Владо Даверов
Вчера (13)

Вторник следобед и след това

Този път бягах наистина, бягах където ми видят очите, без мисъл, без чувство, с разтреперана, свита на топка душица. Алеята към реката почваше почти от центъра на града, свих по нея, после се отклоних по някаква пътечка, която водеше към изоставени преди години от дърварите бараки, заврях се в тях и едва когато се отпуснах на попиляното по пода сено, усетих колко е студено. В бараката духаше отвсякъде. Примъкнах се към един от ъглите, там намерих захвърлен чувал, завих се с него и така дочаках вечерта. Тогава започнаха да ме търсят.

Първо чух уплашения, подрезгавял глас на ученика Костов: „Ханс, ей, Ханс! Ханс, обади се!“, след това през един от процепите мярнах геносе Тишлер и възпитателната Бицевска — облекли дрехите си надве-натри, запотени от тичането, тревожно шарещи с очи по гористия склон към реката. „Ханс, ей, Ханс!“ — викаше ученикът Костов. „Иване, покажи се!“ — молеше Бицевска, „Иван, чакам те!“ — въртеше глава по всички посоки Тишлер и аз болезнено разбрах, че тези хора наистина се тревожат за мен, че може би дори ме обичат и че именно това е най-страшното. Търсеха ме и на другия ден от сутринта чак до мрак, ходиха до канала, който отвеждаше водата до юзината, спряха и самата юзина. Не се показах, излязох от бараката на третия ден. Те сами ме подсетиха, тичах по алеята към мястото за закаляване на Ростислав, стигнах бързо или бавно, какво значение има това, скочих във водата в движение и се оставих на течението. Просто като дънер, като клечка кибрит. Усетих решетката едва когато се блъснах в нея, каква е тази решетка?, мина ми през ума, после се сетих, да, сложили са вече решетка, хванах се за нея и съвсем ясно и отчетливо видях пътя, по който Ростислав бе минал за последен път през живота си и по който аз никога нямаше да мога да мина.

— Пуснете ме! — изкрещях. — Искам да изляза!