Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (10)

10.

Ледената енергия наелектризира атмосферата. Аби разбра, че Сам е отворил сетивата си. Тя също ги беше отворила, но по различен начин. Чувстваше се притеснена, че потенциален клиент е открил домашния й адрес, но не можеше да повярва, че малката книга за билките представлява реална заплаха.

— Аз вземам куп предохранителни мерки — каза Аби. — Но от друга страна, в наши дни всеки научава всичко, ако потърси достатъчно търпеливо из интернет. Бих ти посочила за пример, че ти самият също беше открил адреса ми тази вечер. Не помня днес следобед да съм ти го давала.

— Знаех номера на колата ти.

— Моля? Бях оставила колата си в Анакортес, когато дойдох да те видя. — После й просветна. — О, за бога, бил е Диксън, нали? Той си е записал номера на колата ми, когато ме посрещна на пристанището. Използвал си го, за да ме откриеш.

— Моето семейство също взема предохранителни мерки. Колко от клиентите ти са си направили труда да открият домашния ти адрес?

— Честно казано, никога не съм имала такъв случай. Всички знаят репутацията ми. Няма смисъл да търсят контакт с мен, освен ако не са ми препоръчани от човек, на когото имам доверие. Дори и някой да се появи на входната врата на сградата, в която живея, портиерите няма да го пуснат, освен ако аз не позволя.

— Пощата и пакетите се доставят във фоайето. Тези как са се озовали тук?

— Трябваше да отсъствам от града в следващите няколко дни. Имах работа в Портланд, която отложих, след като получих имейлите от изнудвача. Дневният портиер, Ралф, винаги носи пощата ми и полива цветята, когато ме няма. Забравих да го предупредя за промяната в плановете си.

Сам взе бележката и я прочете наум.

— Това не е същият човек, който ти изпраща заплашителните имейли.

— Сигурна съм, че не е. Който ми е изпратил тази книга, се опитва да ме впечатли. Това е много щедър подарък. Вероятно бих могла да продам книгата за няколко хиляди долара, достатъчно, за да покрия плащанията по ипотеката за няколко месеца или да изплатя новите си мебели.

— В такъв случай впечатлена ли си? — попита Сам внимателно.

Аби прокара пръст по ръчно изработената подвързия от кожа. Притихналата енергия подейства на сетивата й.

— О, боже, да — прошепна тя. — Никой не ми е подарявал нещо подобно през живота ми. Книгата е ценна сама по себе си като антикварен текст, но паранормалният код я прави още по-скъпа за колекционерите на черния пазар. Кой знае какви тайни се крият вътре?

Челюстта на Сам видимо се напрегна.

— С други думи, човекът, който ти я е изпратил, те ухажва?

Тя се усмихна.

— Може и така да се каже. За мен да получа тази книга като подарък е все едно друга жена да получи красиви диамантени обици. — Аби виждаше, че Сам не се радва на това, което чува. Зачуди се защо той се впряга толкова. Тя просто опитваше да илюстрира тезата си. — Това не е нищо лично — добави бързо. — Имам предвид, че този човек не иска да има връзка с мен или нещо такова. Просто иска да разбера, че той може да си позволи моите услуги и че ще ми заплати добре за тях. — Тя докосна отново корицата на книгата. — Този подарък също така ми казва, че той уважава таланта ми.

— Не си и помисляй да ме изоставиш и да се заемеш с този клиент — предупреди я Сам. — Двамата сключихме сделка.

Тя въздъхна.

— Точно така, поела съм ангажимент.

— Не е нужно да се държиш така, сякаш е станала трагедия. Изнудвачът се спотаява някъде, не забравяй това.

— Повярвай ми, не бих могла да го забравя.

— Може ли да погледна книгата? — попита Сам.

— Разбира се. — Аби му я подаде с известна неохота. Енергията на книгата беше леко опияняваща. Като екзотичен парфюм, помисли си тя.

Сам отвори книгата с внимателни движения.

— Усещам лека топлина, но нищо, което да ме предупреди, че е криптирана.

— Този, който я е заключил, е бил много изкусен в старите техники. Вероятно няма да забележиш нищо, освен ако не опиташ да възпроизведеш някоя от рецептите. Тогава ще откриеш, вероятно по трудния начин, че създадените парфюми не струват.

Сам вдигна глава.

— По трудния начин?

— Резултатът може да е буламач с неприятен мирис или дори смес, която е силно отровна. Зависи от това доколко силно жената, кодирала книгата, е искала да опази тайните й.

— Мислиш, че книгата е била заключена от жена?

— Да. — Аби се усмихна. — Всеки паранормален код е уникален. Той е нещо като отпечатъците от пръсти — разкрива много за човека, който го е създал. Ще трябва да се довериш на думите ми, че не е желателно да опитваш да изпълниш тези рецепти, освен ако кодът не е отключен.

— Вярвам ти. — Сам остави книгата на бюрото. — Какво ще правиш с нея? Ще я задържиш ли?

— Не, не мога да го направя. Човекът, който я е изпратил, е бил много великодушен и щедър да ми я предложи като подарък, но не бих могла да приема нещо толкова ценно в замяна на работа, която дори не съм свършила.

— Как ще я върнеш? Не знаеш кой е изпращачът.

— Сигурна съм, че това няма да бъде проблем. Ще дам книгата на Тадеус Уебър. Той ще намери начин да я върне на този, който я е изпратил. Тадеус има връзки с всички в тези среди. За разлика от мен, той работи в най-дълбокото.

— Смяташ ли, че човекът, изпратил книгата, е от онези, които са в опасната част на пазара?

— Да. — Тя постави книгата обратно в кутията. — Така мисля.

— Смяташ ли, че той знае, че ще уредиш връщането на книгата, ако не го приемеш за клиент?

— Определено. — Аби се усмихна отново. — Казах ти, имам репутация в тези среди.

— С други думи, той не е поел кой знае какъв риск, като ти е изпратил книгата.

— Не. Но все пак беше много елегантен жест.

Сам видя как тя затвори капака на кутията.

— Знаеш ли, досега не съм подозирал колко деликатни са бизнес преговорите в твоя свят.

— Мисля, че ти обясних, че за мен репутацията е всичко. Доверието е важно при взаимоотношенията ми с клиенти.

— Е, това отношение обяснява защо още не си готова да ме хванеш за ръка и да скочиш от скалите с мен — каза той с равен тон.

Тя го погледна неразбиращо. След няколко секунди се усмихна. После усмивката й прерасна в смях и изведнъж Аби се смееше толкова силно, колкото не се беше смяла от дълго време.

— Това беше много смешно — каза тя, като изтри насълзените си очи. — Ти си много странен човек, Сам Копърсмит.

— Знаеш ли кое е тъжното? Не се шегувах. Нуждая се от доверието ти, за да мога да си свърша работата, Аби.

Тя възвърна сериозното си изражение и примигна няколко пъти.

— Извинявай, не схванах. Няма значение. Както изтъкна току-що, ние имаме договорка и аз наистина ти се доверявам, че ще изпълниш своята част от нея. Обещавам ти, че аз ще изпълня моята. Ще направя всичко възможно, за да открия лабораторния дневник. А като стана дума за моя малък проблем, как по-точно планираш да откриеш изнудвача?

Сам, изглежда, искаше да поговори още по въпроса за доверието, но явно заключи, че няма да постигне нищо с това. Обърна се, отиде до прозореца и се загледа в нощния пейзаж. Нютън се присъедини към него.

— Като начало един разговор с Тадеус Уебър би свършил работа — каза Сам. — Но искам да го проведа лично, не по имейла. За разлика от теб, той не е толкова лесен за откриване. Мислиш ли, че ще можеш да го убедиш да говори с мен?

— Да, сигурна съм, че ще мога. И аз искам да го видя, за да му дам книгата. Тази вечер ще му изпратя имейл и ще уговоря среща. Обаче Тадеус е много чувствителен на тема сигурност, така че той ще иска да избере времето и мястото.

— За мен това не е проблем, стига да стане скоро, за предпочитане утре.

— Съмнявам се това да бъде проблем. Тадеус е човекът, който ме изпрати при теб, в края на краищата. Той ще бъде готов да сътрудничи.

— Добре.

Тя изчака за момент. Сам не каза нищо повече. Двамата с Нютън продължиха да се взират в нощта. Аби се прокашля.

— Е, смяташ ли да се връщаш в Копър Бийч тази вечер? Чака те дълъг път.

— Какво? — Сам прозвуча разсеяно, сякаш тя беше прекъснала мислите му. Той се обърна към нея. — Не, няма да се връщам тази вечер. Мисля, че ти обясних съвсем ясно, че няма да се отделям от теб, докато това не свърши. Имаш ли свободно одеяло, за да спя на дивана?

Втрещена. Тя го погледна, останала без думи от изненада. Пристъп на паника пробяга като ледени тръпки по гръбнака й. Трябваше да се сети, че това ще се случи.

— Наистина не мисля, че е необходимо да прекарваш нощта тук — каза бързо Аби. — Не съществува непосредствена заплаха за безопасността ми.

— Разбира се, че съществува.

— Не виждам каква.

— Хайде да помислим. Изведнъж се оказваш много търсена. Всеки път, когато се обърна, някой се опитва да те подкупи или да те принуди чрез изнудване да работиш за него.

— Само двама души — каза тя. — Трима, ако броим теб.

— Това са с двама повече от безопасното. Рано или късно някой може да реши да предприеме по-директни действия. Това място не е точно крепост.

— Нютън е с мен — възрази тя, но знаеше, че се хваща като удавник за сламка.

— Сигурен съм, че Нютън е чудесно животно, но не е точно питбул или ротвайлер. Тази вечер ще спя тук.

Тя се сети за черния кожен сак, който Сам беше оставил в коридора.

— Явно нещата в онзи сак не са екип за фитнес.

— Чифт дрехи за преобличане, тоалетни принадлежности и някои уреди, които използвам в работата си. Никога не тръгвам от къщи без тях.

— Дошъл си подготвен.

— И двамата сме замесени, Аби.

— Добре. — Тя си пое дълбоко дъх. — Всъщност сме трима. Ти, аз и Нютън. А точно сега Нютън е с предимство. Време е за вечерната му разходка.

— Моля те, не ми казвай, че имаш навик да излизаш по улиците сама всяка нощ по това време?

— Няма нужда да се тревожиш — каза Аби. — Главната причина да избера този конкретен апартамент е, защото има чудесна градина за разхождане на кучета на покрива.

Нютън се втурна към входната врата и задраска с нокти по плочите на пода.

— Той разпознава думата разходка — обясни Аби.

— Може би си права — призна Сам. — Май има някакви паранормални способности.

— Всички кучета имат паранормална интуиция — отвърна Аби. — Но Нютън има по-силен талант от повечето кучета. Разбрах го в мига, когато го видях в подслона за животни.

* * *

След известно време тя затвори вратата на спалнята, изгаси лампите и дръпна завивките. Завесите не бяха спуснати, за да може нощните светлини на града да огряват стаята.

Нютън скочи върху долния край на леглото и се настани удобно за сън.

— Странно е, че той е в другата стая, нали? — прошепна Аби.

Нютън застана нащрек и я погледна, вирнал гордата си, интелигентна глава.

Аби придърпа завивката до брадичката си и се загледа в сенките по тавана. Помисли си, че би трябвало да е по-смутена от тази ситуация. Не беше свикнала мъж да нощува в апартамента й. Никога не канеше гаджетата си да останат за цялата нощ. Дори и с Кейн не беше предприела тази стъпка. Сега си даде сметка, че може би това е било признак, че връзката им е обречена. Жената би трябвало да копнее за подобна домашна интимност с мъжа, за когото смята да се омъжи. Но никога не бе изпитала желание Кейн да пренощува при нея. В периода след Кейн Аби живееше доста изолирано. Не беше имала нито една друга връзка, която дори да се доближава до нещо сериозно.

Новият й дом беше нейното убежище, нейната крепост, нейното лично, индивидуално пространство. Това беше първото място, което истински й принадлежеше. Беше го изпълнила с вещи, които бяха важни за нея. Беше го декорирала с цветове, тъкани и мебели, които харесваше. А тази вечер един мъж, когото познаваше от по-малко от ден, спеше на новото й канапе, което тя все още изплащаше.

— Сигурно няма да спя спокойно тази вечер — каза тя на Нютън. — Но какво ще стане, ако ме споходи онзи проклет кошмар и тръгна да ходя насън? Ще бъде толкова притеснително.

Нютън отпусна глава върху лапите си.

Аби се загледа през прозореца и се замисли за съвета, който Гуен й беше дала. Настрой вътрешния си часовник да те събуди, когато започнеш да сънуваш. После се опитай да контролираш съня.