предпочитащ финото бельо пред каменарския чук. Разкопките се местеха от стая в стая. В салона, там, където таванът променя височината си, в изтърбушения под скоро зейна дупка за радост на Наташа, която се опияняваше от всички разрушения. Но Камий, изтощена от нощните бодърствувания около Зебрата, все по-трудно понасяше опустошаването на своя интериор.

Ни следа от съкровище. Докато една петъчна вечер лопатата на Грегоар изведнъж удари в нещо метално. Зебрата изрови една касетка, в която бяха затворени всичките му надежди за материалното оцеляване на неговото семейство. Цялото племе, само без отсъстващия Лалето, както и съюзниците бяха свикани за тържественото отваряне. Грегоар подбра Алфонс и Мари-Луиз и всички направиха кръг.

Наташа озадачено джвакаше дъвка. Свикнала с всекидневните лудости на баща си, тя винаги се бе съмнявала в пророчествата му. Но ето го пред очите й туй тежко и интригуващо ковчеже, извадено от недрата на къщата.

— Виждаш ли, миличко, щом вярваш в съкровища, няма как да не се появят накрая — прошушна й Зебрата от височината на своето кресло.

Изтощен от участието си в работата повече на думи, отколкото на действие, нотариусът беше кацнал за случая върху „един старовремски стол, достоен за трон на някогашните негърски крале“. Сред пълна тишина Грегоар пристъпи към разломяването на касетката. Когато и последният нит се предаде, Наташа зажумяла повдигна капака. Напразно всички притаиха дъх — количеството на луидорите беше минималното, позволяващо употребата на множественото число при по-сетнешните надлежно разкрасени разкази. Но сега-засега две монетки от стария режим се дуелираха върху мухлясалото сукно.

Всеобщото разочарование бе пометено от заразителното въодушевление на Наташа, за която думата „злато“ извикваше образа на пещерата на Али Баба и на испански галеони, погълнати от дълбините на океана. Никой не сметна за необходимо да я извади от заблуждението й и за да отпразнуват достойно откриването на съкровището на Чудаците, Зебрата предложи да организират наказателна експедиция с цел веднъж завинаги да отрежат ташаците на мъжкия Тракничелюсти. Беше му се заканил, откакто си бе въобразил, че двойката клюкари разнасят из селото прогнозите за близкия му сетен час.

Въодушевеният от идеята Алфонс изтича да донесе една гигантска ножица, чието първоначално предназначение бе да реже стоманени въжета, та да са въоръжени, в случай че въпросните части на Тракничелюсти се окажат трудни за гилотиниране. Грегоар ръкопляскаше, защото поне този път самият той не беше жертвата. Но жените потушиха кастрационните им тежнения. Под спокойния решителен натиск на Камий, глухо подкрепен от Мари-Луиз, операцията бе отложена за по-късна дата. Зебрата трябваше да се задоволи с бутилка бургундско, за да отпразнуват събитието. Колкото да не е без хич, отпушиха гърлото с щипците, приготвени за скопяването на породата Тракничелюсти.

Единствено Алфонс знаеше тайната на съкровището на Чудаците, но мълчаливо си пиеше виното. Самият той бе заровил ковчежето под една плоча на дъното на ямата, изровена от Грегоар. Беше си обещал, че неговият стар приятел няма да си отиде от този свят, без да е открил легендарните златни монети на Максимилиан д’Ортолан. Ако случайностите на съществуването го бяха поставили начело на значителни спестявания, несъмнено би вложил всичко в ковчежето, но неспособен да къта пари, Алфонс бе успял да подплати мечтите на Зебрата само с два луидора.

Болестта, която унищожаваше кръвта на Зебрата, вече излизаше победителка. Дъхът му бе станал отровен. На възлестите вкаменелости на стара лоза заприличваха обезформените му, подпухнали от сълзящи тумори крайници. Със сетни сили нотариусът реши да вземе перото. Ударил бе часът да съчини посланието завещание за своите деца.

Скъпи деца,

Умирам, защото не успях да изневеря на майка ви. Повярвайте ми, едноженството пречи на брачния живот. Ако бях имал благоразумието да го карам през просото, несъмнено бих понесъл по-леко и по-сръчно съпружеския си жребий. Пламенната вярност е перверзия, която изкупвам днес.

Не ме следвайте, слагайте рога на своята половинка — това е най-сигурният начин да я запазите. Тогава няма да искате от нея да бъде съвършена, като излязла от роман. Съветът на Лафонтен е пълна глупост:

„Любовници, любовници щастливи, тегли ли ви пътят, не стигайте далеч оттука. Един за другиго бъдете свят винаги красив, различен винаги и винаги честит. Един за друг бъдете всичко, останалото захвърлете.“

Чиста измама! Това е програма за полубогове, повярвайте ми, изпитал съм го на гърба си. Правете обратното, пътувайте, раздавайте се. Плътските прегрешения обновяват брака, предотвратяват задухата.

Скъпи мои, не забравяйте: умирам, защото не съумях да изневеря на майка ви.

Обичам ви.

Татко

После Зебрата пъхна писмото в плик и помоли да извикат Алфонс. Трябваше да го посвети в един план, предназначен да смекчи неудобствата от смъртта, поне от своята собствена.

Алфонс дълго не можа да дойде на себе си, зашеметен от широтата на замисъла на Зебрата. Не си бе представял някой човек да е толкова луд, че да предизвиква небитието — вярно Гаспар не беше обикновен смъртен.

Вместо да се подготвя за края, нотариусът си бе наумил да организира своето оцеляване в сърцето на Камий. Като напускаше сцената, той изобщо не възнамеряваше да се отказва от ролята си на любовник; а и нямаше ли да продължи да живее в известен смисъл, докато тя го обичаше? Никакво друго посмъртно съществуване не го блазнеше и бе решен да си го осигури, без изобщо да разчита на случайността.

С пълното съзнание колко крехка щеше да стане неговата позиция, щом легне да гние под някоя надгробна плоча, Зебрата бе предвидил в календара посмъртни акции като продължение на операцията по съблазняването на собствената си жена. Особено се страхуваше от нелоялната конкуренция на живите мъжкари и за да ги обезвреди, имаше твърдото намерение да мобилизира неотклонно мислите на Камий.

— Трябва да ухажвам моята вдовица, разбираш ли — прошепна той убедено на Алфонс.

Гаспар вече се виждаше в кожата на един deus ex machina, дърпащ конците от отвъдното. Разбира се, смъртта му вдъхваше законен ужас, но тя прибавяше трагично измерение на тяхната история, а това той не можеше да не оцени като автор, загрижен за драматургията на своята творба. Ала за да осъществи плана си, се нуждаеше от съучастник тук, на земята. В противен случай имаше опасност да се случи онова, срещу което винаги се бе борил. Смъртта го тревожеше истински дотолкова, доколкото му отнемаше властта над жената на неговия живот. Съумееше ли да си запази част от нея, дори и с наместник, щеше да издъхне със спокойна душа.

— Алфонс, дай ми това успокоение, стани мой агент на земята… — прошепна с безцветния си глас откъм леглото, където бе подпрян с възглавници.

Алфонс вече бе помагал на Зебрата по времето, когато последният се криеше зад перото на Непознатия, преписвайки писмата му с ученическия си почерк. Понякога сам ги изпращаше от пощата в Лавал и по-специално в оня случай, когато нотариусът бе заминал да гуляе с колеги в Тулуза. Пак той бе описал роклята на Камий в едно писмо от Непознатия, за да обърка следите. Ала онова, което сега Гаспар искаше от него, бе нещо съвсем различно. Задръжките му идваха от нежността към Камий. Как да направи още по-мъчителен предстоящия й траур!

— Няма да ме изоставиш точно сега, нали? — задави се Зебрата, приковал го с безцветните си очи.

Смутен, Алфонс отстъпи пред настояванията му и се закле да изпълни точно машинацията със закъснител, подготвена от Гаспар. Приятелството им бе достигнало онази крайна точка, когато единият щеше да продължи да живее не само за себе си, но и за другия. Алфонс ставаше изпълнител на последните желания на своя брат по мечти. Тежко пълномощие, което той прие великодушно и неохотно. Смутен, че става призракът на един от най-смайващите любовници на този век, той проникваше в тайните на сърцето на своя приятел.

Зебрата му връчи папката с инструкции, както и документите, необходими за изпълнението на мисията. После му повери писмото до децата:

— Ще дадеш това на Лалето и Наташа, когато му дойде времето.

Последните петнайсет дни на Зебрата бяха втори меден месец за Камий. Гаспар най-сетне се отказваше да й погажда номера и се осмеляваше да бъде нежен. Обграждаше я със зорко внимание. Знаеше, че не му се полага да бъде разсеян, иначе току-виж тръгне неподготвен.

Камий се изпокара със старшите сестри и се хвана за гушата с лекарите, които искаха да го затворят в своите морги за умиращи, но удържа на своето.

Зебрата се настани окончателно в Къщата на чудаците. Страдаше ужасно и се смееше от сърце, сякаш близостта на смъртта го облекчаваше.

Един следобед, когато се бе захванал да учи Наташа да се прехласва по джаз под звуците на допотопен грамофон, Камий влезе в салона. Зебрата тутакси я обгърна с мършавите си ръце и двамата се завъртяха във вихрен танц под една старомодна мелодия. Наташа така и не разбра защо толкова се смути, когато прегърнатите и родители се разплакаха. Тя просто излезе от стаята развълнувана, че е уловила такава близост между две същества.

Когато силите му позволяваха, Гаспар излизаше с Камий да вдъхне уханията на полята и да погледа есента. Една вечер се озоваха в спускащия се здрач, седнали на скалите край реката, която огражда градината им. Зебрата взе ръката на Камий и дълго и мълчаливо я стиска притворил очи.

— Дай ми малко живот — внезапно прошушна той, изплашен да не би неговият да се изчерпи в тоз миг.

Укротяването не пречеше на Зебрата да си играе с малкото съществуване, което му оставаше. Така в последните си дни създаде противоотрова, способна да лекува съпругите, алергични към мъжете си. Бе приготвил лекарство от отвара от диви цветя. Наташа участва в брането, както и в изработването на последния уред, роден от странния мозък на нотариуса: машина за аплодисменти, съставена от две дървени ръце, свързани в основата чрез здрава панта. Човек може да ги удря колкото си иска, за да акламира актьорите в театъра, без да прегрява дланите си. Камий измайстори кадифени ръкавици, та да облича тези дървени белезници на гала-представленията. По думите на Зебрата апаратът можел да влезе в работа и на духовниците като машина за молене. Две сключени длани в ръкавици от виолетово кадифе…

От своето лондонско изгнание Лалето изпрати второ Писмо на баща си, за да му каже, че неговата кръв не се е охладила, вливайки се в жилите на сина.

В своето съчинение той информираше баща си, че един ден ще стане първият държавен глава на Европа на модерните времена. Нищо по-малко. Беше напълно искрен, защото познаваше баща си, за когото нямаше нищо невъзможно. Дълго бе размислял: заниманията, които му беше предложил съветникът по професионално ориентиране в лицея, му се струваха твърде нищожни. Главен счетоводител? Каква тъга! Виж, харесваше му „длъжността император“ и понеже тронът на Западна Европа бе овакантен, не виждаше никакво неудобство да нахлузи короната на Карл Велики.

В края на писмото Гаспар прочете: „Татко, ще успея, защото се чувствам твой син.“

Посланието оказа значително въздействие върху нотариуса, но не защото го зарадва перспективата да види как Лалето поема съдбините на континента в ръцете си. Хич не му пукаше: а и нямаше да го има вече на този свят. Неописуемо блаженство му вдъхваше дързостта, с която Лалето прекрачваше границите на разумното. Нямаше да бъде от онези, дето се отказват. На петнайсет години вече обладаваше мъдростта да гледа сериозно на мечтите и с присмех на онова, което страхливците наричат „действителност“. Щеше да тъче живота си с нишката на своите желания.

— Имам син на място! — ревеше Гаспар на всеослушание.

С този вик Гаспар изразяваше щастието си, че има духовен наследник. Защото през целия си живот самият той бе полагал усилия да се откопчи от предопределения ход на нещата, без да придиря за цената. Отказът му да приеме отслабването на съпружеската страст и болестта му доказваха това. Беше горд, че е успял да предаде основното на своята издънка. Та гените не бяха най-важното. Зад себе си той оставяше духовен брат, почти следовник.

С виковете си Гаспар събра Камий, Алфонс, Мари-Луиз и хилавия Грегоар, за да им прочете писмото, макар Лалето изрично да го бе помолил да запази тайната. Но не му беше възможно да крие ликуването си.

Съдбата подреждаше добре неговото сбогуване със света. Вълшебни са понякога миговете, които предшестват смъртта на определени хора. Основните частички от пъзъла на един живот тайнствено напасват в края на играта. Зебрата бе удостоен с едно от тези стечения на обстоятелствата, които не са случайни.

Налагаше се Камий да отиде до Париж по един семеен въпрос. Неин осемдесетгодишен вуйчо бе предал духа си на бога, в когото никога не бе вярвал. Въпросният вуйчо си беше спечелил репутацията на шегаджия с един постоянен репертоар от десетина майтапа, наследени от въображаемия му престой в армията.

Но успокоите се, Франция не бе изгубила с него един от най-заслужилите си граждани. Алпер, защото такова бе името му, се оказал негоден да бъде мобилизиран под знамената през 1913 поради недоразвития си врабешки гръден кош. Но не му било лесно да признае, че се е наливал с чай от 1914 до 1918, докато другарите му излагали мускулестата си гръд на куршумите, та затуй кекавият Алпер започнал да си разкрасява ролята и накрая вече лъжел безсрамно.

— Ех, Вердюн… — въздишал многозначително някъде към 1920 пред танцьорките на чарлстон, които примирали пред такава слава.

Сръчно приписвал отсъствието на розетка на бутониерата си на своята скромност, презрително клеймял липсата на смирение у обезобразените и другите там еднокраки, които според приказките му прекарвали по-голямата част от времето си в перчене по булевардите със своите медали.

С годините състоянието му се влошавало. През последното десетилетие, вече твърдо повярвал, че е гнил четири години по окопите в Сома, настоявал да го наричат „Полковник Албер“. Сякаш длъжник на легендата си, още от сутрешната закуска започвал да занимава хората с блестящите деяния, прославили фиктивната му биография. Бил неизчерпаем.

— Миризмата на кръв, нея не можеш забрави…

— Хайде, хайде, господин Албер — отвръщала старата му прислужница, — та по онова време бяхте в Кан.

— Наистина — санаториум… тежка рана, получена при Шмен де Дам. В корема.

И захващал да си разкопчава панталона, за да покаже белега от оперирания си апендикс.

Днес Албер вече го нямаше и тъй като не бе оставил след себе си ни жена, ни дете, бе завещал на своята племенница цялото си богатство: дългове, куфар с облигации от руския заем и най-вече преправените си военни документи, които доказваха бойните му подвизи, както и фалшивия Почетен легион — беше си го подарил за старините. В неделя, ако ревматизмът му не го бе приковал към леглото, той дори се разхождаше два часа с метрото, за да се покаже, пъчейки хилавата си гръд, закичена с розетка.

Трогната, Камий бе приела това жалко наследство. Уговорена бе среща с нотариуса на покойния полковник Албер. Всичко щеше да се уреди с едно прескачане до Париж.

Камий вече тръгваше за гарата, когато на Гаспар му хрумна да я придружи. Тя се опита да го вразуми, прекалената му слабост не разрешавали никакви пътешествия, но той се заинати и понеже часът напредваше, изкопчи да я изпроводи до влака.

Алфонс ги закара със заръката веднага да върне нотариуса в леглото. Камий целуна мъжа си на площада пред гарата, не го остави да излезе от колата и побърза да се настани в едно купе, където се усамоти зад спуснатите си клепачи. От седмици Зебрата поглъщаше цялото й внимание, не я оставяше насаме със себе си. Имаше нужда да се поогледа в себе си и да даде воля на чувствата, които я разкъсваха.

Дойде й просветлението, че вече нищо не може да накърни любовта й, ала я тревожеше изходът на болестта. Заслепена от своята вяра, тя си внушаваше, че изцелението няма да закъснее, и в някакъв унес зареди молитвите, които изплуваха в паметта й. Думите без усилие й идваха, а не се беше сещала да се моли от детството.

Не повярва на очите си, когато сред реката от лица, изляла се на перона в Париж, зърна Зебрата — чакаше я в началото на композицията, прегърнал сноп цветя. Пътувал бе със същия влак и сега стоеше там, блед и немощен, изгубен във вече прекалено широките за него дрехи.

— Скъпа — издекламира усмихнато той, — честит рожден ден!

Камий се отпусна в обятията му и съвсем лекичко го прегърна от страх да не го счупи. Колко ли обикновени влюбени е трябвало да бъдат претопени заедно, та да се получи такъв любовник, питаше се тя, сгушена на гърдите му.

Датата на собствения й рожден ден бе убягнала от вниманието на Камий. Излизаше, че е станала чужда сама на себе си, че в непрекъснатите грижи около Зебрата сякаш се бе изгубила, черпейки от това отсъствие силата да продължава.

Камий се овладя и се опита да му внуши колко непредпазливо е било да се впуска в това пътуване. Не разбираше, че вместо да го вразуми, тя само засилва радостта му с описанието на всички опасности, на които бе готов да се изложи в името на любовта им. Изчака я да свърши тирадата си, за да я уведоми, че не бил дошъл в Париж само за да й поднесе букет цветя в края на един гаров перон. Идеята му била да отидат да отпразнуват раждането на жената на неговия живот на самото място, откъдето водела началото си тяхната страст.

— И какво ще правим там? — попита тя, отстъпвайки педя от територията.

— В истински декор ще разиграем нашата първа среща.

По-късно Камий се чудеше как се е съгласила да се включи в подобен мизансцен. Нима не беше ясно, че Зебрата се насилваше да се представя за онова, което вече не е.

Преди да се насочат към сградата, където като непознати бяха живели под един покрив, Камий трябваше да се отбие при нотариуса на полковник Албер. Бяха й връчени фалшивите военни книжа и фалшивия Почетен легион. Тя съкрати посещението си заради Зебрата, който губеше търпение в чакалнята.

Докато таксито минаваше покрай двореца Галиера, просторна бяла постройка със строги пропорции, Зебрата прошепна на ухото на Камий, че била куха, без етажи. Само една огромна спалня, построена през миналия век от един венециански принц, за да подслони любовните си срещи с някаква танцьорка. Впоследствие Камий бе разочарована, като научи, че дворецът Галиера още от самото начало си бил замислен за изложби, но за собствено удоволствие продължи да разпространява версията на Зебрата, която приписваше на някакъв архитект, специалист по старините в столицата.

Таксито спря пред номер 122 на улица „Аса“ — първия адрес на тяхната любов. Пред къщата дълго мълчаха ръка за ръка. Тогава Гаспар намери в паметта си фраза от първите писма на Камий: „Обичам бога, задето те е създал.“ Думи на възрастта на децата им, но все още вярно изразяващи бушуващия в тях пламък.

Влязоха и Гаспар едва се дотътри до последната стълбищна площадка, тежко опрян на Камий. Полузадушен, той я помоли да слезе няколко етажа, за да изиграе появата си. Камий се обърна и изчезна надолу.

Когато се появи повторно, бе станало чудо. Вълнението, че отново ще преживее тяхната среща, че ще се пъхне в кожата на някогашния студент, за миг му бе възвърнало младостта. Е, мършавото му тяло си оставаше подпухнало от метастази, но навирената му глава, блясъкът на погледа му и живият му израз бяха на двайсетгодишен хлапак.

Окрилена от тази метаморфоза, Камий се впусна в първата си тирада, а Зебрата се горещеше като на приемните изпити за Театралната академия, без да го е еня, че изгаря всичките си запаси. Но към петнайсетата реплика отмаля, гласът му секна и той се строполи на стълбището. Камий се втурна. Разтърсван от силни спазми, Гаспар заповръща, сякаш щеше да изхвърли вътрешностите си. Обитателите наизскачаха по вратите си. Какъв е този шум? О, повдигнете му главата. Нищо му няма. Не, не го пипайте. Жан, прибери котката. Отдръпнете се, трябва му въздух. Това е мъжът ми… Жаклин, сложи децата да спят. Да извикаме ли свещеник? Не, донеси вода. Камий накара да извикат линейка.

Санитарят поиска да откара товара си в една парижка болница, но Зебрата настоя да бъде репатриран в своите земи, щяло да му мине. Едрата банкнота, която Камий се сети да пъхне в джоба на шофьора, го доубеди в правото на аргумента.

Пътуването се стори безкрайно на Камий, която се кореше, че не е прибрала Зебрата по-рано, че е надценила силите му. Но щом зърна своите тополи по алеята от портата до Къщата на чудаците, той се почувства по-добре, сякаш бе видял стари приятели. Пренесоха го в леглото под тревожния поглед на Наташа, притичала веднага, след като забелязала спряната в двора линейка. Камий я отпрати у Мари-Луиз.

— Татко има нужда от почивка…

Зебрата изкриви пресъхнали устни в нещо като усмивка и се опита да поуспокои дъщеря си, като почти конвулсивно стисна ръката й. Забеляза, че замисленият поглед на Наташа се помрачи. Тя целуна баща си и побягна. Когато Мари-Луиз прочете тъгата по сбръчканото й челце, успя да каже само:

— Татко няма свеж вид.

Санитарят се сбогува с Камий. Най-после тя бе сама със Зебрата в неизразимата близост, която голямата му отпадналост задълбочаваше още повече. Разтърсван от упорита треска, той изглеждаше по-уязвим и от дете. Затрогна я до сълзи, но все пак намери смелост да го глези до десет часа вечерта, когато смазана се оттегли в стаята си, за да не падне от умора.

Хвърли се както си беше на леглото и часове остана вцепенена в някаква полудрямка. Съзнанието й бе обсебено от миговете екстаз в килията в манастира „Обини“, прииждаха безразборно и други мизансцени на Зебрата. Писмата на Непознатия, седма стая в мизерния хотел, играта им на стари съпрузи, фалшивата му метреса… и онази ноемврийска утрин, когато бе повярвала, че Зебрата я напуска. За първи път мислеше за тези моменти с известно умиление. Ама колко си е блъскал акъла да ги измисля едни такива! Прониза я гордост, че не е от онези, чиято страст угасва от брачна скука. А тя си беше влюбена. Да, дори днес тръпнеше от любов, по-пламенна отколкото в началото на тяхната връзка. Зебрата спечели облога си. И толкоз по-добре. Нямаше да свършат като някаква двойка изкопаеми.

Останал сам, Гаспар си мислеше какъв номер му е погодил напускащият го живот. Винаги се бе страхувал, че смъртта ще ги раздели, а какво излезе — тя ги бе сближила. Та само болестта му бе върнала жената.

Насред път между живота и отвъдното той прозря истината за нещата. Ах, защо по-рано не й се показах с всичките си страхове и надежди, вместо да се крия зад театрален персонаж. Успях, Камий ме обича, но си отивам. Само да се бях оставил да ме види такъв, какъвто съм си… Всъщност двойките умират от мълчание. Похабяването от времето е само алиби. Защо се осмелих да се разкрия пред нея само веднъж, прекалено късно, когато тръгна да ме напуска? Ех, ако някой можеше да напише биографията ми… Поне като пример за неподражание — към дълголетните влюбени…

Но независимо от тези разсъждения Гаспар отсъди, че не е бил напълно на погрешен път. Може цената на победата му да е висока, но той бе докоснал мечтата си с пръст. А и би ли постъпил по друг начин? Нали усещаше, че живее само когато подменяше дремещата действителност с друга, по-наситена, по-волна за душата. Възнамеряваше да режисира и близката си смърт. Да гори от страст до последния си дъх и да се оттегли като романтичен герой. От това зависеше съвършенството на тяхната история като творение.

Когато удари един часът, Камий дочу шумове в коридора. Последвалите скърцания потвърдиха опасенията й. Със сетни сили Зебрата се бе надигнал, за да разбуди плътско желание у жена си. Ето, пристъпва, търси разхлабени дъски по пода. Любовник, ако ще и призрачен, до самия край. Камий с уплаха усети тялото си да се възбужда мимо волята й. Скърцанията я разжарваха както преди въпреки ужаса на положението. Внезапно Гаспар се препъна и падна.

Камий изхвърча като луда от леглото и изтича в коридора. Зебрата лежеше на пода, облян в студена пот. Притисна го до гърдите си. Подбелените му очи вече гледаха в отвъдното и хлътналите му, сякаш изгризани от страданието устни оставаха открехнати само за да пропуснат последната дума, която бе подготвял от седмици.

„Не ме напускай…“ — бяха последните му думи.

Сетне успокоение се изписа на лицето му.

Първото, което й мина през парализирания мозък, бе, че при липсата на сигурност в съществуването на бога вечността на Гаспар зависеше вече само от любовта й към него.

Още не знаеше какви ги бе намислил Зебрата. „Ще ухажвам моята вдовица“ — прошепнал бе той на Алфонс.