Патриша Уилсън
В плен на страстта (10)

Десета глава

Ейприл беше сигурна, че Михалис незабавно ще я последва, за да я върне. Вероятността да успее да се качи на някой самолет за Англия, преди той да я е настигнал, беше наистина минимална, но все пак си струваше да опита. Докато се промъкваше през тълпата на летището, Ейприл се опита да си даде кураж — може би Михалис нямаше да се досети, че е тръгнала към летището, нали багажът й беше останал в колата му?

Тя застана пред гишето и подаде билета си за връщане. Той не беше с фиксирана дата или час, така че можеше да го използва, когато пожелае.

— Бих искала да пътувам за Лондон с първия възможен полет — изрече задъхана Ейприл.

— Сега, веднага? Боя се, че няма да е възможно, госпожице.

— Случаят е спешен!

Служителката забеляза отчаяния израз на лицето на Ейприл и разбра, че наистина се налага да й помогне. Направи някаква справка в компютъра и вдигна глава:

— След малко излита самолет за Лондон и на него се е освободило едно място, но не знам дали ви устройва.

— Да, да, разбира се, нямам претенции! — Ейприл беше съгласна да седи и в нечий скут, ако се наложи, само и само да се качи на борда.

— В салона за пушачи е — предупреди я служителката. — Около вас сигурно много ще пушат.

— Няма значение! Дайте ми това място.

Ейприл приключи бързо с всички формалности и успя да се качи на борда в последния момент. Веднага след нея затвориха вратата на самолета, но тя се успокои, едва когато машината излезе на пистата за излитане. А когато колелата се отлепиха от земята, Ейприл се отпусна на седалката и тайно си поплака — не можеше да понесе мисълта, че я очаква бъдеше без Михалис. Тя така и не можа да види как, докато самолетът набираше височина, един мерцедес се носеше с бясна скорост към летището. Колкото и бързо да караше Михалис, той закъсня и когато стигна летището и слезе от колата, не му оставаше друго освен да проследи с поглед самолета, който се издигаше все по-високо и по-високо.

— Хайде, върви да я потърсиш! — нетърпеливо го подкани Марика и го задърпа за ръкава.

— Да, ще отида, но е твърде късно. Тя вече лети. Нека да погледам поне самолета й.

— Откъде знаеш, че този самолет е за Лондон? И защо мислиш, че е успяла да се качи?

— Знам — тихо отвърна Михалис и се усмихна на себе си. — А знам и защо го е направила…

 

 

Ейприл огледа недоволно апартамента си. Някога й беше харесвал, гордееше се с подобренията, които сама беше направила, но сега й изглеждаше неуютен и мрачен. Всъщност тя не бе стъпвала в него, откакто се беше върнала в Англия преди три седмици. През това време живя при майка си. От новите си роднини беше очаквала проблеми и обиди, но вместо това получи много топлота и обич.

Бяха я посрещнали с възторжени похвали.

— Ейприл, ти си страхотна! — не можеше да й се нарадва Едуин Бъртън, когато тя пристигна вкъщи. — Майка ти действително може да се гордее с теб. Всички ние се гордеем с теб. Нямаш представа колко приятно се изненадахме, когато видяхме какво си направила за нас!

Ейприл просто не можеше да намери думи за отговор. Ако им разкажеше всичките си преживявания в Гърция, едва ли щяха да се гордеят с нея. А сигурно щяха да споделят и с Гейл рано или късно, така че реши да не им казва нищо.

Когато самата Гейл се появи, тя се усмихна стеснително и рече:

— Благодаря ти за стаята. Сигурно ти е струвала много усилия и пари. Но е станала наистина прекрасна, Ейприл. Благодаря ти! Искам и да се извиня за това, че се държах отвратително с теб. Моля те, прости ми и остани да живееш с нас, никога не съм имала сестра.

Впоследствие двете станаха много добри приятелки и почти всеки ден на връщане от училище Гейл намираше повод да се отбие в апартамента на новата си по-голяма сестра. Това поне беше някаква утеха за Ейприл — бе направила някого щастлив.

Но така се развиха нещата по-късно, а междувременно въпросите им как е прекарала в Гърция ставаха все по-чести и Ейприл все по-трудно ги отклоняваше. Накрая, една вечер, тя не издържа. Избухна в сълзи и разказа всичките си преживелици.

Противно на очакванията й, упреци не последваха. Майка й я прегърна, а Едуин се разгневи не на шега. Така и не разбраха защо е избягала. Тя скри единствено, че двамата с Михалис са станали любовници, макар и само за кратко време. Реши да запази тази тайна за себе си.

Дните по това време на годината бяха дълги, слънчеви и топли, но за Ейприл те бяха едни от най-тягостните в живота й. Почти беше приключила с последния си ангажимент, а нямаше изгледи да получи нови поръчки. Парите й бяха на привършване и трябваше да вземе някакви мерки. Първо щеше да продаде колата си, после можеше да се наложи да се откаже и от апартамента си…

Един ден тя тъкмо привършваше обяда си и безнадеждно вперила невиждащ поглед в стената, когато на входа се позвъни. Ейприл помисли, че Гейл е дошла както обикновено, и скочи да отвори, но на вратата я очакваше изненада — пред нея стоеше добре облечен, явно състоятелен мъж на средна възраст, с приятна външност. Във вида му обаче имаше нещо подозрително и Ейприл се приготви да захлопне вратата под носа му и при най-малката опасност.

— Госпожица Стюарт? Госпожица Ейприл Стюарт, дизайнерката по вътрешното обзавеждане?

— Да — объркано отвърна тя и непознатият се усмихна.

— Чудесно! Надявам се следобед да сте свободна? Името ми е Уилис и съм търговски посредник в сделки с жилища. Имаме една поръчка за вас. Сделката ще бъде много изгодна за вас, сама ще се убедите.

— Такива неща могат да се уредят и по телефона.

— Но този случай не търпи отлагане — усмихна се отново господинът. — Така че ви моля да дойдете с мен, за да ви покажа къщата.

Трябваше бързо да се вземе решение. Този човек определено не й вдъхваше доверие, но пък от друга страна не можеше да се откаже от сделката.

— Обикновено ме търсят жени, искам да кажа… домакини — вметна Ейприл.

— В нашия случай цялото семейство е извън страната и искат къщата да бъде готова, преди да са се върнали. Ще имате пълна свобода на действие и неограничени средства.

Ейприл замислено прехапа устни. Защо Гейл се бавеше? Не й се искаше да отива където и да било, без да се обади на някого — беше й минало времето за приключения. Но пък предложението наистина беше примамливо.

— Добре — съгласи се Ейприл малко неуверено. — Ще дойда, но само ако не е далеч.

— На няколко километра е оттук. Колата ми е отвън.

— Ще дойда с моята кола — заяви Ейприл. — Изчакайте ме отвън. След малко ще се приготвя и идвам.

Когато Ейприл излезе, господинът се качи в колата си, червено порше, което, въпреки че не му подхождаше, все пак беше признак на благосъстояние.

— Ще карам след вас — каза Ейприл не особено ведро. — Фордът ми е в доста окаяно състояние, така че гледайте да не карате много бързо.

Скоро двете коли излязоха от града. Цялата тази работа беше някак съмнителна и когато свиха по някакво тясно шосе, Ейприл вдигна всички прозорци и заключи вратите. Колата й можеше да е стара, но все пак трудно щяха да я измъкнат от нея.

Продължиха да карат по шосето доста дълго и тъкмо когато Ейприл се замисли дали да не обърне и да се върне на главния път, колата пред нея свърна по някаква странична алея, оградена с висок жив плет. Мястото изглеждаше съвсем уединено и Ейприл стана още по-предпазлива.

Алеята ги отведе до неголяма бяла къща от осемнадесети век. Поршето стигна до края на алеята и обърна. Ейприл обаче натисна спирачките и се вгледа в къщата. Май щеше да е по-добре да зареже тази работа. Тук можеше да вика, колкото си иска и пак никой нямаше да я чуе. Не се чуваше дори шумът от колите по главния път. По поляната си играеха катерички, които сякаш бяха забравили страха си от хората. Независимо от чудесната архитектура на постройката и следите от минал блясък, по всичко личеше, че имението е запустяло.

Ейприл си остана в колата и изчака господин Уилис да се приближи. Той цял сияеше, сякаш беше постигнал някаква своя тайна цел. Това само засили подозренията на Ейприл.

— Позволете да ви разведа из къщата — рече той приветливо и се наведе, за да погледне Ейприл през прозореца на колата.

— Сама ще разгледам къщата, господин Уилис, когато вие си отидете оттук — отвърна тя, след като свали стъклото на вратата, колкото да могат да се чуват думите й отвън.

— Нима си мислите, че… — започна той обидено, но Ейприл не го остави да довърши.

— Ако вие не си отидете, ще си отида аз.

— Предполагам, че имате своите основания да бъдете предпазлива, макар и в момента това да не е необходимо. Щом искате, ще ви оставя сама. Сигурна ли сте, че можете да намерите обратния път?

— Напълно съм сигурна — увери го Ейприл и пое връзката с ключовете, която той й подаде. Както и да я възприемаше, това си бе негов проблем.

Скоро поршето се изгуби зад завоя, но за всеки случай Ейприл изчака още няколко минути, преди да слезе от колата. След това дълго се ослушва и едва когато се убеди, че нищо не я заплашва, тръгна към къщата.

Влезе вътре и грижливо заключи вратата след себе си. Изведнъж си спомни колко сигурна се беше чувствала с Михалис в Гърция след изясняване на отношенията им, а сега… Сега сама трябваше да поема всички рискове. Онзи можеше да се върне, затова Ейприл продължи да бъде нащрек. И все пак, ако сделката се окажеше почтена, би било глупаво да се откаже поради малодушие.

Ейприл се огледа наоколо и това, което видя, доста я изненада. Къщата изобщо не изглеждаше толкова занемарена, както й се бе сторило от пръв поглед. Влезе в една от стаите, която се оказа гостната, и опитното й око веднага оцени по достойнство мебелировката. Всъщност дом като този изобщо не се нуждаеше от ново обзавеждане и Ейприл не би променила нищо, освен ако изрично не получеше други указания.

Това май не бе никаква сделка. Страхът й прерасна в паника. Не само защото споменът за Михалис я разстрои, а защото тя наистина усети, че има нещо нередно. Трябваше да се махне оттук възможно най-скоро!

Ейприл се обърна да си ходи, но съгледа нещо, което я накара да се вцепени. До стената стояха куфарът и двете й пътни чанти. За последен път ги беше видяла в Гърция, в колата на Михалис. Тя пребледня и се подпря на близкото канапе. Някой беше донесъл багажа й и тя не смееше и да си помисли кой би могъл да бъде той.

В този миг в стаята влезе Михалис и се приближи към нея.

— Твърде небрежно се отнасяш към вещите си, скъпа. Мисля, че за в бъдеще най-добре ще е аз да се грижа за всичко, което ти принадлежи.

Ейприл онемя. Сърцето й заби като лудо, а ясните й сиви очи се разтвориха широко, не вярвайки на това, което виждат. Михалис отиде до бюфета, наля си нещо за пиене и седна на огромното кресло до камината.

— Най-накрая успя да ми избягаш — едва чуто промълви той и Ейприл почти припадна в канапето от страх и изненада.

— Какво… правиш тук? — попита тя, неспособна да откъсне поглед от очите му.

— Тази старинна къща неотдавна стана моя собственост. Харесва ми, защото е съхранила духа на минали епохи, а и защото е много близо до твоя дом.

— Но ти не би могъл да знаеш къде живея!

— Научих адреса от моята майка, нали тя ти изпрати поканата да ни гостуваш. Известно ми е също така, че и семейството ти живее недалеч. Нещо друго да те интересува?

— Този човек… господин Уилис… Той сигурно работи за теб и всичко това със сделката беше инсценировка?

— Да, така е. Но все трябваше да те примамя някак. Наблюдавах действията ти от прозореца и забелязах, че си станала много предпазлива. Това е похвално.

— Защо пак скалъпваш лъжи?

— За мен е важно, че успях да те накарам да дойдеш — самодоволно се усмихна Михалис.

— Напразно си губиш времето! — гневно отвърна тя и стана от канапето. — Благодаря ти, че си ми донесъл багажа, но сега, ако нямаш нищо против, смятам да си тръгвам.

Когато Ейприл се насочи към вратата, Михалис скочи от креслото и я задържа за ръката. Това още повече я вбеси, но тя все пак се спря. Толкова й се искаше да се обърне, да го погледне в очите и да му разкаже колко много й е липсвал, как непрекъснато е мислила за него… Но той си беше все същият — решен на всичко, само и само да я направи своя любовница.

— Имам нещо против! Дойдох за теб, Ейприл. Искам да се върнеш с мен в Гърция.

— Докато си намериш друга любовница, така ли? Докато ти омръзна като онази жена в Атина? Да не мислиш, че доброволно ще се съглася отново да бъда нечия пленница?

— Надявам се да се съгласиш — тихо каза Михалис и я обърна към себе си. — Надявам се да останеш в плен завинаги.

— Но онази жена… Не мога…

— Онази жена беше майка ми. Къщата наистина е моя, но всъщност през по-голяма част от времето в нея живее майка ми.

Ейприл не можеше да повярва. Искаше й се това да е истина, но такива прекрасни неща никога не се случваха, не и на нея. Тя застина, с насълзени очи, вперени в него. Не знаеше как да постъпи, нито какво да каже.

— Защо избяга, каритиа? — глухо попита Михалис и Ейприл се извърна, за да скрие сълзите си.

— Защото ми спомена за онази жена в къщата и аз си помислих, че… А и щеше да ме представяш като своя любовница. Не бих могла да го понеса.

— Но, Ейприл, нали знаеше какво изпитвам към теб?

— Да, но увлечението ти едва ли щеше да продължи дълго. А хората щяха да си помислят, че… ламтя за парите ти, че съм поредната авантюристка, тръгнала на лов за богати мъже.

— Но какво значение има за теб мнението на хората?

— За мен беше важно да запазя достойнството си и реших, че най-добре ще е да замина. — Ейприл наведе глава и по лицето й се застичаха сълзи.

— Така си и знаех! Но защо не ми каза, че ме обичаш истински и не можеш да ми бъдеш любовница, а богатството ми всъщност не те интересува? И ти си максималистка като мен — или всичко, или нищо. Знаеш ли, няма да ми повярваш, но се зарадвах, когато видях самолетът ти да излита. Възхищавах ти се… — Той я прегърна и се усмихна щастливо. — Ако можеш само да си представиш колко много ми липсваше.

— И аз тъгувах за теб. Чувствам се ужасно, когато си далеч от мен, но не мога… — Гласът й затрепери и замря.

— Тогава исках да те изненадам — обясни й той и избърса сълзите й. — Влязох в къщата, за да съобщя на майка си, че ще има две причини да празнуваме тази нощ, че и аз съм се сгодил. Но когато излязохме, ти беше изчезнала. Случайни минувачи ми казаха, че са те видели да вземаш такси и да заминаваш нанякъде. Веднага разбрах, че си ме напуснала, но се досещах за причината.

Ейприл го гледаше слисана и се мъчеше да осъзнае думите му.

— Кажи ми го по-просто — помоли тя и го погали по лицето. — Не съм сигурна, че те разбирам!

— Искам да се оженя за теб, каритиа — прошепна Михалис. — Дойдох да те взема и да те отведа в моя дом, в Гърция.

Сълзите й рукнаха неудържимо и Михалис я притисна към себе си, за да ги пресуши с целувките си.

— Ако знаеш как съм очаквал този момент — мълвеше той, — как съм мечтал за това! Кажи да, каритиа!

— Чувала съм те често да ми повтаряш тази последната дума. Особено онази нощ на острова, когато…

— Когато стана моя — довърши Михалис вместо нея. — Тя означава „любима“. Ще се омъжиш ли за мен, любима? Аз също те обичам, толкова много те обичам!

— О, да, да! — Ейприл обви ръце около врата му, а той я вдигна на ръце и каза с обичайния си арогантен тон:

— А сега, в леглото!

— Но сега е едва два часа следобед — опита се тя да възрази, но Михалис не приемаше никакви възражения.

— Ще спусна завесите, ако светлината те притеснява. Толкова време не си била в обятията ми! Искам те сега, веднага! За довечера ще видим…

— Не си мисли, че ще ти позволя да раздаваш заповеди — предупреди го шеговито Ейприл.

— И през ум няма да ми мине такова нещо, особено ако правиш всичко, каквото поискам от теб — пошегува се Михалис. — Да не превръщаме любовта в битка, скъпа!

Ейприл се изчерви леко, затвори очи и се притисна към него. Тя не можеше да си представи любовта им да се превърне в битка. Тя беше магия, чието действие влизаше в сила, винаги щом са заедно.

Когато след малко вече лежаха, вплели пръсти, Михалис я погледна с премрежени от страст очи, видя трепетното й очакване и прошепна:

— Обичам те, любима! Обичам те и отново искам да почувствам огъня и мрака, осеян с хилядите звезди, отново искам да се потопя в чудото, което само ти можеш да ми дадеш. Много ли искам от теб, любима моя?

Ейприл не отговори. Само мълвеше името му, готова да се понесат в прекрасния чувствен свят, да потънат в тъмната бездна от меко кадифе и да забравят за всичко останало.

 

 

По-късно, докато лежеше изтощена в обятията му, Михалис я попита:

— Имаш ли все още проблеми е доведената си сестра?

— Не. Сега тя е щастлива, а щастливите хора не създават проблеми. Чувствам я съвсем като родна сестра.

— Скоро ще си имаш още една. Всеки божи ден Марика ме подканяше да дойда да те взема. Напоследък е станала необичайно мълчалива, тъгува за теб.

— Да, много време мина откакто се разделихме. Защо не дойде по-рано?

— Бях много зает. А и исках да ти дам време да размислиш и да решиш дали наистина ме обичаш.

— Разбира се, че те обичам, и ти много добре го знаеш! — отвърна разпалено Ейприл и Михалис се усмихна.

— Сигурен бях още тогава, преди да се разделим, но все пак таях известни опасения…

— Ти и опасения?! И от какво си се страхувал?

— Страхувам се да не те загубя — усмихна се Михалис и я целуна, а Ейприл го погледна сериозно и се замисли.

— За какво мислиш, любима? Видя ли те такава, обикновено трябва да се приготвя за поредното изпитание.

— Спомних си колко много те мразех в началото.

— И аз не бях във възторг от теб — призна Михалис. — Не бях очаквал да си такава. Очаквах да видя някоя ослепителна нахална красавица, а вместо това срещнах едно прекрасно момиче, с необикновени очи. Разумът ми подсказваше, че трябва да вярвам на Петрос, но сърцето ми не искаше да повярва. И изведнъж, за мой огромен ужас, открих, че аз самият те желая. Колкото повече време минаваше, толкова по-силни ставаха чувствата ми към теб. Ти беше смела, решителна, пряма… — Михалис се усмихна на себе си и я прегърна силно. — Ти беше и постоянен източник на емоции за мен, ти направи живота ми щастлив.

— Аз обаче не можах да се примиря, че ти винаги се оказваше по-силният — оплака се Ейприл.

— Не можех да си позволя да бъде другояче. Не смеех да те изпусна от погледа си. Знаеш ли, че нощем не можех да спя от страх да не вземеш да направиш някоя глупост и да се нараниш? Като си помисля какво можеше да се случи тогава на скалата, ако само малко бях закъснял…

— О, не ми припомняй! — потръпна Ейприл.

— Трябва да ми обещаеш обаче, че за в бъдеще никога няма да рискуваш така необмислено, каквото и да се случи! Днес се изненадах много, когато видях колко предпазлива си станала. За момент дори си помислих, че Уилис ми е довел някоя друга жена.

— Той трябва да ме е сметнал за луда — въздъхна Ейприл. — Всъщност изобщо не бих и дошла, ако не ме притискаше нуждата. Нямам нови поръчки, дори бях решила да продам колата си, макар никак да не ми се искаше да го правя.

— О, по-добре я продай. Видях я в какво състояние е — направо е опасно да е в движение. Във всеки случай вече няма да се налага да работиш. Аз ще се грижа за теб и навсякъде ще ме придружаваш…

Ейприл въздъхна и отпусна глава на гърдите му.

— Ще трябва да поговоря с майка си предварително. Няма много да ти се зарадва. Тя никак не одобрява брутални действия, като отвличанията, например.

— Знам. Вече се видях с нея.

Ейприл се надигна и го погледна невярващо.

— Не може да бъде!

— Налагаше се. Трябваше да уредя въпроса с годежа ни. Това че ти си англичанка не значи, че аз ще престана да бъда грък. Доста време ми отне да успокоя съпруга на майка ти — продължи Михалис след кратка пауза. — Той май си мисли, че не съм достоен за теб. Не беше лесно, но все пак успях да ги убедя да се съгласят да се оженим в Гърция.

— Ти май пак се опитваш да се разпореждаш с мен! — Честолюбието й отново беше засегнато и в очите й просветнаха гневни пламъчета. — Няма да се подчинявам на никакви твои решения, ако не са били предварително обсъдени!

— Да не би да очакваш, че аз ще отстъпвам всеки път, първо трябва дълго да ме убеждаваш… — Михалис отново я прегърна и я привлече към себе си. — Целият ми живот е планиран, ти вече си част от него, така че се налага да се съобразяваш с плановете ми. Ще имаме три деца, като първото ще бъде син.

— Да, искаш наследник…

— Не, искам знак за собственост — поправи я той, докато целуваше устните й. — Ти ще бъдеш моята жена, която ще носи моя пръстен и моето дете. За малкото време, през което бяхме заедно, имах достатъчно поводи да бъда ревнив. Отсега нататък само някой да се осмели да те погледне… — Михалис не довърши заплахата си, устните му се впиха в нейните и Ейприл отново усети тежестта на тялото му върху себе си. Тя не възропта срещу тази проява на „потисничество“, но на лицето й се появи странна усмивка и това предизвика подозренията на Михалис.

— Пак кроиш нещо, нали?

— Да — призна тя. — Чудех се колко ли време ще ми е необходимо да те променя, да те превърна в кротък и послушен съпруг…

— Такъв съпруг ли искаш? — присви очи Михалис и я изгледа така пламенно, че тя само безпомощно поклати глава. Харесваше й такъв, какъвто беше, и нямаше никакво намерение да се опитва да го променя.

— Обичам те! — прошепна той. — Позволи ми да се грижа за теб, да те закрилям и да те обожавам. Не си ли съгласна?

Ейприл не му отговори — беше прекалено заета да обсипва лицето му с целувки.

Михалис не дочака отговора й. Само я притисна в обятията си и устните му жадно потърсиха нейните…