Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Владо Даверов. Вчера

Рецензент: Иван Карадочев

Редактор: Кирил Тончев

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Марияна Тенева

Коректор: Красимира Костова

Дадена за набор на 20.12.1988 г.

Формат: 32/70/100

Печатни коли: 7,75

Издателски коли: 5,02

УИК 4,67

Тираж: 32 650

Издателски №89 (1089)

Издателство „Профиздат“, 1989 г.

История

  1. — Добавяне

Събота

— Ти що си прав, бе? — хвърли върху катедрата приборите си за чертане Баръмов и недоволно огледа дъската.

— Ми аз, куто дойдох… — запецна Джеки, — куто дойдох…

— Какво „куто дойде“?

— Чина го нямаше.

— Как? — изправи се на пръсти Баръмов и в същия момент забеляза, че и неговият стол липсва. — А моят стол къде е?

— Куто дойдох, беше… Нямаше го — каза си най-сетне всичките думички Джеки.

— Я стани, бе! — тръгна към него Баръмов, но пътьом се сети: — Седни, седни! — ядоса се още повече той. — Остани си така! — кресна накрая. — Всички да станат!

Класът се изправи като един, Фют незабавно подпря Анастасия.

— Престани с твоите палячовщини! — мина във фалцет Баръмов. — Къде ми е столът? Къде е чинът на този бунак? Какво става тук?

— Може чистачката нещо… — обади се ученикът Костов, но Джеки мигом го опроверга:

— Мен и тетрадките ми ги няма.

— А така! — плесна с ръце Баръмов. — Какъвто си умен и талантлив, сега съвсем я оплескахме! Какво да ви правя, кажете? — продължи да се самонавива той. — Десета година съм учител, такова чудо не съм виждал! Ще изпитвам! До един ще ви изпитам! И ще стоите прави! Да видите вие кон боб яде ли!

Това му беше любимата приказка, всички в гимназията по някакъв повод виждаха, научаваха или им биде показвано от него дали конят яде боб, но този път положението наистина ставаше застрашително и везните на крайната победа все повече клоняха към разгневения математик. Едно тотално изпитване в такова настроение предварително ни обричаше на пълна гибел, милост не можеше и нямаше да има. Сигурен бях, че почти целият клас знае или най-малко се досеща къде са изчезнали толкова нужните на Баръмов чин и стол, сутринта печката още пареше, въпросът бе кой ще ме издаде? Джеки отпадаше още на първо гласуване, той друга оценка освен „двойка“ по математика не познаваше, така че по тази линия Баръмов не можеше да го стресне, Германа и Попеско също отпадаха. Оставаха ученикът Костов, Фют, Първан, Ростислав и Дебелия Динко, който освен дето беше формен вундеркинд, трябваше по решение на родителите си да следва архитектура. Душицата ми се вледеняваше само като погледнех побелялата му от пърхот глава. Оставаха обаче и жените, с изключение на близначките всичките до една отличнички. Райна щеше да преглътне двойката, сигурен бях, може би и Генадия. Дотук стигаха надеждите. Ясно, подпрях се с ръка на чина, отърване няма. Вече се виждах изправен пред цялата гимназия, главата наведена, пръстите на ръцете изтръпнали, чувах и пискливия глас на директора Цончев, който, ученици, не е в състояние дори да проумее как може да ми хрумне такова нещо! И какво наказание трябва да ми се наложи, когато той, дето е с огромен педагогически опит, не си спомня случаят да има прецедент! Поведението вероятно щеше да хвръкне с две единици, по-страшно бе писмото, в което трябваше да обяснявам простъпката си на абсолютно невинните ми родители, плюс сметката за чина и стола в петкратен размер. Ами ако ме изключат! Сякаш ме ритна някой в свивките зад коленете, приклекнах чак.

— Ще ви науча аз кон боб яде ли! — започна екзекуцията Баръмов. — Номер първи на дъската!

Издънването дойде там, където най-малко го чаках. От Фери и Нина. Аз въобще бях забравил за тях, изобщо не ги включвах в сметката, макар че гнездяха точно под носа ми. Дето се вика, духах им зад врата.

— Нека Иван да каже! — обадиха се задружно двамцата. Ще помислиш, че са го репетирали преди това.

— Защо Иван? — раздвижи се Баръмов. Дебелия Динко вече подсмърчаше до него като първи номер от програмата, той го изгледа свирепо, вдигнал за момент показалец, после бодна показалеца в гърдите му: — Всичко за лемата! — и чак след това се обърна към тях: — Защо Иван?

— Защото е дежурен — кривнаха главички Фери и Нина. Единият наляво, другият надясно.

— Правилно — съгласи се Баръмов. — Иване, говори!

Можех да кажа каквото ми скимне, разбира се, можех и нищо да не кажа, въпреки че съм дежурен, при това на мястото на безследно изчезналата Верка, но изненадващият удар под пояса на двете гугутки сломи вярата ми в човека, осъзнах напълно величието и неповторимостта на вчерашната вечер и реших да се предам. Даже бях започнал да се поокашлям, да се опипвам тук-там и да търся първата дума, когато мишата глава на чистачката надникна на вратата.

— Иван при директора! — съобщи тя и моментално се скри.

Тази капка преля окончателно и без това пълната чаша на Баръмов. За няколко минути в стаята се развихри невъобразима словесна буря, в епицентъра на която като злият дявол от мултипликационните филмчета, леко приклекнал, затиснал с длани бедрата си, стоеше побеснелият математик и заливаше с огън и жулел всичко и всички. В неговия час да викат негов ученик, да пренебрегват неговия предмет, не, това вече минава всякакви граници, особено след сюрприза със стола и чина, това вече е светотатство, затова:

— Аз анулирам този час! — прибра си пергела с триъгълниците Баръмов. — Не го признавам за проведен и още сега ще отида заедно с дежурния Иван при директора и ще му докладвам своето решение! Тръгвай! — забърса ме той.

Класът остана зад нас в положение мирно, с прибрани пети и разтворени палци, само Динко дращеше по дъската всичко каквото знаеше за лемата, все още невярващ, че се е отървал така леко. Баръмов крачеше едро пред мен, той беше голям мъж, аз подтичвах ситно зад него, стараейки се да не изоставам, като че ли ме водеше на празник, а не на заколение. Пред директорската стая Баръмов спря, за да си остави приборите. Аз се изправих встрани, напълно примирен със съдбата си, през вратата се чуваше как директорът Цончев високо успокоява някого по телефона: „Да, да… Не се безпокойте, ще го имате… Пратил съм да го повикат. Да, да…“ Изведнъж вратата се отвори и директорът се показа наполовина.

— А, ето те — рече. — Влизай!

— Другарю Цончев — окашля се Баръмов и също понечи да влезе, но директорът го подпря с коремчето си:

— Какво има?

— Другарю Цончев — напълно объркан отстъпи Баръмов. — В стаята липсва преподавателският стол и един чин. Анулирах часа.

— Добре, Баръмов, добре — натъртвайки силно на „д“-то, явно без да вникне в същността на казаното, затвори вратата под носа му директорът. За една бройка да го откъсне. После се обърна към мен и бащински разтвори ръчички: — Ето го нашия артист!

Със същия успех можеше да извади пистолет и да гръмне в тавана. Краката ми се кръстосаха — забравих кой е ляв и кой десен. Едва сега забелязах, че в стаята има и друг човек, седнал на голямото канапе в ъгъла, кръстосал крак върху крак пред чаша димящо кафе. Беше към четиридесет и една-две годишен червендалест блондин, целият измачкан, с пожълтели от никотина пръсти и набола брада. Сините му очи ме гледаха ласкаво, двойната му брадичка добродушно потрепваше.

— Да, това е нашият Холдън! — изрева непознатият. Гласът му излизаше като от йерихонска тръба. — Здравей, Холдън! — подаде ми ръката си той.

Сега вече съвсем се сащисах, но все пак подадох ръка, нали цял живот все това ме учат: „Какво трябва да кажеш на чичото? Кажи здрасти на чичото!“, непознатият ме придърпа до себе си на канапето и свойски ме прегърна. Лъхаше силно на вино и на чесън, сякаш слязох в мазето на стара, с години събирана кръчма.

— Другарят Найденов, Иване — седна директорът зад бюрото си, — е режисьор, както вече се досещаш. Гост-режисьор на местния градски театър, специалист, така да се каже, от столицата. Постановка ще прави. А ти, Иване, в качеството си на ученик от кашата гимназия, ще ни представляваш всичките в тази постановка и вярвам, че няма да ни посрамиш, тоест, ще играеш главната роля, което току-що обещах и на председателя на читалището. Видели те — харесали те.

— Съвършено вярно — отново ме сграбчи режисьорът. — У всеки човек дреме велик актьор! Аз не признавам професионалния театър, само самодейността! Непосредственост, чистота на възприятията, няма нужда да гримираш, гримът е лъжа, посягаш към живота и вземаш нужния ти типаж. Нали, Холдън, позволи ми да те наричам Холдън!

— Викат ми Слънчевия, Ханс и Брънджи — изтърсих аз.

— Ха, ха, ха — затресе се режисьорът. — Ето, това е отговор на Холдън, така може да се държи само Холдън! — тупна ме по рамото той. — Чел ли си „Спасителят в ръжта“?

— Не съм — признах. — Не бях чувал дори за тази книга.

— Ще я прочете той, ще я прочете — бодро се намеси директорът.

— Ех, Джеръм, Джеръм… — отмести ръката си от рамото ми режисьорът, прехвърли я през главата ми и я пъхна точно в малкото джобче на сакото си, откъдето тя извади цигара: — Може ли? — вдигна той цигарата към директора, може, кимна оня, режисьорът запали, всмукна дълбоко и заедно с дима отново пусна йерихонската си тръба: — Ех, Джеръм Дейвид Селинджър…

После двамата изведнъж скочиха на крака и започнаха някакъв много странен разговор, от който като топки за тенис към мен отскачаха съвсем непонятни думи и изречения: „Значи от понеделник на маса…“, „но нали все пак дисциплината…“, „… разбирам, разбирам…“, „… салона на читалището, естествено…“ „… той Петров знае, Иванов също знае…“, „… републикански фестивал…“, „… за нас най-важен е успехът…“, „… и аз съм бил на неговите години, моля ви се, оставете на мен!“, накрая двамата си стиснаха ръцете, гледайки се предано един друг, обърнаха се към мен и кажи-речи в един глас, обявиха:

— От понеделник — на репетиции!

Само дето единият допълни — Иване, а другият — Холдън.