Фабиан Ленк
Клопка в Тевтонската гора (3)

В тресавището

Приятелите се спуснаха по ствола на едно дърво в света на германите. Бледата светлина на луната, наполовина скрита зад облак, осветяваше овална площадка. Тук-там сред повалените брези стърчаха камъни, довлечени от праисторически ледници. Студеният вятър накара децата да потреперят.

Леон смаяно се огледа. Докъдето му стигаше погледът, не се виждаше нито град, нито село, нямаше дори и подобие на хижа.

— О, не! — извика Юлиан, в гласа му се долавяше паника.

— Какво има? — попита Леон.

— Та-а-м — запелтечи Юлиан и посочи към върха на дървеното творение, през което Темпус ги спусна.

Леон трепна — нещото имаше формата на обърната латинска буква „Y“ и беше около три метра високо. На върха стърчеше череп с огромни рога. Ленти, наподобяващи коси, се развяваха във всички посоки.

Приятелите неволно се притиснаха един в друг, Кия направи гърбица и изфуча.

— Къде се озовахме, за бога? — тихо попита Юлиан.

— Това е някакво свещено място — отвърна Леон, като си спомни за прочетеното в библиотеката за събранията на тинга и за свещените места на германите, където поставяли дървени фигури на божества, високи няколко метра.

— Надявам се да намерим някакво село — каза Леон и притвори очи, когато облакът се разнесе и лунната светлина стана по-ярка. — Тук има още много такива стълбове.

Дървените творения, хаотично разположени наоколо, стърчаха като големи белезникави пръсти. Всички бяха увенчани с черепи и за миг на Леон му се стори, че мъртвите животни са вперили очи в тях. Той тръсна глава, за да прогони зловещите мисли.

— Ще използваме отново този стълб, за да се върнем обратно в Зибентан, нека се опитаме да го запомним добре — каза той.

— Ясно, Леон — отвърна Ким и се огледа. — Добре поне, че Темпус ни е снабдил с необходимите дрехи. Роклята ми е доста топла!

Ким носеше дълга сива вълнена рокля с качулка, закопчана на раменете с фибули^[1], широк кожен колан, на който висяха няколко торбички, и здрави кожени обувки. Леон и Юлиан бяха с дълги до кокалчетата на краката вълнени панталони, с пришити към тях къси чорапи, широки ризи с дълги ръкави и палта от овча вълна. Бяха обути с кожени обувки и препасани с кожени колани.

— Трябва да намерим къде да пренощуваме. Струва ми се, че тук има пътечка. Елате! — предложи Леон. След няколко крачки обаче се спря. Левият му крак затъна с пльокащ звук, той вдигна ръка и Ким и Юлиан се спряха.

— Тресавище! — извика Леон и предпазливо продължи напред. Кракът му пак затъна, този път по-дълбоко, усети в обувката си студена локвичка.

— Гадост! — възкликна той. — Не можем да продължим оттук. Да се връщаме.

— Да се връщаме, но къде? — попита Юлиан.

Вятърът подгони облаците и те закриха луната. Тъмнината ги обгърна, а до ушите им достигна вой.

— Вълци! — промърмори Ким.

Кия измяука, след това се втурна към един от огромните камъни. Приятелите се спогледаха с тревога.

— Не можем да останем тук — пророни Юлиан. — Това е твърде…

— Тихо! — Леон беше наострил уши. Дочу гласове, а после и конско пръхтене. — Някой идва насам! Да се скрием бързо!

Последваха котката и се скриха зад камъка. Гласовете ставаха все по-силни и от време на време се разнасяше дрезгав смях.

Леон се осмели да надникне иззад камъка. Между дървените фигури затанцуваха отблясъци от факли, някакви мъже в кожени наметала се приближаваха. Леон предположи, че са най-малко двайсетина души.

Всички носеха покрити с кожа щитове от ясеново дърво, с метален шип в средата. Повечето бяха въоръжени с бойни секири или саксове^[2] — бойни ножове с едно острие. Някои носеха дълги мечове — спати^[3], а други — дълги копия, фрами^[4]. Мъжете спряха, после забучиха в кръг факлите в мочурливата почва.

— Това със сигурност е мястото, където се провежда тингът — прошепна Леон на приятелите си. — В тинга участват само мъже с висок ранг, като князе например.

— Дали Арминий е с тях? — шепнешком попита Ким.

Леон точно се готвеше да отвърне, че едва ли ще познаят младия херуск, когато изневиделица се появи висок мъж в римска униформа. Носеше метален шлем и подбрадник и имаше броня на гърдите. Под бронята се виждаше туника^[5], а на колана — къс гладий^[6], мечът на легионерите.

Това по всяка вероятност е Арминий! Нали все пак е на служба в легионите на Вар.

Леон погледна към Ким и посочи с показалеца си към дървеното божество.

Мъжете довлачиха огромен бик до един черен камък, украсен със странни знаци, и го заклаха. Когато кръвта на животното изпръска камъка, някакъв гърбав мъж, вероятно жрецът, започна да крещи. Гласът му беше толкова пронизителен, че на Леон му се прииска да запуши уши.

— Вотан^[7]! — крещеше старецът. — Приеми тази жертва и ни дай сили! Направи така, че мечовете ни да посекат врага! Затъпи оръжията им и посей смърт и отчаяние сред редиците им! Накарай ги да съжаляват, че са дошли в земите ни!

Останалите мъже започнаха да удрят по щитовете си, след това всички коленичиха, а жрецът мърмореше нещо и не спираше да излива кръв върху жертвения камък.

Последваха нови заклинания и молитви. След това старецът се отдръпна и направи място на мъжа с римската униформа. Когато Арминий влезе в кръга, очертан от факлите, той свали шлема си и Леон го позна. Очите му бяха близко разположени, веждите — гъсти. Носът му беше правилен и продължаваше плавно след челото. Брадичката му беше ъгловата и енергична, косата — тъмноруса.

— Благодаря ви, че дойдохте на това свято място — каза спокойно мъжът и посочи към стълбовете с черепите. — Вие сте предводителите на племената си и днес трябва да вземете съдбоносно решение. Става дума за това, дали да продължим да влачим римския хомот, или да се бием срещу римляните и Вар! За нас, за нашите деца и за страната ни! Имам план как да го направим.

Арминий направи пауза, за да могат думите му да стигнат до воините, и изпитателно се вгледа във всеки един.

— Знаете, че служа в армията на Вар. Предвождам спомагателните отряди^[8]. Вар ми се доверява и се вслушва в мнението ми.

— Да, и точно това не ми харесва — провикна се един облечен в черно исполин. Косата му беше навита на кок^[9] над дясното ухо.

— Какво не ти харесва, Модорок? — с леден глас попита Арминий.

Леон погледна към великана, застанал разкрачен, той гледаше враждебно Арминий.

— Ти си приятел на римляните, Арминий — отвърна Модорок. — Защо да ти се доверяваме? На теб и на плана ти?

Арминий изправи рамене:

— Баща ми ме изпрати при римляните още като дете, за да направят от мен легионер. Израснах в Рим и не се бях връщал много години. Но когато се завърнах като римски офицер в родината си и видях на какво е подложен народът ми, преосмислих всичко. Намразих римляните, в името на Вотан! Но те ми се доверяват и точно в това е силата на плана ми. Те няма да заподозрат нищо — обърна се Арминий към останалите воини и додаде: — Трите легиона на Вар сега са на път към зимния си лагер и аз ще ги примамя в клопка. Ще докладвам на Вар, че сред германите е избухнало въстание, което трябва да бъде потушено, за да не се присъединят и други племена.

Леон кимна към приятелите си. Значи капанът е щракнал именно в Калкрийзе. Разгадаха първата загадка!

— Ще убедя Вар, че легионите трябва да се отклонят от пътя си — продължи Арминий. — Те ще изоставят сигурния път и ще се озоват в тази непроходима местност. Отначало ще ги атакуваме с малки отряди, за да ги изтощим. След това ще им устроим засада в теснината, недалеч оттук. Римляните няма да имат възможност да се разгърнат и окончателно ще ги сразим.

Някои племенни вождове удариха по щитовете си в знак на съгласие.

— На какво разстояние от тук са римляните? — попита един от мъжете.

— На два-три дена път — отвърна бързо Арминий. — Имаме достатъчно време, за да се подготвим. Само че самият аз няма да мога да участвам в подготовката, трябва да остана с отрядите на Вар. Той не бива да заподозре нещо.

— А защо си тук сега? — недоверчиво попита Модорок. — Отсъствието ти няма ли да събуди подозренията на римските ти приятели?

Арминий не се смути от въпроса:

— Помислил съм за това. Казах на Вар, че ще остана и ще проуча местността, за да предотвратим евентуална засада.

Модорок недоволно поклати глава — очевидно отговорът не го удовлетвори.

— Брат ми Брандолф може да ме замести — предложи Арминий и кимна към мъжа до себе си. Той беше с половин глава по-нисък от Арминий, набит и с тъмна брада.

Арминий изложи плана си — трябва да построят укрепления в близката теснина и след това да ги замаскират. Отрядите на германите трябва да се скрият зад тях. Заради стеснението на пътя колоната римляни вероятно ще се разпростре на няколко километра и редиците им ще са само от по няколко човека.

— Ще разбием тази върволица на множество малки части и след това ще ги унищожим една по една, в името на Циу^[10] — обяви Арминий.

— Как ще разбереш дали укреплението е готово, щом ще предвождаш римляните? — попита един от князете.

— И за това съм помислил — отвърна Арминий. — Моя е грижата. Доверете ми се!

Леон беше малко разочарован. Беше изключително важно да разберат как Арминий ще реши „информационния проблем“. Но очевидно той нямаше намерение да разкрие всичките си карти.

Възрастен мъж с изящна кожена наметка пристъпи в кръга.

— Възхищавам се на смелостта ти, Арминий — каза той. — Но изглежда, забравяш, че имаш насреща си най-силната армия в света. Не можем да победим римляните и сме обречени на гибел, ако приемем да участваме в плана ти.

Арминий присви очи:

— Сегест, изненадваш ме. Не мога да повярвам, че се ръководиш единствено от благоразумие.

Леон видя как лицето на Сегест се изопна:

— Благоразумието в този случай е за предпочитане пред манията за величие, Арминий. По-благоразумно би било и в бъдеще да поддържаме добри отношения с римляните. А и не забравяй, че аз съм предводителят на херуските.

Леон наостри уши. По всичко изглежда, че Сегест е водачът на племето. Освен това явно се опасяваше, че Арминий се опитва да го конкурира.

Гласът на Арминий потрепери от гняв:

— Римляните се отнасят с нас като с презряна паплач. Експлоатират ни, прогонват ни от земите ни, принуждават ни да служим в армията им и ни убиват, когато им скимне. На това трябва да се сложи край!

Повечето мъже посрещнаха думите му с одобрение.

Арминий продължи да ги увещава. Въодушевлението му растеше, докато призоваваше към единство враждуващите племена и се опитваше да убеди князете, че заедно имат шанс срещу римляните и че само на пръв поглед те изглеждат непобедими.

Сегест се опита да привлече на своя страна някои от мъжете, но без успех. Повечето решиха да последват Арминий. Сегест трябваше да се подчини.

Леон имаше усещането, че младият Арминий отправя предизвикателство към стария княз и го побеждава.

Жрецът обяви, че тингът се разпуска. Някои от князете вече бяха взели факлите и се готвеха да тръгват.

— Чакайте малко! — обърна се към тях Арминий. — А ти, Модорок, какво е твоето мнение, княже на ангриварите^[11]?

Модорок се засмя саркастично:

— Ти си един заслепен от славата предател! Нямам ти доверие, побратиме на римляните. Искаш да обречеш всички ни на гибел, но с моето племе това няма да ти се удаде!

— Ти си срам за ангриварите! Прави каквото искаш, жалък страхливецо! — изкрещя Арминий и отвратен се обърна.

След това нещата се развиха много бързо. С разширени от ужас очи Леон видя, че Модорок изтегли своя сакс и вероломно нападна Арминий в гръб.