Джан Сийгъл
Децата на Просперо (12) (Ключът към дверите)

Десета глава

— Трябва да се махаме оттук — рече Рафарл. — Веднага.

Ферн кимна и му позволи да я дръпне обратно в сенките между колоните. Докато отстъпваше, тя забеляза нещо вградено в най-близката колона — клиновидна отломка черен камък с големината на човешки палец. Мраморът около парченцето се цепеше, тъничките ивици се разпростираха видимо във всички посоки. Магнитът, рече си тя. Сигурно навсякъде са се разхвърчали парчета от него. Но ключът… нали ключът е ядрото…

— Трябва да го вземем — пророни тя и се дръпна от него.

— Да вземем кое?

— Ключа. Не знам как точно го е постигнала, но когато е счупила Магнита, едно парче от него е приело формата на ключ. Вероятно е парче от ядрото. Ще го използва, за да отключи Дверите на смъртта.

Разговаряха съвсем тихо, защото някои от проснатите на пода тела бяха започнали да се надигат. Другите продължаваха да лежат неподвижно. Ферн забеляза, че от гърдите на един стърчи парче от Магнита, сякаш стрела без пера. Беше проникнало в него с такава сила, че сигурно бе разтрошило гръдната му кост. Парчето бе потънало в раната почти изцяло, около него лениво бълбукаше кръв.

— Смъртта не подминава никого, дори Даровитите — отрони мрачно Рафарл. — Защо да бързаме, преди да ни е дошло времето?

— Ти не разбираш. Когато умрем, напускаме този свят. Не знаем къде отиваме — на друго място, в друга вселена… просто някъде. Не ни е дадено да знаем. Но ако Зохрейн успее да отвори вратата, докато е все още жива, тя вярва, че ще победи Смъртта и ще може да прескача между световете, когато си пожелае. Това не е позволено. То е нещо като… — Опита се да си припомни думите на Пустинника. — … пролука в Стената на битието. Самият живот ще бъде всмукан в нея. Това би било краят.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Рафарл. — Местните хора се страхуват от кралицата, но едва ли биха й помогнали, ако знаеха, че по този начин ще се самоубият. Що се отнася до самата Зохрейн, тя най-вероятно е луда, със сигурност е зла, но в никакъв случай не е глупава.

— Тя е ограничена — каза Ферн. — Това е част от нейната мания. Вече съм се сблъсквала с това.

— Имаш богат опит за шестнайсетгодишно момиче.

— Слушай, ще ми помогнеш ли или… просто ще си бъбрим?

Но всякакви шансове за разрастване на набъбващия спор бяха внезапно прекъснати. Пристигна отряд стражи, за щастие през друг вход. Зохрейн, стиснала ключа в дланта си, събра последни сили и се зае да раздава заповеди с обичайния си нетърпящ възражение тон. Оцелелите представители на управляващи фамилии започнаха да се надигат, като едни търсеха опора в хората наоколо, други прескачаха безжизнените трупове на своите близки.

Ферн забеляза Иксаво, който седеше с клюмнала глава, опрял гръб в една колона. Стана й странно, че го вижда жив, знаейки за ненавистта му към Магнита. Щом той вдигна глава, светлината обля обезобразеното му лице, което изглеждаше още по-страшно след освобождаването на тези мощни свръхестествени сили. Увредената плът сякаш едновременно се бе разпростряла и свила, изкривявайки грозно устните му, придавайки на очите му злобен и циничен блясък. В излъчването му имаше нещо, което й се струваше особено притеснително, нещо, което Зохрейн бе пропуснала, нещо необяснимо сбъркано. Притесняваше я все повече с всеки следващ път, когато го забелязваше, сякаш мисълта й крещеше предупредително, но слухът й не долавяше нищо. Ала каквото и да бе то, тя не успя да го задържи в съзнанието си, а Рафарл я стискаше за ръката и я дърпаше настрани. Този път не му се противопостави.

Той надзърна през една врата наблизо и веднага отскочи назад, метна се на пода, като повлече и Ферн със себе си.

— Прави се на умряла — изсъска в ухото й. — Два трупа повече няма да им направят впечатление. — В мига, в който тя застина неподвижна на пода, в залата влетя втори отряд стражи.

Но Ферн и Рафарл имаха късмет. Новодошлите се отправиха направо покрай колоните към центъра на нишата с олтара. Зохрейн вече си тръгваше, като пътьом даваше разпореждания на вървящия плътно зад нея Иксаво. Той явно се бе възстановил доста бързо. Заслушана в гласа му, докато той на свой ред раздаваше нареждания и крещеше заповеди, Ферн отклони вниманието си от надвисналата над главите им непосредствена опасност. В гласа му долови празнина, която знаеше — неясно откъде — че не би трябвало да я има. Беше глас, който някога вероятно е бил мил и приятен, стига да я нямаше тази грачеща нотка, от която звучеше едновременно мек и груб — едно тъничко пропукване, което променяше тона изцяло. Запита се дали увреждането на кожата му е повредило и гласните струни, унищожавайки тяхната красота и звучност.

— Като ти дам знак, бягаме — прошепна й Рафарл.

Хукнаха в най-неподходящия момент. Иксаво се извърна, погледът му срещна очите на Ферн, ококорени в другия край на залата. Лицето му застина, устните му се разтвориха, за да изрекат дума, която тя не бе нужно да чува. Заля я вълна от тишина, която за момент ги вкамени. Думата, която той едва прошепна, отекна в главата й. Ти.

Побягнаха.

Ферн чу зад гърба си бързи стъпки, придружени от вика на Иксаво: „Момичето! Искам момичето!“. Заповедта му предизвика пълно объркване. Късата коса и кожените бричове на Ферн объркаха хукналите най-напред войници, които забавиха крачка и се заоглеждаха отчаяно за момиче, което трябва да заловят.

Рафарл, който веднага усети забавянето, се погрижи да задълбочи колебанията им.

— Тръгна натам! — рече услужливо той и посочи надясно покрай колонадата.

Стражите хукнаха към изхода. Рафарл сграбчи Ферн за ръката и я задърпа надолу по стълбите. Спечелиха няколко безценни секунди, но не достатъчно. Преследвачите им щяха да разберат грешката си съвсем скоро и да се върнат след тях.

Рафарл пресече улицата и двамата потънаха в района на пазара, шмугваха се бързо и рязко в тесни криволичещи улички, осветени от мъждукащи светлинки. Двама-трима от преследвачите не се заблудиха и бяха по петите им, но Рафарл ловко усукваше глезен около краката на масите, покрай които минаваха и намираше силен съюзник в сергиите, като изсипваше разнообразното им съдържание на пътя зад себе си. Но на мястото на всеки повален преследвач се явяваше нов. Гражданите не показваха желание да се включат в преследването — продавачите се нахвърляха върху стражите и ги обвиняваха за разпиляната си стока, надигаха се възмутени скандалджийски гласове, сърдити хора ругаеха тичащите.

Рафарл се шмугваше през входове и попадаше сред дворчета, където се вършеха потайни сделки и където никой не се обръщаше след бегълците, катереше се по стълби, изскачаше през прозорци, мяташе се на покриви.

Ферн мярна пред тях поредната врата — сводеста ниша, издълбана в каменна стена, най-обикновена на вид. Рафарл, който продължаваше да е начело, скочи от покрива върху балкон, от балкона на съседна тераса, сграбчи дръжката и напъна с рамо. Дървените прозорци и вратите не бяха боядисвани отдавна, боята се бе олющила от жегата и се бе обезцветила почти до бяло. През трегера пробяга гущерче. Тръпката, която пролази по тила на Ферн, проникна под повърхността на паметта й и заслиза към центъра на съзнанието й. Тя кресна предупредително, сграбчи го за ръката и го дръпна в мига, в който вратата поддаде. И двамата се проснаха по гръб на терасата. Вратата се залюля над празно пространство.

Сградата зад нея или се бе срутила, или бе частично унищожена: нямаше под, зееше пропаст, на дъното на която се провиждаха клоаки. Двамата се изправиха бавно, от градския прах бузата на Рафарл бе станала кафяво-зеленикава.

— Как разбра? — попита той. — Няма как да си видяла нещо.

Тя поклати глава. Бе мярнала само гущерчето и олющената боя. Но гущерчето вече го нямаше, а вратата бе от масивно дърво, грубо издялано. Не можеше да го обясни.

Нямаше време за приказки. Рафарл хукна през поредния прозорец, заредиха се други входове и изходи, слизаха и се изкачваха по улици и улички. Ферн го следваше доверчиво. Преследвачите им бяха изостанали, погълнати от тресавището на възмутеното гражданство, изгубени в лабиринта от безистени и алеи.

След известно време Ферн осъзна, че се намират в съвсем различна част на града. Улиците бяха станали по-широки, тълпите се поразредиха. Безкрайният поток от каруци, карети и файтони, който се изливаше през главните градски артерии, тук почти бе пресъхнал. Зад сводести порти се гушеха скрити градини, от които се разнасяха сладостни ухания на цветя и ромон на падаща вода. Спряха насред площадче, където от отворената паст на зяпнал делфин се изливаше вода в кръгъл басейн.

Ферн въздъхна с облекчение и приседна на парапета, а Рафарл скочи направо вътре и потопи глава под струята, наслаждавайки се на блажения хлад и на възможността да отмие мръсотията от лицето и косата си. Опърпаните дрехи бяха прилепнали за тялото му като кожа: виждаха се изпъкналите мускули, хлътналият релеф на плът, която бе лъскава и млада, недокосната от изпитанията на живота.

Прищя й се да последва примера му, но се притесняваше, пък и знаеше, че кожените й бричове ще полепнат по тялото й от водата. Накрая той се изправи, разтърси къдрици и по краката и ръцете на Ферн пръснаха капчици. Той се обърна и тя за пръв път имаше възможност да го огледа на светло. Беше мургав като бронз, златист като града. Косата му полегна върху гърба в опърпана грива, подстригана напосоки, непипната на места. Имаше изпъкнали скули, над които грееха кристално кафяви, бистри като вода очи.

— Е? — попита той, очевидно разгадал любопитството в погледа й.

Тя отвърна очи под предлог, че иска да измие лицето и врата си.

— Ела при мен — рече той.

— Не мога. Дрехите ми…

Той огледа кожените й одежди и сбърчи чело, явно разбрал какво има предвид. Сви дланите си в шепа, поднесе ги под водната струя, после ги вдигна към устата й, за да пие. Тя залочи като коте, но не постигна особен резултат, само си накваси езика, избухна в смях, после изведнъж стана сериозна. Щом той се засмя в отговор, тя забеляза, че му липсва долен зъб и това му придаваше по-скоро вид на хулиган, отколкото на двайсетина и нещо годишен мъж.

— Раф — рече тя. За пръв път се обръщаше към него така.

— Ферн — отвърна той по аналогичен начин. Оглеждаше я с вниманието, с която го бе изучавала тя, за да види в нея странник с варварски вид, приличащ на момче и не съвсем, с непрактични и неудобни одежди. Изглеждаше бледа и крехка като цвете, хладна като северен бриз, но въпреки това той усещаше у нея решителност, която можеше да се сравнява с неговата, ако не и по-силна, една сърцевина, по-твърда от диамант. А зад зеленикавите й очи зърна искрящ кладенец на разум, познания, далеч надхвърлящи обичайните за нейните шестнайсет години, едновременно несвойствени и неразбираеми.

— Почти сигурно е, че щях да загина през онази врата, ако не беше ме дръпнала — рече той. — А тъмницата в храма… там оцеляхме. Оцеляхме, въпреки че мнозина други умряха. Все някаква частица родова памет е оцеляла в главата ми, за да ми е ясно, че това не е нито късмет, нито случайност. Ти притежаваш Дарбата. Атлантидската нишка в теб вероятно идва от много далеч, но въпреки това е там. Сигурен съм. — Той млъкна, но тя не взе думата. — Защо не ми каза?

— Чух, че това може да ми донесе неприятности тук. Народът ти ревниво пази наследството си. Мога ли да ти се доверя?

— Можеш ли?

— Да.

— Тогава защо…?

Тя сведе поглед към дланите си, заровичка нещо из ръба на блузата си.

— Не знам. Пустинника край селото ми каза, че притежавам Дарбата… ти сам го каза… но аз не съм убедена. Понякога я усещам толкова силно… а друг път е абсолютно пусто. Може би просто ме е страх. Страх ме е да я притежавам, да я използвам… страх ме е да не навредя на някого. Нямам предвид, че ме е страх от местните власти. Вероятно би трябвало да ме е страх, но не е така. Явно нямам време за това. Откакто пристигнах, се чувствам ужасно объркана. Сякаш главата ми е потопена в блато, пълна е с мисли… с образи… които не разпознавам. Когато съм в опасност, когато усетя силата, когато се приближа твърде много до Зохрейн… тогава мисълта ми се прояснява. Трябва да има нещо, което бих могла да направя…

— Ти си шпионин — подхвърли с насмешка Рафарл.

— Не съм. Бях изпратена…

— От кого?

— От Пустинника… струва ми се. Не знам. Не знам. Но ти ще ми помогнеш — в това съм убедена. Нали затова се срещнахме.

— Напротив, грешиш — отвърна направо Рафарл. — Нямам намерение да се забърквам в някаква тайнствена мисия, при положение че дори пратеникът не знае нищо за нея. Цялата тая работа ми звучи твърде религиозно. Не вярвам в религията — в никоя религия. Това е най-глупавото извинение за проблем, което някога е измисляло човечеството. Както и да е, вече не смятам да помагам на когото и да било — явно не ме бива много-много в тия неща. Достатъчно ми е трудно да помогна на самия себе си.

Очакваше възражения от нейна страна, ала челото й се сбърчи в несвойствена мрачна гримаса — явно още не бе успяла да преодолее собственото си объркване.

— Какво смяташ да правиш? — попита я той.

— Не съм решила.

Той въздъхна, но тя като че ли не го чу.

— Най-добре ела с мен.

Излязоха от площада и се насочиха към планината, като пресякоха околовръстния път и се заизкачваха по една от множеството павирани пътеки, които се виеха между отделните тераси и заобикаляха почти отвесни стълби, врязани в хълма. Слънцето бе паднало съвсем ниско и един самотен облак с форма на протегната ръка впиваше дълъг пръст в западна посока. Връз града полягаха дълги сенки. Меката вечер обвиваше поляните от двете страни на пътеката; над обработените градини и сред кичестите корони на дърветата се носеше птича песен.

Въпреки всичките премеждия и ужаси, през които Ферн бе преминала този ден, чудото на Атлантида си оставаше в сърцето й — във вечна опозиция на всяко събитие, на всяко чувство, и тя продължаваше да разглежда света около себе си с широко отворени очи, сякаш в стремеж да запечата всяка нова подробност в променящите се гънки на съзнанието си. Някъде в дъното на мислите й блуждаеше неясната увереност, че един ден ще си тръгне и Атлантида ще бъде безвъзвратно загубена, ала въпреки че я глождеха по-тягостни мисли, винаги когато успееше да се откъсне от тях, бързаше да се съсредоточи върху гледките и звуците на най-красивия град в историята на света, за да направи така, че да запечата образа му в ума си за дълго, след като той престане да съществува.

Изведнъж се видя в един неопределен момент в бъдещето, как стои в странна стая край четириъгълен прозорец и съзерцава пейзаж, който няма нищо общо с Вирок — странно, колко трудно й ставаше да си спомни родния си град. Знаеше, че мислите й са насочени към Атлантида, че се мъчи да улови гледки и сцени, които отминаваха бързо покрай нея дори в този миг.

Следобедът беше дълъг, но не достатъчно, часовете се бяха проточили, за да оплетат мрежа от вълнения и страхове и бяха побягнали напред, преди да е успяла да улови дори един-едничък миг и да му се наслади на спокойствие. Небето сякаш бе твърде необятно, за да успее слънцето да го прекоси само за ден, но в тропиците мракът пада бързо и кървавочервеният слънчев диск вече започваше да потъва в мъглявината над хоризонта, докато пурпурната ръка на облака сякаш добиваше повече плътност и се разстилаше над него, като разперваше широко пръсти и го натискаше към забвение.

Докато се взираше в последните лъчи светлина напред, Ферн забеляза мраморни стени, които бяха обагрени не само от залеза, иззад тях надничаха ниски обли кубета сред високите корони на кичести дървета с яркочервени листа.

— Какво е това? — попита тя Рафарл.

— Розовият палат. Фарук го построи за Тамисандра, понеже старият дворец в долната част на града не й се нравеше. Но той умря месец след като сградата бе завършена и тя нямаше право да живее повече там. Прекара остатъка от живота си в къща край морето, доста далеч от тук. Сега Розовият палат е официалната резиденция на Зохрейн.

— Красив е — отбеляза Ферн.

— Много е висок. Тя обича да гледа на поданиците си отвисоко.

Той свърна надясно от пътеката и я поведе през една портичка към затулена горичка, където беше толкова сумрачно, че почти нищо не се виждаше. Изкачиха няколко стъпала и се озоваха на веранда; имаше няколко прозореца, облени в светлина, и сводест вход с поклащаща се пищна завеса вместо врата. Щом минаха през нея, кристалните мъниста, с която бе украсена, заблестяха. На диванчето отсреща седеше сама жена, която скочи насреща им с вик.

— Раф! О, Раф!

Прегърна го. Той отвърна хладно, очевидно смутен от милото посрещане.

— Миѐ…!

— Толкова съжалявам, скъпи мой… зная, че ненавиждаш бъркотиите… ала се случи нещо ужасно… Вуйчо ти Рахил^[1]…

— Знам.

— Знаеш ли?

— Бяхме в храма. Миѐ, искам да те запозная с една приятелка.

— Това ли е малката нимфелинка, за която ми спомена!

— Не — отвърна Рафарл.

Твърде безцеремонно, каза си Ферн, но острието на нежеланата емоция нямаше време да се задържи. Жената бе тръгнала към нея с протегната ръка и едновременно топла и неуловимо тъжна усмивка. Беше малко по-височка от Ферн, почти болезнено слаба, с огромни очи и остри черти, невъзможно крехка в китките и глезените. Тъмната й коса падаше свободно върху раменете: тук-там светлееха по-бледи кичури, сякаш изтъкани от лунна светлина. Скритата й от слънцето кожа бе светла като слонова кост и тъй фина, че вените се синееха под нея и се сгъстяваха като белези от ударено. Вместо обичайните панталони носеше дълга рокля, която покриваше по-голяма част от тялото й, отколкото бе прието; материята бе от матова коприна с цвят на привечер. Беше забулена с воал от горе до долу, който бе толкова ефирен, че за цвета му само можеше да се гадае. Прилепваше около нея толкова плътно, че сякаш бе движен от собствена воля. Виждаше се като лека мъглявина около косата й, като мараня, потрепваща над плата на роклята й. Голите й ръце и шия не бяха украсени с никакъв накит, по лицето й не се виждаха следи от грим, който всички жени в Атлантида използваха. Усмивката озаряваше лицето й като бликнало поточе в засушлива градина.

— Да ти представя Фернани — рече Рафарл. — Ферн, това е майка ми. Сидам Езрамѐ^[2] Деворнин.

Ферн знаеше, че в Атлантида жените от знатен произход запазват бащиното си име, ако се омъжат за представител на по-нисш род, като при това имат правото да дадат фамилията си и на своите деца. Съкращението Дев, което използваше Рафарл, си го беше измислил сам, вероятно заради положението си на човек извън закона.

Езрамѐ сложи край на официалностите и посрещна Ферн, като стисна дланта й в ръцете си.

— Та ти си още дете. Май си някъде от север. Какво правиш тук, в града? Боя се… че може да се отнесе негостоприемно с теб.

— Нямам такова впечатление — отвърна Ферн.

Рафарл ги прекъсна.

— Дълго е за разказване и би било по-добре да започнем с нещо за хапване. Умираме от глад. Баня също няма да ни е излишна.

— Разбира се, скъпи мой — възкликна майка му и продължи към Ферн: — Прости ми за припряността. Днес съм малко разстроена… Рахил е… тоест беше единственият ми брат. От години не бяхме близки — Рафарл измрънка нещо неразбираемо, — но сме израсли заедно, той бе част от моето семейство. Помежду ни винаги е имало искрица на привързаност. Беше голям удар.

— По-добре да вървя — прекъсна я Ферн, почувствала се изключително неловко. — Вероятно бихте искали да останете насаме със сина си.

— Не, съвсем не — бързо се усмихна в отговор Езрамѐ. — Нямах предвид, че не си добре дошла — напротив. Рафарл със сигурност не би ми съчувствал толкова, повярвай ми. Двамата с вуйчо му никога не са се разбирали добре.

— Не сме се разбирали нито добре, нито зле — кисело подметна Рафарл.

— Ела с мен — Езрамѐ подкани Ферн. — Предполагам, че би искала да се преоблечеш. Този панталон сигурно е ужасно неудобен в жегата.

Ферн се опита да откаже, но беше благодарна, че домакинята се оказа настоятелна. Сидам я поведе към една съблекалня, уви я в хавлиена кърпа и я остави сама в банята.

— Раф ще почака да приключиш. Зная, че обичаите на северняците се различават от нашите.

Ферн се потопи в топлата вода чак до врата, за да се наслади на едно непознато във Вирок удоволствие. Но Вирок й се струваше невъзможно далеч, цялото й детство изглеждаше нереално и въображаемо като приказка, спомените сякаш бяха отпечатъци, изложени в най-тайните кътчета на съзнанието й. От известно време като че изобщо не се бе сещала за родния дом — сякаш го бе изтрила от ума си. Опита се да си спомни собствената си майка и в главата й изплува картина — сдържана мълчалива фигура с коса, сплетена на дебела плитка. Но този образ бе странно изкуствен, като скован в дърворезба. Не можеше да си спомни дори цвета на косата й. Езрамѐ Деворнин, жената, с която се бе запознала току-що, една непозната благородничка, й се струваше не само по-близка, но несравнимо по-истинска. Напомняше й за отдавна изгубената нежност, за нещо, което нямаше място в живота на планинското й село.

Пръкналият се наскоро страх се възроди, загриза периферията на съзнанието й, но тя не му обърна внимание. Нищо не можеше да направи по въпроса, нищо не й се правеше; трябваше просто да следва съдбата си и да вярва в звездите, които я бяха изпратили.

Излезе от банята и пак се уви с хавлиената кърпа. В съблекалнята я чакаха приготвени дрехи — свободни панталони, зелени и ефирни, пристегнати около глезените; сребърни сандали; елече, извезано с перлички. И неизменният воал, украсен с бледи листенца, като призрак на изчезнала гора. Не знаеше какво точно да прави с него, затова просто го метна на раменете си, а тъканта, наелектризирана от търкането на коприна в коприна, прилепна по тялото й.

— Прекрасна си — посрещна я Езрамѐ. — Голям късмет е, че си такава дребничка. Дрехите ми ти пасват почти идеално. Панталоните са ти малко дългички, но няма значение.

— Толкова сте добра — подхвана Ферн, внезапно осъзнала, че носи дрехите на любезната домакиня, но Езрамѐ с рязък жест сложи край на разговора по този въпрос.

— Воалът не се носи точно така… дай да ти покажа, ето. Говори се, че някога жените го носели от свенливост. И до днес е прието да се мята на главата на обществено място, поне при тържествени случаи. Ала жените в Атлантида не обичат да крият красотата си и с течение на времето воалът започнал да става все по-прозирен, а днес се е превърнал едва ли не в модно допълнение. Е, има изключително редки и ценни екземпляри.

— Като вашия ли?

— Този е наследствен — призна Езрамѐ с леко мрачна усмивка. — Дело е на моята баба, Фаидѐ Деворнин, жената с най-силната Дарба в рода ни. Според легендата този воал предпазва всеки, който го носи. Не може да бъде нито изгубен, нито откраднат, а само предоставен на другиго. Виждала съм с очите си как украсата му се променя, но може да е защото е толкова голям и богато украсен, че още продължавам да откривам нови мотиви по него.

— Вие притежавате ли Дарбата? — попита Ферн, но почти веднага съжали за въпроса си. По изражението на Езраме й стана ясно, че е навлязла в твърде лична територия.

— Донякъде — отвърна след дълга пауза.

— Но… — поколеба се Ферн, забелязала, че лицето на събеседничката й носи белезите на умора и скръб, причинени от неизменното остаряване.

— Предпочитам да не я използвам. Не ми е притрябвала нито власт, нито дълъг живот.

— Разбирам — прошепна Ферн и наистина беше така.

Тримата седнаха да се хранят в салона, който гледаше към градината. Прозорците бяха с мрежи против насекоми. Вътре имаше много свещи, които обливаха помещението в трепкащо злато.

Така ще го запомня, рече си Ферн, изтласкала на заден план мисълта за каменната килия под храма, вечно тънещ в злато, и денем, и нощем. Ще го помня дълго след като вече го няма…

Внезапно през тялото й премина ледена тръпка въпреки горещата нощ. Рафарл също се бе изкъпал и преоблякъл, огледа я, но не каза нищо. Един роб им поднесе ориз със стафиди и подправки, зеленчуци, наситнени и нарязани на странни форми, риба и морски дарове.

— Пастрокът ти няма да се върне — обърна се Езрамѐ към сина си. — Напоследък предпочита да прекарва нощите си другаде. Недей, скъпи, не казвай нищо. За мен също е по-добре, знаеш го. Пък и така имаме възможност да поговорим.

Вестта за смъртта на брат й бе донесена от слугата, съпроводил го до храма; официална информация не бе получена и не й бе позволено да се погрижи за трупа му. Рафарл й разказа останалото — историята за собственото му задържане, срещата му с Ферн, разговорът между Иксаво и Зохрейн, който тя бе дочула, счупването на Магнита и унищожението, на което те бяха станали свидетели. Докато Рафарл говореше, майка му потопи лице в дланите си.

— Не знам дали да се радвам или да скърбя — рече тя. — Магнита е причина за толкова злини и въпреки това той не е, искам да кажа, не беше нещо лошо само по себе си, или поне аз така смятам. Злото се прави от хората, не от предметите. Силата на Магнита е създала нашия град и нашата империя, но аз се опасявам, че ние сме проядени отвътре. И без източника на тази сила кой знае какво ще се случи с нас? — Вдигна чашата си, но не отпи. В очите й блуждаеха сенки. — Чувствам… със сърцето си усещам, че наближава краят.

Рафарл протегна ръка да я докосне. В гласа му трептеше едва доловима закачлива нотка.

— Тъй като миналото беше мрачно, очакваш, че бъдещето ще е още по-мрачно. Корените на Атлантида, Миѐ, са дълбоки. Съмнявам се, че дори разбиването на Магнита ще им повлияе. Както и да е, Ферн е по-смела в предчувствията си дори от теб. Според нея амбициите на Зохрейн биха могли да унищожат не само града, но и целия свят. Тя смята, че би могла да предотврати това и че аз ще й помогна, но то е като да гониш дъгата…

Странно, но Ферн не се засегна от насмешливия му тон. Инстинктивно разбираше, че иронията и самоиронията са неговите оръжия, с които се справя с чувството си за вина и безпомощност, с объркаността си. Майка му, не по-малко интуитивна, се вслушваше по-скоро в думите, отколкото в тона му. Тя наблюдаваше Ферн съсредоточено и строго, прекъсвайки всякакви опити за шеги.

— Как се озова тук? — попита тя.

— Не съм съвсем сигурна — призна Ферн, отвръщайки на откровеността с истината. — Помня, че пътувах по море, с търговски кораб от Скайър, но споменът е толкова мъгляв, че е като в приказка. Истинските ми преживявания започнаха едва вчера… — направо не й се вярваше, че е било само преди ден, — след като слязох на брега — на моменти имам усещането, че… съм пристигнала току-що. Ей така, от нищото. Това ме плаши най-много от всичко. Просто от нищото.

— Имаш червей в главата си — подметна неангажиращо Рафарл. — Гризе ти мозъка. — Беше жаргонен израз на човек, започнал да откача.

— Знам — отвърна Ферн, разбрала какво има предвид той, ако не точния смисъл на фразата. — И аз си го помислих.

— Глупости! — намеси се Езрамѐ. — Паднала си от звездите. От самото начало го подозирам. Нима не си бледа като звезда, бяла като лунен сърп? Излишно е да спориш — вече съм убедена. Виж, аз също съм поживяла малко на север, преди много години — баща ми беше консул там. Там расте едно цвете, винаги много съм го харесвала, местните му викаха „невелинде“. — Самата тя го произнесе като „невелинда“ — кокиче. — Приличаш ми на това цвете. Беше съвсем мъничко и много нежно, ала се появяваше много преди пролетта, опълчено на зимните снегове. Казах си, че това е най-силното и най-храбро сред всички цветя. Тука не вирее — много му е топло. При нас ги има само ония изобилни и буйни цветя, дето си падат по лесния живот.

— Майка ми има богато въображение — усмихна се накриво Рафарл.

— Много сте мила. — Усмивката на Ферн беше съвсем искрена.

По-късно същата вечер в къщата се завърна слуга, изпратен навън да събира информация — същият, който бе съпровождал Рахил Деворнин по време на фаталното му пребиваване в храма. Иксаво разпространил описание на момиче, докладва той, като погледът му старателно избягваше Ферн. Гвардейците от храма били плъзнали из улиците, за да заловят нея и спътника й, подкупвали всеки, готов да вземе подкуп, заплашвали всеки, който откаже.

— Не бива да идват тук! — възмути се Езрамѐ.

— Но може и да го направят, Сидам — отвърна мъжът. — Нима някой ще посмее да им се опълчи? Единствено кралицата има право да се противопоставя на Пазителя, а в този случай нима има смисъл да го прави? Тя даде ясно да се разбере, че не зачита древните родове… дори своя собствен.

— Трябва да си вървиш — обърна се Езрамѐ към Ферн. — Съжалявам. Надявах се да можеш да преспиш у дома тази нощ, но е твърде опасно. Синът ми ще се погрижи за теб. — Рафарл повдигна вежда. — Задръж дрехите, те не са включени в официалното описание. Покрий косата си с воала. Ще помоля Алиф^[3] да ти даде храна и мях с вода, Раф ще го носи. Ако мога да направя още нещо за теб…

— Да, има още нещо — подхвана колебливо Ферн. — Странноприемницата, където отседнах миналата нощ… имах намерение да се върна, затова не си платих стаята. — Затършува в кесията си, втъкната в пояса. — Имам малко пари…

— Задръж си парите, ще се погрижа. Кажи ми в коя странноприемница си преспала и Алиф ще отиде да се разплати утре сутринта.

— След като светът и бездруго ще свършва, какво значение има? — намеси се Рафарл.

— Човек не бива да напуска тази земя с неплатени дългове — отвърна Ферн.

 

 

Напуснаха имението късно през нощта. Оставаше съвсем малко до пълнолуние, месечината им се усмихваше жълта и обла и заслепяваше съседните звезди. Надвисналите преплетени сенки затрудняваха придвижването. По планинския склон полягаха само няколко откъслечни светлинки, но долу в града улиците бяха озарени от горящи факли, от всеки праг се изливаше светлина, на фона на притъмнели сгради разтворените прозорци искряха като златни павета върху мозайка от мрак.

— Чувала съм да наричат Атлантида Съкровищния град — прошепна едва чуто Ферн. — Сега разбирам защо.

— Грешка в превода — поправи я Рафарл. — Не е Съкровищният град, а Градът на съкровищата. Името не е метафорично, а съвсем буквално. Ние прочистихме реките на острова, преровихме рудниците, плячкосахме хазните на слаби крале. Пълни сме със скъпоценни камъни. Аристокрацията вече не ги носи — смятат ги за нещо просташко и плебейско. Тук диамантите са нещо обичайно.

— Затова ли майка ти не носи накити? — подозрително попита Ферн.

— Не. — Той млъкна, явно съсредоточен върху намирането на подходящата пътека в тъмното. — Просто не ги харесва, това е. Носи само халката, подарена й от баща ми.

Като избягваше по-оживените пътеки, той я поведе надолу по склона през чужди градини, слизаха от тераса на тераса по тесни стълбища, на едно място се свлякоха по ронлив зид, другаде намериха удобна за спускане скала. Ферн потисна страховете си и следваше Рафарл с увереност, каквато не изпитваше, просто се спускаше надолу по стръмнини, които изобщо не виждаше. На няколко места се наложи да скачат — единия път в храсталак, от който Ферн излезе цялата изподрана и насинена; другаде скочиха от височина близо пет метра върху ниско окосена ливада. Няколко секунди след приземяването Ферн стоя като замаяна.

— Добре ли си? — попита я Рафарл и тя установи, че нищо й няма. След като той може да мине отнякъде, значи и тя ще успее, без да се замисля и оплаква.

Прекосиха възможно най-бързо пътя под поредицата от стъпала и се гмурнаха в лабиринт от улички. Сградите се сгъстяваха все повече, луната почти не се виждаше. Тук-там през пролука между сбутаните покриви Ферн мярваше кубето на храма някъде далеч вляво, сякаш ръбчето на планета, която изгрява в синьо-черната вселена. По принцип не притежаваше добро чувство за ориентация, но предположи, че се намират някъде източно от странноприемницата, където бе прекарала предната нощ. Беше квартал, пълен с улични кръчмички и малки закусвални, с тайни механи, с безименни входчета, откъдето се чуваше глухият тътен на тъпани и където посетителите биваха щателно оглеждани от пазачите. По ъглите висяха жени с яркочервени или сини устни, повечето от тях разголили гръд под задължителния воал.

Рафарл свърна в толкова тъмен безистен, че пазачът на входа почти не се виждаше, само едрите му рамене се повдигаха в мрака.

— Търсят те, Дев — чу се гробовен глас.

— Знам.

— Теб и момичето. — Очите помръднаха, върху невидимото лице трепна искрица.

Рафарл пропусна покрай ушите си незададения въпрос.

— Знаят ли кой съм?

— Не. Разполагат само с описанието ти. Но ние знаем. Онзи номер със скорпиона… и преди си прибягвал до него. Това те издаде.

— Ипфор^[4] вътре ли е?

— Може би.

Раменете се поместиха. Рафарл пристъпи напред и попадна в почти пълен мрак. Ферн, прилепена плътно до него, го сграбчи за ризата.

— Стълби — предупреди я той.

Тя опипом заслиза по неравномерните стъпала, които се виеха умопомрачително дълбоко в земята. Щом слязоха, Рафарл блъсна още една врата и двамата с Ферн се озоваха в просторно помещение. Беше доста широко, но с нисък таван, сякаш тежестта на надвисналия отгоре град го притискаше бавно към пода. Самият таван беше сводест, от него тук-там се спускаха тумбести колони; стените бяха оживени с гротескни фигури. Повечето чудовища държаха в зейналата си паст цветни лампи или свещи в прозрачни съдове. Светлината, обливаща стаята, бе мъждива и пъстра, образуваха се разноцветни петна в зелено, алено и пурпурно, като някои ъгълчета — а помещението изобилстваше от ъгли — оставаха да тънат в мрак. В една далечна ниша свиреха неколцина музиканти — ненатрапчива лека музика, изпълнявана предимно на струни и потропващи пръсти.

Рафарл обиколи стаята, надникна във всяко ъгълче, взря се в сенките и накрая застана край една ниша, където двама мъже, седнали съвсем близо един до друг, хвърляха зарове.

— Ипо.

Единият от мъжете събра заровете и с рязко движение на главата освободи другаря си.

— Сядай, Раф, очаквах те.

Рафарл се настани на пейката срещу него, Ферн приседна в крайчеца. Ипфор я стрелна с бърз поглед, който изглеждаше повърхностен, но не беше. Оскъдната светлина, която достигаше до тях, беше зеленикава и отблъскваща, отмиваше топлината от кожата на Рафарл и подчертаваше суровото грапаво лице на Ипфор, осеяно с белези от стари рани. Беше по-мургав от Рафарл, някак жълтеникав, лицето му беше хлътнало отвсякъде, сякаш на младини върху му се бе стоварил огромен юмрук и всичките му черти се бяха дръпнали навътре. Имаше провиснали в краищата очи, от които изражението му изглеждаше едновременно иронично и тъжно. Беше облечен в дрипи, но носеше златни обеци и на ръцете му блестяха пръстени със скъпоценни камъни. Печалбата от последните няколко игри бе втъкната под лакътя му.

Ферн веднага си помисли, че заровете сигурно са с тежести.

— Чувам, че бая си загазил — подхвана словоохотливо той. — Появиха се стражи…

— Тук ли?

— Наминаха ей така, от учтивост. Като се прави претърсване из улиците, е някак обидно да се пропусне едно или друго място. Командирът се държа съвсем сдържано и вежливо. Прекатури няколко сенки, шамароса един от постоянното присъствие, после се извини на управата. Има си някои кофти навици, за които не е добре шефът му да разбира. — Ипфор се ухили гадно. — Ама като се замислиш, полковникът е същият, само дето ходи на по-скъпо.

— Ще се върнат ли?

— Не. Знаят, че се познаваме с теб — знаят, че знаем, че те знаят. И няма да си тормозят късмета. И ти не би трябвало да го правиш. — Погледът му се плъзна към Ферн, но за кратко. — Казах, че нимфелината ще те вкара в морх-ду, ако успее.

— Друго момиче е — отвърна кратко Рафарл.

— При тебе няма празно, а?

— Остави това, Ипо, трябва да се махнем оттук, известно време да сме по-ниски от тревата…

— И аз така смятам. — Ипфор замислено задъвка нещо, което би могло да е тютюн. — „Норна“ е вързана на мястото си, а чичо ми няма да изтрезнее поне седмица. Какво ще кажеш да повилнеем малко в открито море? Нали уж винаги това си искал? Десетина от нашите със сигурност са готови да тръгнат с теб.

— Не. — Ферн по-скоро чу, отколкото видя как Рафарл изкриви лице. — Не мога да замина завинаги.

— Заради майка ти ли?

— Гледай си твоята работа.

— Мен ако питаш, си се забъркал с прекалено много жени.

— Не е вярно.

— Е, тогава какво си намислил?

— Да отида някъде. Засега единственото, което ми е нужно, е да се махна от града. Бързо и съвсем безшумно. Предлагат се кървави пари, а мнозина нямат нищо против да си оцапат ръцете. Дори тук. И ти го знаеш. — Ипфор изпухтя нещо, което би трябвало да означава съгласие. — Трябва да стане тайно. Тази нощ.

— Ще ти струва скъпо.

Рафарл извади кожена кесийка и сложи на масата купчинка, която заискри.

Ферн понечи да каже нещо, но се отказа и млъкна.

— Накитите на майка ти. Виж ти, виж. Сам ли ги сви или тя ти ги даде? — Рафарл не отговори. — И защо си сигурен, че можеш да ми се довериш?

— Не съм — тросна му се Рафарл, взе огърлицата и я прибра обратно в кесията. — Плаща се за свършена работа. Изгубиш ли мен, губиш обещаното.

Ипфор изплю тютюна и се изсмя.

 

 

Напуснаха града през канализацията, в тъмнина, напоена от воня на изпражнения и натъпкана с плъхове. Ферн бе обиколила достатъчно градове, за да е свикнала с подобни миризми, но при все това с погнуса потопи крак в отвратителната вода. Нямаше никакъв начин да спаси дрехите си. Веднага усети как ефирният й панталон става лепкав и неприятен около глезените.

И това ми било най-прекрасният сред всички градове, рече си. Утробата на Атлантида. Изведнъж й просветна: позлатен властелин, който управлява империя на презрените и манталитетът на народ, който вярва инстинктивно в собственото си превъзходство. Грозотата тук бе скрита под земята, набутана в тунели и катакомби. Далече от очите, далече от носа. Каналите, затворите, килиите за изтезания. Безупречните улици и лъскавите кубета, пръкнали се над този зловонен лабиринт като рози върху тор. Нека местните се въргалят като животни в мръсотията си, Даровитите са сътворени от по-изискана кал; те са се издигнали над собствените си изпражнения.

Но изпражненията са си тук, продължи да разсъждава Ферн. Атлантидите по нищо не се различават от всички останали. Всички ние сме изпражнения — това е великият общ знаменател. Ако се правиш, че не го забелязваш, изпражненията ще се трупат, ще се трупат, докато завземат целия свят. В състоянието на Атлантида тя смътно долови началото на пагубна тенденция, но как щеше да се развие и докъде би могла да доведе, Ферн не можеше да си спомни, макар да й се струваше, че би трябвало да знае.

— Изоставаш — обърна се назад Рафарл. — Гледай да вървиш плътно зад мен.

Факлата на Ипфор мъждукаше и димеше доста по-напред. Ферн се затича, за да ги настигне, и едва не се строполи на земята, когато нещо рязко изскочи изпод обувката й и изчезна в слузестата вода. В тъмните канали се спотайваха и други същества, които не се гърчеха, носеха се плавно и мързеливо или се закачаха за някой невидим пън, твари с проскубани остатъци от козина или с олющени люспи, неизменно разтерзани и уродливи. По някои от тях все още личаха червени кървави белези. Каналът постепенно се разшири и вонящият поток стана по-дълбок и по-бърз: обектите започнаха да преминават покрай тях, а не да остават зад гърба им. На едно място Ферн мярна назъбен гребен с дължина един-два метра, който проряза водната повърхност и насреща й се облещиха чифт искрящи очи.

— Придържай се до стената! — предупреди я Рафарл, а Ипфор ускори крачка.

Ферн нямаше никаква представа колко време са вървели. Накрая спряха на дъното на вертикална шахта, която се губеше нагоре в черния мрак. В скалата бяха издълбани стъпаловидни жлебове с ръждясали метални ръкохватки от двете страни. Ипфор остави факлата в една поставка на стената.

— Ще трябва да се оправяте на тъмно. Нужни са ми и двете ръце.

Свали си обувките и тръгна да се катери. По знак на Рафарл Ферн го последва, увесила сандалите си около врата. Не попита нито колко е висока шахтата, нито колко време ще отнеме изкачването. Сграбчи първата ръкохватка и веднага почувства слабостта на пръстите си, ръцете й явно бяха прекалено крехки, за да задържат тежестта на тялото й за повече от няколко минути. Притисна се до скалата, вкопа пръстите на краката си в жлеба и се съсредоточи върху постигането на равномерен ритъм на катерене. Усети Рафарл плътно зад себе си, дори веднъж, когато тя залитна, той веднага я подпря с ръка върху кръста. Факлата под тях се смали до малко оранжево кръгче, което скоро стана колкото монета. Пред тях — вече на доста голямо разстояние — Ипфор пълзеше по скалата чевръсто като гущер.

Ферн не го виждаше, но чуваше бързите му движения и от време на време пъшканията, съпътстващи усилието на изкачването. На няколко пъти кракът му откъртваше парченца от скалата, които се посипваха по главата и раменете на Ферн. На фона на отдалечаващите се звуци от стъпките му нагоре и чезнещата долу светлина на факлата Ферн имаше чувството, че виси в тъмна бездна, че се катери безспир, че не напредва нито крачка, че не отива наникъде.

Спомни си за един съвсем скорошен инцидент — безкрайна стълба, сводести входове, сякаш излезли от приказките, безплътни като пара стени и колони… Но макар споменът да й се струваше ужасно близък и жив и тя да бе сигурна, че е важен, не можеше да го задържи и да го хване. Беше отчаяно благодарна за присъствието на Рафарл, който я насърчаваше без думи, даваше й кураж със самото си присъствие. Тя не каза нито дума. Може би се опасяваше, че гласът ще й измени.

В един миг шумовете над главите им стихнаха. Настъпи дълга пауза, после нещо проскърца бавно и мъчително, сякаш резе помръдна в ръждясала скоба, изграчи стара панта. Появи се смътен светъл кръг, който се открои на фона на черния мрак, но пред него бързо изплува Ипфор — кривокрак и пъргав, повече приличащ на насекомо, отколкото на влечуго. Ферн забърза. Едва когато се озова навън и отвори уста да вдиша с пълни гърди пълноценния въздух, сякаш номад, попаднал в дългоочакван оазис, тя осъзна, че краката й треперят от напрежението, а пръстите й са отмалели от стискането на дръжките и не може да ги разгъне.

— Къде сме? — попита Рафарл.

— Виждаш ли онзи път ей там? Води на изток към залива Луна. Пресича крайбрежния път на около километър и половина оттук. Накъде ще вървите?

— Като стигна, ще разбера. Заповядай. — Той хвърли кесията на Ипфор. — И благодаря.

Ипфор я отвори и механично провери съдържанието й.

— Диаманти! Диамантите са за отчаяните. Иксаво би ми платил в твърда валута. По петстотин феникса на човек — най-малко. Или поне така ми казаха.

— Да ги беше взел — отвърна нехайно Рафарл.

— Ара-йе. — Заядливата усмивка обиколи лицето му и отмина. — Късно е вече.

Потъна обратно в шахтата, като затвори капака над себе си.

Ферн поседна на един крайпътен камък, който ги информираше, че се намират на три левги от града.

— Чака ни дълъг път — рече й Рафарл. — Обувай се.

Нощта старееше. Бяха прекарали в шахтата доста време. Небето на изток вече започваше да просветлява. Ферн забеляза далечните силуети на планински хребети да изплуват на север — може би част от вулканична верига, чийто изолиран преден пост бе укрепеното пристанище на Атлантида. Пред тях се простираше необятно поле, едва различимо в полумрака, под пластовете надвиснали сенки, между раздалечените едно от друго дървета и единственият искрящ поток в далечината, който отразяваше лунната светлина далеч след като месечината се бе скрила. Павираният път пресичаше местността с цялата категоричност и решителност на хората, които го бяха построили, простиращ се под права линия като стрела.

— Трябва да стигнем до разклона преди изгрев-слънце — рече Рафарл. — Веднага след това трябва да се скрием.

Поеха по пустия път, заслушани да доловят тропот на конски копита и глъчката на преследвачи, но чуха само напевната мелодия на цикадите и подвикванията на нощни птици, които бързаха да се приберат в гнездата си преди идването на утрото.

Стигнаха до брега малко след пладне. След мястото, където се кръстосваха няколко пътя, бяха повървели известно време, докато в един момент Рафарл не свърна надясно по тясна пътечка, която криволичеше колебливо между бледи треви и се приближаваше предпазливо към изоставено стопанство.

Но Рафарл бе намерил друга пътека, макар и не онази, която търсеше, придържаше се плътно до наличните дървета, докато накрая се спусна в дере, където немощна рекичка с мъка си проправяше път през корито, застлано с напукана засъхнала кал. Бяха поели по този път, следвайки извивките на речния бряг, докато каналът се превърна в цепнатина и ленивата вода напрегна сили, за да скочи от ръба на ниска скала и превърнала се в малък водопад, да поеме към морето.

Ферн и Рафарл заслизаха полупълзешком покрай водопада, пиха от езерцето, събрало се долу в ниското, което се оказа чисто, макар и не много студено, после заобиколиха плажа и прекосиха каменистия нос към съседното заливче, а оттам — към следващото.

Вървяха още около два километра, докато Рафарл определи посоката, в която да продължат. Целта им се оказа малка пещера, входът към която бе почти изцяло скрит от огромен паднал камък, явно отсечен от прилива, понеже целият вход бе плувнал във водорасли; но по-навътре подът тръгваше под наклон и мястото беше закътано и сухо. Ферн се отпусна върху пясъка, изтощена от дългия ден и още по-дългата нощ, замаяна от вървенето. Беше твърде изтощена, за да събере сили и да хапне от предложената й от Рафарл храна, твърде изтощена дори да се изкъпе или да отмие мръсотията от дрехите си. Само се сви на кълбо на пясъка с глава върху един застлан с водорасли камък и веднага заспа.

Първото нещо, което чу, щом се събуди, беше морето. Последва познатото усещане, че не си е на мястото, но този път си каза, че отвън пред пещерата минава сребрист бряг, а по пясъка пръскат искрици огнени вълни. Не почувства страх, само леко жужене в кръвта си, последвано от миг на обречена борба, по време на който напразно протягаше ръце към един отдавна забравен образ, твърде скъп, за да го забрави, твърде вълшебен, за да си го спомня. Постепенно се осъзна напълно и установи, че пред входа на пещерата блести дневна светлина; в главата й се върнаха всички подробности около бягството им от града и мимолетното впечатление се настани обратно в царството на въображението.

Стана и излезе сред кайсиевата мекота на ранна привечер. Бе настъпил отливът, а слънцето разтягаше сянката й далеч напред по пясъка — невъзможно висока и тъничка; отвъд нея ленивите вълни се носеха неуморно към брега и се разбиваха в златото на последните слънчеви лъчи. На носа вдясно забеляза белите колони на къща, скътана зад рехава горичка, но следи от човешко присъствие не се забелязваха и дори от това разстояние й се стори, че липсва част от покрива. Рафарл не се виждаше, но дрехите му се сушаха на един камък, а раничката, която му даде майка му, лежеше на пода на пещерата.

Ферн реши да последва примера му и да изпере дрехите си в близкото езерце, а после да ги просне до неговите. Напредващата сянка от ръба скоро щеше да ги закрие, но въпреки това беше доста горещо, нищо, че въздухът бе по-свеж, отколкото в града.

Изтича по плажа и се гмурна в златните вълни, завъртя се във водата, която бе почти толкова топла, колкото и ваната й предната вечер. Поплува малко навътре, загледана в гаснещата бакърена червенина наоколо; върху необятната океанска шир бързо пълзеше бледоморава мрачина.

— Фернани! — извика някой и ето че край брега се появи Рафарл, нагазил до глезените във водата, само с една оскъдна препаска около слабините, ръцете, краката и раменете му лъщяха в медните отблясъци на залеза.

Той се втурна към нея в морето и тя изпита внезапна паника или нещо подобно на паника, понеже осъзна, че и тя е гола, затова се завъртя и се гмурна като тюлен, но беше твърде късно, твърде, твърде късно, той я хвана и двамата потънаха заедно към дъното, спуснаха се в сините морски дълбини, сплели ръце и крака, сред водопад от виещи се нагоре мехурчета. После той явно се бе оттласнал от морското дъно, понеже движението смени посоката си и след миг главите им разпориха морската повърхност, а Ферн зяпна с отворена уста, за да си поеме дъха, който не бе имала време да преглътне преди малко, едновременно ядосана, но и развеселена, а ръцете на Рафарл я обгърнаха, гърдите й бяха долепени до неговите.

Двамата заплуваха бавно към брега и полегнаха един до друг в плитчината, вълните се разбиваха около тях в пяна и с тих плисък. Той отвори устата й с езика си, а тялото й сякаш се пробуди при допира му, също както при докосването на Магнита, само че този път паренето беше по-различно, усещаше се повече жега, отколкото пламък, беше по-близо до тъмното сърце на земята, до магията на този свят, на никой друг. Мисълта й отплува нанякъде и тя се отдаде на чувствата си, а съпротивата й устоя един кратък мимолетен миг, после усети рязко пробождане, сякаш острие на нож бе проникнало дълбоко в нея, болка връз болка, тласък връз тласък, веднага след това всичко потъна в сладост, а по устните й полепна соленият вкус на морските сълзи.

Задачата й бе забравена; откъслечните спомени, които все й се изплъзваха, унищожаването на Магнита, лудостта на Зохрейн, ключът — изчезнал и забравен. Съществуваше само Сега. Слънцето отдавна бе заходило и над тях се спускаше тежък като пелерина мрак. А морето, неуморното море продължаваше да се надига и отпуска, надига и отпуска върху островния бряг.

* * *

По-късно през нощта се върнаха в пещерата и поспаха, защитени от настъпващия прилив. Станаха преди зазоряване и заплуваха към изгряващото слънце, а утрото се изля щедро върху водата, за да ги посрещне. Два-три перести облака бяха обяздили хоризонта като птици с разперени криле, коремчетата им бяха огненочервени от настъпващия ден.

— Някога хората биха повярвали, че това наистина са птици — подхвана Рафарл, — албатросите, вестители на Незнайния бог, които му носят вести от всички краища на света. Днес вярваме само в себе си. Всичко друго са празни приказки и глупости.

Ферн се почуди дали острата нотка в гласа му е израз на гняв или на съжаление и дали той самият е наясно с чувствата си.

— Ти пред кое лице на природата би се прекланял? — попита тя. — Ако трябваше да си създадеш свой бог. Слънцето? Луната?

— Морето.

— Ами Любовта? — изпита го тя.

— Пред Любовта човек не се прекланя — отвърна рязко той. — Тя е, за да те изпълва с радост. С други думи, тя е за хората, не за боговете.

По-късно, щом се върнаха на брега, я попита:

— Къде си се учила да плуваш толкова добре? Планините на Вирок са доста далеч от морето.

Вирок? За няколко секунди главата й сякаш се изпразни от всякакви мисли. Вирок…

— Сигурно имате езера — предположи той, смутен от внезапната промяна в изражението й.

Езерото изплува в съзнанието й като че по негова воля — синьо-зеленикава водна ивица, скътана между заснежени върхове, студена като ледник.

— Да, имаше едно езеро. Беше леденостудено дори през лятото. Сигурно… Явно съм се научила да плувам там. Както и да е, винаги съм си мислела, че всеки може да плува. Струва ми се съвсем естествено, като да тичаш. Не е нужно да се учиш да тичаш.

Втурна се по плажа, за да му покаже, а той хукна след нея. Разговорът прекъсна за известно време. После тя си помисли: „Вече нямам никакви спомени“. Образите, които бе носила със себе си навсякъде, сякаш бяха заличени; непостоянното й притеснение бе престанало. Тя съществуваше само в настоящето, уловена в сълзата на Времето, лишена от минало и от бъдеще. Странно, но това не я смущаваше. Бе полегнала на гърдите на Рафарл, краката им бяха преплетени, туптенето на сърцето му отекваше силно в главата й. Каза си: „Аз съм му любовница“. Не си дадоха клетви и обещания; случи се нещо, което би могло да свърши със следващия залез или да се оттегли с отлива. При все това тя знаеше с увереността, присъща само на младите, че това е завинаги. Независимо дали разполагаше с година или със седмица, или пък само с няколко часа, тя щеше да проточи този миг до безкрайността.

— Можем да останем тук, докато преследвачите ни загубят интерес — промърмори Рафарл, сякаш чул мислите й. — Може да отнеме две седмици. Или по-малко. В храма сигурно си имат и други грижи, не им е до нас.

— Какво ще ядем?

— Плодове. Риба. Или един друг. — Той нежно я гризна по ръката. — Питах се… Иксаво като че ли те познаваше. Виждала ли си го преди?

— Не. — Съмнението я направи рязка.

— Той преследва теб, не мен. Аз съм просто допълнение. Защо?

— Не знам.

Той разсеяно я погали по главата.

— Не знаеш прекалено много неща. — След малко добави: — Казват, че Даровитите прозират отвъд познанието. Може би те е видял именно така — в петно лунна светлина, в дима на жертвен огън, с вътрешното си око.

— Възможно е — отвърна Ферн. Но не й се вярваше.

Към обяд се качиха до изоставената къща на носа.

— Това е къщата, където Тамисандра е прекарала последните си дни — обясни Рафарл. — Вече никой не идва тук.

Беше тихо, огряно от слънце място, спокойно, с привкус на тъга. Градината зад ъгъла се бе превърнала в джунгла, няколко любопитни клона бяха покарали през порутения покрив, други бяха нахълтали директно в двора и бяха опрели здраво снага в зидовете.

Двамата откъснаха няколко сребристозлатни праскови и ги изядоха на терасата, която гледаше към морето. Градината бе тръгнала да завоюва и тази част на къщата, около колоните пълзяха настойчиви пипала, миниатюрни пълзящи твари с чворести дълги пръсти бавно настъпваха към балюстрадата и стените, като успяваха да пуснат корените си и в най-незабележимите пукнатини и пролуки.

Откъсната от континента още в края на ледената епоха, Атлантида неизбежно бе развила своя собствена екосистема, с флора и фауна, които се различаваха от всички други на континента. Силовото поле на Магнита бе предразположило и подтикнало към растеж всичко живо и сега островът процъфтяваше, превзет от хиляди видове уникални създания. Рафарл й каза имената на цветята, които успя да разпознае — миниатюрното бледо цветче с кървавочервената сърцевина, наречено звездина болка, китките жълти любовничета, които висяха от всяка греда, ветросвила, петнистата вълшебна стъпка, смъртоносното отровниче. Птички, миниатюрни като насекоми, и насекоми, големи колкото птици, идваха да пият от изобилните количества цветен прашец. В небето прелитаха коралово-розови лебеди с черни клюнове и почти два пъти по-едри от събратята си на континента — сътворена в Атлантида жар-птица. Някъде високо в синевата съзряха орел с размах на крилата, пред който лебедите изглеждаха като джуджета.

Щом се нахраниха, извадиха вода от кладенеца и се снабдиха със съдове за готвене от изоставената кухня, после се върнаха на брега. Рафарл взе ловния си нож и отиде за вечеря, не след дълго се върна с богат улов черупчести твари. Сготвиха мидите и раците на огъня, но той научи Ферн да яде стридите сурови, макар тя да не остана особено впечатлена от вкусовите им качества.

— Не намерих друго — рече той. — Мярнах само една манта, която развяваше плащ в дълбините, и една дебнеща акула. А някога тук беше рай за рибарите. Обикновено ловувам с харпун. Не знаех как ще се справя с ножа. Но в случая нямаше значение. Нещо не е наред. Морските обитатели са изчезнали. Не разбирам. — Говореше намръщен, очевидно притеснен.

Често сменяше настроенията си, обичайната му вятърничавост и цинизъм биваха рязко заменяни от пристъпи на сериозност, под светлината се долавяше мрак, слабостта му бе набраздена със сила и безразсъдство, с нехайство, което пък се сменяше на моменти с прилив на истинско геройство и храброст. Човек на крайностите. Но сред цялата тази смесица от противоречиви качества, на позитивна и негативна енергия Ферн усещаше една стабилност, макар и още недоразвита, почти незабележима, сякаш потайните проблясъци на златна жилка в калаена мина. Обичам го, рече си, той няма да ме предаде. Това бе логиката на младостта — оптимистична, погрешна. Но въпреки всичко тя беше убедена. Бе готова да заложи главата си за това.

— Може би има някаква връзка със счупването на Магнита — предположи на глас.

— Това трябва ли да ме успокои?

— Не.

През нощта не спаха много. Радваха се на новооткритата си любов като хора, изправени пред свършека на света. Ферн не мислеше за Задачата си не защото я бе изоставила, а защото усещаше, че когато му дойде времето, Задачата сама ще й се изпречи, а дотогава тя е в почивка, дадена й от боговете — каквито и да бяха те. Лежаха в пещерата, а навън се надигаше приливът, после настъпваше отлив и тя си помисли, че в този живот, а навярно и във всички останали, ще си спомня завинаги, че любовта шепти като море, че туптенето на сърцето й са вълните, блъскащи се в брега, и че ще чува ехото им в сърцевината на всяка черупка.