Патриша Уилсън
В плен на страстта (9)

Девета глава

На следващия ден Михалис сякаш правеше всичко възможно, за да държи хората около себе си в напрежение. Хеликоптерът не пристигна в предварително уреченото време, но това съвсем не го притесни. Нещо повече, Ейприл никога не го беше виждала в по-добро разположение на духа.

— Виждал съм какъв става, когато някой не изпълни негова заповед — сподели Петрос недоумението си с Ейприл. — А погледни сега колко е спокоен! Следователно е наредил така да се случи.

— Но какво може да цели с това свое нареждане? — запита Ейприл. Беше последният ден от пленничеството й и тя беше достатъчно неспокойна и без заплетените игри на Михалис.

— Нямам представа — отвърна не по-малко разтревожен Петрос. — Мисля, че вече е твърде късно годежът да бъде разтрогнат, но човек никога не знае какво може да направи той.

Марика пък се притесняваше поради съвсем друга причина.

— Това ще ни забави! И сигурно няма да има време да обиколим магазините с Ейприл.

— И утре е ден — подхвърли Михалис сякаш между другото и думите му стреснаха Ейприл не на шега. Единственото обяснение бе, че той не иска да я пусне да отпътува за родината си. Погледите им се срещнаха, но Михалис дори не се усмихна, какъвто беше обичаят му. Той по никакъв начин не издаваше плановете си и Ейприл хапеше тревожно устни, докато се мъчеше да отгатне какво е намислил.

Хеликоптерът отлетя по първия си курс към Атина чак по обяд. Михалис размени няколко думи с пилота, но те в никакъв случай не прозвучаха като упрек. Къщата изведнъж утихна и заедно с тишината в нея се настани и някаква заплаха.

Петрос и Марика отлетяха късно следобед. Ейприл се застави да понесе раздялата с усмивка. Никога повече нямаше да ги види и затова не можа да се сдържи да не прегърне Марика. Това момиче й беше станало много близко напоследък и накрая дори предизвика умилението й, като до последния момент не престана разпалено да описва магазините, в които възнамеряваше да я заведе.

— Ето че останахме сами — подхвърли Михалис, когато хеликоптерът изчезна в далечината. — И отново сме там откъдето започнахме.

— А колко време ще продължим така?

— Кой знае? — Михалис вдигна рамене с непривично за него нехайство.

— Какво смяташ да правиш? — Тревогата в гласа на Ейприл за пореден път предизвика ехидната му усмивка.

— Ще чакам, какво друго ми остава. Или ме питаш какво ще правя с теб? Може би още не съм решил… — След този загадъчен отговор Михалис се обърна и се отдалечи, лишавайки Ейприл от възможността да му зададе въпросите, които напираха у нея. Той се затвори в кабинета си, а тя зачака.

Навън започна да мръква и Ейприл престана да се надява, че забавянето на хеликоптера се дължи на нечия грешка или небрежност. Щеше да бъде много трудно, ако не и невъзможно, да хване самолет за Англия още тази вечер. Но Ейприл нямаше намерение да пада на колене.

Скоро сервираха вечерята и тя съумя да запази самообладание почти до края. Михалис през цялото време не пророни и дума. В къщата цареше мъртва тишина. Ейприл почувства, че всеки момент ще загуби контрол над чувствата си и ще се разкрещи.

— Кога ще се върне хеликоптерът за нас? — не се сдържа тя.

— Няма да се върне. — Михалис се облегна на стола и я погледна безизразно.

— Откъде знаеш?

— Знам го, защото аз наредих на пилота да дойде за нас само ако изрично го повикам.

— А самолетът ми?

Ейприл впери изпълнените си с ужас очи в него, а той отпи вино от чашата си и отвърна невъзмутимо:

— Какъв самолет? Та ти нямаш запазено място за определен полет. Доколкото знам, разполагаш с много време. Сега се сещам, че може да се наложи да изпратиш някому картичка, но това лесно ще го уредим.

— Но нали ти трябва да присъстваш на официалната церемония по сключването на годежа? — напомни му Ейприл, но Михалис отново само вдигна рамене.

— Тя ще се проведе утре. Говорих с майка си и с господин Мартис. Нямаха нищо против. Тъкмо госпожа Мартис ще има повече време да се възстанови от болестта си. Ще вземем и нея с хеликоптера и заедно ще отидем направо на яхтата. Вярно, ще позакъснеем малко може би, но така пък празненството ще продължи по-дълго. Като се стъмни, ще има фойерверки…

— А какво мисли Петрос за това?

— Той също е съгласен. Говорил съм и с него. — Михалис не отделяше поглед от нея и Ейприл почувства, че започва да трепери. Разбираше, че той си играе с нея, че се забавлява, макар лицето му да си оставаше сериозно.

— А аз какво ще правя? — плахо прошепна тя.

— Ти ще дойдеш с мен на празненството. Ще ти купим една красива рокля и…

Ейприл изведнъж скочи от стола си и го прекъсна гневно:

— Защо продължаваш да ме измъчваш? Защо просто не ме пуснеш да си отида вкъщи? За какво ти е да продължаваш да ме задържаш? Нали всичко приключи! Петрос е сгоден и семейната чест е спасена. Аз повече няма какво да правя тук!

Михалис бавно се надигна от другата страна на масата:

— Няма ли? Аз пък мисля, че има — спокойно възрази той. — Отново сме сами, госпожице, но сега ми се струва, че вече сте се привързала към похитителя си. Все пак не съм съвсем сигурен колко силно е увлечението ви и именно това бих искал да разбера. — Михалис тръгна към нея, но така и не я достигна. Тя се обърна и хукна да бяга, без да обръща внимание на тихия му смях. Не спря, дори когато го чу да я вика. Все пак той стигна до стаята й, преди тя да успее да затвори вратата след себе си.

— Махай се! — Ейприл с всички сили се опита да затисне вратата, но ръката му я задържа.

— Ейприл, той ми каза всичко. — Тя обаче бе така уплашена и развълнувана, че изобщо не го чу. Тогава Михалис просто натисна малко по-силно и отвори вратата.

— Ейприл, чуй ме! Петрос ми каза всичко.

— Не може да го е направил. Това би съсипало живота му. Ако научиш за семейство Мартис, ти веднага ще отмениш годежа.

— Какво ще направя?! — Михалис озадачено погледна в изпълнените й с отчаяние очи. — Какво трябва да науча за семейство Мартис?

Ейприл се извърна и прехапа устни. Беше издала тайната и Михалис нямаше да я остави на мира, докато не научи цялата истина.

— Не се дръж като дете! — Той я сграбчи за рамото и я обърна към себе си. — Казах ти, че са сгодени и вече нищо не може да се направи. А и ако си спомняш, аз настоявах да приключим с този годеж възможно най-скоро.

— Значи дори и ти вече нищо не можеш да промениш?

— Не бих могъл, дори и да исках. Кажи ми сега какво беше това за семейството на Стела. — Ейприл упорито не искаше да отговори и избягваше да срещне погледа му. Изведнъж Михалис се разсмя. — Да не би да имаш предвид финансовите им проблеми?

— Ти си знаел за тях?!

— Но разбира се! Скъпа госпожице Стюарт, та аз непрекъснато следя какво се случва в деловия свят и това не би могло да се изплъзне от погледа ми. Именно по този повод се състоя срещата в Атина, заради която те заключих в онази къща. Тогава съставихме план как да помогнем на господин Мартис. Никак няма да е лесно обаче да го накараме да приеме нашата помощ — бащата на Стела е много горд човек. Той самият съвсем почтено ми съобщи за проблемите си вчера, когато пожела да говори с мен насаме, ако си спомняш.

— А Петрос и Стела мислеха, че няма да разрешиш този годеж, ако научиш за всичко това и… Той затова… — Ейприл се изчерви и извърна очи.

— Накратко помолил те е за помощ, за да разиграете целия този спектакъл — довърши вместо нея Михалис. — Самопризнанията му обаче не стигнаха докрай. Той ми каза, че нямаш никаква вина и изобщо не си подозирала за плановете му, преди да дойдеш на острова.

— Тогава защо не ми е казал, че всичко е вече наред, докато още не беше заминал за Атина?

— Аз го помолих да не ти казва. Все пак той ми дължеше тази услуга, не мислиш ли?

— Значи затова направи така, че всички да заминат и само ние с теб да останем тук? — попита Ейприл разтреперана. — Знаех си, че ще се разгневиш, когато научиш цялата истина. Сега вероятно ще ме накажеш?

— Може и така да се каже — съгласи се Михалис. — Ти ми причини много неприятности. С Петрос ме разигравахте, както си щете, освен това несправедливо ме обвини, че за мен парите са по-важни от щастието на собствения ми брат… Хм, затова ли ме нарече „алчен негодник“? В края на краищата, май наистина заслужаваш едно наказание?

Ейприл не знаеше какво е намислил Михалис, но изразът на лицето му не вещаеше нищо добро. Това я вбеси.

— Ако си мислиш, че безропотно ще търпя и ще стискам зъби, жестоко се лъжеш! Явно си забравил кой от нас изстрада повече, кой беше отвлечен и кой всъщност заслужава наказание.

— Няма как да ми попречиш, скъпа. Ти все още си моя пленница — напомни й той и се запромъква към нея като пантера.

— Ще крещя! — заплаши тя.

— И знаеш какво ще направя. А всъщност ти това и искаш, нали? Искаш отново да се озовеш в обятията ми.

— Не! — Михалис отново беше успял да предизвика смут в душата й и тя усети как в очите й напират сълзи на отчаяние. Беше я задържал, за да й отмъсти за това, че е помагала на Петрос. Беше толкова сигурен в превъзходството си, толкова безмилостен… Той просто смачкваше обикновените хора по пътя си, включително и нея. — Мразя те!

Тя замахна да го удари, но Михалис хвана ръцете й в желязната си хватка и се взря в насълзените й очи. Ейприл се бори известно време, но после се отказа, примирено сведе глава и сълзите й рукнаха.

Михалис не каза нищо, само пусна ръцете й и обхвана лицето й. Ейприл вдигна очи, а той отметна назад косата й и нежните му целувки изтриха сълзите й. Когато мълчаливо започна да я гали по косата, по лицето, по клепачите, тя почувства как цялото й тяло се отърсва от напрежението и се отпуска.

Докато стояха така, вперили поглед един в друг, Ейприл усети, че отново започва да потъва в познатата хипнотична тъмнина. Михалис се протегна и затвори вратата, без да отделя нито за миг очи от нея. После започна да разкопчава роклята й и не срещна никаква съпротива. Дрехата се свлече до кръста й, а малкият дантелен сутиен сякаш се подчини на магическите движения на пръстите му и изчезна нанякъде.

Тя почувства как гърдите й се стягат, когато той ги докосна нежно и я погледна в очите. Като насън Михалис свали ризата си, пусна я на пода и притисна треперещите ръце на Ейприл към гърдите си. Омаяна, тя прокара пръсти по твърдите мускули. Той улови ръката й и каза нежно:

— Ела, каритиа… — Роклята се свлече на пода и Ейприл се отпусна на леглото. Михалис постоя известно време, втренчен в нея, после коленичи на пода до леглото и внимателно свали и последната й дреха. Ласкавите му ръце зашариха по тялото й и тяхното вълшебно докосване й доставяше неизмеримо удоволствие. Той се наведе над нея и покри с нежни целувки цялото й тяло, докато светът около нея заплува пред очите й в екстаз и в гърлото й се надигнаха тихи стонове.

Когато най-после Михалис легна до нея, освободил се от дрехите си, Ейприл изведнъж разбра колко е уязвима, колко е крехка пред неговата сила и си спомни думите му в къщата на брега на морето. Не й беше обещал нищо друго освен да бъде такъв, какъвто е — един безмилостен любовник, който безумно я желае. Страстта сякаш я разкъсваше, но когато погледна лицето му, надвесено над нея, тя видя в изражението му необуздана страст, която я изплаши. Тялото й, допреди малко полюшвано на вълните на удоволствието, сега изведнъж се скова. Тя не преставаше да мълви името му „Михалис, Михалис…“, но той усети страха й и напрегнатото очакване.

— Не се страхувай! — прошепна той. — Сега сме само двама с теб, така, както би трябвало да бъде, ако други не се бяха намесвали в живота ни.

Той оправи косата й, поглади веждите й и прокара пръсти по нежната извивка на ухото й. После наведе глава, леко я целуна по гърдите и я притисна към себе си, когато по тялото й пробяга огнената тръпка на страстта и тя извика от удоволствие и удивление.

— Дори срещата ни да траеше само един-единствен миг, накрая ти пак щеше да бъдеш моя — промълви той, едва отделяйки устните си от нейните. — Не се страхувай, каритиа!

Михалис продължи да я обсипва с милувки, докато прогони всичките й страхове. Неудържимото му желание се предаде и на нея и тя започна да стене от страст. Устните му се впиха в нейните, за да приглушат обезумелия й вопъл, когато я облада. Сега тъмната сила беше навсякъде около нея, вътре в нея властна, всепроникваща, сила, която я увличаше надолу в черната бездна, която сякаш я зовеше още от мига, когато за пръв път срещна погледа му.

Усещането напомняше стихия, необуздана, прекрасна… Тя я издигаше до небесата, обливаше душата й в огнени вълни, а звезди бляскаво танцуваха наоколо.

Ейприл не съзнаваше, че непрекъснато повтаря името му, докато той не хвана лицето й с две ръце и не дари устните й с пламенна целувка. Когато Михалис вдигна глава и се взря в очите й, тя му отвърна с невярващ поглед, а сетне безпомощно се разрида. Тежки, горещи сълзи буйно потекоха по поруменелите й страни. Те бяха облекчението, дошло след толкова дни на напрежение и тревоги. Той я държеше в прегръдките си и не се опитваше да спре неудържимия изблик на чувствата й.

Когато хлипанията заглъхнаха, той избърса мокрото й лице, а тя премигна срещу него и прехапа устни.

— Винаги… винаги ли е така?

— Не — поклати глава Михалис. — Никога не съм се чувствал така, никога не съм бил толкова ненаситен, никога не съм се оставял така на чувствата си. Никоя жена досега не ми се е отдавала дотолкова, че накрая да се разридае в обятията ми. — Той погали с поглед лицето й. — Ти беше чудесна! За момент дори си помислих, че ще умрем заедно… И знаеш ли, не бих имал нищо против — завърши Михалис след кратка пауза и Ейприл разбра, че е бил в плен на същата магия.

Тя се притисна към него, преизпълнена с чувства, неспособна да говори, а той продължи да я гали, сякаш това беше единственото нещо, което умееше.

— Сега искаш ли да ме напуснеш? — попита Михалис с плътния си глас. — Искаш ли пленничеството ти да свърши?

Ейприл само поклати глава. В момента не можеше да мисли, да си спомня, че има и друг живот.

— Значи ще бъдеш моя?

— Да! — прошепна Ейприл.

Но дори и когато казваше това, тя не можеше да се сдържи да не сравни себе си с него. Той беше богат, човек с положение в обществото. Жената в живота му трябваше да бъде равна нему, трябваше да му съответства по блясък, по маниери… Трябваше да бъде внимателно подбрана партия, наследница на такъв заможен род, какъвто бе и неговият. А и произходът беше от значение непременно би трябвало да е гръцки.

— За какво мислиш? — тихо попита Михалис. — Мълчиш, но усещам как мозъкът ти усърдно работи.

— Мисля за теб, за положението, което заемаш в обществото.

— Искаш да кажеш за многобройните ми задължения, за огромната отговорност, която нося, за тежкия труд? Да, наистина притежавам голямо богатство, но дълбоко в сърцето си аз не се различавам от останалите хора.

— И си слаб, уязвим, беззащитен, така ли? — усъмни се Ейприл и се усмихна.

Михалис също се засмя, погали я и отново я притисна в обятията си.

— Само когато мисля за теб.

Ейприл се сгуши в прегръдката му и забрави всичките си страхове и съмнения. Ако Михалис пожелаеше, тя щеше да остане, защото знаеше, че никога вече няма да може да го забрави. Още от първата им среща отношенията помежду им бяха наситени с чувства — страх, гняв, после се появи и тази изгаряща страст… Ейприл просто се беше влюбила, вече не се съмняваше в това.

 

 

Сутринта тя се събуди късно и мигом уплашено се озърна — помисли, че Михалис е още до нея, а в стаята беше влязла една от прислужниците. Михалис го нямаше. Ейприл предположи, че сигурно всички в къщата знаят къде е прекарал нощта, и се почувства неудобно. Момичето обаче само любезно се усмихна и остави подноса със закуската в скута й. Ейприл се изчерви, благодари й и отиде в банята да се измие. После се върна и се мушна отново в леглото, за да си изяде закуската.

Ето това се казваше лукс, каза си наум тя и се усмихна, като си спомни за собствения си малък апартамент, и, без да иска, отново се сравни с Михалис. Колко се различаваше от него! Тази мисъл я натъжи и лицето й мигом помръкна. Точно в този момент той влезе.

— Закуската ли не ти харесва? — попита Михалис, щом като видя отчаяната й физиономия.

— Не, не, хубава е. Но… редно ли е така да влизаш в стаята ми… Може някоя прислужница да ни завари… заедно.

— Та нали бях при теб цяла нощ! Знай, че довечера, където и да бъдем, аз пак ще съм до теб. Затова ли изглеждаш толкова нещастна?

— Не, мислех си за дома, за малкия си апартамент… Колко отдавна не съм се прибирала в Англия!

Михалис отмести подноса и седна до Ейприл.

— Съжаляваш ли за това, което се случи тази нощ?

— О, не, просто… просто се бях замислила.

— Ще ме напуснеш ли, Ейприл? — Той обхвана с ръце лицето й и впери в нея поглед, пълен с тревожно очакване.

— Е, след време ще трябва да се върна вкъщи… — Така й се искаше да й каже, че я обича, но той замълча и тя усети как устата й започна да мълви някакви несвързани, почти лишени от смисъл думи. — Нали знаеш, и аз си имам свои задължения. За този месец съм ангажирана да декорирам една къща, а освен това имам и апартамент, и… разни вещи, като едно плюшено мече, с което не съм се разделяла от години.

— Как е възможно да съществува такава жена?! — Очите на Михалис се смееха. — Първо ме вбеси, после ме озадачи, омая ме и накрая ме дари с неописуемо щастие. Как е възможно такова непокорно, буйно момиче, което не познава смирение, което дори рискува живота си, за да ми избяга, да се тревожи за някакво плюшено мече?! Ще наредя да го изпратят тук още с първия самолет.

— Значи оставам?

— Да! И ако искаш да заминеш, гледай да го направиш, без да те усетя, защото иначе… — Михалис отново стана сериозен, прегърна я и я притисна към себе си. — Не искай от мен разрешение да заминаваш, не и докато съм под влияние на нощта, прекарана с теб.

— Аз… аз любовница ли съм ти? — плахо попита Ейприл и Михалис отново се усмихна. Но този път в тъмните дълбини на очите му играеше палаво пламъче.

— Да! — категорично отвърна той. — И мисля, че това ми харесва. Ти си моята любовница! На теб харесва ли ти това, каритиа? Сигурно ще си доволна, когато го съобщя на майка си, когато те представя на приятелите си, които ще празнуват с нас довечера на яхтата. Нека да помисля какво ще им кажа. Запознайте се, това е Ейприл, тя е англичанка и ми е любовница. Добре ли звучи?

— Н-н-не зная… — Гласът й замря, без да довърши мисълта си.

Михалис зарови ръце в косата й и я целуна пламенно.

— Ето, магията ти действа и аз отново искам да се любим… Но няма време. Хеликоптерът вече е тръгнал насам. В Атина имам да свърша много работа, така че за известно време ще те оставя при майка ми. Аз сам ще ти купя роклята за довечера, ще лиша Марика от това удоволствие, защото те искам само за себе си. А сега си изяж бързо закуската!

Когато Михалис излезе, Ейприл се почувства прекалено объркана и развълнувана, за да започне да се храни. Искаше той да е при нея и нищо друго не я интересуваше. Каквото и да кажеше, тя щеше безпрекословно да му се подчини, защото безумно го обичаше.

В Атина ги очакваха три секретарки и неколцина важни господа. Всички искаха да говорят с Михалис и въпреки нежеланието си, той се видя принуден да прегледа и подпише огромен куп документи и поръчки и да уреди някои неотложни срещи. Бизнесът го следваше неотлъчно навсякъде и Ейприл се почувства като външен човек, сякаш беше провинциалистка, попаднала в чуждия за нея свят на деловите хора.

Когато се качиха в колата, тя изпита странното усещане, че Михалис отново се е превърнал в човека, когото срещна на летището — мрачен, силен, могъщ. Ейприл се разтревожи. Трудно й беше да повярва, че този същият човек е бил така нежен с нея предната нощ, че е успял да разпали такава страст у нея…

— Не се притеснявай — внезапно каза Михалис и я погледна усмихнат. — Ти няма да имаш толкова работа. Нали се разбрахме, че ще ми бъдеш любовница. Така че ще трябва да се погрижа да живееш в лукс.

Това обаче никак не зарадва Ейприл, напротив — лицето й пламна от смущение.

— Михалис…

— Замълчи, каритиа — меко я прекъсна той. — Ти си моя! Няма от какво да се боиш. Довечера на яхтата ми няма да има по-красива жена от теб.

И всички ще знаят, че му е любовница и ще й завиждат, и тайно ще я презират…

Ейприл прехапа устни и не каза нищо. Сърцето й заби тревожно, когато разпозна тихия богаташки квартал, в който преди време беше прекарала един кошмарен ден.

Скоро Михалис спря пред къщата, служила някога за затвор на Ейприл, и каза тихо:

— Почакай тук. Трябва да съобщя нещо на дамата, която е в къщата. Тя никак не го очаква, така че ще й трябва известно време, докато се съвземе от изненадата. Във всеки случай няма да се бавя и веднага след това тръгваме по магазините.

Михалис слезе от колата и пресече улицата, а Ейприл се замисли. Тук живееше любовницата му, нали сам го беше признал. Сега щеше да й каже, че си е намерил друга. Сигурно не след дълго щеше да постъпи така и с Ейприл — като му омръзне, ще я изпрати обратно в Англия и толкова.

Тя си взе чантата и слезе от колата. Обзе я паника. Какво ли щеше да й се случи след някоя и друга година? А може би дори само след месеци или седмици! Тя се озърна като животно, попаднало в капан, и когато видя, че по улицата се приближава такси, вдигна ръка и го спря.

— Към летището! — почти извика Ейприл, притеснявайки се, че шофьорът може би не говори английски. Той обаче я разбра и се пресегна да отвори вратата.

Ейприл се отпусна на седалката и се сети, че багажът й е останал в колата на Михалис. Тук оставаше и щастието й. Може би никога нямаше да превъзмогне тази загуба, но пък и не би могла да си представи да живее всеки ден в непрекъснат страх да не я изоставят като онази жена в къщата. Тя имаше достойнство. А ако останеше с Михалис, след време щеше да й остане единствено едно разбито сърце.