Джан Сийгъл
Децата на Просперо (8) (Ключът към дверите)

Шеста глава

След като моторът го подмина, Уил се изправи, заслушан в рева на двигателя, който драпаше нагоре по хълма, и зачака, без да знае какво — внезапна тишина, писъка на сестра си. Чувстваше се безпомощен, ядосан и уплашен. „Трябваше да вземем Лугари“, рече си и я повика по име, без да таи големи надежди, но гласът му прозвуча едва-едва и се блъсна в заобикалящата го като стена мъгла. После шумът на двигателя се промени, като че по-скоро се запъна, отколкото спря, но вик не се чу — никаква реакция от страна на Ферн, само рязко вдигане на оборотите и облекченото боботене при слизането надолу.

„Връща се“, заключи Уил и напразно се огледа за някакво оръжие — камък, който да хвърли, пръчка, с която да го наръга, каквото и да е, стига да успее да накара моториста да изгуби равновесие и да спре машината. В следващия миг до него се озова Лугари и той въздъхна с облекчение, но тя не му обърна никакво внимание. Застана приведена, прилепила уши назад, тялото й бе придобило аеродинамична форма като на ракета.

Шумът на двигателя премина в мощно боботене, моторът разряза мъглата във въздуха и отскочил от бабуна на хълма, прескочи банкета и се озова обратно на шосето. Миг преди моторът да докосне асфалта, Лугари нападна. Връхлетя върху врага още във въздуха, свали го от седалката, но кракът на онзи се закачи за мотора и заедно с него се стовари върху пътя, а най-отгоре върху тях беше вълчицата. Колелетата продължиха да се въртят, двигателят пищеше възмутено.

Уил изтича и врътна ключа, за да спре двигателя. Мотористът беше проснат на чакълестата настилка. Над него блеснаха оголените зъби на вълчицата, ноктите й се впиха в черната кожена гръд. Но кожената обвивка внезапно се спука и под ноктите не остана плът, обсипаните с шипове ръкавици се изпразниха, каската се изтърколи и се заклатушка напред-назад, напред-назад по пустия път.

— Какво стана? — попита озадачен Уил, но вместо отговор Лугари само го изгледа и той не успя да прочете нищо в очите й, както правеше сестра му. — Къде е Ферн?

Лугари се отдръпна от празните дрехи и се затътри нагоре по хълма, сведе муцуна и започна да се клатушка нагоре по баира.

Уил я последва. Малко по-нагоре вълчицата спря, обходи мястото в кръг, сякаш търсеше изгубена следа. Този път щом очите им се срещнаха, той разбра.

— Къде е отишла? — попита по-скоро себе си, отколкото своята спътница. — Не може да изчезне просто ей така, нали?

Известно време продължи да я вика, снова насам-натам. Лугари го следваше по петите, заслушана да долови звуци извън обсега на човешкото ухо. Но отговор нямаше. Лека-полека се върнаха обратно на пътя. Мъглата се вдигаше и край мотора спря преминаващ шофьор.

— Кофти работа — рече на Уил. — К’во ли се е случило с момчето? Странна работа, да зареже всичко — дрехи, мотор. Може да си е ударил главата. Ти видя ли нещо?

— Не, не видяхме.

— Не видяхте? А, имаш предвид ти и кучето. Забележително животно. Някаква алзаска порода ли е?

— Ами да.

По настояване на мъжа Уил му помогна да вдигнат мотора и да го добутат до банкета — да не стане друга беля — макар да нямаше търпение да се прибере и да види дали Ферн случайно не се е появила. Шофьорът тръгна за Яроудейл, за да уведоми компетентните органи, а Уил се отправи за Дейл Хаус къде ходом, къде тичешком.

Но Ферн не си беше у дома.

* * *

Уил прекара следобеда в нервно кръстосване от стая в стая, без да може да подхване каквото и да било или да се съсредоточи.

— Ферн излезе да се поразходи — обясни той на госпожа Уиклоу. — Искаше да остане насаме.

Госпожа Уиклоу изглежда не се притесни, единствената й забележка беше по отношение на обеда — била сготвила излишно много (Но пък поне ти си тук, може да изядеш и нейната порция.) и не предвидила сандвичи за туристката. Мимоходом се поинтересува дали са намерили нещо в джоба на Нед Капъл.

Уил отговори преднамерено нехайно.

— В подплатата имаше някакъв ключ. Може да е от писалището, някой път ще го пробваме. — И побърза да смени темата. — Алисън да се е обаждала? Или татко?

Никой не беше звънял.

Госпожа Уиклоу си тръгна рано, защото трябвало да ходи на пазар в Уитби, и Уил, внезапно загубил иначе доста завидния си апетит, едва изяде и половината си обяд, а порцията на Ферн изобщо не погледна. Лугари омете всичко. Уил не знаеше дали да вземе пример от вълчицата — дивите животни винаги са гладни, рече си, и дори да са притеснени, тревогата им едва ли влияе на най-важното в живота им.

След като си облиза чинията, Лугари се измъкна през кухненската врата. Уил изтича след нея точно навреме, за да я види как прескача градинската ограда на едно по-ниско място и хуква нагоре по баира, за да се изгуби от погледа му след броени мигове. Явно нямаше нужда от компания.

Уил се върна в къщата с чувството, че тотално са го изоставили. В момента би се зарадвал дори на компанията на Роло и неговите хора. Но този уикенд строителите не се появиха. Качи се горе и прекара известно време в безрезултатно съзерцаване на писалището — тежка викторианска мебел, която изглеждаше достатъчно солидна, за да удържи на всякакви опити за физическо насилие и саморазправа. Донесе някакви шишове от кухнята и зачовърка с тях ключалката. В един момент обаче се уплаши да не я повреди така, че да не може да се отключи дори и с ключа, и се отказа. Накрая се качи на последния етаж и застана пред стаята на Алисън. Вратата не помръдваше, докосването до бравата му донесе иглички по ръката. Пък и нали двамата с Ферн вече знаеха тайните на тази стая — поне така се надяваше. Пак слезе долу и предпазливо пристъпи в дневната.

— Ти знаеш нещо — обвини той идола. — Нали?

Статуята си стоеше неподвижна и мълчалива като камъка, от който бе направена.

— Яхве — продължи Уил. — Израил… — Опита се да си спомни имената, които бе споменала Ферн, но в главата му изникнаха само първите две, които беше чул.

Камъкът не помръдна. Уил излезе, тръшна вратата и се върна в кухнята, където се настани край празната маса, потънал в униние и разяждан от съмнения.

Когато Ферн слезе по пътеката от хълма и мина през задната градинска врата, го завари така.

— Къде беше? — възкликна той, посрещайки я с далеч по-голямо облекчение от обичайно демонстрираната братска нехайност. — Как успя да се измъкнеш? — Без да й даде време за отговор, се впусна да й разказва собствените си преживелици. — Лугари дойде… повиках я и тя дойде… и спря мотора. Скочи и го повали, но когато онзи падна на земята, кожените му дрехи изведнъж се спукаха, каската му отхвърча и вътре нямаше никой — никой! После тя хукна да те търси в мъглата, но на едно място дирята се загуби и тя не успя да продължи по-нататък. И се върнахме тук. Чакам те вече няколко часа.

— Къде е Лугари? — прекъсна го Ферн.

— Излезе. Не знам къде отиде.

— Сигурно при Рагинбоун. Госпожа Уиклоу?

— На пазар. От Алисън ни вест, ни кост.

— Добре. Трябва да отворим писалището сега, докато сме сами. Като намеря ключа, ще знам какво да правя с него, но не искам някой да ми го отнеме или да се опитва да ми влияе по някакъв начин. Хайде.

Уил я последва тичешком по стълбите, мислейки си, че макар сестра му винаги да е била решителна, подобна дръзка категоричност е нещо ново за нея. Сякаш тя инстинктивно усещаше, че е избрала най-рискования път и въпреки това бе твърдо решена да продължи напред, пренебрегвайки както инстинкта, така и здравия си разум, заобикаляйки всичките си страхове.

— Какво е станало с теб? — попита той, щом стигнаха кабинета.

— Срещнах еднорога. Онзи от картината. Беше по-бърз от мотора. — Още не беше готова да му разкаже за сребърния бряг по ръба на звездите.

— Но ти се забави ужасно много.

Ферн трескаво напъха ключа, но в бързането не успя веднага да улучи правилната позиция.

— Та какво, казваш, станало с моториста?

— Изскочи обратно на пътя, Лугари му се нахвърли, но дрехите на онзи се разпаднаха и в тях нямаше нищо. Мъча се да си го обясня. Как мислиш, дали е бил друг вид рецептор, подобен на идола? Марионетка без конци, контролирана отдалеч.

— Възможно е — отговорът му явно не я бе удовлетворил. — Макар че едва ли е рецептор. Старите духове използват рецептори, но не вярвам Алисън да го може. А това нещо, каквото и да е било, го контролираше именно тя. Видях я да разговаря с него в селото. Не ми се нрави особено, но… — Замлъкна, понеже ключът най-сетне щракна на мястото си, тя го завъртя с неуверена ръка първо в едната посока, после в другата, докато накрая ключалката поддаде.

Ферн отвори капака и видя двете редици миниатюрни чекмеджета, точно каквито й ги бе описал Пегуилен, затрупани с цяла камара писма — някои прочетени, други — неразпечатани — стари пликове и пресъхнали писалки. Ферн махна стара мастилница и пакетче скобички за телбод от дясната редица и като хвана гравирания ъгъл на чекмеджето, дръпна към себе си. То се премести съвсем лесно и двамата видяха скритата отзад ниша. Уил посегна, но инстинктивно се дръпна, усетил напрежението на сестра си и важността, която тя отдаваше на този момент. Светлината не проникваше много дълбоко в тайника; ако вътре наистина имаше нещо, не се виждаше от пръв поглед. Ферн опипа с ръка; пръстите й не усетиха хладния метал, който търсеха, а намериха хартия. За миг сърцето й спря. Извади кафяв плик, който изглеждаше асиметрично издут от нещо вътре в него.

— Ключове — въздъхна тя накрая. — Ключове.

Пликът съдържаше голям старовремски ключодържател с половин дузина ключове, вероятно от различните спални, а може би и от сандъка на тавана. Единият ключ не беше от метал, бе по-малък и по-тежък от другите — много по-тежък. Ферн го свали от връзката и за секунда той й се стори толкова тежък, че сякаш я теглеше надолу, през пода, все по-надолу и по-надолу, в дълбините на някаква бездна. Стисна го в шепата си и той изведнъж стана лек — най-обикновен ключ.

— Дай да го видя — помоли Уил и тя му го показа с необяснима неохота, сякаш издаваше поверена лично на нея тайна.

Беше съвсем обикновен на вид, дори грубоват, но ясно си личеше, че е много древен — като величествените океански вълни, като потайните кътчета на кралска съкровищница. По него сякаш и до днес личаха следите от докосването на алчни, безразлични или лукави пръсти, усещаше се дори хладният допир на сирената отпреди толкова време. Всеки, който се бе доближавал до ключа, бе оставил своята пот, своя леден дъх, своята тайнствена и мрачна енергия, които го обвиваха като пипала и го зареждаха с историята на неизброими години.

За нейна изненада се оказа топъл на пипане, като нагрят от слънцето камък, сякаш черпеше топлина от ръката й. В един момент й се стори, че самият му строеж се променя, вече не беше толкова ласкав и приветлив, а отблясъците като че попиха дълбоко в плътта на камъка.

Това е частица от друга вселена, каза си Ферн — ключът към Дверите на смъртта. Обзе я страхопочитание, свят й се зави от големината и силата на тази миниатюрна вещ, тя заедно с Уил и цялата стая се завъртяха пред погледа й като листа около окото на буря. Погледна брат си и видя същото страхопочитание, изписано и на неговото лице, ръката му намери нейната — или нейната бе намерила неговата — докато накрая успяха да се закрепят на място и аурата на предмета в ръката й угасна.

— Как мислиш, и на братовчеда Нед ли е подействал по този начин? — попита Уил, след като се поокопити.

— Може би с нас стана така, понеже знаем какво представлява — предположи Ферн, — и ключът просто реагира на познанието ни.

А ние отвръщаме на онова, което знае ключът, помисли си. Камъкът сякаш бе престанал да черпи топлина от нея, напротив, започна да я сгрява, отначало усети леко гъделичкане в шепата си, то проникна под кожата и плътта й, докато достигна до кръвоносните й съдове и благодарение на тях обиколи цялото й тяло, премина през сухожилията и костния мозък и Ферн се почувства прозрачна, започна да излъчва енергия, а сиянието в гърдите й заплашваше да я задуши. Представи си сърцето си, видя го да пулсира като нажежен рубин под тънката обвивка на тялото, точно както бе видяла искрящото сърце на Алисън насред кишата в съня си. Отзоваваме се, каза си. Не, аз се отзовавам. Аз се отзовавам.

— Добре ли си? — попита я Уил. — Цялата си пламнала, а очите ти искрят като на котка в тъмното.

— Вземи го — отвърна тя и пъхна ключа в ръката му. — Ти го дръж. Аз не мога. Причинява ми нещо.

Уил го взе, леко изненадан, но явно ключът не му действаше по никакъв начин. Пусна го в джоба на дънките си, след това дръпна тениската си отгоре — за всеки случай.

— А сега какво?

Би трябвало да мога да му отговоря, помисли си Ферн. Бях напълно убедена, че като намеря ключа, ще знам какво да правя…

В следващия миг най-неочаквано издрънча звънецът на входната врата. Не беше пронизителен звук от електронна машинка, а плътен звън, който отекна в цялата къща: бим-бам, бим-бам.

Всички — от Лугари до викария — използваха задната врата. Само Алисън би минала отпред, а тя разполагаше с ключа на Робин. Пък и Ферн би чула колата й да приближава по алеята. Бим-бам, продължи да настоява звънецът — призив на безпощадна нормалност, настоятелен и обикновен. Застрашителен. Няма как да обърнеш гръб на нормалността.

— Аз ще отворя — рече Ферн. — Ти оправи тук. Затвори писалището и го заключи.

— А какво да правя с ключа от него?

— Глътни го.

Тя изтича долу и със свито сърце се приближи до входната врата. Хранеше тайна надежда, че след като не е получил отговор, посетителят си е тръгнал. Но звънецът издрънча за пореден път — бим-бам, оглушително силно в притихналия коридор. Човек с богат опит в светските обноски, Ферн отвори вратата.

— Да?

Беше Наблюдателя. Качулката бе свалена от главата му, прошарената му коса стърчеше невчесана, в пълен безпорядък, като сламената перука на плашило. До него стоеше Лугари.

Застанал на прага, Рагинбоун повече от всякога приличаше на бродяга — смътно непочтен, леко откачен, дрипльо, който обикаля страната с опърпания си помияр и чука от врата на врата, за да получи безплатен обяд или изгубен идеал. Но очите върху отънялото му лице искряха живи и проницателни, захождащото слънце им придаваше зеленикав отблясък.

— Защо звъниш? — попита Ферн, изненадана от официалността на това посещение. — Лугари винаги влиза през задната врата.

— Не мога да вляза, ако не ме поканиш — отвърна Рагинбоун.

Тя понечи да го покани, но изведнъж се спря. По погледа му пролича, че е разбрал. Прагът между тях бележеше невидимата бариера, границата, която той не можеше да прекрачи непоканен. Пределът, който я закриляше.

— Какво щеше да стане, ако просто бе прекрачил прага? — Представи си някакъв вид енергийно поле, мълния, внезапно унищожение. Едва ли щеше да се случи нещо подобно.

— Щях да наруша древен закон — отвърна мрачно той. — А на подобно нещо не се гледа с добро око. Възмездието идва бързо. Дори най-старият дух се страхува от такова прегрешение.

А аз поканих Хавиер да влезе, помисли си Ферн, когато дойде във вторник. Поканих го. Сега обаче се колебая за Рагинбоун…

— Ключът е у нас — каза тя гласно и го погледна в очите.

— Сигурна ли си, че е истинският ключ?

— Изгори ме. Не остана белег, но ме изгори вътрешно. На Уил обаче не му стори нищо.

— Той е много млад. Дори да притежава Дарбата, тя не е застрашена. Докосването на Магнита пробужда твоята собствена сила — когато си готов.

Ферн не обърна внимание на намека.

— Ще възстанови ли твоята, ако ти го дам? — попита.

— Възможно е.

— Затова ли го искаш?

— Може би. — Въздъхна. — Когато бях млад и гладен, използвах силата за егоистични цели, както правят мнозина. После открих изкушението на благосклонността и щедростта и на това да си играеш на господ, като раздаваш справедливи наказания. Едва когато загубих силата, започнах да се мъча да правя добро заради самото добро — или може би за мое добро, кой знае? А тогава вече не ме биваше почти за нищо. Аз съм Наблюдател. Действието е за другите. Въпреки това съм си мечтал да мога отново да действам. — Лицето му внезапно се разведри, очите му заблестяха игриво. — Аз съм просто човек, както се казва, въпреки че съм живял доста. Колко много смисъл е скрит в това безполезно клише! Аз съм обикновен смъртен, отчаян, трескав. Духовете прекарват векове, без да вършат нищо, ако решат, но смъртта притиска хората да действат бързо. Близо или далеч, краят винаги настъпва. Нямаме време да стоим и да се гледаме. Избирай, Фернанда. Като стана въпрос за време, ти прахосваш своето. Ако не ми дадеш ключа, какво ще правиш с него?

— А ако ти го дам, ти какво ще правиш с него?

— Не знам със сигурност — призна той. — Винаги съм си мислел, че като се сдобия с него, ще знам отговора.

— По дяволите — изруга Ферн, но веднага след това се усмихна. — Аз си помислих същото, но се оказа, че греша. Е, май е по-добре да влезеш.

Извика Уил долу и му прошепна засега да пази ключа в джоба си, после всички влязоха в кухнята. Докато гледаше Рагинбоун, настанил се на голямата дървена маса, да посръбва много сладък и много силен чай от порцеланова чаша, Ферн остана озадачена, понеже установи, че приема гледката много нормално: той се вписваше в домашната обстановка с безспорна лекота, също както се бе сливал с хълма. Лугари легна край печката, отпусна глава на лапите си, наостри уши като куче, което си е намерило най-топлото местенце, независимо от жегата навън.

Би трябвало да й е трудно да признае, че тази леко ексцентрична фигура, която пийва чай и похапва курабийки като най-обикновен гост, някога е била магьосник, който и до днес бе запазил авторитета, ако не силата си, докато спътницата му, която се припичаше край огъня, е ловувала като върколак из северните гори и е утолявала жаждата си с човешка кръв. В крайна сметка Ферн установи, че промяната е вътре в самата нея, че е разширила кръгозора си, за да помести в него два свята — старият, сигурен тесногръд свят, в който щеше да остане детството й, и новият, ужасяващ, непознат свят на нарушените правила и на заклинанията — светът, който я учеше да порасне.

Сега двата свята се сливаха по естествен начин, светлината и отражението й, сянката и нейният оттенък, тук, в тази кухня, където Уил пазеше ключа от Дверите на смъртта в джоба си и Ферн се отнасяше към събитията от изминалите няколко дни, сякаш са най-нормална част от всекидневието й.

Започна разказа си от търсенето на ключа, после премина към Хавиер, не пропусна и съня си, и случката с идола. Рагинбоун я изчака да довърши и едва тогава направи своя коментар. В известен смисъл Ферн остана изненадана, че най-силно впечатление му бяха направили сънят и идолът.

— Азмодел — рече той. — Опасявах се от това. Никого ли не видя там?

— Само изображенията в храма.

Лицето му помръкна, сякаш застлано със спомен, който едновременно ненавиждаше и желаеше.

— Прекосявал съм градината на Изгубения смисъл, когато между листата танцуваха гоблини и сатири, а от скришни скални ниши струеше музика. Стоял съм с богомолците в храма, за да вдишам парите на тамян и ароматни вещества и да видя как по краката на идолите шурва жертвена кръв. Само цветните езера винаги са пусти. Никой не е в състояние да издържи дълго на изпаренията, които се надигат от тях — ни птица, ни звяр дръзват да отидат там.

— Аз видях птица — прекъсна го Ферн, — пиеше от едното езеро. Но съм сънувала, нали?

— Дали е било сън? Опиши ми птицата.

— Познах я, нали разбираш, в съня си я познаех. Беше жар-птица.

— Виж ти, виж — възкликна Наблюдателя, изпълнен с необяснима благодарност. — Може да е било знак, а може би не. Може да е било най-случайно, просто образ, роден от внезапен порив на въображението. Мнозина са чакали дълго, за да видят как жар-птицата отива на водопой, но само им е прилошавало от лошия въздух и нищо не са успявали да видят.

— На мене не ми прилоша.

— Ти си сънувала — отбеляза Наблюдателя с типичната си странна логика. — Както и да е, има много видове сънища. Даровитите имат способността да се внедряват в съзнанието и спомените на други, често пъти благодарение посредничеството на съня. А могъщите сред тях внушават сънища, за да предават съобщения, да генерират идеи, да общуват, да мамят, да вменяват реакции или да проникват дълбоко в подсъзнанието. Подозирам, че в този случай е станало нещо такова. Може да си пътешествала отвъд тялото си в подобно на сън състояние или да си била подложена на изкусна халюцинация — второто ми се струва по-вероятно, само да не беше жар-птицата. Целта обаче при всички положения е била да ти бъде заложен определен отговор. Когато видиш идола, да изречеш името му. В разговорите ни досега съвсем съзнателно не споменавах името на Древния дух: да изречеш това име означава да го призовеш, а той има много уши. А споменеш ли името на рецептора, призоваваш Духа. Определено не е добра идея.

— Но аз опитах — призна си Уил. — Днес следобед, като се върнах в къщи. Ферн не се появи и аз не знаех какво да правя. Извиках Яхве и Израил, другите имена не можах да си ги спомня. Нищо не стана.

— Спасила те е слабата ти пакет — отвърна Рагинбоун и го изгледа с укор. — Да се опиташ да направиш подобно нещо е възможно най-глупавото от всички глупави неща на света. За твое щастие идолът представлява демонът бог и не реагира на други имена. Друг път гледай да не действаш толкова глупаво — може да се окаже фатално. Сега трябва да направим следното — рече той и се обърна към Ферн, — да изтрием заложения отговор от съзнанието ти. Стига сме губили време в празни приказки. Залавяй се за работа.

— Аз ли? — заекна Ферн. — Ама аз не знам как…

— Ще ти кажа. Първо, трябва да го намерим. Затвори очи, отвори съзнанието си. Пусни светлината да се влее в него. Изпразни мозъка си от всяка мисъл. Позволи на светлината да докосне всяко ъгълче. Скоро ще го видиш. Ще се появи като петно, като мъничка сянка, която светлината не успява да разсее. Виждаш ли го?

Затворила покорно очи, макар и без особена надежда, Ферн се опита да прогони от главата си всички други мисли. Въглените на въображението й примигнаха и угаснаха, потушени от отворилата се в главата й празнина; остана удивена да установи, че може да почувства — съмняваше се, че правилният глагол е да види — някаква светлина, която влиза в нея някъде отгоре и изпълва съзнанието й. И ето че нежеланият отговор дойде като тъмно петънце, изплувало върху мъжделеещата повърхност на съзнанието й.

— Да, видях го.

— Сега го изтрий.

— Как? — Не изгуби концентрация. Съсредоточи се върху сянката и се опита да я застопори. Бе изпълнена със странна увереност, която нямаше време да анализира и проумява.

— Използвай светлината, за да го потушиш.

Без да губи време в колебания или разсъждения, Ферн разшири съзнанието си допълнително и пусна в него още и още светлина, която сякаш извираше от самата себе си и не допускаше съществуването на тъмнината. Сянката започна да се свива, да се откроява и потъмнява, докато накрая се превърна в черна точица, по-черна и от най-черната дупка. Тогава Ферн събра цялата си сила и я съсредоточи в юмрук от светлина, стисна здраво, продължи да стиска и постепенно започна да заличава точицата.

Уил видя как лицето на сестра му пламва в аленочервено, по челото й избиха капчици пот.

— Тя добре ли е? — попита той Рагинбоун.

Постепенно лицето й възвърна нормалния си цвят и тя прошепна едва чуто:

— Няма го.

— Браво на теб — похвали я Наблюдателя и Ферн почувства, че одобрението му е искрено. — Това е доста трудно. Толкова трудно, че реших да не ти дам време за мислене и колебание. Както се надявах, ти притежаваш силата, която аз загубих. Трябва да ти призная, че залогът беше наистина огромен. Натискът на тъмнината би могъл да унищожи навеки съзнанието ти.

— Да не би да намекваш, че не си бил сигурен дали ще се получи? — уморено попита Ферн.

— Нищо в живота не е сигурно — отвърна Наблюдателя.

Ужасена до мозъка на костите си, Ферн само го изгледа.

— Така или иначе, трябваше да го направиш — продължи той. — Ако Древният дух бе успял да превземе дори частица от съзнанието ти, последствията щяха да са катастрофални. Нима не разбираш? Безсмъртните не могат да използват силата на Магнита: той принадлежи на света отвъд Дверите, а безсмъртните са свързани устойчиво с този свят. Духът е искал ти да упражняваш контрол върху камъка. Алимонд явно е започнала да му се изплъзва и да предприема действия на своя глава. Ти, от друга страна, си млада и по-лесно се поддаваш на въздействие, на изкушения, на управление, така да се каже. Или поне той така си мисли. Всъщност подценява както упорството ти, така и твоята Дарба.

— Ферн притежава Дарбата? — попита Уил.

— Разбира се. — Вниманието на Рагинбоун бе изцяло съсредоточено върху момичето. — Как мислиш, защо еднорогът се върна при теб?

— Защото го освободих от картината. Бил ми е благодарен.

— Тези същества не изпитват благодарност. Дошъл е, защото си имала нужда от него — защото те обича. Откликнал е на силата ти, на младостта и непорочността ти…

— На кое?

Под свъсените вежди на Наблюдателя проблесна дяволито пламъче.

— Нима не си чувала легендата? Еднорогът може да бъде опитомен само от истинска девица. А ти все още си такава, убеден съм. Възползвай се максимално от това си предимство — защото то е до време.

Ферн усети, че се изчервява, което я изпълни с яд към самата нея.

Уил се ухили.

— Къде те отведе? — продължи Рагинбоун.

— На един плаж — отвърна Ферн, макар все така да не й се говореше за това. — Беше през нощта, имаше звезди.

Веждите му се повдигнаха, Рагинбоун за пръв път й се стори озадачен.

— Дали е било илюзия? — промърмори той. — Едва ли — еднорогът няма такива способности. Трябва да е било истина… Но пък кой е виждал сребърните плажове от Предела на света — освен във въображението си, разбира се, или в сън, в кристална сфера, която вижда надалеч? Говори се, че това място не съществува извън царството на приказките — или ако съществува, кой би могъл да попадне там? Явно този въпрос получава своя отговор. Съдбата ти е странна, Ферн — или може би просто си имала странен късмет. Но каквато и да е била причината, трябва да се действа внимателно. Появили са се сили, които не очаквах да се намесят.

— Какви сили? — попита Уил.

— Дори аз не знам отговора на всички въпроси — тросна му се Наблюдателя. — Не ми достигат няколко хилядолетия, за да ти отговоря. А сега бихте ли ми показали ключа?

Уил погледна Ферн, която му кимна в отговор. Той вдигна тениската и бръкна в джоба си. В следващия миг пребледня.

— Няма го — едва пророни. — Беше тук, беше у мен… сега го няма.

— Не може да е изчезнал! — Ферн скочи и издърпа брат си от стола. — Дай да видя. Обърни си джоба. Не ми казвай, че имаш дупка… — Обърна се към Наблюдателя, който стоеше, потънал в размисъл. — Възможно ли е да е бил откраднат посредством магия?

— Не, чрез магия — не.

— Но в къщата няма никой друг, освен нас.

— Е, не е точно така.

— Не, изключено… — поклати глава Ферн. — Той е на наша страна.

— Той не е на ничия страна — Рагинбоун се изправи в целия си ръст, оказа се по-висок, отколкото си го спомняше Ферн, и определено по-стреснат. На лицето му се изписа строгост, бръчиците от скръб и веселост изчезнаха и под тях се оголиха мършави скули, очи, които блещукаха в орбитите като потънали в пещера съкровища. Ведрото нехайство падна от него като воал: за пръв път след кръга й приличаше на обикновен човек. — Иди да наблюдаваш за Алимонд — заповяда той на Лугари. — Ако можеш, я забави. — Лугари бутна с муцуна бравата на задната врата и изчезна, преди Уил да е успял да й помогне.

Наблюдателя втренчи поглед във входа към коридора, като направи лек, но категоричен жест и заговори на езика, на който бе говорила Алисън, за да призовава и освобождава, думи и ритми, които започваха да звучат на Ферн странно познато. Докато Рагинбоун изричаше непонятните думи, гласът му се промени, зазвуча някак могъщ, гръмовен, загуби своята благост и придоби известна рязкост, започна да съска на съгласните, сякаш самият език генерираше електрическа енергия. Призован от яростта му, вързопът се материализира и се сгуши край рамката на вратата, разкривеният юмрук притискаше нещо в корема. По изнуреното лице не бе останала и следа от предишната тъга и сега то бе разкривено от ужас.

— Малморт… — подхвана Наблюдателя, но Ферн го прекъсна и се намеси в разговора с угризение, което Пегуилен винаги събуждаше у нея.

— Не го наранявай! Той не ни мисли злото. Никога не би ни предал по своя воля.

— Той не знае що е вярност и предателство. Забравил е значението на тези думи, ако изобщо някога го е знаел.

— Не е вярно. Той е домашен дух, верен е на обитателите на къщата. Какво ти стори тя, Пегуилен? С какво те заплаши? Спокойно, кажи ми.

Когато очите му намериха лицето на Ферн, паниката в тях като че се поуталожи.

— Тя ме призова — прошепна Пегуилен. — Не можех да не се явя. Няма начин да откажеш. Дори той — посочи Рагинбоун — не може да откаже. Тя ми каза… заплаши ме, че ще изпрати чужденеца с червената болест, като миналия път; и че вие с момчето ще отидете при Нан, Ват и Питър и никога няма да се върнете. Каза, че никой няма да стъпи повече в тази къща. Щяла да се погрижи да остана сам-самичък тук завинаги. Завинаги. И няма да мога нито да спя, нито да забравя. Сам-самичък тук…

— Не може да го направи — прекъсна го Ферн с увереност, необяснима дори за самата нея. — Не притежава тази сила. — Рагинбоун, овладял гнева си, я изгледа с любопитство и задоволство. — Тази болест е минала оттук преди много време. Никой не може да върне миналото.

— Тя може — поклати глава Пегуилен и понечи да се отдръпне. — Тя е много силна. Няма равна на себе си.

— Дай ми ключа и ще направя всичко възможно, за да я победя — помоли го Ферн.

— Ще успееш ли?

— Не знам. — Каквото и да й струваше това, тя инстинктивно усети, че не бива да лъже. — Винаги е по-добре да опиташ, отколкото да се предадеш без бой.

Той стоеше в коридора, скрил свитата си в юмрук ръка зад гърба, другата му ръка аха да се протегне, аха да се върне назад, най-дългият пръст започна да се разгъва. Уродливостта на тялото му подчертаваше раздвоението му, сякаш бе видимо дърпан в противоположни посоки, гърбицата му се отдалечаваше от Ферн, главата му бе усукана в колебание.

— Пегуилен — подхвана наново тя, хем кротко, с молба в гласа, но в същото време и достатъчно твърдо. — Дай ми ключа. — Той помръдна към нея, сигурна бе, че го видя, по лицето му пролича, че се е предал…

Но беше твърде късно. Входната врата се отвори с трясък и Алисън влетя като буреносен облак. Вече не беше Алисън, а Алимонд, категорично и завинаги Алимонд, косата се полюшваше около тялото й като огромна паяжина, очите й бяха като острите ръбове на парчета счупено стъкло.

Уил извика от ужас; в изненадата си Рагинбоун изстреля някакво заклинание, което вече нямаше силата да направи. Ферн се хвърли към ключа, но Пегуилен като че се бе отдръпнал от нея, Алимонд сграбчи юмрука му и разтвори пръстите му с такава сила, че те изпукаха като съчки.

— Ключът! — ахна Алисън и изведнъж дъхът й секна.

Ферн видя как енергията на Магнита преминава през тялото й, както бе станало със самата нея при допира до ключа, огънят започна да струи през вените й, да пулсира в мускулите й, главата й се отметна назад в екстаз и болка, през плътта, кожата и дрехите й заструи кървавочервеното й сърце. Разтърси я неистова тръпка, мощна като земен трус, в следващия миг тя се тресеше от смях, но макар устата й да се смееше, гласът, който излизаше през нея, не беше весел.

— Пусни ме! — изплака Пегуилен. — Нали обеща…

— Освобождавам те от товара на съществуването ти — обяви Алимонд и го отлепи от земята, набута главата му в гърбицата, после ръцете му в търбуха, моделира го като топка пластилин, завъртя го и започна да го мачка, докато накрая той се отпусна в ръцете й и миг по-късно изчезна като прашинка на вятъра.

Ферн застина неподвижна — бе толкова слисана, че нямаше глас, с който да извика.

— А сега… сега, Каракандал — подхвана Алимонд.

Наблюдателя се изправи в целия си ръст, от съществото му се излъчваше умора, но в същото време личеше, че не го е страх, че е запазил гордостта си въпреки изгубената надежда, че е човек с достойнство въпреки всичко. Сега, когато Магнита се докосна до нея, тя преодоля всичките си колебания.

— Ти ме наблюдаваше, преобразен като камък. Предполагам чувстваш някакво влечение към неодушевени предмети. Е, така да е. Щом си избрал камъка, остани си камък. Фиасе! Руач фиасе! — Замахна с ръка, като че хвърляше нещо, и в къщата се надигна вятър, който заблъска всички врати по пътя си, разроши косите, изсуши сълзите, метна Уил върху кухненската маса, залепи Ферн за стената. За секунда й се стори, че Рагинбоун се съпротивлява, дрехата се надигна зад гърба му, след това тежкото му палто се превърна в купчина дрипи, тялото му се вгъна и смачка и бе завихрено като купчина листа и когато Ферн погледна през прозореца, видя на хълма, на същото онова място, където бе стоял винаги, камък, който нямаше да проговори никога повече.

Нямаше време за скръб или гняв, остана й само отчаянието. Щом Уил се поосъзна, Ферн получи просветление, сякаш безизходното положение, в което се намираха, мобилизира всичките й сили и отключи съзнанието й. Знаеше, че трябва да предприеме нещо. Трябваше да прекоси коридора, но Алимонд, насочила вниманието си към останалите си двама врагове, й препречваше пътя. Тъкмо вдигаше ръка, когато в кухнята влезе Лугари. Усетила присъствието й, Алимонд се завъртя, устните й се опънаха в усмивка, остра като бръснач.

— Е, дъртата кучка най-после ме намери. Закъсня, вече не можеш да помогнеш на господаря си. От тук насетне той ще бъде камък, забит на хълма. Някъде дълбоко в него мисълта му работи, сърцето му чувства, но никога повече няма да може да ме шпионира и да ме проклина. Да беше побързала, помиярка проскубана. Не знам дали щях да се справя толкова лесно с двама ви едновременно. Оставих те да намериш колата ми, паркирана край пътя, и ти изобщо не ме видя. Сигурно косата ми ме е скрила. Каква само двойка бяхте — отчаян просяк и полусляпата му кучка. А сега се измитай, псе. Докато все още имаш тази възможност. Увале! Чиани неандуу!

Стената зад нея изпращя. Ферн усети тръпката, която премина през цялата къща, чу хрущенето на разпукващи се тухли. Използва моментното разсейване на вещицата, за да се шмугне покрай нея към дневната, но подът се разклати и тя залитна. Подпря се на масата в коридора. В килнатото на една страна огледало видя пукнатината в черната плоскост, под която се виеше вихрушка от искрящи светлинки. Те се трупаха към отвора и с приближаването си до него ставаха по-големи и по-големи, превръщаха се в полегати пламъчета от неотразена светлина. Преброи осем… десет… двайсет… и изведнъж сърцето й трепна.

— Лугари, бягай — прошепна. — Нищо не можеш да направиш. Спасявай се. Бягай!

Вълчицата бе приклекнала напред, устните й бяха извити в безмълвно ръмжене, жълтите й очи бяха странно спокойни. Не помръдна.

Усмивката на Алимонд се разтегли, все едно бе от ластик, разшири се, изтъня, разстла се като прорез с червени ръбове върху бледата рамка на черепа й. Плътта й като че съвсем се бе стопила: от нея бяха останали само кости и усмивка. Дрехите й висяха като на закачалка.

Увале! Лайррассе! Буквата „р“ трепереше дрезгаво в гърлото й, дългите „с“-та съскаха като нажежено желязо върху плът. Докато Алимонд говореше, първото същество изпълзя през процепа — наподобяваше куче, но безплътно като сянка и същевременно мрачно и едро, неестествено яко в раменете, с притъпена муцуна и извити челюсти, от които бе провиснал червен език. Другите след него се изсипаха накуп — мастиленочерен облак с много крака, осеян с очи, пулсиращ от тихо, злокобно ръмжене, което Ферн си спомни, че е чувала и преди. Един-единствен звук, излязъл от множество гърла. Спряха се за миг, за да фиксират врага. Лугари не отстъпи.

— Бягай! — изкрещя Уил от кухнята.

— Бягай! — поде като ехо Ферн, възвърнала гласа си. — Бягай, Ваштари, бягай! — Името й дойде изневиделица, изплува от незнайни дълбини в мозъка на вълка и докато го изричаше, Ферн разбра, че това е истинското име на Лугари, името на жената, която тя е била преди омагьосването.

Лугари скочи изведнъж, излетя от къщата и се понесе по хълма, кучето облак я следваше по петите. В един миг цялата стая се изпълни с преследвача — крайници, мускули, трополене на лапи по пода. Минутата, в която Алимонд проследи с копнеж хайката. В същия този миг Ферн стигна до дневната и отвори вратата.

Мисълта й беше замъглена: остана като втрещена от случилите се събития в последните няколко минути, а именно нахълтването на Алимонд и последователното изчезване или прогонване на Пегуилен, Рагинбоун и Лугари.

Идолът, тумбест и злокобен, грозен и непоклатим, чакаше. Потръпна, щом Алимонд затвори цепнатината — двете половини се сляха, тухлите се наместиха, хоросанът възвърна целостта си, върху избледняващата пукнатина се върна неосвежаваната от десетина години боя. Ферн се залови за работа незабавно, нямаше време дори да се стресне. Когато отвори уста, нямаше представа какво ще изрече, но гласът й отекна в къщата ясен като звън, силен като заповед. Уил се спусна по коридора към нея; Алимонд се завъртя на пети.

— Азмордис — занарежда Ферн. — Ела при мен, призовавам те. Азмордис!

— Не! — изкрещя Алимонд и подхвана заклинание на непознат език, в който Ферн като че разпозна звуци от други, по-близки й езици, вероятно произхождащи от него.

Въпреки цялата суматоха и припряност през главата й мина мисълта, че сигурно е атлантидски. Да, сигурно… Но Алимонд, разконцентрирана от цялата ситуация, не съумя да изрече думите както трябва и сиянието започна да изпълва празните очни орбити на идола, с всяка изминала секунда набираше сила, за да се превърне в студения бял поглед на духа, който не знае що е топлина. Очите внезапно оживяха и тежките устни с усилие произведоха звук.

— Фернанда — рече той и в главата й изплува споменът за голото пусто поле под студени звезди. — Браво на теб, Фернанда.

Тя осъзна, че той е възприел реакцията й за противодействие. Че няма представа, че го е повикала по своя воля.

— Алимонд.

Тя не отвърна. Бе затворила плътно очи, чертите й бяха болезнено разкривени и изразяваха строга концентрация. Лявата й ръка притискаше ключа към гърдите й толкова здраво, че кокалчетата й изпъкваха под кожата и стиснатият й юмрук изглеждаше като на скелет. Ферн усети енергията, която пулсираше от Магнита. Вече не бе видимо течение, а бавно наслояване на сила, от която целият въздух наоколо бе натежал.

Уил се промъкна зад Алимонд, но сякаш нещо го блъсна назад.

— Няма да успееш — проговори идолът. — Твърде силен е, за да го управляваш. Може да ти помогне, може и да не ти помогне, но в никакъв случай няма да приеме да го управляваш. Без моята помощ няма да успееш да го подчиниш на волята си.

Но Ферн мигновено разбра, че предложението му е безсмислено. Магнита бе сила, несравнима с никоя друга, и Алимонд не се опитваше да я подчини, а само да я насочи в желаната посока. Най-старият дух допусна фатална грешка: прие, че Камъка е нещо, способно да изпитва чувства и мисли. Не, Камъка не можеше да мисли, той просто съществуваше. Ферн разбра, че Азмордис гледа на него като на противник, който трябва да бъде пречупен и покорен — не като на същностен елемент от една различна вселена, случайно захвърлен в погрешно измерение, а като на реално същество, затворено в Камъка като дух, попаднал в капана на собствения си рецептор.

Би трябвало да върви в крак със съвременната физика, рече си тя, и фактът, че забеляза подобен пропуск в познанията му, като че я пообнадежди. В следващия миг усети как натежалият от силата въздух я смазва, изпразва дробовете й, изцежда и последната капчица надежда.

Но Алимонд разбираше природата на Камъка. Тя беше смъртна и бе наследила изродените гени на Атлантида — както силата, така и глада. В нея се зараждаше прозрението. В ръката си държеше не само ключа, но и частица от наковалнята, върху която бе изкована душата й. Силата растеше в нея и около нея, докато натежалият въздух се нажежи дотолкова, че започна да пращи от напрежение, пронизван отново и отново от мълнии. Косата й сама се повдигна, от нея блъвнаха микрочастици енергия. Лицето й, като че всмукано навътре, се опъна по черепа и скулите.

— Алимонд — подхвана идолът, — ти се нуждаеш от мен… нуждаеш се от мен! — Гласът му бе дрезгав и грачещ, все едно извираше от дълбините на земята.

Ферн имаше чувството, че усеща треперене под краката си. Но вещицата не се стресна. Пъхна ключа между гърдите си, долепи го до сърцето си, бавно повдигна ръце, все едно носеше огромна тежест, после рязко ги забоде пред себе си и насочи цялата си сила към идола. Нагнетен, въздухът затрептя и зажужа.

Каменната уста зейна в огромна дупка, от която избълва вулкан от ярост, очите се облещиха, сякаш готови всеки миг да излязат от орбитите си. И тогава главата започна да се разцепва, по тялото плъзнаха тънички цепнатини и след броени мигове всичко се взриви с трясък. В стаята бликна фонтан от отломки, които се забиха по мебелите и в стените; едно парче поряза Алимонд по бузата, ала плътта й дотолкова се беше стопила, че кръв не потече. Ферн се залепи за стената, неспособна да мръдне от ужас и учудване. Вещицата се превърна едновременно в инициатор и проводник, преви се одве, затрепери неконтролируемо от силата, която бе освободила. Но Азмордис го нямаше. Сега, когато рецепторът бе унищожен, а тялото на Хавиер се намираше далеч, той нямаше в кого другиго да се всели. Алимонд беше свободна да прави каквото си пожелае.

Когато след броени секунди Ферн се окопити, видя Уил свит на кълбо до нея, а отгоре им — надвесената фигура на Алимонд.

Тя ги заключи в мазето.

— Изобщо не ме вълнува дали ще ви унищожа или не — каза им. — Вие не сте важни, просто застанахте на пътя ми.

Ферн за пореден път установи, че хватката на вещицата е убийствена. Завлече ги през коридора и ги бутна надолу по стълбите, после заключи вратата зад тях. Уил бе твърде уплашен, за да може да й се противопостави, а Ферн още не бе дошла изцяло на себе си.

— Така или иначе, щеше да използва магия срещу нас и нямаше да можем да направим нищо — каза по-късно брат й.

— Да, но… — Ферн събра сили, за да се опита да проясни замъглената си глава. — Все пак мисля… мисля, че малко се престара. Рагинбоун беше прав — тя е човек на крайностите. Не беше нужно да е чак пък толкова… мелодраматична точно сега.

— Мелодраматична ли?!

Седнала на пода в мазето, Ферн полагаше всички усилия да звучи убедително.

— Да унищожи Пегуилен… да вкамени Рагинбоун… да изпрати адски хрътки след Лугари… Беше малко прекалено. Разбираш ли, според мен изобщо не бе наложително да постъпва така с Пегуилен — той не представлява никаква опасност за нея. А що се отнася до другите, можеше да го направи далеч по… кротко. Тя е отмъстителна, невъздържана. Предполагам, че вече не са й останали никакви сили. Не е очаквала да й се наложи да се разправя и с идола. А сега… ще й трябва енергия, за да отвори Дверите. Затова не ни направи нищо — не иска да прахосва каквото й е останало. Страх я е да не свърши като Рагинбоун, да се изтощи до край, до последната капка. Ще й трябва малко време за възстановяване, преди да се опита да използва ключа. Това ни осигурява малко време.

— Време за какво? — попита Уил.

— Да се измъкнем — отвърна Ферн, леко изненадана от въпроса му.

— А после?

— Стига вече си питал — скастри го сестра му и се усмихна. — Първо да се измъкнем оттук.

Мазето не предлагаше много възможности за излизане. Вратата не помръдваше — чуха как Алимонд залоства всички резета отвън. Под свода имаше две прозорчета, които отвън бяха на нивото на земята. Уил можеше да ги достигне, ако се протегне. Други изходи нямаше.

— Веднъж бях в една къща на южното крайбрежие. Имаше таен изход от мазето — подметна той. — Бил предвиден за бракониери.

— Не знам дали по тези места бракониерството е било добре развито — разсеяно му отвърна Ферн. — Пък и бездруго не виждам таен изход. Вече да си го открил, ако имаше такъв. Ще трябва да използваме прозорците.

Стойката за вино се оказа доста тежка и неудобна, но някак си успяха да я затътрят под едното прозорче. Краката й зачегъртаха по неравните плочки и няколкото останали върху нея бутилки затракаха застрашително. Ферн понечи да ги махне, за да не се разбият в пода, но Уил настоя да ги оставят, за да придържат етажерката малко по-стабилна с тежестта си.

Въпреки всичко изкачването до прозорчето се оказа доста трудна работа. Уил каза, че ще опита, защото бил по-подвижен; Ферн се постара да му помогне, като го повдигна колкото можа. Така или иначе, първите няколко опита се оказаха неуспешни, тя си позволи да използва думи, които никога досега не бе изричала в негово присъствие. Накрая Уил все пак се покатери, но вече и двамата усещаха, че са изгубили ценно време и че обстановката се нажежава все повече и ги притиска. Нямаха възможност да се отдадат на мъката си по Рагинбоун и Пегуилен, нито да отделят минутка, за да помислят за Лугари. Трябваше да излязат, да направят нещо, да измислят план… Не успееха ли да спрат Алимонд, никой нямаше да успее: нямаше кой.

Уил се протегна към прозорчето и стойката се наклони опасно.

— Не поддава — рече.

— Счупи го.

Натрупал богат опит от гледане на трилъри по телевизията, той си свали тениската — доста трудна маневра на горния рафт на поставката — уви я около ръката си и натисна. Стъклото, макар и старо, се оказа доста упорито. След няколко удара Уил не постигна нищо, освен насинени кокалчета и чувство на раздразнение и гняв.

— Не мога да замахна като хората — оплака се на сестра си. — Подай ми една бутилка.

Ферн се подчини, като мислено се извини на баща си. Миг по-късно се чу трясък, който тя се надяваше Алимонд да не е доловила — издрънча натрошено стъкло и се разнесе натрапчива миризма на червено вино. Голите гърди на Уил бяха обилно залети и той избълва цветиста псувня.

— Хайде! — не му обърна внимание Ферн. — Щом не е чула шума, значи е в плевнята. Което означава, че е започнала.

— В плевнята ли?

— Какво, забрави ли — trompe l’oeil? Всичките тия приказки за преобръщания бяха само за камуфлаж. Интересуват я окултните действия. Именно там ще се опита да отвори Дверите. Трябва да се измъкнеш през прозореца и да ми отвориш вратата. Хайде!

Но на Уил му бе нужно известно време, докато разчисти парчетата стъкло, а рамката се оказа доста тесничка. В крайна сметка бе принуден да се промъкне през квадрат със страни около трийсет сантиметра. Все пак успя да се добере до високата трева отстрани на къщата, само дето не забеляза, че наред с другото има и коприва, и си опари доста сериозно ръката. Ако бе малко по-едър, особено в раменете, никога не би могъл да се измъкне през прозорчето. Като се появи на вратата на мазето, представляваше забележителна гледка — целият залян с бургундско, тук-там омазан с кръв от порязванията със стъклото, а отгоре на всичкото полепнал с пръст и назеленен от тревата. Ферн го прегърна, без да обръща внимание на петната от вино, и след известно колебание той й отвърна — нетипична демонстрация на чувства помежду им.

— Няма я в къщата — потвърди предположението на сестра си Уил. — Явно наистина е в плевнята. Какво ще правим сега?

— Каквото можем — отвърна тя, а гласът й потрепери, като че всеки момент се канеше да се разплаче. Пусна брат си и обърна лице, преди той да успее да я види.

Избледняващата светлина навън бележеше края на дългия летен ден. Издължените сенки полягаха мързеливо на изток; камъкът, в който бе превърнат Рагинбоун, се забелязваше трудно на фона на тъмнеещото възвишение. Ферн бързо отвърна поглед, в гърлото й заседна буца. Струваше й се, че е минало ужасно много време, откакто му отвори вратата и го пусна в къщата. Че са изтекли години, откакто двамата с Уил ходиха в селото сутринта, за да потърсят ключа от писалището. Сякаш един-единствен ден се бе разтеглил до безкрайност, а тя бе хваната в неговия капан като мишка в колело, която бърза, без да отива никъде. А нощта може би вещаеше край, който и най-развихреното въображение не би могло да си представи.

Сенките пълзяха към плевнята, но покривът и малките прозорчета все още блестяха, облени в разтопеното злато на последните слънчеви лъчи. Едва ли някоя постройка можеше по-малко да прилича на вещерско обиталище. По-скоро наподобяваше викторианска картина, изобразяваща провинциална Англия, изоставена сграда, придремала на меката светлина на фона на зеленината на хълмовете и клисурата. Едва когато приближиха вратата, Ферн усети от там да струи вече познатото й чувство за натиск, сякаш недодяланата провинциална сцена наистина не бе по-истинска от платно, а зад нея се бе притаил мрак, който светлината не допускаше до себе си. Пробва да отвори голямата врата възможно най-безшумно, за да не я усети Алимонд, макар да й се стори, че чу гласът й да нарежда напевно заклинание.

— Трябва да влезем — каза на Уил.

— През прозореца ли? — сбърчи лице той.

— Аха. Тоя път е мой ред.

Нямаше време да търсят стълба и Уил се качи на един кухненски стол, който му се видя по-стабилен, а Ферн се изкатери непохватно на раменете му, като се подпираше на стената на плевнята. Когато най-сетне успя да се изправи, главата й беше точно пред прозореца. Стъклото отдавна беше счупено и тя пъхна ръка в празната рамка, за да напипа дръжката.

Гласът на Алимонд вече се чуваше съвсем ясно; имаше и друг звук, едва доловимо слабо съскане, като дихание на огън, но далеч по-нежно. Рамката не помръдна. Ферн натисна с повече сила и залитна страховито, едновременно с това се чу пукане, при което сърцето се качи в гърлото й. Вещицата продължи отнесено заниманията си. Ферн си спомни думите на Рагинбоун, че е нужно пълно съсредоточаване, за да удържиш кръга. Окуражена, тя се прехвърли през перваза и тупна върху дъските на втория етаж, без да привлече вниманието на Алимонд. Отърси няколко сламки от тялото си и се наведе през прозореца.

Уил я гледаше с очакване.

— Всичко наред ли е?

— Аха.

— Какво смяташ да правиш?

Поредният труден въпрос.

— Ще се опитам да си върна ключа. — Не прозвуча особено обнадеждено. — Виж, няма смисъл да висиш там. Иди в селото да повикаш Гъс. Може пък да помогне с нещо.

— Дали може да се оправи с Алисън? — попита колебливо Уил.

— Едва ли. Но така или иначе ни трябва подкрепление, а не виждам по-подходящ от него.

— Успех!

Усмихна му се в отговор — странна, неестествено стегната усмивка, от която лицето й изведнъж му се стори доста по-възрастно. Сякаш вече не беше голямата му сестра, а млада жена, при това непозната. После лицето й се скри. Той постоя облегнат на стената, заслушан да долови и най-незначителния шум отвътре, но в плевнята цареше пълна тишина. Тръгна към селото, след няколко крачки го удари на бяг. Запита се какво, по дяволите, ще обяснява на Гъс.

Вече вътре, Ферн се промъкна до ръба на плевника и надзърна.

Първото, което видя, беше trompe l’oeil, който сега беше открит. Във вечерния здрач детайлите като цветни филизи и излезли на припек гущери не се виждаха много ясно. Картината беше поставена в средата на широк полукръг, който свързваше две срещуположни стени и бе описан с огън, извън кръга се виждаше не част от пентаграма, а по-скоро звезда с множество лъчи. Този път Алимонд стоеше вътре в кръга — разлика, която Ферн осъзна инстинктивно. Тя се обвързваше чрез собственото си заклинание, което бе доста деликатна процедура. Ако нещо се объркаше, щеше да попадне във вихъра на катастрофата без възможност за бягство. Беше се преоблякла с червена вълнена рокля, а в сумрачното помещение лицето и ръцете й се открояваха призрачно бели. Последните слънчеви лъчи се процеждаха през западния прозорец и обливаха отсрещната стена със златисти петна. Друга светлина нямаше. Огнената дъга тлееше съвсем слабо и не осветяваше Алимонд. Дългата й коса бе потъмняла и се сливаше с цвета на сенките. Червеният цвят на роклята й беше тъмен като на старо кърваво петно. Лявата й ръка стискаше здраво ключа, дясната извършваше поредица криволичещи движения, толкова гъвкави, сякаш ръката й беше без кости — сякаш бе получила собствена коварна идентичност, а пръстите се гърчеха и гънеха като змии.

Втренчена в сцената, която се разиграваше долу, Ферн в един миг осъзна, че е на път да изпадне в транс. Отърси се от замайването и се съсредоточи върху атлантидските думи, които изричаше Алимонд, с тайната надежда да запомни някоя, в случай че й се наложи да я използва по-късно. С напредването на напева между пръстите на Алимонд заискри светлина, към вратата се стрелнаха мълнии, които затанцуваха по картината като блуждаещи огънчета и озаряваха отделни фрагменти от нея. Като се увери, че вещицата е изцяло отдадена на действията си, Ферн се приближи до счупената стълба. Светлината в плевнята рязко угасна и я принуди да застине на мястото си. Сигурно слънцето се бе скрило зад планината и плевнята бе останала в сянка. Остана да блещука само описаната от огъня дъга — тънка ярка ивица, която плаваше свободно в призрачното сумрачно море. Изведнъж на Ферн й се стори, че стената на плевнята е станала прозрачна, че кръгът и звездата са довършени и Дверите се издигат самотни в средата като портал към нищото.

Напипа най-горното стъпало с крак и започна да слиза бавно и внимателно. Когато стигна до мястото, където липсваха стъпала, залитна и се приземи на пода почти изцяло на ръце. Алимонд не чу нищо. Напевът й набираше сила, укрепваше, гласът й звучеше все по-уверено, дори в един момент на Ферн й се стори, че се е разпаднал на цял хор гласове. Чу се свистене на пара, в периферията на кръга изникна огнена стена и Алимонд и Дверите останаха затворени в един прозрачен цилиндър от матовосини пламъци, които тук-там бяха прорязвани от гневни жълти езици. Стената на плевнята изчезна и Ферн виждаше ясно отвъд нея, погледът й обходи гладката окръжност, зад която блестеше ярката звезда с множество лъчи. Някъде дълбоко в съзнанието й се породи съмнение, нещо сякаш й нашепваше, че нещата не са както трябва. Дверите на смъртта би трябвало да се отварят към друго измерение. Ако са извън този свят, то значи би трябвало да са и извън кръга. Тогава това, което отваря Алимонд, със сигурност не са Дверите…

Забравила, че двете са врагове, понечи да я предупреди с вик, ала от устата й не се изтръгна никакъв звук — все едно се намираше в кошмар. Хорът от гласове на Алимонд се обедини в една обща мощна дума, която превърна всички огньове в сребро, по огнената завеса затанцуваха сребърни пламъци и думата и светлината се строполиха надолу като пресъхнал фонтан, за да се стопят в заглъхващо ехо и искряща пяна. Границите се смалиха до най-обикновени светли ивици, но в Дверите се появи ключалка, която засия със собствена ярка светлина. Както бе казал Рагинбоун, сдобиеш ли се с ключа, ще можеш да направиш и ключалката. А имаш ли ключалката, ще отвориш Дверите. Алимонд се приближи до прага и като разтвори шепата си, погледна ключа. По пода претича гущерче, което изчезна в кръга. Забравила всяка предпазливост, Ферн се спусна и прескочи огнените очертания на кръга.

Но той бе запечатан, а тя не бе призована. Силата се стовари отгоре й като мощно поле и тя се просна на пода. Успя да се изправи, започна да блъска във въздуха, все едно пред нея имаше тъмнична стена, и да крещи някакви думи. Но Алимонд бе глуха и сляпа. Протегна се и пъхна ключа в ключалката. За една секунда, която сякаш се проточи безкрайно дълго, Ферн запомни тази поза на Алимонд, назъбения й профил със светли контури, дългите й бели пръсти, обвили като пипала безценния предмет.

— Розалин — промърмори тя и Ферн знаеше, че това е името на мъртвородената й дъщеря и че Алимонд отново е Алис Гидингс, отдавна изгубеното момиче от село, копнеещо за любов и лишено от възможността да стане майка.

И тогава Алис завъртя ключа. Чу се тихо прещракване, все едно падна карфица — в този миг това бе единственият шум в целия свят. Ферн моментално различи неясната фигура, която започна да изплува от другата страна на кръга, там, където би трябвало да е стената, толкова близо до Дверите, че спокойно би могло да е и отражението на Алимонд, което да засенчва всяко нейно движение. Щом вратата се отвори, ключът изчезна в небитието.

Ферн се видя паднала на колене. Осъзна се и изтича към звездата, докато застана почти в гръб на вещицата и успя да надзърне в разширяващия се процеп. Алимонд се сепна и застина на място.

Зад Дверите се появи огромна зала, която замъглените очи на Ферн видяха като облицована със злато. След сумрачната плевня тя трудно различаваше подробностите, виждаше само част от помещението и светлина като от приказен залез, обливащ позлатени колони и сияен под. А срещу Алисън имаше жена със златно лице, която бе застанала в точно същата поза като вещицата и която приличаше на нея по нещо, но бе несравнимо по-красива от нея. Черната й коса бе вдигната на висок кок отгоре на главата; дрехите бяха прилепнали по тялото й и искряха. В дясната си ръка стискаше нож, от който все още капеше кръв — червеното бе единственият цвят, който се открояваше на фона на златното.

Атлантида, рече си Ферн, прозряла истината. Това е Забраненото минало. Зохрейн, подобно на Алимонд, се е опитала да отключи Дверите на смъртта и също като Алимонд е била измамена. Ключът е призовал сам себе си. Единственото, което двете са намерили, е било една друга. Двете жени стояха и се гледаха, без да помръдват.

Ферн смени мястото си, за да се опита да види по-голяма част от помещението. Стори й се, че извън кръга чакат и други хора, високи фигури в роби, които блестяха като доспехи. На пода зад жрицата кралица имаше сгърчена фигура колкото на дете, чиято буза бе долепена в аленочервено езеро. Обзе я внезапен студ.

— Смърт — изрече Алимонд и гласът й прозвуча неузнаваемо различен, дрезгав и смутен. — Къде е смъртта? Исках Смъртта!

— Ето ти я — обади се другата, макар Ферн по-късно да осъзна, че разговорът е протекъл на атлантидски.

Красивите черти на жената бяха изкривени от гняв, произтичащ от съзнанието за осуетено постигане на висшите цели, сякаш на пълновластната господарка й бе отказано нещо в последния момент. Захвърли ножа на пода и вдигна ръка в жест, подобен на извършения от Алимонд, но далеч по-категоричен, обигран и властен. Вещицата, онемяла от преживяния провал, явно не забеляза заплахата. Но преди Зохрейн да е успяла да изрече фаталните думи, златната стена внезапно почерня. Откъм вратата се чу шум, който постепенно започна да се усилва, за да се превърне в грохот, който пречеше не само на говора, но и на мисълта. Върху бляскавия свят падна черна сянка, която прогони всяка светлина. Ферн успя да различи неясни образи, изпаднали в паника. Зохрейн вдигна глава и на лицето й се видя изписан ужас, какъвто чертите й не познаваха досега. Твърде късно, си даде сметка Ферн. Това бе Атлантида — краят на Атлантида.

„Затвори вратата!“, изкрещя тя към Алимонд, но не с думи, а с мисълта си. „За бога, затвори вратата!“ Ала съзнанието на вещицата беше празно — дупка, от която бе избягала дори пустошта. Земята се надигна като вода — сеизмична вълна се спусна към вратата и я извади от пантите й, разби заклинанието на пух и прах, разруши кръга и силовото поле. Подът на плевнята се пропука и разцепи.

Ферн успя да реагира светкавично и да се добере до изхода, трескаво започна да се бори с бравата и резето и изхвърча навън в последния възможен миг. Сградата зад нея изригна, разхвърчаха се отломки. После придойде морето, за да отнесе вещицата и тайнствените й заклинания. Изригна от плевнята като могъща вълна, която помете Ферн и я заподмята като камъче, за да я претърколи по хълма към небитието.