Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмно наследство (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Copper Beach, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2012)
Корекция
varnam (2014)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Огнени кристали

ИК „Хермес“, София, 2012

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Невена Здравкова

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Художествено оформление на корицата: Мариана Станкова

ISBN: 978-954-26-1127-1

История

  1. — Добавяне

На Стийв Касъл с любов и благодарност за информацията за редкоземните елементи.

Страхотните братя като теб са още по-голяма рядкост.

Много се радвам, че сме от едно семейство.

1.

Хората сякаш винаги решаваха да разкриват семейните си тайни край смъртното легло. Никога не се знаеше на какво ще попаднеш, помисли си сестрата. Дългогодишни конфликти, опрощения, стари обиди, неумираща любов или силна омраза, всичко, крито в продължение на десетилетия или поколения, може неочаквано да излезе на бял свят.

Всички от нощната смяна се бяха събрали в стаята на сестрите и пиеха кафе, хапваха десертчета от автомата в коридора и гадаеха каква е сексуалната ориентация на новия хирург в ортопедията, когато пристигна синът на умиращия. Емоциите в малката групичка варираха от цинизъм до облекчение.

Всички бяха виждали как пациенти умират без никой от семейството да е край леглото им. Това се случваше по-често, отколкото хората предполагаха. Работещите в болница осъзнаваха, че семейните отношения често са много объркани и сложни, а понякога и изпълнени с неприязън. Често имаше основателни причини роднините да са обърнали гръб на умиращия член на семейството. А и не можеше да се пренебрегне фактът, че пациентът от стая 322 беше в крайно тежко състояние не само заради рака, но и вследствие на дългогодишна злоупотреба с алкохол и наркотици.

— Нокс определено не се вписва в представата за страхотен баща — отбеляза една от сестрите. — Но все пак беше крайно време някой от семейството да се появи. — Възрастната сестра видя как посетителят се скри зад вратата на стая 322. После провери в компютъра. — Регистрирал се е като син на Нокс — отбеляза тя. — Но в документите на болния не са посочени никакви роднини за контакт.

Една от колежките й лапна шепа чипс.

— Значи може да се предположи, че не са сплотено семейство.

Ландър Нокс знаеше какво си мислят сестрите в отделението. Блудният син най-после се беше появил. Това го развеселяваше, но той внимаваше да не го покаже. Даваше си сметка, че смехът не е подходящ за случая.

Много отдавна се беше научил да имитира правилните емоционални реакции в най-различни ситуации. Актьорският му талант беше достоен за „Оскар“. Изключително добре се преструваше на един от стадото. Движеше се сред слаби, емоционални и наивни същества като истински вълк, какъвто всъщност беше.

Беше се поколебал дали да не отдели малко време, за да очарова сестрите от отделението. Нямаше да се затрудни да им разкаже някоя вълнуваща история — как е бил на другия край на света, в зона, където се водят военни действия, когато е научил, че баща му умира. Можеше да им каже, че не е спал от три дни, за да успее да се прибере навреме. Но не си струваше усилието. Той възнамеряваше да остане само няколко минути, достатъчно, за да изпълни плана си за отмъщение.

Стая 322 тънеше в сенки. Апаратите бръмчаха, съскаха и бипкаха тихо като някакъв високотехнологичен гръцки хор, възпяващ неизбежното. Очите на Куин Нокс бяха затворени. На ръката му имаше система. Дишаше на пресекулки, сякаш всяко поемане на въздух му костваше огромни усилия. Под чаршафа се очертаваше болезнено слабо тяло. Ракът го разяждаше от доста време.

Ландър отиде до леглото и стисна преградата. Много малко неща можеха да предизвикат силна емоция у него, но видът на бащата, който го беше предал, пробуди едно познато и силно дълбоко чувство. Ярост.

— Изненада. Аз съм жив — прошепна той. — Но всъщност съм готов да се обзаложа, че през цялото време си знаел, че не съм загинал при инцидента с лодката. Нали си медиум. Все пак си се надявал да съм мъртъв, нали? Е, ето ме тук. Няма да се застоявам. Просто се отбих да ти кажа, че ти загуби, а аз спечелих. Слушаш ли ме, кучи сине?

Клепачите на Куин потрепнаха. Ръката му немощно се помръдна. Ландър се усмихна. Еуфоричното задоволство замени яростта.

— Значи ме чуваш. Хубаво. Защото искам да отидеш в гроба с мисълта, че зная всичко: как ме излъга, как опита да ме лишиш от наследство с измама, всичко. По следите съм на онзи лабораторен дневник. Знам, че е някъде в северозападните щати. Щом го открия, ще науча къде е загубената мина.

Клепачите на Куин отново потрепнаха и се повдигнаха леко. Избледнелите му сиви очи, замъглени от морфина и настъпващата смърт, погледнаха Ландър.

— Не — промълви Куин.

— Преди две-три години открих единствения кристал, който си запазил. Нещо повече, научих как да го използвам, за да извърша перфектното убийство. Вече имам няколко успешни опита. Много е полезен този кристал. Но сега търся цялата проклета мина, пълна с тези кристали, и ти не можеш да направиш нищо, за да ме спреш.

— Не, слушай…

— Ти си мъртвец, съвсем малко ти е останало. Сигурно сестрите вече са направили залози тази нощ ли ще се гътнеш или утре.

— Лабораторният дневник е кодиран с психична енергия. — Въздухът едва се процеждаше през гърдите на Куин. — Ако опиташ да го разгадаеш, той ще унищожи сетивата ти. Може дори да те убие.

— Чух слуховете за кода — отвърна Ландър. — Но не съм ти казал най-хубавата част от историята. Вече открих в Сиатъл една жена, която може да отключи кода. Работи на свободна практика на черния пазар за книги с паранормална енергия. Ще я използвам да ми намери дневника и да го разшифрова. С един удар — два заека.

Куин го гледаше с нарастващ ужас. Ландър се усмихна.

— Не те е страх от смъртта, но си ужасен, че ще открия дневника, нали? Ще го направя, старче, не се съмнявай. Вече съм много близо до целта си.

— Не — пророни Куин. — Не разбираш. Кристалите са опасни. Не можеш да отвориш отново мината.

— Мината е мое наследство и ти нямаш право да ме лишаваш от него. Но сега ще я открия. От месеци работя по плана си. Сега вече всичко е готово в Сиатъл. Почти ми се иска да доживееш да видиш как ще отворя отново мината. Почти.

Куин поклати тревожно глава.

— Не знаеш какво правиш.

— Грешиш. — Ландър се отдръпна от леглото. — Много добре знам какво правя. Ще си възвърна това, което ми принадлежи.

— Моля те, чуй ме…

— Сбогом, жалък негоднико. — Ландър понечи да се отправи към вратата, но се загледа в системите. — Знаеш ли, изкушавам се да затисна лицето ти с възглавница и да те довърша още сега. Но искам да ти остане малко време да помислиш за това, че си се провалил в опита си да ме измамиш и да ме лишиш от наследството ми. Искам да страдаш още малко, тате.

Ландър се завъртя на пети и бързо излезе от стаята. Ако останеше още и минута, щеше да се предаде на гнева си и на желанието да довърши стареца.

В коридора се отправи бързо към асансьорите. Усещаше погледите на сестрите върху гърба си. Майната им. Нямаше да ги види никога повече.

В стая 322 главата на Куин леко се проясни, когато той впрегна остатъците от стария си талант. Усилието предизвика лек прилив на адреналин в кръвоносната му система и намали ефекта на успокоителните. След три немощни опита той успя да натисне звънеца до леглото си.

Един санитар се появи незабавно. Куин извика името на мъжа от паметта си.

— Нейтън — каза дрезгаво той.

— Боли ли ви, господин Нокс? — Нейтън се доближи до леглото му. — Сега ще повикам сестрата. Тя ще ви направи инжекция.

— Остави проклетите лекарства. Помогни ми да се обадя по телефона.

— Добре. Мога да набера номера, ако искате.

— Номерът е в портфейла ми. Беше у мен, когато пристигнах.

— Не трябва да носите ценни вещи със себе си в болницата — отбеляза Нейтън.

— В портфейла ми няма нищо ценно, освен онзи телефонен номер. Намери го.

Нейтън отиде до шкафа, опипа бедния набор от лични вещи и извади стария, доста протрит портфейл. Върна се с него до леглото и го отвори.

— Набери номера, изписан на онази стара визитка — каза Куин. — Илайъс Копърсмит. Побързай, човече, нямам много време.

Нейтън набра номера. Обади се мъжки глас, в който се долови слаб западняшки акцент, с какъвто говорят каубоите или пилотите. Но мъжът звучеше властно:

— Копърсмит.

— Обаждам се от болница „Оукмънт“ — започна Нейтън. — Пациент на име Куин Нокс иска да говори с вас, господин Копърсмит. Казва, че е спешно.

— Куин? Какво го е прихванало? Свържете ме.

Нейтън помогна на Куин да хване телефона и да го доближи до ухото си. Куин събра остатъците от немощните си сили и таланта си. Предизвика един последен прилив на енергия.

— Илайъс? Ти ли си?

— По дяволите, радвам се да те чуя, Куин. Минаха поне двайсет, двайсет и пет години. Не знаех, че имаш номера ми.

— Държах те под око — каза Куин.

— Радвам се да го чуя, но трябваше да поддържаме връзка. Звучиш ужасно. Какво, по дяволите, правиш в болницата?

— Умирам — отвърна Куин. — Ти какво си мислиш, че правя тук? Млъкни и ме чуй, защото нямам много време. Остават ми часове, може би дори минути. Мисля, че някой може да е открил тетрадката на Рей Уилис.

— Сериозно ли говориш?

— Току-що ти казах, че умирам. В такива случаи обикновено не ти е до шеги.

— Куин, къде, по дяволите, е тази болница?

— Във Флорида.

— До час ще съм в самолета на компанията. Сутринта ще бъда при теб.

— Забрави — изхриптя Куин. — Няма да удържа до тогава. Ето какво знам. На черния пазар се носят слухове, че онази тетрадка се е появила някъде в твоя район.

— Седона?

— Ново двайсет. Последно бях научил, че си купил цял остров в архипелага Сан Хуан.

— Още го имам, но с Уилоу ходим там само през пролетта и лятото. Преместих главния офис на фирмата тук, в Аризона, преди години. В Сиатъл остана един клон, лабораторията за развойна дейност. Най-големият ми син Сам е единственият, който живее целогодишно на острова.

— Имаш още един син и една дъщеря, нали?

— Да, Джъдсън и Ема. Всичките пораснаха. Джъдсън и Сам имат своя собствена консултантска фирма. А Ема е… Ема. Живее в Портланд, Орегон. Уилоу казва, че тя още търси себе си. А според мен е крайно време да порасне, но това е друг въпрос.

— Значи ти си в Седона. — Куин опита да се усмихне. Усмивката прерасна в болезнена, задушаваща, накъсана кашлица. — Винаги си имал слабост към пустинята.

— Кажи ми за тетрадката, Куин.

— Няма много за казване. Но има нещо, което трябва да знаеш. Синът ми се опитва да я открие.

— Бях чул, че синът ти е умрял преди няколко години. Някакъв нещастен случай с яхта.

— Не ми се иска да го казвам, но щеше да е по-добре, ако беше истина. Но той е жив, Илайъс. Дойде да ме види тази вечер. Каза, че съм го лишил от наследството му. Той има същия талант като мен, но много по-силен, отколкото моят някога е бил. И е с болен мозък. Направо е зъл. Внимавай. Само това мога да ти кажа. А сега трябва да затварям.

— Куин, чакай, за бога, не затваряй!

— Ти беше най-добрият ми приятел, Илайъс. Чувствах те като свой брат. През всичките тези години опитвах да опазя тайната ни, но допуснах грешката да запазя един от кристалите. А сега Ландър го е открил. Предадох те.

— Не, Куин — настоя Илайъс. — Чуй ме, не си ме предал. Ти ме спаси преди четирийсет години, когато Уилис опита да убие и двама ни. А сега ме предупреди, за да мога да се справя със ситуацията. Аз ще поема нещата оттук.

— Също като миналия път, а?

— Също като миналия път.

— Сбогом, братко.

— Сбогом, братко.

Телефонът падна от ръката на Куин. Обзе го странно спокойствие. Беше направил всичко по силите си, за да защити тайната, която двамата с Илайъс се бяха заклели да пазят преди четирийсет години. Сега всичко зависеше от Илайъс.

Въпреки настъпващия мрак, Куин осъзна, че се чувства в мир със себе си за пръв път в живота си. Вече можеше да си отиде. Затвори очи.