Гаспар Соваж^[1], с прякор Зебрата, отказваше да приеме залиняването на страстите. Чувствуваше се роден да обича една жена, своята собствена. Още докато му нанизваха халката, си бе дал обет, че бракът му с Камий никога няма да претърпи крушение, подобно на толкова други, изхабени от многолетно споделяното двойно ложе.

Петнайсет години след сватбените камбани двамата не се бяха променили. У Камий младежката сочност все така се подплатяваше от тръпнеща чувственост, а Зебрата не бе застрашен от коремче. Но нямаше как да си затварят очите пред факта, че затъваха в брачен унес, наподобяващ дрямка. Бракосъчетанието им бе послужило за възглаве.

Камий на два пъти се бе впускала в майчинството и автоматично бе заменила ролята си на законна метреса за по-строгата, на майка. С изнизването на дните пламенността на първите им прегръдки неусетно се бе претопила в съучастничество на обръгнали съпрузи. Хармонията помежду им не беше разбита, но навикът бе сковал телата им. Вече се любеха скъпернически.

Камий посвещаваше част от вниманието си на уроците по математика, които преподаваше на учениците в лицея на Лавал, а останалото време — на двете си издънки. Наташа сега беше на седем години, а мълчаливият наследник Пол, наречен Лалето заради избуялата си като цветен масив грива, влачеше зад себе си тринайсет години намусеност.

Въпреки тежкия отмъстителен нрав на последния, племето Соваж си живееше спокойно дните в околностите на Лавал, департамента Майена, в ритъма на непредвидимите хрумвания на Зебрата.

Макар положението му на нотариус да не предразполага към чудатости, Гаспар колекционираше особени мнения. Тази черта на характера му бе в основата на прякора, измислен от Камий и ратифициран от приятелите им. Също като съименника си с раирана окраска и той бе неукротим. Нито ударите с линия в училище, нито годините в Юридическия факултет, нито дресурата на военната служба бяха успели да прекършат екстравагантната му природа. Ритащ срещу всяко стадно поведение, той бе от онези чепати особняци, които се пазят от общоприетото, от конфекцията на мисълта.

Зебрата нямаше вяра на дипломираните доктори и редовно сам си проверяваше урината с невъоръжено око. Оставяше се да го лекува единствено личният му ветеринар Оноре Вертюшу. След всяко ядене промиваше носните си кухини с помощта на стъклена пипета. По неясни, така и неосветлени причини, приписваше големи добродетели на водната циркулация в организма, без значение дали е напълнен отгоре или отдолу.

Неговият млад и предан писар Грегоар дьо Салини беше главна жертва на това убеждение. Само да го заболеше гърло, и Зебрата не мирясваше, докато не предпишеше на клетника промивка. Знаещ правата си, Грегоар викаше на помощ общественото законодателство; но тъй като не съществува юриспруденция в тази област, всеки път биваше принуден да се подчини. Единствената милост, изкопчена в люта битка, бе правото сам да си прилага лечението. С достолепието на стар фамилен портрет и кисело примирение тръгваше да се усамоти в кабинета си, въоръжен с каучуковия апарат и препълнена гарафа вода — но вместо да си вкара двата литра вода през ануса, той ги изпиваше. И така открай време. Нотариусът подозираше неговото двуличие, но мъдро смяташе, че щом водата е поета, си струва да прояви милосърдие и да си затваря очите.

Всичко би било по мед и масло в този небанален свят, стига Гаспар да бе съумял да парира вялостта на чувствата у Камий, които се омекотяваха от сезон на сезон, докато напоследък неговите се изостряха.

Преди шест месеца в една яко полята вечер Камий бе направила опит да мине през стените с автомобила си. Зебрата я бе открил скалпирана и безжизнена в отделението за спешни случаи, врата до врата с моргата. Жена му лежеше в кома, разкъсана и гола. После един санитар я откара към операционния блок. Нотариусът остана сам със своето гадене и парещата любов. Стените танцуваха. С изтичането на часовете в чакалнята му се стори, че пулсът му се ускорява. Гаспар се опита да си го обясни с ужаса на ситуацията, но постепенно осъзна, че сърцето му се е разтупкало по други, труднопризнаваеми причини. Да, ликуваше, че е обладан от пламенна страст към Камий, каквато от петнайсет години не го бе спохождала. Трагедията подклаждаше огъня му. Едновременно покрусен и пронизан от чувствено удоволствие, Зебрата се усещаше като актьор, излизащ на сцената. Тръпнеше с всяка фибра на своето същество, сякаш случилото се бе запълнило в него празнота, от която често му прималяваше. Изведнъж си възвръщаше властта над себе си.

Уви, Камий се възстановяваше много бързо. Само че три месеца й бяха достатъчни. И сивотата на всекидневието крадешком се възвърна. Гаспар изпита усещането, сякаш напуска сцената и пропада в празното съществуване на безработните актьори.

И тогава Зебрата си скалъпи вътрешна драма. Въобрази си — и успя да си го втълпи, — че премеждието на Камий му е вдъхнало усещането за краткостта и крехкостта на живота. Сякаш смъртта го гонеше по петите, та непрекъснато си повтаряше, че може би вижда жена си за последен път. И за да бъде по-убедителен пред самия себе си, впусна се да колекционира доказателства за съществуването на Камий. Нокти, коси, снимки — всичко трупаше в пълна тайна, но все пак с надеждата, че Камий ще открие скривалището и ще осъзнае силата на повторно разжарената му страст.

Скоро той прие самозалъгването за чиста монета. Повярвал, че смъртта ги дебне, Гаспар заобича с рядко срещана мощ. Да се вмъкне в мръсната вода на ваната, където Камий се е къпала, му доставяше не просто радост, а усещането за единение. Сладостно си фантазираше, че ако съдбата й отнеме зрението, той ще си избоде очите, за да сподели мрака с нея.

Но Гаспар страдаше все по-силно от пасивността на Камий — или по-скоро от онова, което вземаше за пасивност. Не проумяваше как е възможно тя да не тръпне по него ежеминутно. Обичаше го, да, но с повече мекота, отколкото плам. И тази нежност на стари съпрузи вбесяваше Гаспар. Той се мъчеше да си върне страстта, която бе изпитал в болницата, докато скърпваха телесата на Камий. Драма, ето какво им липсваше. Трагедия, която да възкреси първоначалната стръв.

Тази сутрин, изтегнат до красивата спяща Камий, Зебрата бе изпълнен с решимост да действа круто и да парира времето. Нямаше да му позволи повече да опростява чувствата им.

— Камий — прошепна той, разбуждайки я.

— Какво има — прозя се тя.

— Оставям те.

Изплувайки от сънищата си като от топла вана, тя се протегна сластно. Първите слънчеви лъчи оцветяваха стъклата на верандата пред стаята.

— Тръгваш вече за кантората?

— Не, напускам ви, теб и децата, отивам си завинаги.

Камий се надигна слисана и придърпа завивките към себе си, сякаш да събере по-добре мислите си.

— Да не си полудял?

— Не, просто имам смелостта да направя онова, което другите мъже от малодушие не дръзват: да напуснат жена си преди краха.

Все тъй флегматично Гаспар започна да трупа нещата си в един излинял от годините сак. В някакво тъпо вцепенение Камий го остави да прибере пуловерите, напоени е размесения им дъх. Сякаш част от самата нея мимо волята й се вмъкваше в сака на Зебрата. Не намираше какво да каже. Внезапният отлив на чувствата у нотариуса си оставаше загадка за нея. Макар да се бяха сдърпали предната вечер заради риболовните методи на Гаспар — който пускаше динамит в рововете край земите им, — нищо в близкото минало не даваше основание да се прогнозира разтрогването на техния брак. Без предупреждение той просто й бе пръснал черепа в спокойствието на ранното утро.

— Камий, изненадваш ме — добави той. — Не мислех, че ще го понесеш толкова леко.

И тогава тя изведнъж осъзна, че Зебрата се готвеше да излезе от съществуването й, прекрачвайки прага на стаята.

— Гаспар, не можеш да си тръгнеш просто така — успя да отрони тя.

— Че защо не?

— Какво съм ти направила?

— Омъжи се за мен уви. Бракът по любов е празна работа. Та възможно ли е да подхранваш една страст половин век?

Сълзи избиха в очите на Камий, към устните й занапираха думи на покруса. Тя отчаяно се опитваше да строши стъклената преграда, внезапно изникнала помежду им. Чертите на Зебрата сякаш криеха душата на непознат, зазидан в безразличието си. Той безстрастно и методично омиташе рафтовете на гардероба, заличаваше всяка следа от пребиваването си в тази къща. В дъното на сака се трупаха останките от тяхната история: чадър, закупен по време на единственото им катастрофално пътешествие в Африка, кашмиреният шал, който му беше подарила, корсетът от черна дантела, който се бе опитал да я накара да носи по времето, когато предизвикателното бельо го възбуждаше. Отнасяше дори старите си фантазии.

Трябва да му е завъртяло главата някое омайно създание, от онези щъркообразните, с източените крака, дето умеят да се предлагат, притрепвайки призивно с мигли, помисли си Камий, преди да го подложи на огъня на въпросите си.

— Уви не — въздъхна Зебрата под канонадата.

Разтърсвана от плач, Камий не знаеше дали е по-мъчително да те зарежат, защото не си привлекателна или заради очите на някоя съперница. Тя се блъскаше в мислите си, давеше се в океан от неразбиране. Нещастието й се отразяваше на лицето. Животът изведнъж надяваше маската на кошмар. Гадеше й се, изкушаваше се да свърши веднъж завинаги, да му причини болка, искаше й се да изчезне, да престане да чувствува.

Прекършена, Камий сякаш бе поразена от гръм, когато ръката на Зебрата се плъзна по гърба й и ласкаво докосна тила й.

— Скъпа, не плачи. Това беше само лош сън.

Тя неразбиращо вдигна мокрото си лице и впи светлия си поглед в Зебрата, който се усмихваше.

— Ама наистина ли ми повярва? — подхвърли й той весело.

— Дали съм ти повярвала? — повтори ужасена тя.

— Та аз само се престорих, че те напускам.

Камий се надигна и вместо отговор го ръгна силно с коляно на най-уязвимото място. Зебрата зави.

— Какво те прихваща? — викна й сгънат одве.

— Даваш ли си само сметка каква болка ми причини?

— Такава беше цената.

— Цената ли? За какво? — отвърна тя стреснато.

— Исках да ти отнема кислорода, за да ти върна вкуса към чистия въздух.

Все така превит, увлечен от своето гръмогласие, той й съобщи, че стратегията му била само прелюдия към лечението за подмладяване, което възнамерявал да наложи на тяхната двойка. Един вид основно почистване, съвсем необходимо след петнайсет години прогресивно анестезиране на желанията им. Зебрата бил решил да захвърли ролята си на съпруг в амортизирания смисъл на думата, за да се напъха в кожата на законен любовник. И щял безмилостно да прогонва неусетните навици, които притъпяват сетивата. Бдителността му нямало да познава почивен ден. И отсега нататък непрекъснато щял да крои мизансцени, подобни на тазсутрешния, за да затяга връзките помежду им.

— Но какво ти е станало? — най-сетне успя да прошушне тя.

— Има религиозни покръствания, защо да няма и любовни? Камий, ако не бях дръпнал алармения сигнал, бихме свършили като всички тези псевдо семейства. Рано или късно щеше да легнеш с друг, а аз, какъвто съм си глупак, щях да бракониерствам дребен дивеч.

Вместо да се впуснат в тези нелегални връзки, почти неминуеми ако го слушаш, Зебрата й предлагаше да разиграват като мимодрама любовта си, та дано я съживят. Съвсем честно я предупреди, че нямало да пипа с ръкавици в тази битка срещу износването.

— Няма да бъде някаква си синекура. — Заключи той съкрушено.

Все още зашеметена, Камий си помисли, че не е сбъркала, като му е лепнала този прякор. Наистина беше странна Зебра.

Но все още не подозираше яростта на тайфуна, който скоро щеше да се стовари върху спокойното й уредено учителско съществуване.

Зебрата бе решил да хитрува в играта с реалността. Та при новото раздаване да получи печеливши карти и да се опита да парира предопределеността.

Нито един герой от роман, филм или театър не го бяха предшествали в трудния път, по който поемаше. Ромео съблазнява една Жулиета, която не е познавал. Жулиен Сорел възпламенява една непозната, която вече носела името на господин дьо Ренал, и „Love story“^[2] подема историята на една зараждаща се любов. Всички се ограничават само да спечелят една жена, изникнала пред тях: но да спечелиш отново своята собствена след петнайсет години брачен живот? Никой измислен прелъстител не дръзва подобно нещо. Именно това глождеше Зебрата: ако Шекспир, Стендал и най-големите автори са се въздържали да посегнат към темата за повторното спечелване, трябва да е, защото това е невъзможно. Тази мисъл го потискаше, но той обичаше Камий прекалено пламенно, за да се откаже от намеренията си.

Само изключителни мерки биха му позволили да успее там, където човечеството винаги е търпяло провал, мислеше си той.

Зебрата бе проявил прозорливост. Погром грозеше тяхната двойка. Може страстта им да бе задрямала, но сетивата на Камий си оставаха будни. От два месеца тя бе в плен на прелюбодейски сънища. Влечението й към онзи, когото наричаше Непознатия, естествено не бе прехвърлило границите на бълнуванията, но желанието й бавно зрееше.

Отначало Камий изобщо не бе обърнала внимание на анонимните любовни писма, които през ден-два пълнеха пощенската й кутия. Сетне, поласкана, тя бе започнала да ги препрочита, да ги попива, да ги премисля. Но разтревожена от омаята, която упражняваха върху нея, си беше забранила да им се наслаждава. За да се предпази от изкусителните думи на Непознатия и от прелъстителния му образ, една вечер тя се бе решила да прочете някои откъси на Зебрата, който безсрамно бе заклеймил нищожеството на безликия драскач. Засегната, Камий повече не му бе показала посланията, които продължаваше да получава. Вече правеше крачката към любовната потайност, успокоена от мисълта, че не вижда никаква опасност.

Всяка сутрин дебнеше да чуе прозвъняването на раздавача, който обикаляше на колело, втурваше се към пощенската кутия и щом зърнеше почерка на Непознатия, укриваше се крадешком в конюшните стил „Луи XV“, та на спокойствие да отвори плика. Винаги беше с клеймото на централната поща в Лавал. Никакво друго указание не й бе позволило да идентифицира изпращача. Не можеше да свърже Непознатия с определено място, той сякаш бе навсякъде, дори и в най-интимните й мисли.

Камий напразно прехвърляше в ума си всички почерци, които познаваше — не успяваше да насочи подозренията си към някого. Непознатия си оставаше неуловим. Току ще я порази с юношеската свежест на някоя своя забележка, друг път с богатия си опит. Думите му опиваха сладостно душата й.

В писмата си той й приписваше наситен вътрешен живот. Величаеше я, откриваше какви ли не качества у нея. Онова, което първоначално би й се сторило преувеличено, вече приемаше за чиста монета и съответно обвиняваше Зебрата, че е останал сляп за чудесата в характера й. От писмо на писмо Непознатия се бе превърнал в отражател, който й препращаше нейните собствени вкусове. Камий се чувстваше пропита от мисълта му, просветлена от погледа му. Тя напълно споделяше жизнерадостния му подход към всекидневието, пълна противоположност на непрекъснатите подигравки на нотариуса. Непознатия не вземаше на подбив всичко, а камо ли нея, и за разлика от мъжа й я заслепяваше, вместо да се опитва да й се хареса.

Но в светлината на последните заявени намерения на Гаспар Камий се питаше дали пък не се оставя да я баламосват и дали Непознатия не е чисто и просто нейната стара Зебра. Колкото и различни да й се струваха, тя не можеше да изключи тази вероятност. Щом беше способен да се престори, че я напуска, чудесно би могъл да скрои и номера с писмата, за да разбуди страстта й.

Но не й се искаше да повярва, че страниците на непознатия са били написани от Зебрата. Защото за разлика от Непознатия Гаспар не се сещаше да й казва такива думи, да й вдъхва увереност в собствените способности, забравяше рождения й ден, никога не оценяваше нейните усилия да е добре облечена, едва забелязваше, когато смени прическата си. Не отгатваше желанията й, не й предлагаше нищо, не я приобщаваше към увлеченията си. Просто се задоволяваше с мисълта, че е щастлива.

А Непознатия предугаждаше смущенията й, дебнеше желанията й. Освен това той можеше да вкуси пълнотата на мига покой. Това личеше от писмата му. Беше способен да се остави бавно да попие някакво впечатление, да се наслади на хармонията в една градина, да усети очарованието на атмосферата. А Гаспар бе сляп за онова, което човек долавя, смълчан и заслушан в себе си. Той ценеше единствено порива, тътена на желанието, необуздания екстаз.

Но Камий не можеше да подмине и плана на Зебрата: той съвсем ясно й го бе изложил. А да я накара да го обича в лицето на непознат, бе начин да я спечели повторно.

Дали пък не плячкосваше текстовете на вдъхновени автори, за да скалъпва посланията на Непознатия? Дойде й наум как навремето нейна състудентка бе открила, че вземащите акъла писма на нейния любовник са почерпани направо от кореспонденцията на Кафка до Милена. Хубостникът прилежно ги преписвал, крадял пражанина, без да сменя дори запетая. Защо и нотариусът да не е сторил същото с друг писател, преправяйки почерка си.

И Зебрата излезе начело на заподозрените. Но на другия ден след сцената с напускането му Камий го качи във влака за Тулуза, където трябваше да присъства на едноседмичен конгрес на нотариуси. Това не попречи на писмата на Непознатия да продължат да валят. Дори още по-начесто. Всеки път пощальонът оставяше по някое. Всички пликове носеха клеймото на централната поща в Лавал. Нямаше как пируващият с колеги Зебра да е пуснал писмата — освен ако не ги е поверил другиму. Но и последните подозрения на Камий бяха пометени, когато в едно от писмата си Непознатия спомена вталената рокля, която бе носила предния ден. Освен ако не притежаваше дарбата да се раздвоява, нотариусът нямаше как да знае как е била облечена в следобеда, когато е бил на километри от нея. За да се увери, тя го потърси по телефона в хотела под някакъв невинен предлог.

Да си кажем правичката, Камий беше доволна, че Непознатия не е мъжът й. Така можеше да си продължава да се опиянява със сантиментални, ако не и разгулни бленувания. Мания от юношеството, когато се бе засищала с любовни романи от миналия век, а по-късно в тази провинция и с течение на времето тя все по-често се оставяше на сладката примамка. Е, разбира се, пред хората една услужлива моментна амнезия й позволяваше да се горещи, че не била от онези наивници, дето въздишат по розови историйки. Пък и дипломите й бяха налице, за да удостоверят статута й на жена здравомислеща, сериозна, която е над тези лигавщини, плаща си данъците и така нататък, и така нататък.

Веднага след завръщането си от Тулуза Гаспар уведоми Камий, че пристъпвал към истинското разпалване на тяхната страст. Чувствал се готов да долее масло в огъня. Затова тя беше нападната от угризения, когато захвана да разпечатва един плик с клеймото на централната поща, приседнала в конюшнята в стил „Луи XV“.

Да мами Зебрата, като продължава да се разтапя под ръкописното гугукане на Непознатия, вече беше равносилно на предателство спрямо неговите усилия. Камий не намери сили за подобен цинизъм. Прибра сгънатия на две плик в горния джоб на костюма си и се надигна, когато внезапно някаква сянка изскочи от близкия бокс и я повали на сламата. Тя едва сдържа вика си. Зебрата вече я бе възседнал, пъхнал едната си ръка в деколтето, другата — под полата й.

— Ох, как ме изплаши — въздъхна тя.

— Камий, отдавна не сме се любили ей така, когато ни дойде.

— Но учениците ме чакат.

— И какво от това? Ще пристигнеш със закъснение и ще им кажеш: Съвокуплявах се като луда с мъжа на моя живот в един яхър! Ще видиш, ще те оценят повече — добави той, захапвайки дясното й ухо.

Но Камий имаше друго мнение по въпроса. Никога не си бе падала по грубоватите прекатурвания в сламата, претупани надве-натри. Ценеше еротичните литургии, а и от дъното на душата й възпитаничката на монахините не намираше за много прилично преливащото от страст писмо на Непознатия да е затиснато между телата им, нейното и на Зебрата. Под извинението на училищната дисциплина тя се отскубна, успя да се закрепи права и понечи да се измъкне, но макар и изтрезнял Зебрата я спря:

— Какво правеше тук?

— Търсех един пръстен.

— Халката ни? — заекна той с пресъхнало гърло.

— Не, с малкия изумруд, подаръка от брат ти.

— Аха… е, и намери ли го?

— Не.

Освободена най-сетне, Камий се стрелна в спалнята, затършува за изумрудения пръстен и побърза да го хвърли в тоалетната чиния. Отдъхна си чак като пусна водата. Сега вече лъжата й можеше да мине за истина.

Сетне се натовари на стария си автомобил и на излизане от имението зърна Зебрата, който великодушно й изпращаше последна целувка.

Останал сам, Гаспар потрепери. Когато видя Камий да тръгва, се бе опитал да почувствува страхотно отчаяние, внушавайки си, че може би я вижда за последен път. Това го възбуждаше и той отново пламна в страстта, която го бе изпепелявала в чакалнята на болницата. Ала го глождеше несигурност. Дали пък тази вътрешна маневра не доказваше фалшивостта на чувствата му? Във всеки случай желаеше собствената си жена така, както други похотливо задяват чуждите. Но усещаше любовта си само когато я разиграваше в собствен мизансцен. Божичко, как мразеше случайностите, от които е изтъкан делникът. Ако зависеше от него да сътвори отново света, би го направил от пресован картон, като декор, сред който да води театрално съществуване и където всеки миг да грабва публиката и да извлича трепет от актьорите, както е в големите трагедии.

Зрител и актьор, Зебрата бе изпълнен с решимост да стане драматургът, автор на брачния си живот. Зарязваше всичко останало. Клиентите можеха да си чакат, те бяха вече само сенки в съществуването му, а кантората му — съвсем второстепенен декор.

В панера за мръсно бельо откри блуза и чорапи на Камий. Зарови лице в тях и вдъхна, сетне ги покри с трескави целувки, подмокряйки клепачите си със сълзи, които скоро наистина се зарониха. Припомняше си вечерта на катастрофата. Тя отиваше на някаква празнична вечеря с колеги. Трябваше да я обсипе с хиляди целувки, преди да я остави да тръгне. Гаспар си помисли — почти естествено, — че и днес можеше да се случи всичко: смърт, мъж, който да грабне сърцето на Камий, или други катаклизми от този род. Съжали, задето не я задържа, но се овладя, като се сети, че не би имало смисъл да я държи пленница: нали ако сложи край на терзанията си, слагаше край и на стимулирането на страстта си.

На нощното шкафче на Камий откри роман. По онова време тя препрочиташе „Червено и черно“. Някои страници бяха подгънати, някои изречения — подчертани с молив. Той плъзна поглед по тях и проникна в тайните на сърцето на Камий. Думите на Стендал му препращаха нейните трепети, вълнения, разочарования, надежди. Струваше му се, че чете като в разтворена книга сърцето на съпругата си. Ох, но защо тази толкова пламенна жена му засвидетелстваше само кротко приятелство? Притрябвала му беше нейната нежност.

Та и той бленуваше за блаженството, в което примира госпожа дьо Ренал. Сигурно беше възможно да се получи същото опиянение и в отношенията му с Камий. „За французина невъзможно няма, камо ли в любовта!“ — викна гороломно той, без да си дава сметка колко е смешен.

Малката кола на Камий излезе от Санси, където се издигаше невъобразимият им дом, построен от някакъв особняк от XVIII век със странното име Ортолан, което през поколенията бе сдъвкано от местните уста на Мироболан, та й викаха Чудната, Къщата на чудаците. Като остави село Санси зад гърба си, тя се насочи към Лавал. Само единайсет километра я деляха от лицея „Амброаз Паре“, където преподаваше.

Камий отмина съборетината на Тракничелюсти, двойка заядливи набожни пенсионери, прекръстени така от Зебрата поради зловещото потракване на ченетата им, когато злословели. Според думите на нотариуса на лицата им било изписано, че са клеветници, и съвсем не били от онези благочестивци с предпазливи намеци, които дозират отровата си. И двамата изпитвали нужда от всекидневната си доза сплетни, сякаш за да прочистят собствената си злъч. Усърдни доносници при режима на Виши, след освобождението се били втурнали да стрижат „кучките“, прегрешили с окупатора.

Здраво стиснала волана, Камий се опитваше да насочи вниманието си към пътя, та да не мисли за писмото на Непознатия. Но желанието да го отвори неустоимо я дълбаеше отвътре. При първата червена светлина дясната й ръка коварно се плъзна към него. Тя се овладя и си заизрежда всички основания, за да си забрани това удоволствие. После, като разсъди, се заубеждава, че запечатаното писмо е още по-изкусително със своята тайна, но стига да го прочете, и тутакси ще загуби всякакъв интерес към него. За лицемерно алибито си беше лицемерно, но поне имаше заслугата да е логично.

Не разбра как е спряла колата пред лицея и изключила контакта. Трескаво поднесе плика към ноздрите си, сетне го разлепи и положи устни там, където Непознатият трябва да бе наслюнчил краищата, преди да се вглъби в четене. Първите думи сякаш й нашепваха, толкова нежни бяха. Но следващите редове я хвърлиха в смут.

Непознатия й определяше среща още същата вечер пред кметството. Въздържанието, казваше той, му тежало много. Нетърпеливо изострените му сетива искали да бъдат наясно относно бъдещето на онова, което вече наричаше „тяхна връзка“.

Внезапното нахълтване на плътта в еднопосочната им кореспонденция разстрои Камий. Възмутена бе, че си е позволил да намеси долните си, отчайващо банални апетити в жарките, но въздушни чувства, които й бе засвидетелствал до този момент. С ужас и съвсем осезаемо — тръпка полази по гръбначния й стълб — тя проумяваше реалната опасност нейните бленувания рано или късно да я отведат на бидето в някоя хотелска баня.

Доядя я на Непознатия. Би трябвало сам да се досети колко много дължат писмата му на своята анонимност. Така всеки мъж, случайно докоснал я в лицея, на улицата или у приятели, можеше да бъде той. Особено силно разтупкваха сърцето й младежките погледи, нали мислено виждаше Непознатия като младеж, едва-що отделил се от полата на майка си. Представяше си го девственик, още съвсем смотан по оная част, крие се зад писма от страх да не би Камий да се отдръпне, като разбере колко е зелен. Естествено никога не й бе минавало през ум, че може да бъде осемдесетгодишен кьопав шишко. Не изпитваше ни най-малко съмнение, че бликащата свежест на писмата сочи истинска младост. Но сега желанието на Непознатия да разбули лицето си я караше да изпита внезапен страх, да не би да се е самозалъгвала с прекалени илюзии. Ами ако вълшебният принц се окажеше излязъл от употреба, накривен и беззъб ветеран. А и стратегията на писмата със същия успех можеше да бъде използвана от някой обезобразен от обгаряния или генетично изроден, който крие физическия си недъг. Но дори и да беше млад и без деформации, обикновен смъртен, пак имаше опасност да е грозен до смърт. Но най-вече Камий изобщо нямаше намерение да се набърква в незаконна връзка. Само мисълта за усложненията, неминуеми при подобна авантюра, я ужасяваше. Колко по-приемливо беше да си продължава да се опиянява с мечти. Та затова предпочете да си спомни, че е заета вечерта — канена бе у колеги. Нямаше да отиде на срещата.

Успокоена от взетото решение, Камий остави колата и влезе в клас, където под зоркия пронизващ поглед на един нов ученик, Бенжамен Ратри, наля три часа математика в главите на учениците си.

Дошъл насред годината, въпреки своите седемнайсет лета Бенжамен бе от онези същества, които без думи изискват най-доброто от вас. Откакто три пъти седмично той седеше пред нея, Камий се чувстваше някак си длъжна да му се харесва. Всеки негов поглед като да й казваше: „Изненадай ме“. Не бе хубав, но излъчването му, жизнената пленителност на млад звяр и гъвкавостта на тялото му, напращяло от мъзга, пледираха в негова полза.

Когато голямата стрелка на часовника сключи пълна окръжност и всички предадоха упражненията си, тя сравни неговия почерк с този на Непознатия. Имаше известно сходство, само че натискът на писеца бе различен. Освен ако за заблуда Бенжамен нарочно бе внимавал да не набляга.

В колата все още обладана от присъствието на Бенжамен тя съобрази, че той се бе появил в лицея малко преди датата, когато Непознатия бе взел перото. Запали и подкара към Къщата на чудаците. Но сякаш ръцете й притежаваха собствена воля, свърна вдясно на първото кръстовище. Някакво необуздано желание й повеляваше да заобиколи през площада, където Непознатия щеше да дойде да я чака напразно в 21 часа.

Паркира колата пред кметството и от седалката заоглежда мястото на бъдещата им пропаднала среща. В главата й се въртяха рой привични извинения, за да оправдае боязънта си от надигащата се у нея страст. Безучастно съзерцаваше декора, сред който нямаше да се осмели да излезе на сцената, когато отекнат трите удара за началото на действието. Предпочиташе да си стои настрана, на сигурно в ложата, метреса само в бълнуванията си, но зиморничаво вярна на брачния обет, обвързващ я със Зебрата.

Камий затвори очи и се заслуша в звуковия фон на несбъднатата среща с Непознатия — защото решението й вече бе неотменимо. Хъркането на автобусите, оглушителният тътен на улицата и гласовете на минувачите се размесваха с образите, които извикваше в съзнанието си, докато мислено преживяваше мига, предречен в писмото му, когато щял да се вмъкне до нея в колата. По едно време изплашено се сепна и провери по часовника на кметството, че наистина цели три часа я делят от срещата.

Успокоена, тя отново се вглъби в своето вътрешно кино, но все не успяваше да избистри чертите на Непознатия. Какви наситени мигове, живееше със сто хиляди сърдечни удара в минута! И нали си беше перфекционистка, тя протегна ръка и слепешката заигра е бутоните на радиото, докато попадна на станция, която лееше цигулкови трели. Емоционалната вълна я понесе, но изведнъж предната врата изскърца и някой се приплъзна откъм дясната й страна.

Бе влязъл в колата. Тя остана със затворени очи, сякаш зареяна в мечти, като се опитваше да овладее дишането си. Устните на Непознатия се приближиха до лицето й, докоснаха нейните. Настръхна цялата. Не желаеше да мами Зебрата точно когато той правеше усилия да съживи страстта им. Рязко отвърна глава и се катапултира навън, без да зърне лицето на Непознатия. Мистерията си оставаше ненакърнена. Задъхано прекоси платното към кметството, но гласът на Зебрата я спря:

— Камий, къде отиваш?

Погледна назад. Мнимият Непознат бе не друг, а нотариусът, удобно разположен на предната седалка. Върна се обратно с обяснението, че го била взела за сваляч, лепнал се да й досажда, докато тя се съвземала от силно главоболие. Зебрата само се подсмихна.

— Изкушението бе прекалено силно… като те видях със затворени очи, потопена в музиката, прищя ми се да те изненадам. Колата ми закъса пред кантората, ще ме откараш ли вкъщи?

По пътя Камий му напомни поканата за вечеря у нейни колеги, но Зебрата отново я отклони. Да идела сама. Не стига, че гледаше на брака си със служителка от Националното образование като на колаборационизъм с врага, ами и да се компрометира допълнително, като се събира с разните му там даскали, все едно дали са на заплата в обществени или в субсидирани от частни институции заведения — не, в никакъв случай! Зебрата смяташе Училището като цяло виновно за широкия заговор, насочен да убие в зародиш фантазията на гражданите. Той бе убеден, че в един свят без Училище сивият цвят ще бъде забранен, банкнотите ще се накичат с ухилени физиономии, а най-сетне възродената Държава ще има единствената грижа да наказва с пердах педантите. Ала Зебрата съвсем не беше утопист. Знаеше уви, че още не едно поколение ще превива гръб над чиновете преди пълното разбиване на образователната система.

Беше се опитал да отърве децата си от Хидрата — така наричаше Националното образование, — но напразно. Бе принуден да отстъпи пред Камий, настояла за светско и задължително промиване на мозъците на техните деца, мислеше си той. Струваше му се излишно да се учат на четмо и писмо. По-добре беше Лалето да умее да борави с длетото и чука, та в общото им ателие да си майстори от кестеново дърво машини за пушене, които да запазят бронхите му чисти. Колкото до Наташа, той насърчаваше опитите й да отглежда раци в бистрата вода на потока, напояващ градината им. А що се отнася до историята, той се нагърбваше да ги осведоми, че обратно на онова, дето се е твърдяло открай време, Цезар и Антоний са били върли содомии, което пък доказва, че носът на Клеопатра е бил прекалено дълъг.

Невъобразимите му измислици имаха за цел да посеят смут в съзнанието им, да ги имунизират срещу прекалено мухлясалите идеи, с които ги гощаваха школските учебници. Ето как един ден Наташа се изрепчи на учителката си, че битката при Ватерлоо била победа. „Доказателство — една лондонска гара се нарича Ватерлоо стейшън.“

Разбирате защо Зебрата отказваше да придружи Камий — нямаше да седне да разменя любезности с поддръжниците на Хидрата, я! Тя не настоя. Затова пък той се опита да я отклони. Не можеше да търпи да ходи да се кълчоти сама пред чуждите мъже, сякаш е свободна. Само при мисълта за това го избиваше уртикария. Но Камий не отстъпи. За да разбие упорството й, той се опита да я подмами с диетично угощение на свещи. Въпреки че си падаше по леката кухня, Камий не се поддаде на изкушението. Остави го у Алфонс и отиде да се натъкми.

Алфонс живееше, спеше и работеше с жена си Мари-Луиз в близката до Къщата на чудаците ферма. Бяха земеделци, но им бе спестено онова селяшко дебелокожие, дето често се наблюдава у хората, общуващи само със земята. Мари-Луиз отглеждаше в градината си всевъзможни зеленчуци, но не защото лично ги ценеше, а за да ги раздава. Имаше много широки пръсти.

А Алфонс безмълвно благоговееше пред Зебрата. Двайсет века селска неизказаност стягаха гърлото му. Веднъж се бе опитал да разкрие приятелството си пред нотариуса. Думите му бяха изневерили. Смътно бе усетил, че високопарните приказки, които вадеше за изключителни случаи, щяха да изопачат искреността му. И си бе замълчал.

Постигаха общение със Зебрата в юнашките запои и най-налудничавите проекти, които лелееха заедно. Алфонс имаше изискано пиянство. Щом си вземеше дозата, той преброждаше краищата, които и Христофор Колумб не би открил. Възпяваше Азия, която си представяше като Нормандия, само че изпотъпкана от слонове и обрасла с бамбук, сваляше самолети в делтата на Нил и издигаше пирамиди в Бермудския триъгълник. Омаян, Зебрата се качваше в движение и след като пресушеше не едно и две шишета, сам се възнасяше, теглеше господ за брадата, дразнеше ангелите и фамилиарничеше с другите небесни създания, преди да се приземи на континентите на Алфонс. Тези последователи на Бакхус, обикновено трезви в делника, си имаха своите малки мании. Вечерите, когато се кланяха на своя бог, му даваха обет, че някой ден ще изскубнат ташаците на мъжкия Тракничелюсти с миниатюрни пинсети: според мълвата бил надарен с лилипутски орган, та не успявал да почете както се полага своята спътница. Тази идея им се струваше особено занимателна.

Но засега друга задача спояваше двамата мъже. Крояха планове да си построят дървен хеликоптер, с който възнамеряваха да дезертират, за да се установят в Австралия. Алфонс щеше да трампи своя добитък за стадо кенгуру, а Зебрата щеше да се покръсти в трапер. Такава беше една от химерите, които ги сближаваха. Светът на възрастните им тежеше, те играеха, за да изплетат и заздравят нишките на едно от онези другарства, които се раждат, когато на десет години заедно сте поставяли примки, на осем сте строили колиби вдън горите и сте си рязали ластици за прашки от вътрешни гуми. Майсторяха си настояще, подобие на детството, и стига Гаспар да бе насъбрал смелост, би рекъл на Алфонс: „Бива ни за приятели, а?“

Страстното им приятелство се подхранваше и от куп услуги. Така с настъпването на зимата кравите на Алфонс се приютяваха в конюшните „Луи XV“ на Зебрата, които тутакси си припомняха славното минало.

Всъщност бяха построени в първата половина на XVIII век, за да подслоняват говеда. Първият владетел Максимилиан д’Ортолан си падал по скотовъдството и имал претенциите да е вещ по въпросите на животинското възпроизводство. По неясни причини влагал някакво псевдорелигиозно измерение в желанието си да подобри млекодайните породи. Та той наредил да направят този луксозен яхър, осветяван от кристални полилеи, за нормандските бикове, които възнамерявал да кръстоса със свещени крави, докарани отвъд морета и срещу огромни разходи от младата Френска Индия.

На всеки етаж Къщата на чудаците бе белязана от смахнатостта на Ортолан. Наредил да има парник вместо таван, там, където навремето смятали, че въздухът бил най-малко отровен от миазмите на домашния живот. Течащата вода стигала до този таван-оранжерия, защитен под дебели стъкла благодарение на едно изобретение на Леонардо да Винчи. А именно усукани медни тръби, по които и до днес водата се изкачва, ако ги завъртиш около оста им. Подпочвеният воден пласт под къщата още тогава служел за резервоар. Както всеки и Ортолан би забелязал, че въздухът, загрят в огнището на камината, проявява неприятната склонност да се застоява в горните слоеве на стаята; затуй сам изработил сложен механизъм, който да променя височината на тавана в обширния салон. Задействаше се със скрибуцане и очароваше особено Наташа, жадна за всичко, което можеше да й напомни романите на Жул Верн.

Гражданин на своя век и голям епикуреец, Максимилиан д’Ортолан често извеждал философията до разпътство. Буйната му кръв го тласкала да се съвокуплява между гощавките и понеже бил лишен от съпруга, накарал да му построят любовна беседка на брега на езерото в края на парка, гъмжащо от земноводни. В сянката на мраморните колони славният Максимилиан давал воля на своята сластност в компанията на отракани слугинчета. Въпреки твърденията му, че се бил оттеглил, за да изучава любовното квакане на жабите, всички били в течение на онова, което ставало там. Зебрата бе превърнал беседката в своя дърводелска работилница. Там майстореше с Лалето налудничаво безполезни неща. По времето, за което разказваме, двамата довършваха прословутата машина за пушене, истински бели дробове от дърво, задвижвани от хриптящо духало, та хълцукаха в ритъма на електромотора му.

Покрай малкия купол, увенчаващ беседката, Гаспар бе сглобил библиотечни лавици, които съдържаха само биографии. Там в безпорядък бяха струпани животописите на Талейран, Леонардо да Винчи, Наполеон, Пикасо, Стендал, Бисмарк, Рузвелт, Гьоте, Хемингуей и на какви ли не люде, съумели да живеят гръмогласно, вместо да прошушнат съществуването си. Общото между тях според Зебрата не бе славата им, ами усилието им да се освободят от посредствеността на делника. Божичко, само как им завиждаше. Защото Гаспар знаеше, че няма особен талант, осъден следователно просто да изживее живота си, вместо да го преобрази чрез творчество или някакво политическо действие; освен ако не го проиграеше, както проиграваше една пара, или не го превърнеше в жива, саморъчно написана опера в прослава на любовта си към Камий. „Аз съм неудачник, мислеше си той пред всички тези биографии, но ще се постарая да бъда неудачник, различен от другите. Моят шедьовър ще бъде брачният ми живот.“

Под своите книжни лавици Гаспар майстореше чудноватите си съоръжения, колкото да се развлича със сина си, толкова и да се надсмива над своята липса на гениалност. Лалето обожаваше миговете, когато баща му ставаше дете на неговата възраст.

Ателието служеше и за леярна. Зебрата събираше стари оловни тръби и чаркове не за да ги превръща в злато — макар да се бе опитвал неведнъж, за да доставя радост на Наташа, — а за да топи метала в една присвоена от него тенджера на тих огън. Сетне го изливаше в гипсови форми, чиято тайна пазеше. Поради отровната смрад, която се разнасяше, Камий бе прокудила тази дейност вдън градината, в любовната беседка.

Дълго време Зебрата се бе надявал да забогатее от леенето на фалшиви монети, които после грижливо изписваше. Уви поради множеството си паралелни дейности смогваше да изсече само по една петфранкова монета на месец. Когато събра четиридесет, реши да сложи край на незаконното производство: но домашната му емисия вече бе в обръщение из селото. Селяците от Санси съучастнически се оставяха да бъдат премятани и хлебарката никога не отказваше да й бъде платено с монетите на майстор Гаспар Соваж. Нещо повече, фалшивите монети скоро започнаха да се търсят много. По силата на ефекта на рядко срещаното и в полза на местната слава на Зебрата. Месарят прошепна, че бил артист, учителката допълни, че бил поет, и накрая всички бяха убедени, че Санси притежава нотариус, достоен да фигурира в речниците.

Най-новото му творение бе отливка на дясната му ръка, обгърнала дланта на Камий. Оловните им пръсти бяха сплетени, линиите на живота преливаха една в друга. Камий бе предоставила своята, без да се усъмни, че въпросната реализация предвещава сепването на Зебрата, което скоро щеше да разжари затлялата им любов. Той вече бе готов да впрегне цялата мощ на въображението си.

Камий се прибра в домашното леговище след полунощ със сенки под очите, посивяла за сън. Вечерта, прекарана с „поддръжниците на Хидрата“, я беше изтощила. Самонадеяните й колеги я бяха отегчили до смърт с категоричните си твърдения.

Тя заизкачва стъпалата на голямото стълбище и когато стигна първата площадка, дочу някакво настойчиво шумолене откъм тавана. Отряд мишки, помисли си тя и продължи нагоре. Но когато светна, буквално си глътна езика.

Зебрата, гол голеничък кажи-речи, в адамово одеяние, вампирясваше в коридора в един часа през нощта. Беше я примамил, почуквайки по пода. Само лека препаска свенливо го прикриваше отпред и отзад.

— Какво правите тук? — издекламира той.

И тогава я плисна вълната на спомените. Разравяйки паметта си, успя да се сети, че Зебрата разиграва обстоятелствата на първата им среща отпреди цели петнайсет години, когато се бяха влюбили от пръв поглед.

По онова време студент по право, Гаспар живеел под наем в Париж. Но не щеш ли, съдбата му изиграла лош номер една вечер, като захлопнала вратата на гарсониерата му, докато той бил излязъл само с един пешкир около бедрата да изпрати любовницата си до асансьора. И естествено ключовете му били останали вътре на бюрото. „Боже, вапцахме я“, рекъл си той, използвайки двете единствени английски думи, които знаел.

И като връх на всичко по стълбището отекнали нечии стъпки. Изкачвали се към него. Подплашено се оттеглил на горния етаж: но човешкото присъствие неотклонно се приближавало. В паника побягнал до последната площадка и здраво пристегнал пешкира на кръста си. Накрая се появила някаква млада жена. Щом я зърнал, повече не можел да откъсне поглед от нея. И за да прикрие смущението си, викнал й: „Какво правите тук?“

Петнайсет години по-късно, също тъй оскъдно облечен, Гаспар повтаряше тази първа фраза. Подобно на някои свещенослужители и той вярваше в необходимостта на жестовете за съживяване на вярата. И тогава маската на страстта щеше да се слее с истинското лице, допускаше или поне се надяваше той. Но уви на Камий хич не й се щеше да участва в повторението на тази отколешна сцена. Жадуваше за едно — да се отпусне в гнездото. Прекалено много часове летене я деляха от сутрешната й закуска. Ала умоляващият поглед на Зебрата надви умората й и трогната, тя му върна репликата с привидна убедителност.

— Ами ако сега аз река да ви изнасиля, а? Да ви видя какви ще ги приказвате!

— Така си е — изломоти Зебрата, върнал се изведнъж назад-назад към времето, когато бе само Гаспар, посредственият студент.

— Жалък рогач, въобразявате си, че можете да тероризирате жените с ексхибиционистични номера по стълбищата след полунощ? Само че сега си намерихте майстора. Имам червен пояс по джудо.

И без да се бави, с рязко движение Камий отскубна препаската на Зебрата. Седефено белият му задник лъсна в цялата си ослепителност, а той се поприкри отпред с шепи.

— Аха, вече не сте толкова наперен — подхвърли тя, преглътнала прозявка.

— Почакайте, ще ви обясня недоразумението.

— Ще се измитате ли, или да ви бутна надолу?

— По дяволите! Та чуйте ме за миг и престанете да блъфирате. Ако наистина бяхте джудистка, щяхте да знаете, че не съществува червен пояс.

— Може би, но псе пак умея да се защитавам.

И в подкрепа на твърдението си му отпра такъв ритник между краката, че както и първия път го накара живо да съжалява, че се е родил мъжкар.

— Можеше да не удряш толкова силно — изохка тихичко Зебрата. — Е, продължаваме…

— Забравих какво беше по-нататък.

— Подиграваш ли ми се?

— Не, това си е живата истина.

— Но нали става дума за Нашата среща! — ревна той.

— Съжалявам…

— То е, защото не си се настроила.

Гаспар я накара да свали зимното си кожено палто и да нахлузи шлифер, също като онзи, с който беше облечена през паметния ден преди петнайсет години. За по-голяма правдоподобност той дори й лисна леген вода в лицето — нали въпросната нощ, решаваща за сантименталната им биография, валеше като на кино. Шлиферът и лицето на Камий носеха мокрия отпечатък на този парижки мусон. Протестите й бяха напразни. Зебрата държеше на точността и на най-малките подробности, та потопена отново в живата атмосфера на онази вечер, Камий да отприщи спомените си. Искаше тя сама да се върне назад до генезиса на тяхната любов, но пред мълчанието на паметта и се видя принуден да и подскаже текста, преди да продължи.

— Живея на четвъртия — поде той, превит одве, — вратата ми се затръшна зад гърба и ключовете ми останаха вътре. О, прощавайте… Ако можете да ми заемете панталон, риза и обувки…

— Наистина съжалявам, заповядайте в стаята ми.

— Но не — изрева внезапно Зебрата, прекъсвайки сцената. — Не направо в стаята. Първо ме въведе в гостната. Камий, но стегни се малко, проваляш всичко. Твоите глупости започват да ми дотягат!

— Чуй ме, драги, готова съм да се включа в твоите възстановки. Съгласна съм дори да получавам леген вода в лицето в един часа посред нощ. Дори да навлека стар шлифер, с който приличам на клошарка. Но няма да търпя да ми крещиш. До гуша ми дойдоха твоите укори, едва се държа на краката си, а и утре трябва да ставам в седем. Разбра ли?

— Камий — натърти сериозно той, — първо, няма да търпя да казваш „твоите“ възстановки. Та това е „Нашата“ среща. И второ, изобщо искаш ли, или не искаш да излекуваш анемията на нашата страст.

— Искам… — отрони немощно.

— Отлично. Значи никакви приказки повече. Започваме отначало.

— Гаспар, просто не издържам. Защо да не го отложим за събота? Следобед децата ще бъдат у мама.

— Следобед! Луда ли си? Срещата ни бе нощна, нейното възстановяване също трябва да бъде през нощта.

— Да, но…

— Никакво „но“. Продължаваме…

Като сомнамбул Камий се чу да изрича репликата си:

— Наистина съжалявам, заповядайте в нашата гостна.

— Нарочно ли го правиш — подвикна й направо излязъл от кожата си Зебрата с каменен поглед и притреперваща долна устна.

— Но какво толкова казах?

— Каза „нашата гостна“, а тя още не беше станала наша.

— Гаспар — просъска тя с глуха ярост, — забравяш, струва ми се, какво стана точно преди тази фраза.

— Какво?

— Бутнах те по стълбите.

— Наистина ли?

— Да.

И на секундата го блъсна. Той се претъркули по каменното стълбище с тупурдия, от която на Камий й олекна. Приземи се долу и още замаян, взе да се диви, че не е запазил по-ясен спомен от това падане, когато внезапно русата главица на Наташа изникна от съня и от стаята й. Тя зяпна слисано, прегърнала нещо вехто и проскубано, което някога ще да е било плюшено зайче.

— Мамо — прошепна тя, — защо си мокра, а пък татко е чисто гол?

— Миличко — рече Зебрата, нагласявайки пешкира си, — вече ще знаеш, че възрастните си играят през нощта, докато децата спят. Затова имат толкова сериозен вид. И не го разгласявай, тайна е.

На другата сутрин Камий намери в пощенската си кутия цяла колекция от сметки — сякаш Непознатия бе искал да я накаже за нейното отдръпване. Но нито един от пликовете не носеше неговите ситни заврънкулки.

Следващите дни бяха също тъй обезсърчителни, ала мълчанието на Непознатия постигна повече от осемнайсетте му писма. Колкото по-сдържан беше, толкова по-натрапчиво се налагаше присъствието му.

Първоначалното раздразнение бе сменено от една сладостна седмица. Камий бе решила да се наслади на очакването, подготвяйки сърцето си. Но след като се бе надявала десет дни, загриза я безпокойство. Опасяваше се да не би химикалката на Непознатия да е пресъхнала завинаги. Опита се да изпълкува мълчанието му и заключи, че анонимният писмописец продължаваше да я наказва, задето не е отишла на срещата. Та да знае какво я очаква, ако следващия път се измъкне отново.

И тогава Камий започна да се страхува, че Непознатия може пак да вземе перото — защото усещаше, призове ли я още веднъж, имаше голяма опасност да се хвърли тялом и духом в прелюбодейството. Този фатален изход я натъжаваше. Да можеше просто да се подхранва със сладостни мечтания, но Зебрата бе такъв глупак, че сякаш правеше всичко, за да я тласне към падението.

Грубостта, с която насилваше разцъфтяването на чувствата, й се струваше крайно безрезултатна пред тактическото умение на Непознатия. С петнайсетдневното си мълчание той почти я бе довел до капитулиране. Е, вярно, победата бе изкопчена, след като теренът бе миниран с петнайсетина писма. Но затова пък Зебрата продължаваше да импровизира нагласени мизансцени, предизвикали засега повече раздор, отколкото гугукане в техния съюз.

За разлика от Непознатия Гаспар, изглежда, не знаеше, че сърцето не се насилва като сейф. Вулканичната му природа и динамичната му теория за кибернетиката на двойките го правеха глух за нежните сладости на любовта. Дай му само да сграбчва емоциите. А с какво удоволствие би го посветила в тихото горене и трепета на недовършения жест, би го научила да се засища с нюансите на едно чувство, би му предала изкуството да довежда до съзряване душевните вълнения. Ала опитите й останаха незабелязани. Направо се бе разбесувал и лаеше признанията си, вместо да й ги шепти на ухото.

Тя просто се снишаваше да я отмине вихрушката от негови приумици, от рода на това разиграване на първата им среща, повторено два пъти, като си блъскаше главата да демаскира Непознатия. Поде истинско разследване в лицея, оглеждаше един по един екземплярите от фауната, върлуваща там.

Старият директор, гипсиран от добро възпитание, прекалено мразеше искреността, за да бъде автор на такива пламенни редове. Камий не можеше да си представи и киселия учител по пиано да й посвещава подобни любовни писъмца. Скован като върлина, с длъгнести длани, той й се струваше способен да композира по-скоро военен марш, отколкото сонет. Не, в преподавателското стадо никой не бе от породата на тайнствения подател. Главният надзирател, който си падаше поет, явно би могъл да скалъпи чудесни писма, но нямаше как нервният тик, изкривил лицето му, да не се прояви и в писането му.

Виждаше единствено своя ученик Бенжамен достатъчно чувствителен за подобни любовни песни. Неподписаните писма разкриваха целия букет на неговото присъствие. Каква сдържаност, а и благостта му се усещаше дори в най-разюзданите пасажи. Зад свенливостта му Камий надушваше една ревностна душа, строга дори в поривите си.

Убеждението й, че най-сетне е разкрила Непознатия, почиваше и върху констатации на здравия разум. И наистина, какво по-естествено от това, един ученик да се колебае да декларира намеренията си спрямо сърцето на своя учителка. Писмата бяха по-сигурно средство за напредване в мрака и проучване на терена, преди да се предприеме някакво открито действие. А и имаше някакво сходство в почерците на Непознатия и на Бенжамен. Освен това Камий не знаеше да има приятелка, макар че не се задоволяваше вече да го шпионира само в периметъра на лицея. В пролуките между майчинските си задължения — я да зареди хладилника, я да провери уроците на издънките — тя проследяваше младежа по улиците на Ланал. Малко по малко съществуването му се сглобяваше пред очите й.

Бенжамен се измъкваше от юношеството у господин и госпожа Ратри, своите родители, сред чета големи и малки благочестиво заченати сестри, във вехт дом, разположен недалеч от река Майена, която спокойно си тече през центъра на града. По два часа в края на седмицата той пресрещаше тенисните топки, изпращани му от неговите партньори с бели панталони в един много частен клуб. И макар да бе от обикновено семейство, в неделя ходеше да се посвещава в тънкостите на бриджа сред хора, чиито деди се бяха оставили да ги убият в Маринян; като преди това се отбиваше да докосне с устни нашарената с изпъкнали вени длан на баба си. С една дума, съвършен екземпляр на местната буржоазия. Въпреки леко отживялата обществена дресировка Непознатия, който бе престанал да бъде такъв, запазваше обаче някаква дръзка свежест и погледа на слепец, който с почуда си възвръща зрението. Сякаш живееше с мисълта, че всеки миг може да предшества края на света или най-малкото неговия собствен.

В дните, когато преподаваше пред него, Камий се гримираше ярко, слагаше прилепнали блузки, та бюстът й да изпъкне, избираше полата или панталона, които по-добре подчертават заобления й задник. По този начин се надяваше да го подбуди да излезе от сдържаността си, да го вдигне от засадата, да раздразни желанието му. При разходките си из класната стая леко разлюляваше ханш, щом минеше покрай масата му.

Тези безплодни маневри продължиха до петък вечер, когато Камий не успя да открие осемнайсетте писма на онзи, когото вече мислеше за Бенжамен. Първо се успокои, че ги е забутала някъде, и претърси всички ъгълчета на шкафовете и бюрото си. След четвърт час напразно заничане из гардероба и чекмеджетата си спомни, че за последен път им се бе наслаждавала в конюшнята обор. Но и там ни следа от компрометиращите писания. Разтревожена, тя подложи на оглед оперативната си зона на домакиня. Помещението за гладене, мазата със зимнините и килерът за хранителни продукти бяха инспектирани най-щателно, но безрезултатно. Оставаше само просторната кухня. Без да се поддава на паника, тя прерови методично всеки долап. Изведнъж сянката на Зебрата премина по лицето й.

— Търсиш ли нещо?

— Да.

— Какво?

— Солничките, дето Алфонс ни подари — чу се тя да отговаря толкова на място, че сама се изненада.

Гаспар не продължи да разпитва. Отпусна се на един стол и потъна в лошите новини на един всекидневник, чиито заглавия понамирисваха на червено винце. За да доизкусури лъжата си, Камий трескаво затършува за солничките по етажерките.

— Така й се пада — отсече Зебрата, докато оглаждаше прегъвките на вестника. — Два изстрела с ловната пушка, и туп на килима. Престъпление от любов. От две години мамела мъжа си, мръсницата — подхвърли той на Камий с поглед, повече змийски, отколкото нежен, така го усети тя.

Тя трепна и се запита защо е тази внезапна грубост у Зебрата. Не че от устата му обикновено излизаха префинености, но бягаше от тривиалностите. Този пристъп на вулгарност я стресна. Случило се бе най-лошото, да, открил бе писмата и уязвен, бе повярвал в нейната изневяра. Просто не виждаше никакво друго обяснение за многозначителността, с която бе наблегнал на думата „мръсница“ Но след няколко дълбоки вдишвания тя осъзна, че заключенията й са прибързани. Та в края на краищата събитията, споменати от Зебрата, не бяха непременно апокрифни. Чувството за собственото й коварство я караше да взема страховете си за истина. Поне така си помисли и тутакси я жегна, че вече се виждаше любовница на Бенжамен, без да е вземала такова решение. Тялото й се бе произнесло при затворени врата, без да се допитва до разума.

— Мръсницата — поде Зебрата — криела писмата на любовника си в спалнята. — После се изсекна и невъзмутимо заби нос в колоните с произшествията. В този миг Камий разбра, че той знае. Тя наистина бе мушнала писмата в едно от чекмеджетата на нощното си шкафче. Но нямаше друг изход, освен да си мълчи. Само дума от нейна страна и току-виж Зебрата я изобличил.

Все пак тя се поколеба дали да си свие опашката. В крайна сметка той нямаше за какво да я вини. Прегрешила бе само в чувствата си. Но се отказа да защитава невинността си. Не можеше да си криви душата — откакто тайно събираше писмата на Непознатия, държанието й я издаваше: предизвикателното й гласене, закъсненията й, когато следеше Бенжамен из уличките на Лавал, хладността й в леглото, неохотата й да следва неговия план за възстановяването на страстта им и най-вече фактът, че е скрила въпросните писания. Всичко това доказваше незаконната й връзка.

Почти напъхала се в долапите, сякаш наистина търсеше някакви си солнички, Камий горещо се молеше дано по чудо Зебрата наистина да е прочел за трагичното произшествие, което коментираше така язвително, когато една мисъл я зашемети. Ами ако Непознатия бе мъжът й, а не Бенжамен? Дали сега просто не я разиграваше, не се присмиваше над страха й? И като се върна седмици назад, си помисли, че е можел преспокойно да накара своя писар или Алфонс да пускат писмата в Лавал, а той да пирува на воля с колегите си в Тулуза. Да, ама описанието на роклята й, при положение че нямаше как да знае с какво е била облечена? А Бенжамен е имал предостатъчно време да я разглежда в часовете по математика. По-вероятно беше Непознатия да е двойник на юношата, негов литературен близнак. Но дори и да е Зебрата, защо да не се остави на илюзията, че е Бенжамен? Прекалено й допадаше тази хипотеза, за да я отхвърли току-така.

— Каква мръсница — повтори Гаспар с глуха неприязън, която Камий изтълкува като потвърждение на опасенията и съответно на желанията си.

В гнева на Зебрата тя виждаше доказателство, че е изровил писмата, преливащи от любовта на един чужд мъж. Чувствата й бяха смесени: радваше се, че Непознатия е наистина Бенжамен, но и се страхуваше от реакцията на Гаспар.

И понеже той упорито се преструваше на погълнат от вестника, на Камий й прекипя, че си позволява да я пържи така на тих огън. Тя се обърна разярена и с ръце на хълбоците пристъпи към него.

— Хайде, вади ги!

— Какво? — отвърна шашнато Гаспар.

Камий се стъписа, писмата й не бяха у Зебрата. В яда си за малко да разкрие престъпната си писмена връзка. Събуждаше се на ръба на пропастта.

— Нарочно си скрил солниците, знам си аз — викна тя заканително, за да поправи гафа си.

— Не — отвърна той, — но ето какво намерих в спалнята.

И все тъй флегматично извади от джоба си издутия пакет с осемнайсетте писма на Непознатия. Този последен обрат извади Камий от равновесие. Трябваше да се подпре на кухненската маса, за да не политне.

— Прости ми — прошепна Зебрата.

— Но… за какво? — заекна тя в изненадата си.

— Трябваше да взема мерки още преди години. Мога да те разбера, че си имаш някого. Аз съм виновен.

— Какви ги приказваш!

— Да, да…

— Гаспар, лъжеш се. Никога не съм имала друг. Запазих тези писма просто защото ме ласкаеха.

— А защо ги криеше?

— За да не ми се подиграваш.

Камий вложи цялото си красноречие, за да го убеди, че трудно би могла да поддържа някаква връзка с писмописец без лице, който на всичкото отгоре й вдъхвал само безразличие. Какъвто си беше наивник, Зебрата се остави да бъде успокоен. Но за да приключат веднъж завинаги с тази история, принуди Камий да скъса писмата едно по едно. На часа и пред него.

— Щом искаш — отвърна тя престорено безразлична.

Дори ръцете й не трепнаха, когато захвана да прави първото писмо на парчета, но не овладя глухия ропот, който се надигаше у нея. Та Зебрата я караше ни повече, ни по-малко да унищожи най-красивите любовни думи, които някога й бяха отправяни. Всяка накъсана страница я отдалечаваше от Непознатия: защото писмата бяха единствените реликви, които притежаваше от него, откак перото му бе пресъхнало. Надяваше се все пак да възстанови листата с лепенки, щом нотариусът си обърне гърба.

Но сякаш прочел мислите й, Зебрата насъбра смачканите късчета и ги хвърли в огнището, където пламтяха няколко цепеници. Камий видя как се превръщат в дим всички прочувствени думи, които Непознатия бе намерил за нея.

— Скъпа — прошепна Гаспар, — отново ще поемем заедно дългия си поход. И страстта ни непрекъснато ще се разгаря, обещавам ти.

Изгарянето на писмата бе събудило у Камий глуха враждебност към Зебрата. Тя предъвкваше озлоблението си с твърдото намерение да отиде по-далеч в отношенията си с Бенжамен. Слепотата на нотариуса я дразнеше неимоверно. Откакто си бе наумил да съживява техния плам, той трупаше гаф след гаф. Салдото им вече бе непосилно.

Очевидно Зебрата не го биваше много-много в романса и бе неук в чувствата. Каквото и да предприемеше, беше все нагласено, а речеше ли да се води от импулсите си, ставаше още по-лошо. Достатъчно бе да се позамисли малко, за да проумее, че щом Камий крие писмата на Непознатия, значи собствените му мизансцени не успяват да я накарат да бленува. Но не, упорито не искаше да види очевидното, заслепен от своя план за възстановяване на миналата им страст, който не постигаше нищо друго освен да тласка Камий извън брачните коловози.

Образът на Бенжамен я преследваше натрапчиво. Обсебваше най-интимните й мисли и решаваше избора й, когато се колебаеше между две блузи. Коя ли би предпочел? С отминаването на седмиците призракът на Бенжамен се засели в Чудната къща. Камий разместваше мебелите съобразно предполагаемите му предпочитания. Лека-полека започна да й се струва, че живее с младежа. Тя се уединяваше във въображаемото прелюбодейство.

Зебрата отново се опита да я накара да разиграят открояващи се епизоди от съвместния им живот, но Камий прояви слаб интерес. Предпочиташе да се рее в бълнувания наяве, където Бенжамен се явяваше ту в ролята на чаровния принц от Спящата красавица, ту като Жерар Филип във „Фанфан Лалето“. Припомняше си първите девически трепети, без да я е грижа за сладникаво-романтичната окраска на душевните й състояния. Наташа и Пол заемаха вече само страничните резервни столчета в нейното съзнание. Без свян изоставяше маската си на майка, за да се върне към моминските си черти. По дяволите семейството, плътта й жадуваше опиянението на младежките страсти — в цветни кадри, с трещящи гръмотевици в небето при всяка целувка и притреперване на мигли в синхрон с ударите на сърцето.

В началото на тяхната любов Зебрата успяваше да разтупква сърцето й, ала ходовете, с които се опитваше да съживи отминалото време, вече й изглеждаха просто жалки. Какъвто си беше чешит, той си оставаше приятен компаньон за подслаждане на делника; но за голямата игра тя вече разчиташе на Бенжамен.

Само че в час вълнуващият младеж оставаше невъзмутим пред влудяващите й премени, докато повечето от учениците й направо си гълтаха езика ведно с теоремите. Камий се изтощаваше в догадки относно причините на тази апатия. Хетеросексуалността на Бенжамен, без да е агресивна, не пораждаше никакви съмнения. За миг приписа липсата на плам на буржоазната му сдържаност, която озаптява поривите му, после й стана обидно. И бележките на Бенжамен рязко паднаха. Свикнал да пребивава във висините, той заподозря своята учителка, че се е оплела в таблицата за умножение, и преспокойно взе да я поправя пред всички. Три пъти Камий трябваше да преглътне пред целия клас срама, че е допуснала несправедливост. От страх да не би нейното стадо математици да надуши маневрите й край Бенжамен, тя реагира в обратна посока. Бележките на ученика Ратри навлязоха в период на силна инфлация. Но без да издребнява относно ненадейното си надценяване, той се въздържа да ги оспорва.

Та така водеше Камий глухата си партизанска война, без да забелязва, че от ден на ден отчаянието все по-силно завладяваше Зебрата.

Брачната любов е риба, пълна с кости, мислеше си Гаспар. Негодна за ядене, чиста илюзия, мираж, но толкова възвишен — така да се каже, синтез на красотата на света.

Липсата на усърдие от страна на Камий го потискаше. Ох, бракът… Имате си любовница, тя слага пердета на прозорците и ето ви с къщовница. Какво поражение! Гаспар затъваше в тъгата си, без да я излива навън. А и кому да се разкрие? На Алфонс естествено. Но какво да му каже? Че бе повярвал, че продължава да вярва в невъзможното: в непогасимата дори от брачната халка страст. Какъв блян, а? Безумен — щеше да си помисли дори приятелят му селяк.

Нотариусът печално насочи цялото си внимание към обичайните занимания: построяването на дървен хеликоптер с Алфонс, разните му там наследства и продажби на имоти и промивките, които предписваше на своя помощник. Не пропусна също така да помогне на дъщеря си „да сложи в ред“ гробището на Санси.

За Наташа бе въпрос на чест да възстановява поне донякъде правдата на това място. От висотата на своите седем години тя смяташе за несправедливо някои гробове да са отрупани с цветя, докато други са изоставени на лишеите и бурените. Затова наминаваше от време на време да разпредели по равно венците и букетите цветя между пансионерите. Съседството на мъртвите сякаш не помрачаваше настроението й. Дори напротив, тази близост я насърчаваше да реди куплети, докато изпълняваше задачата или по-скоро мисията си.

Но този социализъм постмортем не се нравеше на Малбюз, нещо като „момче за всичко“ в кметството, който в известна степен отговаряше и за охраната на гробището. Местните фамилии се бяха оплакали от тези деяния, наречени от тях „подривни“, дори „комунистически“… И Малбюз се бе заклел да спипа анархиста с нож между зъбите, дръзнал да обижда най-почитаните мъртъвци на общината. Неговата ревност идваше оттам, че за да закръгли заплатата си, сам копаеше гробовете. Подмазваше се на заможните верующи с мисъл за бакшиша след полагането на мъртвеца в земята. Така че един ден се скри зад параклиса в гробището и с изненада зърна миниатюрната Наташа насред свещенодейството й.

Изви й ухото, смъмри я грубо и се завтече да заплаши нотариуса, че само да я хванел още веднъж на местопроизшествието, щял да извика полиция. Зебрата го посрещна на нож и побърза да го прати по дяволите, та хубавичко да го подредят, пожела му да го подложат на содомия или, ако имал предразсъдъци, да му набутат гигантска краставица отзад. Ще спестим останалите любезности. Зебрата лесно се палеше, щом посегнат на отроците му.

Слисан, Малбюз си плю на петите, погнат от нотариуса, размахал ръжена. Така го изпроводи до портата, от където изстреля последен откос не крайно ласкателни епитети по негов адрес. Наташа се смееше и ръкопляскаше. Божичко, колко обичаше този чешит баща си.

И разбира се, тя рецидивира, но този път охранявана от Зебрата. Поеха в утринните мъгли, въоръжени с лопата и гребло, за да направят тоалета на най-запуснатите надгробни плочи. Наташа бе взела дори метална четка, за да освежи епитафите, вдълбани в гранита или мрамора. Уговориха се тя да си свърши работата, а баща й да остане на пост до входа на гробището, та ако Малбюз си подаде носа, да избягат през задната врата.

Наташа ликуваше. Бяха станали в ранни зори, като внимаваха да не вдигат шум. Камий и Лалето още къртеха. Не ги бяха посветили в експедицията си. Това беше тайна, съвсем истинска, само между тях двамата, която ги обвързваше още по-тясно. Зебрата й свари млякото, така де, остави го да изкипи, намаза й две препечени филии с масло и рядък мед, сетне крадешком се измъкнаха, натъпкали джобовете си с провизии за похапване и натоварени със своите сечива. Портата на гробището беше заключена с катинар. Наложи им се да се прекатерят през оградата, тя стъпи на дланите му и хоп. Щом се приземи на късите си лапки, Наташа се обърна към околните.

— Добър ден на всички — подхвърли тя весело към стелитите.

Изненадан от тази фамилиарност, Зебрата се настани край входа и се престори, че претърсва с поглед местността. Макар отлично да знаеше, че няма опасност Малбюз да се появи в почивния си ден, понеделник. Но Наташа дълго време щеше да запази образа на един съзаклятнически и покровителствен баща. Просто сега той й подаряваше спомен. Всеки отглежда децата си както може.

Гаспар беше профан в изкуството да бъдеш баща, както и в изкуството да бъдеш съпруг. Той импровизираше с надеждата, че един ден все ще заприлича на своите роли.

Но колко тъжен бе нотариусът. Ех, ако Камий… Почти му се искаше вече да не е негова, за да си я възвърне, но тя си му беше жена, при това законна. Имаше дори свидетели.

Русокосото момиче беше красиво като картинка, силуетът му вълнуваше. Зебрата го видя първо наопаки в огледалото на едно кафене. Имаше сини очи на студентка по литература и онова, което разкри в тях, щом погледите им се срещнаха, съвсем сгорещи кръвта му.

Той благоразумно побърза да си плати пакета цигари и на излизане почти се блъсна в късокракото непривлекателно момиче, което разговаряше с нея. Сборът от летата им сигурно не достигаше неговата възраст. Трябва да говореха за своите двайсет години още в бъдеще време.

Както крачеше по паветата на улица „Вал дьо Майен“, Зебрата се отплесна към университетските си години в Париж, повече донжуански, отколкото ученолюбиви. По онова време се съвокупляваше със същата пламенност, която други влагат в ритането на футболната топка. Беше убеден и не без основание, че това е единственият спорт, при който човек не се поти напразно. Сетне в живота му се бе появила Камий и той бе открил какво е да обичаш истински. Победен, той се обърна към едноженството, както други се покръстват в религия. Е, разбира се, плътта неведнъж го бе измъчвала оттогава. Случвало му се бе да сваля жени във въображението си и да си доказва, че още го бива за прелъстител, като разтупква сърцето на някоя дама. Но винаги се бе въздържал от действия, за които по-късно би могъл да съжалява, защото не владееше изкуството да забравя, този начин на раздвояване, когато поверяваш част от спомените си, онези, различните от представата, която имаш за себе си, на друго, не тъй придирчиво „аз“. До този момент бе съумял да държи изкъсо Хораций.

Името Хораций идваше от една особено простодушна дева, която за пръв път бе изпитала трусовете на телесното упражнение заедно с него на задната седалка на една кола по времето преди Камий. Девственицата, швейцарка по рождение, се беше почудила, че възбудата на Гаспар изглежда неконтролируема. И бе стигнала до странното заключение, че мъжкият полов орган ги върши на своя глава, същинско неопитомено, своеволно и упорито животинче. Което доказваше, че можеш да си наивен женевец, и пак да се догаждаш за някои върховни истини. Дарена с голям усет към имената, швейцарката бе кръстила Хораций инструмента на Зебрата. Тя беше отминала, прякорът бе останал.

С ръце в джобовете нотариусът предъвкваше тези сластни спомени, когато чу хихикане зад гърба си. Спря пред някакъв магазин и в отражението на витрината съзря русокосата да прошепва нещо в ухото на приятелката си. Двете се оттеглиха зад една стойка с пощенски картички и си дадоха вид, че ги разглеждат; поне на него така му се стори.

Сякаш възрастта му бе разполовена само от това, че тези новачки в любовта го бяха взели за приемлива жертва. Отново почувства както по онова благодатно време, когато жените още бяха достъпни и той ги опрашваше лекомислено, сякаш никога нямаше да дойде „утре“. Когато на страстта не й пукаше за пясъчните часовници. Ето какво преоткри в очите на русокосата красавица с млади гърди.

Горделивка беше, и кокетка. Как само го задмина, разлюляла задник, истинска кралица! Приятелката й ситнеше зад нея като риба пилот. Двете се изгубиха в тълпата в края на улицата, без да му подхвърлят милостинята на някой поглед. Беше си въобразил всичко. Хихикането не е било за него. Нито пък се бяха спрели пред пощенските картички, за да му подскажат, че се интересуват от него.

Разочарован, Зебрата се усмихна горчиво при мисълта за своето пустоглавие. Един поглед на момиче му стигаше, за да го отклони за миг от Камий. Най-великата любов в света на благоволението на две сини очи… Хораций е виновен. Сигурно ангелите си нямат Хораций, иначе как биха се възнасяли? Но и въображението е съучастник, щом видиш добре запълнен корсаж, и хиляди желания заподскачат в главата ти.

Та така се окайваше Зебрата над бедите на мъжката си участ, когато отново видя русокосата, съпровождана от сянката си. Престориха се, че се прехласват пред някаква витрина, с усмивка в крайчеца на устните и играещ поглед. За да си изясни намеренията им, Гаспар хлътна в една уличка. Но никой не тръгна след него. Засегнат в самолюбието си, той се върна обратно и едва не налетя на момичетата. Една хлебарница му позволи да ги избегне. Купи някакъв сладкиш и излезе. Бяха го отминали и се подхилваха. За да не ги подплаши, пое в обратна посока. Защо да не вземе пак инициативата и да не предизвика случайна среща в мига, когато те излизат на площада пред кметството. Целият план на града му беше в главата още от дете, знаеше всички преки на пръсти. Тези детинщини бяха разровили дълбоки пластове у него. Не помнеше откога не бе изпитвал такова младежко вълнение.

Засадата бе добре скроена. Ето ги, задават се, както бе предвидил. Блондинката го забеляза, когато той си купуваше вестник от една будка. Пусна му закачлива усмивчица и го стрелна предизвикателно, преди да се настани на една пейка до рибата пилот. Зебрата разхлаби вратовръзката си. Господи, колко е хубаво, когато едно момиче ви вземе за младеж. Ето че любовта му изглеждаше пърхаща, далеч от тежестта на съпружеската страст. Но вместо да направи първата крачка, предпочете да седне на масичка пред едно кафене наблизо, за да я накара да разкрие картите си. Под своя чадър и зад своя вестник Гаспар усещаше сили да изкачи всички върхове на Венера. Съжалението за пропуснатите възможности се смесваше с желанието да опита вкуса на устните на русокосата. За какво му е притрябвало да остава верен на една Камий, която не искаше да го разбере. Пиян бе от сладострастие. И нямаше защо да се насилва, крехката снага на девойчето му въздействаше.

Но когато смъкна вестника си, красавицата бе отлетяла. На пейката една старица хранеше врабците. Той философски изпи едно кафе пред празния стол. Тази история му се стори като пристъп на треска, като младежки полъх. Всъщност швейцарчето бе право: Хораций беше своеволно животинче.

Зебрата бе уморен. Скоро щеше да стане месец, откак се опитваше да разжари страстта между двамата, и непрекъснато се сблъскваше с неохотата на Камий. Устремът му се притъпяваше. Действителността се изплъзваше от неговия контрол. На Камий й беше дошло до гуша от стратегиите му. Вече посрещаше само с враждебност подканянията му да възстановят някоя сцена от любовното си минало.

Покрусен до смърт, накрая Гаспар бе принуден да признае фалита на своето начинание. Навикът го бе надвил. Нямаше да види как любовта възкръсва от пепелищата. Тази мисъл го отчайваше до плач. Чувстваше се унижен от поражението, стъписан пред безвъзвратно погребаната им любов, гневен срещу безсилието си.

В своето обезсърчение Зебрата се насочваше към половинчатите мерки, с които по липса на нещо по-добро повечето мъже се задоволяват, за да запазят семейството си и да залъжат плътските си апетити и жаждата си за силни усещания. С горчивина той вече приемаше примера на онези съпрузи, които си вземат любовница. Вероятно и той щеше да се примири с мимолетните прегръдки от пет до седем, рая на разочарованите съпрузи, които хората прекалено прибързано таксуват като лекомислени. Сбогом, вечна любов. Добър ден, брачни изневери, гардероби, лъжи, водевилен театър, който подобно на клоуните е смешен на сцената и тъжен в живота. И той трябваше да свиква на словесни излияния, които не обещават нищо, на любов с ограничени отговорности, на креватни истории, от които чувството за вечност е прогонено и където вземаш, без наистина да даваш.

С изтичането на седмиците огорчението у Гаспар постепенно се изливаше в искрено желание да се отдаде на някакви напълно тривиални чувства. Повече нямаше сили за възвишени преживявания, дайте му вече само повърхности връзки, които да не изискват нищо от него, да го оставят просто да се отпусне в удобничката посредственост, да му е леко, да сваля мадами безучастно и безгрижно. Да не влага повече сърце — това щеше да бъде девизът му занапред. Само несериозни любовни залъгалки.

Гаспар разлисти тефтерчето си с адреси, за да открие някаква необременителна любовница, на която да се опре като на патерица, за да продължи да крачи до Камий. Няколко имена привлякоха вниманието му. И между тях Матилд Кларанс. Спомни си как един ден не бе успял да забрани на погледа си да занича в деколтето й. Видя я отново седнала с открехнати бедра насреща му в кантората. Тогава бе устоял на нагона.

Зебрата й се обади по телефона. Уговориха се да се срещнат на другия ден по обяд в ресторант. Така и стана. Тя съвсем не беше неприятна за гледане — престорена наивност в черните очи, кокетство в излишък. Храната бе вкусна, но разговорът блудкав. Гаспар прилежно я ухажваше и понеже никой от двамата не виждаше неудобство, решиха да стане още същия следобед у Матилд, в седемнайсет часа. Мъжът й щял да се прибере чак в осемнайсет и трийсет, имаха повече от час на разположение.

Когато Матилд си тръгна, Гаспар си поръча второ кафе и го изпи бавно, с наслада. Ех, щастието на безцветните приключенийца… Както се бяха разбрали, в осемнайсет и петнайсет цялата работа бе свършена… Камий бе измамена, а Гаспар плачеше над самоизмамата си.

На излизане от Матилд бе разтърсен от желание за повръщане и парещо разкаяние. Бе извършил страхотния грях да не бъде верен на себе си, или по-скоро да се остави само на себе си, кръстоска между ангел и звяр, забравяйки рицаря на любовта, какъвто се виждаше в бленуванията си. Бе споделил падението на онези съпрузи, които доскоро кореше твърде прибързано. И той бе минал под сатанинската коса на прелюбодейството. Аз също, аз също, повтаряше си зашеметен, че е от същото тесто като другите. Уви не бе успял да се издигне над лепкавата безволева човешка орис. Ах, непосилни въжделения по един свят, където човекът ще бъде по-малко роб на своята природа, повече господар на себе си, по-близо до възвишеното. Колко е тъжно да си само като кученцето дакел на педя от земята.

Отвратен, Гаспар се нахока, жигоса сладостта си и с едно телефонно обаждане на Матилд сложи край на всичко помежду им.

Една вечер в блъсканицата на излизане от училище Камий зърна Зебрата, който я чакаше е огромен букет цветя. На майките, дошли да приберат отроците си, направо им призля от завист. Повечето от тях вероятно не бяха виждали цвете от медения си месец. Е, наистина на какво бяха заприличали — пърдят в брачната постеля и не си чистят космите под мишниците.

Гаспар пристъпи към Камий с усмивка и й връчи букета, който тя притисна до гърдите си. Цветята бяха нарочно избрани. После мълчаливо пое ръката й в голямата си длан и така закрачиха под кестените към колата.

Ето това беше нейният Гаспар. Един букет й го беше върнал такъв, какъвто си го знаеше, и изведнъж Бенжамен й се стори безцветен като излинял спомен. Зебрата сигурно е забелязал безполезността на своите исторически възстановки и е осъзнал достойнствата на нежността. Тя го целуна. Замайването бе отминало. Тя щеше да се върне у дома имунизирана срещу прелюбодейски изкушения, да се потопи отново в спокойствието на провинциалния живот, нарушавано единствено от маниите на Гаспар и Алфонс. Готова бе дори да му върне динамита, който му бе конфискувала, защото се опитваше да бие риба с него в каналите край тях.

Настаниха се в колата на Зебрата. Но вместо да подкара, той извади от джоба си малка седефена кутийка.

— Отвори я — прошушна той.

Камий се поколеба за миг, опасявайки се, че е поредната клопка, сетне откри на дъното много изящни обеци. От десет години не й беше подарявал бижута, защото предпочиташе да влага доходите, или по-точно заемите в дърводелски материали. Прониза я щастлив трепет и я остави в бездънно блаженство.

— Исках за последен път да ти доставя удоволствие, преди да се направим на стари съпрузи — промърмори той, уловил изненадата в очите на Камий.

Сетне й посочи найлонова торба и като субтитри към жеста си я подкани да разгледа съдържанието й. Там имаше половин дузина розови ролки, два чифта амортизирани пантофи, както и изкуствено чене.

— Купих ти и бледовиолетов найлонов пеньоар. Не намерих нищо по-грозно — добави той.

— Но за какво ни е всичко това?

— За да играем на вехти съпрузи.

— Ама каква е тази история?

— Ще пресъздадем разрухата на нашата двойка, за да се отвратим.

Лицето на Камий помръкна попарено. Но Гаспар продължаваше въодушевен от плана си:

— Вече ще ме наричаш „татко“, а аз теб — „майко“, ще стоим с чехли вкъщи, ще те ругая, ще пърдим един пред друг, всяка вечер ще ядем чесън, ти ще си лягаш с ролките, аз ще оставям ченето в чаша вода на нощното шкафче, ще отбягваме да си говорим, дори да се гледаме — ама да, ще сложим телевизора пред леглата, които естествено ще разделим, и ще се опитаме да свикнем.

— Това ли е всичко? — иронизира го тя.

— Да.

— Ами децата?

— Всичко съм обмислил. Инсценировките ще започват след вечерния час, когато Лалето и Наташа си легнат. Ще се заключваме в спалнята, ти ще слагаш виолетовия пеньоар и ролките, аз ще нахлузвам чехлите.

— Гаспар, откъде ти се е пръкнала тази представа за възрастните съпрузи. Всичко може да бъде и много красиво.

— Да остареем заедно… Каква прелест! Какво поражение, да, да! Според теб защо приказките винаги свършват с: „Те се ожениха и имаха много деца?“ Защото от този момент нататък всичко се разпада. Прегръдките омекват, а целувките скоро замирисват на нафталин. Затова историята спира до събирането на двамата влюбени — за да се скрие тази гадна истина от русите главици, пълни с мечти. Но за нас, Камий, не бой се: ако ме следваш, ще се промушим през дупките на мрежата. Времето няма да ни спипа. Ние ще го надхитрим. Кълна ти се, — страстта ни ще възкръсне.

— Скъпи, тези мизансцени не са любов, а пантомима на любовта, при това напълно безполезна. Не можеш със сила да накараш да избликне едно чувство. Бъди нежен с мен. Говори ми, гледай ме, вместо непрекъснато да си блъскаш ума какъв номер да ми погодиш.

И тя си мислеше за сладостта на думите, които писмено й нашепваше Бенжамен, скрил се зад подписа на Непознатия.

Зебрата преглътна разочарованието си и замълча. Напушен, стисна волана и форсира мотора по целия път до тях. Разцентрованите му жестове и нефокусираният му поглед издаваха неговото огорчение и раздразнение. „Това не е любов, а пантомима на любовта“, бе казала тя. Значи Камий не разбираше, че няма силни страсти извън вихъра на играта. Що за лош късмет, мина му през ум, защо ли Добрият Господ не ни е създал, за да изпълняваме пиеси в продължение на седемдесет години, творби наситени, където всяка реплика да е необходима. По-непоколебимо от всякога бе решението му да постави на сцената своя брачен живот, да не го оставя да мухлясва зад кулисите.

Вечерта почти не си отвори устата и побърза да се оттегли в спалнята. Измъчвана от цупенето му, Камий изпрати Наташа да си легне, а Лалето остави сам пред някакъв телевизионен сериал. Побърза да се качи при него.

Но още от прага се вкамени. Излегнат на едно от двете разделени легла, Зебрата бе забил поглед, обрамчен от рамки без стъкла, в малък телевизионен приемник. На нозете си бе сложил пантофи, на ръцете — протрити ръкавици без пръсти, натъкмил се бе в оръфана жилетка. Удостои я с милостинята на един бърз поглед, разклащайки ченето в чашата вода; сетне смръкна навътре потеклия — напълно реален — сопол и впи отнесения си поглед без зеници в движещия се телевизионен образ.

Слисана, Камий прихна от луд смях.

Гаспар не отлепи нос от светещия екран. Камий го умолява, заплашва, кипна, но той остана невъзмутим.

— Шът — доверително й прошушна той, — дъртите двойки не си говорят. Вече нямат какво да си кажат.

Камий повика, повика, па изтощена, реши да си легне.

— Би ли загасил телевизора, моля?

Вместо отговор тя бе удостоена със залп от тлъсти звучни гръдни.

— О, не, престани! Ставаш противен на всичкото отгоре.

— Ей, майко — измуча той, — я ми донеси легена да си накисна краката.

— А шамар не искаш ли?

— Да, чудесно! При старите двойки омразата е трупана десетки години.

— Гаспар, стига! Имам чувството, че сме в някакъв кошмар.

— Хей, майко, я погледни тук.

В чудното прозорче една реклама хвалеше качествата на сутиен и като илюстрация показваше гърди със съвършено изваяна форма на звуков фон със съмнителен вкус.

— Това ми припомня доброто старо време — въздъхна той.

— Сексуален маниак.

— Майко, не го вземай от тази страна. Очите ти все още ги бива. Е, зъбите ти, разбира се, за нищо не стават, но затова пък косата ти е естествена. Няма от какво да се оплакваш.

Раздрусана от нерви, Камий си изля цялата злъч, насъбирана от седмици. Отхвърляше целия този театър, с чиято помощ той си бе наумил да обновява брака им. В яда си не му спести нищо:

— Ти всъщност не ме обичаш, обичаш своите измишльотини. И хич не ти пука за нашата любов, използваш я само като средство, за да оцветиш делника. Поне си признай, дявол да те вземе! Говориш за страст, но не ме гледаш с влюбени очи. Нехаеш за желанията ми. И аз имам нужда от мечти, но мечти, които не разстройват всеки миг живота ни. Искам по някое цвете от време на време, малко внимание и нежност. И да престанеш с комедиите си. Ясно ли е? Хей, чуваш ли?

Погълнат от телевизионния сериал, Гаспар току разклащаше ченето, гниещо в чашата вода.

— Та ще ме чуеш ли най-после! — кресна тя вбесена.

— Ей, майко, какво ти е, от мензиса ли е, или от секването му?

Без да му мисли, Камий грабна един стол и го тресна по главата с цялата сила, на която беше способна. Беше прекалил. Никога не си бе представяла, че е способен на такова безсрамие.

Но сега той лежеше със затворени очи и разцепена вежда на постелята.

— Гаспар?

Устните и лицето му не помръдваха.

— Гаспар — разтрепери се тя, — престани с твоите игри.

Уплашено топна някакво шалче в чашата с ченето и навлажни леденото му чело.

— Любими, любими — зовеше го тя.

Гаспар постепенно изплуваше от унеса си и когато дойде на себе си, й се усмихна.

— Прости ми — галеше тя окървавените му слепоочия.

— Не се извинявай, любов моя. Трябваше да стигнем дотам. Исках да е пълно отвращението ти към всичко, напомнящо омръзнали си съпрузи, разбираш ли?

Трогната, тя го обсипа с целувки. Тази вечер се любиха, но Камий се почувства самотна в обятията на Зебрата. За да премине прага на оргазма, тя си представи, че е обладана от Бенжамен.

Гаспар чувстваше, че не му приляга да се умилква пред Камий. Хич не го блазнеше щастието, което Камий бе обрисувала пред него. Просто не знаеше как да й обясни, че само чрез играта стига до страстта.

Поведението на Камий го отчайваше. Полите си кърпеше, но безучастно оставяше бракът им да се вкисне. Ако й бе предложил да пребоядисат капаците на Чудната къща, щеше да се съгласи, без да й трепне окото, но госпожата се мръщеше пред голямото освежаване на тяхното четиридесетилетие, сякаш небитието не ги дебне, сякаш не ги пришпорва да бързат да се обичат.

Като подреждаше косите и ноктите й, които тайничко продължаваше да колекционира, Гаспар случайно попадна на страниците, върху които преди петнайсет години Камий бе опитвала новия си подпис на омъжена жена, и се разплака. Пред него беше собственоръчното писмено доказателство за желанието на Камий да стане негова съпруга. Опитите предхождаха с няколко месеца сватбата им. Щастливо време, когато още не бе извършил неблагоразумието да й даде името си. Как сега да надвие опасността — Зебрата беше объркан и забързан. Като дете една хиромантка с мургава кожа му бе предсказала, че няма да стигне до възрастта, известна като трета. Линията на живота му била необикновено къса. Той си мислеше за това всеки божи ден, откакто си беше втълпил, че предусеща смъртта си.

Една петъчна вечер Гаспар тръгна да се поразсее от мрачното си настроение из близката гора в компанията на Лалето. Двамата обичаха да се разхождат надвечер под дърветата. Дялкаха бастуни, изливаха си сърцето, а Зебрата го учеше да отличава гласовете на пеещия дрозд и на славея. Между две откровения баща и син спираха да послушат птиците.

В падащия здрач прекосиха едно бранище, кръстено от Зебрата „Флотската гора“. Според приказките му дъбовете били посадени от Колбер, за да послужат за мачти на френската марина през 2000 година. В този случай поне измисляше само наполовина. Фактът е автентичен, само че се отнасяше за друго находище на дъб, в гората Тронсе. Сигурно това му е било известно, но от продължително повтаряне сам си бе повярвал накрая.

Стъпките им ги изведоха до една поляна. Развълнуван от чувствата, които предъвкваше от началото на разходката, Зебрата неочаквано стисна рамото на сина си.

— Не можеш да си представиш колко много обичам майка ти — изтърси тихо той.

Трогнат, Лалето не знаеше какво да каже. Глухо щастие разтупка сърцето му, ала изведнъж се изплаши дали майка му също тъй страстно обича баща му.

— Това, дето се чува, червеношийка ли е, или сипка? — попита, за да разведри атмосферата.

— Трябва да е сипка.

На връщане хванаха пряко през гората. Мълчаха. И тогава Зебрата си даде сметка, че никога досега не бе говорил със сина си за любовта. Беше го въвел в дърводелството, научил го бе да открива звездите и да разпознава песента на птиците, но бе заобиколил главното. Всъщност дори не знаеше дали на Лалето вече му е време за любов.

Чак пред къщата той се реши — ако ще и смешен да стане.

— Имаш ли косми около чурката?

Лалето зяпна — дали баща му не беше мръднал?

— Да — рече той с голямо снизхождение към клетника.

— Ще видиш, на света няма нищо по-прекрасно от това, да се любиш с жената, която обичаш.

Най-важното беше казано — несръчно, но все пак беше сторено. Зебрата с облекчение влезе в хола и си сипа коняк. Лалето още не знаеше, че дълго щеше да си спомня разходката им из Флотската гора и няколкото думи, разменени пред къщата.

Една сутрин раздавачът звънна и връчи на Камий плик с името и адреса й, написани от ръката на Непознатия. Сърцето й подскочи в гърдите и с пламнали слепоочия тя се измъкна да се уедини в парника на тавана, та спокойно да се наслади на дългоочакваното писание.

Бенжамен, или по-скоро Непознатия, я молеше да облече черната си ленена рокля. Значи бе забелязал нейното залитане по крещящи дрехи и желаеше да я върне в правия път. Засрамена, че се е афиширала така, Камий тихичко слезе в спалнята да се преоблече. Докато сваляше блузата, си помисли с горчивина, че Зебрата изобщо не бе забелязал промяната. Сигурно дори не знаеше, че има тъмна ленена рокля.

Само едно напомняне от страна на младежа бе достатъчно, за да съживи всичките й надежди. Вече седмици безплодно се опитваше да възстанови връзката между тях. От това писмо й поникнаха криле.

Натъкмена с черната рокля, тя отиде до лицея с автобус. Малката й кола не бе издържала на прегледа, на който я бяха подложили Алфонс и Гаспар.

Още от портала Камий усети как краката й омекват в чорапите. Щом Бенжамен я види облечена така в черно, ще разбере, че е съгласна. Обзета от паника, тя се укри в тоалетната, далеч от погледите. И пред зейналия кръгъл отдушник си даде сметка за хипнотичното състояние, в което я бе тласнала страстта й. Плътски игри я очакваха след часовете, а Камий бе твърде праволинейна, за да си затваря очите пред последствията от това кривване. То здравата щеше да разтърси нейните диваци. Завиждаше на онези, които умеят да лъжат. Дори и да смогнеше да излъже, то сигурно щеше да задуши щастието й. Освен това ако стигнеше до прелюбодеяние, нямаше намерение да му се наслаждава със стиснати зъби.

Звънецът за началото на часовете отекна из тъжните школски коридори. Време беше. Отвори вратата, решила да се прибере у дома, но едва стъпила в коридора, и чу прекалено познат глас да произнася името й.

Обърна се и се озова пред пъргавия „Камшик“ — така учениците наричаха заядливия надзирател, — изопнат на крехките си крака, та чак адамовата му ябълка изхвърчаше.

Размениха обичайните баналности и надзирателят закрачи до нея като автомат, сякаш невидим ключ внезапно бе курдисал пружините на прасците му. Пътят за бягство й бе отрязан. Ето че съдбата рязко се намесваше в лицето на Камшика, който я изпроводи чак до класната стая, докато хвалеше нейната точност и подчертаваше чувството й за отговорност. Поби се до вратата като портиер и рязко натисна бравата. Принудена бе да влезе под погледа му на добре смазан автомат.

— Оставям ви — пръсна слюнки в лицето й той и затвори вратата зад нея.

Без да вдига поглед, Камий стигна до стола си и седна. Сякаш беше изложена на прицел. Бенжамен вече бе наясно, черната й рокля говореше вместо нея. Бе капитулирала пред него, както си бе със сведени очи. Шушукания изпълниха въздуха, докато на висок глас тя отронваше азбучната броеница от имената на учениците.

— Поарие…

— Тук.

— Ратри… Ратри?

Мълчание, дъхащо на тебешир и черна дъска. Камий вдигна глава към стола, обикновено сгряван от задника на Бенжамен.

Отсъствуваше.

Тя сложи кръстче пред презимето му и довърши проверката.

На другата сутрин Камий намери бележка от Непознатия, която я накара да онемее. Иззад маската си Бенжамен й благодареше, че е сложила черната си ленена рокля. Значи я бе издебнал въпреки отсъствието си. Трябва да се е бил скрил в някой ъгъл на лицея, за да я види незабелязано. Изпита благодарност — беше й спестил два часа сковаващи притеснения.

При втория абзац от писмото му изтръпна. Нареждаше й да го чака още същия ден в осемнайсет часа в стая номер седем на един хотел, припечелващ от извънбрачни двойки, иначе щял да сложи окончателно край на еднопосочната им кореспонденция.

Този шантаж беше добре дошъл за Камий. Каквато си беше нерешителна, тя имаше нужда някой лекичко да я подбутне, за да направи трудните крачки.

За да потисне избликналото чувство за вина — защото решението й да отиде вече бе неотменимо, — Камий си скалъпи официална теория, приемлива за една омъжена жена. Внуши си, че щом консумира прелюбодеянието, Бенжамен ще загуби всяка привлекателност за нея. Отиваше на срещата само и само да задоволи желанието му, та после всичко да си влезе в релсите. А и напоследък Зебрата се държеше така, че с нищо не я подтикваше към вярност.

Добре, че същия този ден нямаше да й се наложи да се изправи пред класа на Бенжамен. Преподаваше му само в четвъртък и петък, а седмицата едва бе започнала. Беше й спестено изпитанието на разсъбличащия му поглед, докато шари с тебешир по черната дъска.

В лицея тя се шмугна по коридорите, вдигнала яката на шлифера си, и прекара един час в тоалетната между два урока, за да не се изложи на риска да го срещне. Това укритие й се струваше по-сигурно от учителската стая, където той би могъл да нахълта ненадейно.

В седемнайсет и трийсет Камий взе курс към малкия хотел, чиито открехнати капаци гледаха към една слабо посещавана уличка до гарата на Кавал. На рецепцията се държа несръчно. Страхуваше се да не би да се сблъска със своя месар, прихванал под ръка някое създание с щедра плът. Съдържателят с лъснало от пот теме най-накрая й подаде ключа към рая — за стаята, запазена от Непознатия, — плъзвайки й мръснишко погледче. Тя смотолеви някаква прекалено учтива благодарност, вкопчи се за лепкавото перило на стълбището, изкачи покритите с фасове стъпала и слепешком тръгна по тъмния коридор.

В стаите анонимните двойки пъшкаха, въздишаха, стенеха. Евтините прегради повече усилваха, отколкото изолираха звука. Жуженето беше съпроводено с глухи гласове, чиито искания изглеждаха неутолими.

Смутена от тази симфония от пъхтения и прискърцвания на пружини, Камий най-накрая откри откъде се светва, напъха ключа в ключалката на седма стая и побърза да затвори вратата зад себе си. Никой не я беше видял. В дъното на помещението зад един параван, който някога трябва да е бил бял, имаше биде и все още чиста кърпа.

Изтегна се на леглото и успокои дишането си. Часът бе осемнайсет. Трийсет минути по-късно продължаваше да си е сама на грубата кувертюра. Чу стъпки по коридора. Разнесе се тънък глас, сетне друг, контрабасов. Някаква двойка вероятно криеше тук незаконната си връзка. Влязоха в стаята до нейната, където тя вече губеше търпение, и почти на мига се търкулнаха на кревата.

Изнервена от атмосферата, Камий цялата се бе наострила в очакване. И други минаха по тъмния коридор. Всеки път се молеше да е Бенжамен, но все бяха други безлики любовници, които потъваха в леглата на етажа.

Но ето че нечии стъпки я накараха да застине. Дъските по пода проскърцаха, сякаш някой стъпваше леко отгоре им. Дори й се стори, че различава приплъзването на Бенжамен. Стъпките приближиха. Замряха. Сетне се почука.

— Влезте — треперливо отрони Камий.

Тогава под вратата бе пъхнат плик. Камий стана, взе писмото и трескаво го отвори. Вътре беше написано: „Още не“.

Ситните завъртулки бяха на Непознатия.

На другата сутрин ново писмо помоли Камий да се върне в стая номер седем на съмнителния хотел още същия ден пак в шест.

Като хипнотизирана тя отиде точно на часа. Дребният съдържател, лъснал от възкисела пот, отново й подаде ключа и я остави да се качи сама.

Получи си дозата креватни шумове в тъмния коридор, размина се с една твърде грижливо сресана двойка и хлътна в запазената стая.

Този път нямаше да я сварят неподготвена. Да не си въобразява Непознатия, че ще й се изплъзне пак, без да е видяла влюбената му ученическа мутра. Щом потропа, тя ще отвори врата и ще го сграбчи, преди да е фъснал. Но докато изчакваше, Камий с носталгия си мислеше за периода, който щеше да свърши с неговото появяване. Анонимните писма щяха да й липсват. Имаше голяма опасност съществуването й отново да хлътне в коловоза на всекидневието, щом я лишат от трепетното очакване всяка сутрин. А и прекалено удобно й беше да знае истинската му самоличност, а той не подозираше, че тя знае.

Поколеба се за миг дали да не избяга, докато е още време, за да продължи романса, който от три месеца придаваше вкус на съществуването й, но не желаеше да се излага на опасността да престане да получава писма, ако Бенжамен изпълни заканата си. Разбира се, оставаше изходът да го извади от сянката, като му пише, че не е успял да я измами със своята анонимност. Ала в следващите минути й се предоставяше възможност да сложи красив край на цялата история с едно преминаване през леглото, което се надяваше да бъде достатъчно жежко, та да й държи топло на душата, когато стара и сбръчкана си спомня единственото извънбрачно съвокупление в живота си на омъжена жена — оставаше си решена да скъса връзката им на излизане от хотела.

Дъсченият под на коридора проскърца под леки стъпки. Той беше. Тя сложи ръка на дръжката, решена да се намеси, ако отново понечи да изчезне. Той спря и замря. Изминаха няколко секунди. Камий не издържа, рязко отвори вратата и се озова лице в лице със съдържателя, по-лепкав от всякога, който подменяше изгорялата крушка на една долнопробна плафониера.

Вцепенена от срам, Камий изломоти нещо и му затръшна вратата под носа. Хвърли се на леглото да си събере мислите и дъха, но изведнъж дръжката на врата се раздвижи.

В рамката се появи Непознатия, скрит под качулка — вероятно така смяташе да запази тайната на своята самоличност. Това внимание трогна Камий и Бенжамен й се стори още по-вълнуващ. Той протегна мълчаливо ръцете си в ръкавици и покри очите й с черна превръзка, потапяйки я в пълен мрак. Едно по едно, сладостно бавно копчетата на роклята й поддаваха. Тръпнеща, Камий се остави да я разсъблече до голо. Сетне той свали ръкавиците си и погали бедрата й. Най-после чувстваше красивите ръце на Бенжамен върху тялото си, изследваха я внимателно с върха на пръстите си. Той безмълвно я покриваше с безкрайни трепетни ласки.

Камий понечи да свали дрехите му, но той й даде да разбере, че сам ще се справи. И отново я отблъсна, когато се опита да го привлече върху гръдта си. Тогава тя разбра, че Бенжамен иска да избегне всеки контакт, който би позволил да го идентифицират. И примирено се отказа от гальовните си пориви.

Любиха се два пъти по начин, слабо препоръчван от мисионерите. С цената на опасни конвулсивни акробатики и двамата достигнаха стратосферата на седмото небе, без нито за миг Бенжамен да легне върху Камий. Дяволът сигурно се е наслаждавал.

Заситена, тя го чу как слага дрехите си и пъргаво се измъква. След тази телесна схватка вече знаеше, че не би устояла на изкушението, ако отново я призове. Готова беше сто пъти да понесе мръснишките намигания на съдържателя и мръсотията на седма стая, за да изпита отново сладострастието на тези слепи прегръдки. Тя свали превръзката от очите си и навлече роклята си.

Камий откриваше една втора Камий Соваж, дълго държана в запор. За първи път се откъсваше от конвенционалната представа за своето съществуване. Изпитваше възхитително чувство на свобода, което далеч надхвърляше свободното разполагане със собственото тяло. Изведнъж светът й се струваше по-широк. Камий с ужас установяваше, че все още е неизследвана, в известен смисъл девствена. Досега бе изпълнявала от себе си само онова, което й указваха съчинените от други партитури, без да дръзва да пристъпи отвъд страховете си. Вече жадуваше да импровизира живота си.

Още на другата сутрин едно анонимно писмо предложи на Камий среща в кафене „Запад“, бара, където дебютантите в любовта идваха да си гугукат след училище. „Ще ме познаете по червения шал“, пишеше Непознатия.

Без никакво колебание Камий пое натам десет минути преди посочения час. Искаше й се да сподели с Бенжамен промените, които се извършваха у нея.

В приповдигнатото си настроение тя закачливо се усмихна на някакъв младеж по улиците, което никога преди това не би дръзнала да стори, и паркира близо до бара. Решена бе отсега нататък да живее дръзко, да е на „ти“ със страховете си. По дяволите плахостта, дето възпираше желанията й.

Пристигнала на местоназначението, тя претърси с поглед масичките пред кафене „Запад“. Няколко госпожички примираха пред публика от настъпателни наперени хлапаци. Но ни Бенжамен, ни червен шал. С нехаен вид тя бутна остъклената врата и си проправи път сред клиентите, които се наливаха и празнословеха за достойнствата на местния футболен отбор. Очите я засмъдяха от никотиновия дим, тя премигна и едва не се задави.

Червеният шал беше там, вееше се на врата на Зебрата, който, изглежда, я очакваше. Усмихна й се притеснено свойски и несръчно скован, й кимна за поздрав.

За миг Камий си помисли, че е отворил писмото на Непознатия и е дошъл вместо Бенжамен. Но той я гледаше с такова явно смущение и с толкова необичайна за него неловкост, че тя с ужас проумя — вече не беше игра. Тя наистина имаше среща със Зебрата.

Блъсна я вълна от срам, зашемети я, почти изгуби свяст. Чувстваше се гола, обругана, изнасилена, напълно изобличена. Зебрата знаеше — и съвсем основателно — причината за присъствието й в бистрото. Знаеше, че му беше изневерила тялом и духом. И фактът, че му е сложила рога със самия него, не променяше нищо — освен това, че с едната ръка бе прибрал онова, което бе загубил с другата. Отмаляла, тя се стовари на стола пред своя внезапно узаконен любовник. Червен като рак, Зебрата на един дъх изпразни чашата си и дълго мълча посрамено, без да смее да срещне погледа й.

Значи цели месеци, без да знае, се беше гримирала и тъкмила само за него, както не беше правила от петнайсет години насам. Със своята игра на прозрачни огледала, позволила му да я дебне незабелязано, да й пише, без да е разпознат, и да я люби инкогнито, Зебрата бе успял да съживи тяхната спечена от годините страст — защото от началото на това приключение Камий си бе мислила за Непознатия всеки божи ден. Той вече населяваше сърцето й, също както Зебрата в началото на брачните им несгоди.

Замаяна от дълбочината на двусмислицата, Камий си спомни своето отчаяние, когато Гаспар бе отишъл в измамата си дотам, че да я накара да скъса собствените му писма. Не се бе спрял пред нищо. За миг го заподозря, че е просто измамник, сръчен манипулатор, неспособен на искрени вълнения. Беше си играл с нея, както паяк с жертвата си, плел бе невидимата си мрежа около нея, вдъхвайки й измамно чувство за свобода, докато всъщност неотклонно я е следял. Много по-късно впрочем щеше да узнае как, докато е бил в Тулуза, е успял да пусне в пощата на Лавал писмото с описание на нейната рокля. Да, демон, но и ангел бе Зебрата за нея.

Камий си въобразяваше, че благодарение на преливащите от внимание послания на Непознатия вече познава скритата същност на неговата личност, вътрешното му лице, без да я осени подозрението, че Зебрата може да се показва в благоприятна светлина в писмата си нарочно, за да я заплени. Двуличието му надхвърляше онова, което можеше да допусне. Тя нямаше представа докъде може да го доведе маниакалната му слабост непрекъснато да разиграва театър.

Без предисловия Гаспар поднесе ръката на Камий към устните си. Как да й каже, че е скроил всичко това, защото предчувствал, че след петнайсет години Камий рано или късно щяла да си вземе любовник. И вместо примирено да чака нащърбването на брачния договор, предпочел да изпревари събитията, като й предложи една авантюра, от която и той да се възползва законно.

И ето, Зебрата се надяваше, че днес е съживил страстта им. Но Камий изпитваше разочарование, примесено с горчивина. Ех, нямаше да й е неприятно, ако съблазнителният Бенжамен се бе оказал Непознатия. Съжалението й поутихна обаче, като разбра каква огромна любов изпитва Зебрата към нея. Дори се позачуди, с нотка на гордост, че един мъж може да прахоса по нея толкова енергия, време и находчивост. Поласкана, тя погали дланта му.

Ала Камий дори не подозираше, че е вкусила само ордьовъра от програмата, подготвена й от Зебрата. Сега, когато страстта им бе достигнала небесните сфери, той нямаше да й позволи да изгуби височина.

Като средство за заздравяване на любовта им Гаспар предложи на Камий да спят в отделни стаи. Стъписана от неговото упорство, не й стигна кураж да възроптае. На Лалето и Наташа обясниха, че баща им страдал от безсъние и пречел на майка им, и още същата вечер той пренесе постелята си в стаята за гости на другия край на коридора, но на същия етаж. Та щом на някое от двете гълъбчета му се прииска да се гушка, само един коридор да го дели от гнезденцето на другото. Но много скоро Зебрата усъвършенства метода.

Беше забелязал, че дъските в коридора не прилепват плътно и под неговата тежест издават звук, който преминава преградите. И стига да наостри слух, Камий щеше да бъде предизвестена за идването му.

Намерението на Зебрата беше да я върне към трепета, разтърсил я, когато в седма стая на малкия хотел за първи път бе чула проскърцването под стъпките на Непознатия в коридора.

Затова през следващите нощи изпита лукаво удоволствие да извлича звуци от дъсчения под. Но Камий не прояви дух на сътрудничество. На лягане си натъпкваше ушите с памук — нахалост отиваха пианистичните усилия на Зебрата в продължение на дълги часове. И страшно се засегна той, когато една нощ влезе в стаята й и я намери блажено подхъркваща — после раздразнението му дълго го държа буден.

Чак след седмица Камий склони да отпуши ушите си. Надяваше се, че го е разубедила. Ала едва си бе легнала и проскърцванията започнаха. Тя ядно посегна за памука, но пронизалият я трепет я смути и възпря. В крайна сметка какво толкова щеше да й стане, ако приеме играта на Зебрата. Просто щеше да се престори на заспала, ако той влезе в стаята й — не искаше повече да минава за глупачка.

Той приближи в тъмното вратата на Камий, отдалечи се, подвоуми се и накрая се върна. Валс на колебливостта, това й въздействаше като галещо докосване, плахо и все пак настойчиво. Насладата, която извличаше от очакването, засенчваше дори въжделения акт, който впрочем не се състоя — Зебрата рафинира мъчението си дотам, че да се прибере в стаята си.

И така вечер след вечер. До третата или четвъртата Камий все се надяваше, че плътското желание ще надделее у него. Почти десет дни, откак не я бе докосвал. Но си правеше сметката без удоволствието, което му доставяше мисълта, че тя се топи в очакване. Най-сетне я държеше в своя власт и се наслаждаваше, че живее наситено като героите на сцената. За миг поне нямаше за какво да завижда на Ромео. Напред-назад, скръц-скръц по коридора. Седмица след седмица.

Камий все повече се изнервяше. Пропука някъде дървения, а тя мисли, че Зебрата идва, и на два пъти се бе втурнала в коридора, за да се сблъска с празното. Сънувала бе. И понеже Гаспар изрично й бе наредил да не припарва до стаята на другия — щяло да разруши механизма на подклаждане на желанието, — тя просто се бе върнала обратно в леглото. Пареха я изпепелените вътрешности и желанието да зашлеви Зебрата. И още по-люто му се гневеше, защото се усещаше пленница на сладострастието, което той бе отприщил у нея.

Една нощ Гаспар се приближи до вратата. Озлоблението на Камий тутакси се изпари. Тя спусна клепачи и се опита да успокои дишането си. Хем се надяваше, че той ще се вмъкне до нея в леглото, хем от гордост не искаше да се издаде, че го чака. Но си знаеше, че Зебрата е способен да се оттегли в последната секунда, дори да е вече в стаята й — докато не я прегърнеше, нищо не беше сигурно.

И наистина при първата си поява той прекрачи прага, дълго съзерцава съпругата си и накрая излезе, затваряйки вратата след себе си. Втория път, възмутена и разярена, тя го сграбчи за яката и го изнасили на пода пред леглото.

Впоследствие Камий започна да обмисля ходовете си. Поемаше юздите в ръце и за да му го върне, се разхождаше напред-назад по коридора през част от нощта. Въобразяваше си, че по този начин се надсмива над Зебрата, без да осъзнава, че действува съобразно логиката на пъклената му игра. Той тържествуваше под завивките.

Но ето че една вечер Зебрата не се прибра. В десет часа Камий изпрати Лалето и Наташа да си легнат с успокоителните думи: „Татко предупреди по телефона, че ще закъснее“, но татко не бе благоволил да се обади.

Камий се опита да се залъже с четене, но не успяла да се вглъби в романа, нервно запрелиства от ония, женските списания и току взе да превключва телевизионните програми. За късмет нямаше контролни за проверяване, иначе учениците щяха да си изпатят.

Знаеше, че Зебрата не е нито в болнично легло — биха й съобщили, нито в леглото на някое неустоимо създание — ако имаше метреса, истинска като в театър, не би зарязал дома си без бурно обяснение, или пък би я навестявал тайничко. Далеч по-вероятно й се струваше, че Гаспар си е наумил да я накара да ревнува, и точно това обиждаше Камий.

Но всичко бе съшито прекалено грубо. Зебрата би трябвало да предвиди, че тя ще надуши клопката — прекалено червен бе парцалът, за да се втурне тя с главата напред. Камий се губеше в догадки.

Нямаше намерение да се оставя да я мачкат като восък. Реши да се направи, че нищо не е било, и да не му задава никакви въпроси, когато се върне.

Но призори, когато се върна, Зебрата не изчака да го питат, а се втурна в обяснения. Грубо разбуди Камий в шест и половина сутринта, за да й заяви, че през нощта се бил натряскал до козирката с Алфонс у един негов приятел, татко Жувен, дето сам си дестилирал ракията и по думите на очевидци го бивало в пиенето. Вързал бил кънките още в седем вечерта, та не успял да се пребори с телефона.

— … Копчетата на апарата дори не улучвах — измуча той.

Камий учтиво го помоли да се разкара и да я остави да се наспи. Той я послуша, но нея естествено повече сън не я хвана. Тази пиянска история я бе разтревожила.

На тръгване за училище се отби у Алфонс и Мари-Луиз. Не си бяха у дома, тоест в единствената просторна стая на малката им ферма, но съзря приведените им силуети в зеленчуковата градина. Разсаждаха марули като китайци, прегърбени над оризищата. Картинно й описаха как предната вечер не могли да мръднат, защото една от кравите им се отелила. Значи Зебрата я бе баламосал.

Просто не разбираше защо Гаспар се опитва да крие истината от нея. Толкова ли бе трудно да предположи, че тя ще провери приказките му. Освен ако не целеше точно това — да бъде изобличен, за да събуди ревността й. Идеше й да го хване за яката и да го тръска, докато не си признае какво крои. Сърбеше я езикът да му хвърли в лицето, че не му се е хванала на лъжите и знае, че не е стъпвал у татко Жувен тази нощ, но се овладя. Не й се искаше той да разбере, че е ходила при Алфонс: щеше да е прекалено доволен.

През следващите седмици не му излизаше от устата някаква си Ана, адвокатка, били се запознали неотдавна и често се срещали по служебни обеди. Привлекателна, изваяна, с остър като бръснач ум — Зебрата се прехласваше да описва достойнствата на младата жена. Камий се подсмихваше. Всичко това й се струваше в по-голяма степен измислица, отколкото заплаха. Дори се съмняваше съществува ли такава адвокатка.

За да се увери, тя вдигна слушалката и се обади на Мари, секретарката на Зебрата. Мари би трябвало да е надушила, ако шефът й наистина обядва през ден с Ана.

— Ало, Мари? Тук е госпожа Соваж. Случайно да имате адреса на Ана… адвокатката, която напоследък, изглежда, работи с Гаспар. Бих искала да й изпратя цветя.

— Имате предвид Ана Манкович?

— Да, да — как да запомниш такова презиме…

— Момент, моля.

Значи Ана наистина съществуваше. Вероятно Зебрата се е възползвал от тази делова връзка, за да се опита да събуди ревността й.

Затова не се разтревожи особено, когато на другия ден откри, че нотариусът се бе погрижил да забрави халката си на ръба на ваната, забързан за среща с Ана — поне така й бе казал. Доста грубо скроено. Сега пък тя на свой ред щеше да си поиграе с него, като се престори, че не е забелязала халката. Щом Зебрата се върна, тя отиде да вземе един душ и излезе от банята без никаква забележка. Ликуваше при мисълта, че сега той чака да види какво ще направи. Халката не остана дълго на сапунерката. Явно Гаспар си я бе прибрал раздразнено.

Камий обаче престана да се усмихва в деня, когато Зебрата си науми да революционизира менюто им, под предлог че Ана му била похвалила някаква индокалифорнийска диета. Камий не беше съгласна да храни децата си с гранули за хамстери. Колкото до варената салата, оставена от Гаспар да ферментира, намери я годна само като очистително за котките на Мари-Луиз. Маскарадът бе продължил прекалено дълго. За да постави нещата наясно, тя нареди на Зебрата да покани на вечеря адвокатката зърноядка. Щеше да й забърка помия от намачкани треволяци. Той се измъкна с твърдението, че Ана била в Америка, по-точно в Калифорния, на някакъв „семинар по хранене“, понеже била „почувствала някакъв недостиг някъде“, нали „дух и тяло са неразривни в единния опит“. Откакто се опитваше да й внуши, че има връзка с Ана, Гаспар си правеше гаргара с празни думи и изрази, чийто смисъл му се изплъзваше. И прилежно пърдеше — задържането на чревните газове нарушавало притока на сексуална енергия. Ана му била обяснила всичко с помощта на една трилогия с китайски пословици, подарък от някакъв гуру, който проповядвал в Южен Тибет. С една дума в момента Ана била в Лос Анжелос, където екзалтирано преживяла корени на кактус и ако звездната й тема била благоприятна, можела да мине и тренировъчен курс по оргазъм.

Измислици напълно в стила на Зебрата. Камий се чудеше наистина ли я смята за толкова наивна, та да преглътне всичките му басни. Докато един следобед, отбила се да потърси нотариуса в кантората, иззад затворената врата не я връхлетяха разпасани приказчици за анатомията на Ана. Зебрата и неговият писар Грегоар оценяваха съответните достойнства на задника и бюста на дамата. По едно време Гаспар се сепна и заупреква „гузната си съвест“, както понякога наричаше своя писар, че му припомнял колко скъпа му е Ана. Значи адвокатката, захранваща се с гранули, не била толкова безобидна. Нещо повече — излизаше, че Зебрата вече й бе оказал известни почести.

Камий успя да прикрие смущението си. Докато се е мислела за по-хитра от нотариуса, той си я бе премятал, както си иска, без дори вече да си прави труд да прикрива играта си.

Само да можеше открито да се обясни с Гаспар, но се страхуваше да не би той да я заподозре в ревност, а не искаше да му дава повод да тържествува. На всяка цена трябваше да запази спокойствие пред Зебрата. При това не беше изключено той нарочно да се е разприказвал за формите на Ана, като е чул кънтящите й в просторното преддверие стъпки. Защо пък Грегоар да не е посветен в играта? Опитът я бе научил, че трябва да очаква всичко от подобна порода животни.

От своето пребиваване в Калифорния Ана донесе подаръчета, които с посредничеството на Зебрата се опита да връчи на Лалето и Наташа, явно с цел да ги опитомява. Засегната от този разбойнически ход, Камий отмъкна подаръците, преди да попаднат пред очите на нейните издънки. Колонизаторските набези на натрапницата я бяха извадили от кожата. Наежи се, готова със зъби и нокти да защитава територията си и да брани малките си от чужди влияния. Започна да протака, щом Зебрата отново отвори дума да поканят Ана на вечеря, макар идеята да бе нейна.

Но когато след не едно и две напомняния Камий най-сетне му предложи дата, единствения ден, с който разполагаше в периода на изпитите, той я осведоми, че точно тогава нямало да бъде в Лавал. Имал да урежда някакво важно наследство, та се налагало да остане четирийсет и осем часа в Париж. Диетичното угощение пак бе отложено.

Камий се досещаше, че това пътешествие в столицата не ще да е посветено единствено на подрязване на ноктите на алчни наследници. Да можеше да разбере как стоят нещата, като проследи Зебрата, но бе немислимо да изостави класа си само няколко седмици преди изпитите. А и ако наистина го теглеше да преспи с Ана, рано или късно нейният надзор щеше да се окаже безполезен, ако изневярата вече не бе консумирана. Колкото повече мислеше, толкова по-силно се убеждаваше, че въпросната Ана ще дели една стая с Гаспар, но не за да спести от хотелските си разноски, а за да приложи на практика ония специални курсове по оргазъм.

Пред новото изпитание Камий изпитваше по-скоро умора, отколкото болка. Изтощена бе от режима, на който Гаспар я подлагаше от дълги месеци насам. Преситена от големи чувства, вече жадуваше само за почивка, но си знаеше, че този луд няма да чуе молбите й за примирие. Съпружеският мир бе синоним на поражение за него. Единствено в грохота на битките откриваше мелодията на любовта. А на нея тази позиционна война й бе дошла до гуша.

И все пак в деня на отпътуването му за Париж Камий надигна глава. Щеше да си достави поне удоволствието да не му улеснява задачата. В последния миг му съобщи, че ще го закара до гарата на Лавал. Ако се бяха уговорили да се срещнат там с Ана, щеше да си подари горчивото удовлетворение да ги изобличи. Зебрата горещо й благодари, нямало нужда да си прави този труд, но тя злорадо настоя. Той отстъпи от немай-къде.

Гаспар се опита да се отърве от Камий пред гарата, но тя не се отдели от него чак до купето, оглеждайки на коя ли от пътничките би могъл да смигне многозначително. Но явно Ана не бродеше наоколо. Дарила го с целувката на Юда, Камий скочи на перона и композицията се задвижи.

Тя тържествуваше: щом Ана не се появи на гарата, значи срещата им е била у дома й в Лавал. Това обясняваше притеснението на Зебрата и опитите му да я отпрати.

И наистина Гаспар кипеше от яд във влака. Изобщо не бе имал намерение да ходи в Париж. Наследството бе просто измислица, както и връзката му с Ана, всъщност любовница на Грегоар.

Гаспар бе съчинил цялата тази история в отчаян опит да разпали ревността на Камий. За истинска изневяра не си бе помислял от мимолетната си връзка с Матилд Кларанс. Повече от всякога възлагаше надеждите си на своята съпруга и на това кръшкане гледаше със снизхождението, което се полага на лесно изтриваемите младежки флиртове.

Зебрата слезе от влака на първата гара, в Ман. Прекара нощта в един навяващ тъга хотел и пое обратно към Лавал чак на другия ден, за да спази сроковете на своята лъжа.

Гаспар се надяваше най-сетне да е засегнал Камий. До този момент тя бе оставала неуязвима за всякаква ревност и пасивната й съпротива започваше да го дразни. Но според предвижданията му вече й беше време да се огъне. Мнимата любовна нощ в обятията на Ана би трябвало да си е свършила работата.

На гарата в Лавал нае такси.

— Накъде, господине?

— Санси, Чудната къща, знаете ли я?

— Да не сте нотариусът, дето фабрикува фалшиви пет франкови монети?

И разговорът се завъртя със скоростта на таксито, шофьорът включи брояча, който накрая отчете доста кръгла сумичка. Поласкан заради своята популярност, Зебрата възнагради водача със съответния бакшиш. После тръгна по сенчестата липова алея към къщи. Плътни облаци бяха надвиснали над цъфналите дървета. Отнейде се обади влюбен кос. Но не чу женска да му отвръща.

Гаспар преспокойно изкачи стъпалата до входа. Без да подозира онова, което би трябвало да предчувства, ако бе излят като герой на роман. Но Зебрата притежаваше лекомислието на хората, сътворени от Бога, а не от някой автор.

В преддверието го очакваше писмо от Камий, оставено направо върху плочките.

Гаспар,

Напускам те, защото те разбрах. Напускам те, за да не изпаднем никога до положението на възрастни съпрузи. Напускам те от любов, преди чувствата ни да са се вкаменили в привички. Напускам те, както човек излиза от киното, за да не види смъртта на героя. Напускам те, както човек се отвръща от тленните останки на любим човек, за да запази спомена за светлия му поглед. Напускам те, защото любовта е поема, а поетите умират млади. Напускам те, защото Ромео и Жулиета не могат да празнуват сребърна сватба. Напускам те, за да те съхраня такъв, какъвто в лудата си красота ми се яви една нощ на стълбището, препасан с пешкир.

Гаспар, никога не ще остареем.

Камий

Камий бе разбрала. И по-безстрашна от самия него, стигаше до дъното на мечтата му, улавяйки го в собствената му примка. Това оттегляне запазваше историята им ненакърнена, извън обсега на времето, а нея избавяше в последния миг от изтощителната корида.

В пълното си объркване Зебрата от първо взе бягството й за хитрост и дори се възрадва, че най-сетне е предприела нещо, за да подклажда техния плам. Но щом хвърли поглед на първия етаж, изтрезня. Стаите на Наташа и Лалето бяха празни, пометени. Ни плюшено зайче, ни учебник, ни гума.

И чак тогава си даде сметка, че преселението на близките му не е шега. Като луд се втурна при Алфонс и Мари-Луиз, преобърна небето и земята, догде не узна, че Камий се е подслонила при възрастната си майка. Само след петнайсет минути тъпчеше изтривалката на тъща си на петия етаж на солидна жилищна сграда в центъра на Лавал. Но напразно натискаше звънеца до счупване и хулеше седемдесетгодишната вещица — вратата остана затворена.

— Камий — виеше той от прага, подплашвайки съседката, която за по-сигурно превъртя още веднъж ключа си в ключалката.

Пред липсата на отговор Гаспар изповяда своето коварство.

— Камий! Не съм аз любовникът на Ана. Тя е метреса на Грегоар. Исках само да те накарам да ревнуваш.

На секундата вратата се отвори. Появи се Камий, очите й хвърляха мълнии.

— Наистина ли?

— Наистина, не е вярно. Цялата тази история е скалъпена от мен.

— Та това е едва ли не по-лошо…

Зебрата нахлу със сила в апартамента, изблъска късокраката си тъща, която с блеене се укри в кухнята, и установи, че децата ги няма. Отдъхна си и се опита да вразуми Камий: но не би. Тя упорито държеше на своето — това било единственият изход, ако наистина желаел да попречи на времето да разяжда тяхната връзка. Мимоходом изплю в лицето му ненавистта си към неговите методи и се закле, че никога повече нямало да се остави да бъде играчка на неговите шеги.

Тогава, изчерпал всички други средства, Зебрата открехна сърцето си, сам повярвал в разиграваната роля:

— Запитала ли си се поне какво ме е тласнало по този път? Защо не се поколебах пред нищо? Защото преди шест месеца те видях бездиханна в болницата и разбрах, че трябва да бързаме да се обичаме, преди смъртта да ни раздели. От онази вечер, щом заспиш, си мисля, че очите ти няма вече да се отворят, щом тръгнеш нанякъде, се опасявам, че те виждам за последен път, непрекъснато усещам, че животът ти се крепи на косъм. Впрочем известно ли ти е, че колекционирам твои нокти и коси, за да съхраня доказателство за престоя ти на земята? Знаеш ли защо направих оловна отливка на дланите ни? За да останат слети завинаги.

Камий слисано отстъпи, а той тържествуваше въпреки сериозността на положението — най-после бе разкрил картите си и чувствата, с които се напомпваше от месеци. Вече непоклатимо вярваше в своя персонаж, обладан от мисълта за смъртта. Но сега трябваше да отиде докрай в разкритията си, за да убеди Камий. Понякога честността е най-ловкият ход. С красноречието на адвокат, който защитава собствената си глава, той продължи своята тирада:

— Запитвала ли си се защо ти разиграх такава комедия? Защото на четиридесет години всички двойки си омръзват. Огледай се около себе си. Само с изключителни мерки можехме да успеем там, където всички останали се провалят. Хвърлих всичко в играта, за да се опитам да отменя правилата на действителността и да наложа своите. Направих каквото можах, та животът ни да стане трепетен като на героите от театъра, романите и киното. Камий, бих искал да те срещна в пиеса на Шекспир и да умра с падането на завесата, та никога да не напусна сцената. Можеш ли да ме разбереш? Не умея да те обичам по друг начин. Прости ми неловките ходове. Не разполагах с никакъв модел за подражание. Аз ли съм виновен, че нашата култура не предлага пример на мъж, повторно завоювал жена си — издекламира той и се задави в сълзи.

Риданията му попречиха да стигне до дъното на признанията си. Не спомена чувството си за поражение и амбицията си да превърне семейния им живот в шедьовър. Не каза ни дума за сковаващата неудовлетвореност от това, че няма особен талант.

За миг Камий остана безмълвна, разтреперана, покосена от вълнение. За първи път Зебрата се разкриваше докрай със страховете и раните си. Господи, само колко я обичаше! Но в същото време я обземаше и чувство на ужас. Тя се виждаше мъртва в неговите очи. Божичко, колко я плашеше! А и вече бе уморена. Гаспар я изтощаваше.

— Обичаш ли ме още? — попита я той ненадейно със страхотно спокойствие.

— Уви да.

— Ами тогава…

— Ами тогава си непоносим… — прошепна тя.

— И ще можеш ли да живееш без мен? — попита той без хумор.

— Надявам се.

— Е, това ще покаже бъдещето, аз не бих могъл.

При тези думи Зебрата отвори прозореца и се хвърли без никакъв коментар. Камий чу сърцераздирателен вик, последван от глухо тупване, сетне нищо, тишина.

Вцепенена от ужас, Камий бе замръзнала с ококорени очи, вперени в невидим хоризонт. Представяше си потресена лицето на единствения мъж, когото някога е обичала, смазано, пръснато, раздробено, чертите му накъсани и мозъкът изхвърлен край канавката. След малко воят на сирените щеше да изпълни улицата. И смъртта щеше да добие официален, неотменим за хората вид. Тя се сви, сякаш искаше да запази скътана в себе си тайната, която още ги свързваше в последна близост. През главата й хаотично пробягваха мисли за първата им любовна нощ, за думите, с които би трябвало да извести Наташа и Лалето за смъртта на баща им, за двете халки, които вече щеше да носи на пръста си, а отвътре я разкъсваха спазми. Сепна я задгробен глас:

— Ето, виждаш ли, не можеш да живееш без мен.

Тя вдигна глава.

Той беше там, в рамката на прозореца.

Зебрата просто бе скочил на долния балкон и очарован от симулираното си самоубийство, се бе изкатерил обратно по водосточната тръба.

Това вече преля чашата.

Камий не му отправи никакъв упрек. Само учтиво му посочи вратата и се закле да забрави дори буквите на фамилията му, която беше и нейна.

Бележки

[1] Sauvage(фр.) — див(бел.пр.) ↑

[2] Любовна история (англ.)(бел.прев.) ↑

Към следващата част или към съдържанието

Александър Жарден Зебрата (1)

Метаданни

Данни

Зебрата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 1

Александър Жарден
Зебрата (1)