Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Passionate Captivity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
stontontina (2008)
Корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Патриша Уилсън. В плен на страстта

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Английска. Първо издание

ISBN: 954-11-0198-4

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Ейприл беше решила да стане още призори на следващия ден, но когато отвори очи, в стаята вече нахлуваше силна слънчева светлина. Всъщност беше я събудил шумът от отварянето на вратата — София й беше донесла закуската. Ейприл й благодари с единствената гръцка дума, която знаеше, и погледна часовника си. Минаваше седем и половина и тя се ядоса на себе си. Намеренията й за ранно бягство се бяха провалили. Но поне не се налагаше да се среща с Михалис Константинидис на закуска.

Като се нахрани, Ейприл взе душ, облече се и излезе на балкона. Денят обещаваше да бъде прекрасен. В небето не се виждаше нито едно облаче, а морето беше лазурносиньо и спокойно. Мястото й харесваше и ако не бе се превърнало в затвор за нея, с радост би останала.

Гората не изглеждаше толкова страшна на светло. Веднъж навлезеше ли в нея, от къщата вече нямаше да я виждат. Едва ли щеше да е кой знае колко трудно да намери пътя до портала. Така че Ейприл се приготви за действие. Облече джинси и бяла фланелка и си обу ниски спортни обувки. Взе си чантата и една жилетка и тихичко се измъкна от стаята.

В къщата цареше пълна тишина. Беше толкова тихо, че тя се учуди дали Михалис Константинидис не е излязъл някъде. Явно беше напълно сигурен, че пленницата му не би могла да се измъкне от къщата. Ейприл безпрепятствено стигна до долния етаж и тъкмо се канеше да се стрелне към входната врата, когато чу гласа му. Тя инстинктивно прилепи гръб към близката стена, но скоро разбра, че той е в кабинета си и говори по телефона. Реши, че моментът е подходящ, прекоси тичешком преддверието и изскочи навън.

Когато стигна до прикритието на първите дървета, Ейприл спря и се ослуша. Никой не беше забелязал бягството й. Михалис сигурно мислеше, че тя още спи в стаята си.

Ейприл се запрокрадва из гората, като гледаше да не се отдалечава много от алеята. Беше наострила слух, готова да долови и най-лекия шум, който биха издали евентуалните й преследвачи, но нищо такова не последва. Колко лесно се оказа всичко! Михалис Константинидис определено беше я подценил.

До портала имаше доста път. Разстоянието до къщата не й се бе сторило голямо, когато го изминаха с колата, но друго беше да го извърви пеш. Най-сетне обаче съзря стената, ограждаща имението, и въздъхна с облекчение. Поколеба се минута-две дали да излезе на алеята, но не биваше да губи ценно време. Престраши се и застана пред препятствието, което я делеше от свободата. Портата беше висока, колкото и самата стена, но пък представляваше сложна плетеница от ковано желязо, така че не беше трудно човек да се изкатери по нея. Следващият проблем беше алармената инсталация. Ейприл внимателно огледа всичко, но не забеляза никакви жици, кабели или някакъв електронен механизъм. Значи охранителната му система беше просто един блъф!

Ейприл преметна чантата си през рамо, върза жилетката около кръста си и започна да се катери. Изкачването се оказа изненадващо лесно и тя бързо напредваше.

Сирената започна да вие така внезапно и така оглушително, че Ейприл за малко не се строполи на земята от изненада. Воят сякаш идваше от всички посоки и беше толкова силен, че й заглъхнаха ушите. Обзе я паника и тя удвои усилия в желанието си да избяга, колкото се може по-бързо и по-надалеч от писъка на проклетата сирена. Някой обаче я хвана за глезена и Ейприл на свой ред започна да пищи, когато ръката я задърпа надолу.

— Престанете! Ще се пребия — крещеше Ейприл с всички сили, но когато погледна надолу, с ужас съгледа Михалис. Изражението на лицето му достатъчно красноречиво показваше, че би било добре дошло за него, ако падне и се пребие — така би му спестила по-нататъшни неприятности.

Ейприл вече мислеше, че е оглушала завинаги, когато Михалис извади от джоба си черно дистанционно устройство, насочи го към портата и мигом се възцари тишина.

— Слизайте или ще ви смъкна долу! — заповяда Михалис. — Решавайте бързо, госпожице Стюарт! Нямам време и търпение да чакам. Слизайте или ще ви съборя!

Ейприл нямаше избор и въпреки нежеланието си, се подчини. Ушите й още бяха заглъхнали и когато погледна надолу, й се зави свят. Когато най-сетне стъпи на земята, краката й отказаха да се подчиняват и тя седна на алеята. Необходимо й бе време да дойде на себе си.

— Звуковите вълни с висока честота могат да бъдат смъртоносни. Запомнете това! — невъзмутимо обясни Михалис.

— И използването им за охранителни цели вероятно е незаконно! — нахвърли се върху него Ейприл. — Никъде не се вижда табела с предупреждение, че е монтирана алармена инсталация. Някой нещастник може да полудее!

— Благодарете се на Бога, че ви видях от прозореца на кабинета си, когато излязохте от къщата. А що се отнася до алармената инсталация, тя е последна дума на техниката. В Гърция не всичко е отпреди новата ера.

— Значи нарочно ме оставихте да… Да изстрадам всичко това!

— Човек най-добре се учи от собствен опит, госпожице, а аз исках да съм сигурен, че добре ще научите този урок. Хайде, връщаме се вкъщи!

Михалис се наведе и я хвана през кръста, за да й помогне да се изправи, но Ейприл се отдръпна рязко.

— Недей да падаш, ако не искаш да те вдигат — засмя се той.

— Не съм ви молила да ми помагате! — хапливо отвърна Ейприл. — И пред лицето на най-черния кошмар не бих избрала вас!

— О! Изненадвате ме, госпожице Стюарт — рече Михалис и все пак я хвана за раменете. — Избрахте значи брат ми, който ще си остане сравнително беден, докато не навърши тридесет години. Дотогава има още цели четири години, а междувременно аз ще се разпореждам с парите му, както и със собственото ми „скромно“ състояние. Колко жалко, че не срещнахте първо мен! Струва ми се, че аз бих бил по-добрата плячка.

— Вече ви казах…

— Няма нужда пак да ми го повтаряте — прекъсна я Михалис. — Действията ви обаче ме карат да се съмнявам в думите ви. Всяка жена с поне малко ум в главата щеше да ми се подчини и да се радва на лукса, който й предлагам. А вие се опитвате да бягате! Виждам, че сте разгневена, но не и уплашена. Защо? Защото нямате никакво време за губене. Петрос скоро ще бъде сгоден и тогава всичките ви усилия отиват на вятъра. Разбирам, че ще направите всичко възможно да избягате оттук, но това просто не е възможно. Така че по-добре се откажете.

Михалис беше спечелил първия рунд, но Ейприл не се предаваше лесно. Следващия път ще опита да прескочи стената. Едва ли по нея е инсталирана алармена инсталация. Щеше да опита да я щурмува още днес, ако успее да се измъкне от къщата.

До обяда оставаше още цял час и Ейприл реши да разузнае наоколо. Разходи се из имението, като се стараеше да не се мярка пред прозорците на кабинета на Михалис. Мястото би било наистина прелестно, ако не беше принудително затворена в него. Колкото и да й харесваше обаче, никой не би могъл да я накара да остане тук против волята си.

Хрумна й да провери колко е висок скалистият бряг откъм морето. Ейприл прекоси поляната и стигна до ръба на канарата. Височината не й се стори голяма, но скалите в подножието изглеждаха страховити. Можеше да си представи с каква сила вълните се разбиват в тях, когато морето се разбунтува. Малко встрани започваше дълга плажна ивица, чийто край се губеше някъде в далечината. Да се слезе до долу не изглеждаше невъзможно, особено през деня. Все пак тя реши първо да опита да прескочи оградата.

Възвърнала отново увереността си, Ейприл тръгна обратно към къщата и седна на малката площадка отпред. Михалис се показа на вратата и я уведоми, че обядът е готов.

— Благодаря, господин Константинидис — усмихна се Ейприл престорено лъчезарно и стана.

Михалис я измери с поглед. Още преди бе забелязал стройната й фигура, нежната кожа, дългата светлокестенява коса, която проблясваше на ярката слънчева светлина и ясните й сиви очи, които го гледаха без следа от страх.

— Изглеждате на не повече от деветнадесет години… — констатира той, сякаш подразнен от този факт.

— Дължи се на разумния ми начин на живот — отвърна превзето Ейприл и се стрелна към входа.

По време на обяда Михалис не я изпускаше от очи — бяха черни, дълбоки, преценяващи. Започна да се чувства неудобно и на няколко пъти леко се изчерви, когато погледите им се срещаха.

— Ако ви взема със себе си в Атина, ще ми обещаете ли да не се опитвате да бягате? — неочаквано я попита той.

Ейприл беше така изумена, че за момент загуби дар слово. За каква я мислеше той — за идиотка ли?

— Разбира се, че не мога да приема! И да ви обещая, ще ви излъжа!

— Точно това очаквах да кажете.

— Как може да сте толкова безочлив! Искам да се махна оттук и ако си мислите, че послушно ще се разходя из Атина, а после ще се върна доброволно в затвора си, жестоко се лъжете!

Гневният й отговор явно го развесели, защото той се облегна на стола, погледна я подигравателно и попита:

— А не сте ли чувала, че понякога жертвите се привързват към похитителите си?

— Това става само по филмите! Аз нямам никакво намерение да се предавам. Трудно ще ме пречупите!

— Ако исках, досега да съм го сторил — провлече цинично той и присви очи.

Ейприл се изчерви при този явен намек. До този момент не се беше замисляла за подобна опасност. Престори се, че не е разбрала, но пулсът й се учести. Скоро обаче овладя уплахата си и го погледна високомерно. Михалис само се опитваше да я сплаши. Смяташе я за алчна и безскрупулна жена, която пред нищо няма да се спре, когато става дума за пари. А й беше казал, че не търпи такива хора близо до себе си!

Това донякъде я успокои, но семето на съмнението вече беше посято в сърцето й.

Скоро обядът свърши и Ейприл въздъхна с облекчение, когато Михалис отново се затвори в кабинета си.

Докато минаваше през салона на път към стаята си, вниманието й беше привлечено от телефон, който не беше забелязала предишната вечер. Тя се огледа и като се убеди, че никой не я наблюдава, влезе тихо в гостната и затвори вратата след себе си. Дотук добре. Дали да опита да се свърже с полицията? Не, нямаше да я разберат. Да се обади в Англия? Не знаеше кода, а нямаше и откъде да го научи.

На апарата имаше записани няколко номера и тя набра един от тях, надявайки се да попадне на централата. Отсреща й отговориха на гръцки. Ами сега?! Естествено, че ще й отговорят на гръцки, какъв друг език би могла да очаква да чуе в тази страна!

— Полицията, моля! Свържете ме с полицията! — каза Ейприл, колкото се може по-отчетлнво, като се молеше наум телефонистката да разбира поне малко английски. В противен случай телефонът се превръщаше в безполезна вещ, понеже Ейприл не знаеше международните кодове. От слушалката обаче отново прозвуча непозната реч:

— Ме, синорите?

— Не говоря гръцки. — Ейприл хвърли тревожен поглед към вратата и заговори малко по-високо. — Повикайте някого, който говори английски!

Отговор не последва, но отсреща не затвориха.

— Какво обичате, моля? — Въпросът беше зададен на перфектен английски и Ейприл въздъхна с облекчение. Но преди още да си отвори устата, за да продължи, една силна ръка й отне слушалката.

— Започвате да ставате досадна, госпожице! Ако не бях чул, че някой използва вътрешния телефон, щяхте да ми причините доста неприятности. Не ме карайте да ви заключвам в стаята ви — усмихна се ехидно Михалис и я изгледа свирепо.

Ейприл изхвръкна от стаята. Докато се качваше по стълбите, тя се обърна и видя Михалис да излиза от гостната с телефона в ръце. Значи и този опит пропадна! А колко малко й оставаше да успее! Това обаче не я обезсърчи — напротив, подсети я, че няма да има нужда да се влачи чак до Атина. Веднъж излезе ли оттук, ще се обади от първия попаднал й телефон.

Ейприл се затвори в стаята си и не излезе оттам, докато не чу Михалис да се прибира в кабинета си. Когато всичко утихна, тя се измъкна на пръсти, мина безшумно покрай кабинета му и отново излезе навън. Този път, за да не я забележи Михалис от прозореца си, заобиколи къщата отзад и тръгна напосоки сред дърветата. Стената сигурно обграждаше имението от всички страни, така че нямаше значение накъде ще тръгне.

До смрачаване не оставаше много време, а на Ейприл никак не й се искаше да замръква в това непознато място. Тя си спомни за предсказанието на Дора. Не може някъде наблизо да няма телефон, опита се да се успокои тя.

Един вътрешен глас обаче предателски й напомни, че в къщата й предлагаха не само пълна безопасност, а и небивал лукс. Ако Михалис не я мразеше толкова, можеше да мине и за добър домакин. Но не, присъствието й в тази къща всеки миг й напомняше, че е лишена от свободата си. А Михалис Константинидис беше груб и жесток човек, независимо от приятната си външност. Но в редките случаи, когато се беше усмихвал, лицето му придобиваше друго излъчване… Ейприл се сепна и прогони тази мисъл от главата си. Не искаше никога повече да вижда когото и да било от братята Константинидис!

Продължи да върви, замислено навела глава. Когато вдигна очи, за да види дали през стволовете на дърветата не се вижда вече стената, тя изведнъж замръзна на мястото си и сподави уплашения си вик. Недалеч от нея, подпрял се небрежно на едно дърво, скръстил ръце на гърдите си, стоеше Михалис и я пронизваше с поглед.

— Вие… тук?! Не е възможно! — Ейприл ококори очи, сякаш виждаше привидение.

— Никой не може да влезе или излезе незабелязано от имението ми. Наоколо е пълно с камери. — Той посочи съседното дърво и Ейприл наистина забеляза монтираната на него камера. — Беше забавно да ви наблюдавам как крачите замислено из гората. Хайде, прощавам ви. Вече пробвахте всички възможни варианти за бягство и сигурно сама сте се убедила, че трябва да се откажете — усмихна се той и я подкани да се връщат.

— Не е вярно, остава ми морето — възрази Ейприл, при което усмивката веднага изчезна от лицето му.

— Недейте, опасно е! — Черните му очи я пронизаха и той я хвана за раменете. — Скалите са хлъзгави и стръмни. Подхлъзнете ли се, с вас е свършено! Освен това морето е коварно, ненадейно излиза буря и долу заревават страховити вълни. Няма да можете да се доберете до плажа!

— Тогава защо не ме пуснете? — не се предаваше Ейприл.

— Не искам да ви пусна! — Михалис я гледаше така втренчено, сякаш си бе поставил за цел да я хипнотизира. И тя наистина престана да вижда каквото и да било, освен очите му, огромни и черни, с блещукащи тайнствени светлинки в дълбините им… Изведнъж Ейприл почувства как се задушава.

— Престанете да ме измъчвате! — просъска тя, когато най-сетне успя да откъсне поглед от него.

— Да ви измъчвам?! — повтори той с насмешка.

— Нещо повече! Вие се опитвате да ме хипнотизирате! — Михалис гръмко се разсмя и й обърна гръб, явно сигурен, че ще го последва. Самоувереността му обаче я накара да побеснее от гняв и тя не се помръдна от мястото си.

— Хайде! — подвикна той меко, без да се обръща. — Ако се опитате да ми избягате, ще трябва да ви отнеса до къщата на ръце. Но тогава вече няма да ви бъде весело.

— Не си мислете, че можете да ми налагате волята си!

— Та аз още не съм опитал, госпожице Стюарт — възрази лениво Михалис, — така че не ме предизвиквайте. Възможностите ви не са достатъчни, за да осъществите намеренията си, не разбрахте ли?

— А вие не сте ли разбрали, че брат ви е лъжец! — нервно изкрещя Ейприл.

Михалис рязко се върна и я сграбчи за ръката.

— По-добре да не започваме наново този разговор — просъска той. — Това ми напомня що за жена сте и тъй като ни предстои да прекараме заедно още доста време, бих предпочел да забравя за машинациите ви.

Ейприл освободи ръката си и тръгна.

Господи, за каква я вземаше той? Та нали ако беше толкова безскрупулна, за каквато я вземаше, досега да е намерила начин да го накара да я освободи. Ейприл се изчерви само като си помисли, че има и други начини да се измъкне оттук.

— Прави ми впечатление, че не се поддавате на истерия и сълзи.

— Така е, защото се осланям на въображението си, господин Константинидис. Когато почувствам, че малко остава да се разплача, просто си представям как скоро ще гниете в затвора и веднага ми олеква.

— Можете да ме наричате Михалис — арогантно й предложи той.

— Вървете по дяволите! — избухна Ейприл и хукна с всички сили към къщата, но не можа да избяга от ехидния му смях.

Той се заблуждаваше, че я е победил. Не, тя никога нямаше да се предаде! Скоро щеше да се стъмни, но и утре беше ден и въпреки предупреждението му, тя не се страхуваше да направи нов опит за бягство откъм брега на морето. Не може да е преградил със стена и плажа, освен ако не се страхуваше от пирати, например.

Май че Дора се беше оказала права за гърците. Някакъв луд я държеше затворена в къщата си, без да е направила нищо лошо. Петрос беше излъгал, но никой нямаше и намерение да го наказва за това. Защото беше Константинидис! А тя коя е — никоя. И след всичко това този човек имаше наглостта да фамилиарничи с нея!

Ейприл се прибра и взе душ, като остави плановете си за сутринта. Обеща си този път да не се успива и да бъде на крак още призори. Ще му покаже тя дали възможностите й не са достатъчни, за да осъществи намеренията си!

 

 

На следващата сутрин Ейприл наистина се събуди рано — навън едва се беше развиделило. Тъкмо се канеше да стане, когато за неин ужас вратата се отвори и в стаята влезе Михалис.

— Какво искате? — придърпа тя одеялото до брадата си и боязливо изгледа натрапника.

— Бих искал да поговорим. Не се страхувайте, намеренията ми са напълно почтени.

— Отвличането не говори за почтеност, господине! — дръзко отвърна тя. — Освен това часът е едва шест и половина.

— Известно ми е. Но тъй като сте вече будна, не виждам нищо лошо в това да поговорим. Станах рано, защото ми се налага да отида в Атина.

— Не се притеснявайте за мен — подхвърли Ейприл, опитвайки се да прикрие радостта си.

— Не мога да не се притеснявам, госпожице Стюарт. Ако ви оставя, сигурно ще направите нов опит за бягство. След малко София ще ви донесе закуската, но преди това исках още веднъж да ви помоля да ми дадете дума, че ако ви взема със себе си, няма да се опитвате да избягате.

— Не, не желая да дойда с вас! — Ейприл наистина нямаше никакво желание да ходи с него в Атина. А и шансовете й за успех многократно се увеличаваха, ако поне за малко я оставеше сама.

— Добре тогава! — Михалис отиде до тоалетната масичка и взе чантата й.

— Какво правите? Как смеете да пипате вещите ми! — извика тя и се надигна от леглото, предусетила какво е намислил. Но беше късно — Михалис вече беше извадил паспорта й, парите й, както и билета й за връщане.

— Така ще бъда по-спокоен. Наистина неотложно трябва да отида до Атина, а Георгиос сам не би могъл да ви опази. Трябва да дойдете с мен, но за да не се опитате да ми изиграете някой номер, ви вземам тези неща.

— Веднага ми ги върнете! — разгорещено извика Ейприл, но Михалис вече беше на вратата и нямаше никакво намерение да се вслуша в думите й.

— Ще ви ги върна, когато се приберем обратно вкъщи. А сега си изяжте закуската и се облечете. След час ви чакам пред входа.

Михалис млъкна и за момент се загледа в разголените й рамене, в изящните й ръце, но побърза да излезе. Макар и смутена от този поглед, Ейприл вътрешно беснееше — и този ден беше загубен за нея.

И все пак Атина е голям град, все ще се намери някой, който говори английски. Там е и британското посолство. Михалис й правеше услуга като я закарваше в града, където можеше по-лесно да намери спасение. В края на краищата, нещата не изглеждаха чак толкова обезкуражаващи. Напротив!