Фабиан Ленк
Клопка в Тевтонската гора (6)

На погрешна следа

Брандолф успя да се наложи — повечето селяни го подкрепиха и решиха строителството на засадата при Калкрийзе да продължи. Така че на следващата сутрин Брандолф поведе отново хората към хълма. Притесняваше се, че строителството може да не бъде завършено навреме.

Небето над Калкрийзе беше сиво и прихлупено. През нощта се изсипа силен дъжд, а сега продължаваше да ръми. Пътеката беше толкова хлъзгава, че дори германите, които добре познаваха местността, непрекъснато падаха.

Юлиан си представи как тежко натоварените с походното си снаряжение римляни щяха да си пробиват път оттук… Той замислено се огледа. Мрачното блато отдясно, веригата хълмове отляво, валът пред нея и тясната пътека, водеща право към смъртоносния капан. Той потрепери. След това стисна здраво лопатата и продължи да изсипва пръст върху вала. Малко преди обед приятелите успяха да напуснат строителната площадка. Казаха, че искат да донесат медовина и хляб от селото.

— Добра идея, в името на Донар! — похвали ги Брандолф. — И най-вече не забравяйте медовина.

— Разбира се! — отвърна весело Юлиан.

Децата подминаха селото и Юлиан ги поведе към мястото, където предната вечер му се стори, че вижда римляни. Само че там нямаше нищо. Приятелите не можаха да открият нито отпечатъци от обувки, нито дори изпочупени клони.

— Прекрасно! И какво сега? — попита Ким.

Юлиан се почувства ужасно неловко. Възможно ли беше да се е объркал чак толкова? Но пък нощем всичко изглежда някак еднакво. Той безпомощно се огледа.

Точно в този момент Кия измяука. Беше едно от настойчивите й мяукания. Тя наклони глава, погледна настоятелно към Юлиан и изчезна в един храст.

— Ей, къде тръгна? — извика момчето, но веднага се досети: — Може би иска да ни покаже нещо? Елате!

Децата последваха котката, която ги поведе навътре в гората.

— Не може да бъде! Римляните не бяха толкова далеч, когато нападнаха селото — промърмори Юлиан.

Сякаш разбрала какво го смущава, Кия внезапно спря. Тялото й застина, а опашката й щръкна нагоре. Приятелите също се спряха и застинаха неподвижно сред тъмните, блестящи от влагата стъбла на дърветата. Без да проронят звук, те се заослушваха.

И тогава до ушите на Юлиан достигнаха звуци, от които кожата му настръхна — тихи стонове и пъшкане.

Зъбите му започнаха да тракат.

— Има ли някого тук? — викна той насред притихналата гора и се почувства доста странно. Отговор, разбира се, не последва.

„Може би така е дори по-добре“, помисли си момчето.

Но ето — отново същите стонове! Няма съмнение, че тук някъде има нещо, но какво?

Приятелите се притиснаха един в друг. Юлиан затаи дъх.

В този момент котката се стрелна напред — безшумно и елегантно. Промъкна се под една гъста папрат и изчезна от погледите им.

Отново се чу мяукане. Този път беше високо и настойчиво.

Приятелите бързо се спогледаха и си кимнаха. Юлиан тръгна напред. Разгърна папратовите листа и ужасено се дръпна назад. Пред него лежеше брадат мъж в римска туника, а от слепоочието му течеше кръв. Лицето му беше восъчнобледо. Мъжът протегна ръце към приятелите.

Юлиан коленичи до ранения.

— Нападнаха ме — пророни тихо мъжът. Очите му блестяха със стъклен блясък. — Вчера избързах напред и се отдалечих от разузнавателния отряд. Исках на своя глава да разбера какво правят германите. Тогава някой ме повали на земята и ме ограби, в името на Марс^[1]. Взеха ми униформата, но поне ми оставиха кесията.

И той стисна с горещата си от температурата ръка рамото на Юлиан.

Момчето бързо премисли ситуацията. Нямаше съмнение, че мъжът беше римски легионер. Но сега това нямаше значение — той се нуждаеше от помощ.

— Моля ви, не ме отвеждайте в селото — каза в този момент войникът, сякаш беше прочел мислите на момчето. — Това означава смърт за мен. По-добре ме оставете да лежа тук.

Юлиан се канеше да отвърне нещо, но в този момент се дочуха мъжки гласове.

По лицето на мъжа се разля усмивка:

— Мъжете от моя отряд! Търсят ме! — той се надигна с усилие и извика: — Насам!

— Римляни! Да изчезваме! — прошепна Юлиан и побягна.

Приятелите се втурнаха след него и се скриха зад някакъв бодлив храст. Треперейки, зачакаха, без да смеят дори да дишат.

Мъжете заговориха отново — този път се чу и гласът на ранения.

— Да побързаме! — казваше войникът. — Кой знае дали децата на германите няма да кажат на съселяните си.

— Ох! — простена Юлиан. — Бяхме на косъм.

Леон се изправи и се огледа наоколо:

— Чисто е — каза той. — Да се връщаме в селото. Какво мислите?

Приятелите се съгласиха.

— Защо не бяха откраднали кесията на легионера? — попита Леон.

Юлиан сбърчи чело, помисли за момент и след това каза:

— А вие как мислите? Изобщо не са се сетили за парите, искали са да вземат само униформата. Някой я е облякъл и се показа с нея по време на нападението. Целта е била херуските да помислят, че нападателите са римляни, което всъщност съвсем не е било така.

Ким се спря и го погледна изненадано:

— Смяташ, че някой е искал да ги наведе на погрешна следа?

— Именно! И този някой се опитва да подклажда страха от римляните и да осуети замисъла на Арминий.

Леон кимна:

— В такъв случай вероятно всичко е било инсценирано от Модорок.

— Или от Мерлинда. Тя също някак си не ми вдъхва доверие — допълни Ким.

 

 

Когато децата влязоха в селото, видяха двама от князете, взели участие в тинга, които тъкмо бяха пристигнали с няколкостотин воини.

— Това са бруктерите^[2] и марсите^[3] — обясни Ейла. — Живеят на юг оттук и са на страната на Арминий. Къде бяхте изчезнали?

Юлиан й отговори нещо уклончиво и тя не продължи да разпитва, защото в момента беше затънала до гуша в работа. Помагаше на майка си и на Сегест да настанят бруктерите и марсите по къщите. Но селото вече се пръскаше по шевовете и част от новодошлите трябваше да лагеруват в гората.

Приятелите погледнаха към Сегест, който разговаряше с князете. Той изглеждаше загрижен и разколебан, както и преди.

Разбраха от Ейла, че изграждането на валовете върви с пълна сила. Точно когато се канеха да се върнат на хълма и да се заловят за работа, Брандолф профуча покрай тях.

— Виждали ли сте Мерлинда? — попита той, оглеждайки се.

— Точно си тръгна към къщи — отвърна Ейла. — Защо?

— Защо винаги си толкова любопитна? — смъмри я баща й.

— Който трупа знания, трупа мъдрост — философски отбеляза Ким.

Брандолф я погледна учудено, простена и каза:

— Е, добре, искам да използвам Мерлинда като куриер. Арминий трябва да научи за нападението над селото. А ние трябва да разберем дали Вар се е хванал на въдицата за бунта.

Ким подскочи като ужилена. Значи Мерлинда всеки момент ще се отправи на тайната си мисия! Трябва да тръгнат с нея.

Когато Брандолф се втурна към къщата й, приятелите го последваха.

Той й обясни накратко какво очаква от нея.

Търговката слушаше, а ъгълчетата на устните й бяха увиснали надолу.

— И без това вече се канех да ходя при Вар, този лакомник. Приготвила съм му разни вкусни неща — каза тя с резкия си дрезгав глас и посочи към кочината. — Ще натоваря още днес няколко впрегатни животни.

Ким не пропусна да се възползва от случая:

— С удоволствие ще ти помогнем. Можем и да те придружим при римляните и там да разтоварим всичко.

Леон и Юлиан я погледнаха слисано — беше едно от поредните изпълнения на Ким…

Брандолф решително поклати глава:

— Глупости, твърде опасно е! Оставате тук! Ще атакуваме непрекъснато римляните, докато не паднат в капана, така че вероятността да се окажете между двата лагера е много голяма.

Мерлинда присви кокалестите си рамене:

— Остави ги, Брандолф! Ще имам нужда от помощници. Освен това — и тя едва-едва се усмихна, — една търговка, заобиколена от няколко деца, ще буди много по-малко подозрения, нали? Пък и зная много тайни пътища, така че ще съумея да избегна всяка битка.

Брандолф се почеса зад ухото:

— Е, добре — съгласи се най-после той. — В такъв случай тръгвайте веднага! Но ти, Ейла, оставаш тук!