Л. Дж. Смит
Пробуждането (6) (Книга първа)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на вампира (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Awakening, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Л. Дж. Смит. Пробуждането

ИК „Ибис“, София, 2009

Редактор: Стамен Стойчев

Коректор: Мая Иванова

ISBN: 978-954-9321-20-3

История

  1. — Добавяне

6

26 септември

Мило мое дневниче,

Съжалявам, че толкова дълго не писах, а и наистина не мога да обясня защо не седнах да пиша… освен че се натрупаха толкова много неща, за които се чувствам изплашена да говоря, дори и на теб.

Първо трябва да споделя, че се случи нещо ужасно. В деня, в който Бони, Мередит и аз бяхме на гробището, там бил нападнат някакъв старец и едва не загинал. Полицаите още не са открили кой е извършил нападението. Хората говорят, че старецът бил побъркан, защото когато се събудил, започнал да бълнува несвързано за някакви „очи в мрака“ сред дъбовете и други подобни измислици. Но аз си спомням какво се случи с нас онази вечер и съм много изплашена.

Всички се изплашиха, не само аз, и на всички ученици забраниха да си показват носа навън, след като се стъмни или можело да излизат само на групи. Но вече изминаха около три седмици и други нападения не последваха, така че възбудата постихна. Леля Джудит ми каза, че сигурно го е извършил някой скитник, пришълец в нашия град. Бащата на Тайлър Смолуд дори изказа предположението, че старецът може сам да се е наранил… макар че според мен по-вероятно е някой друг да го е захапал за гърлото.

Но в момента аз съм заета най-вече с моя план Б. Поне засега всичко се развива добре. Дори получих от „Жан-Клод“ няколко писма и букет червени рози (чичото на Мередит е цветар). Май вече всички забравиха, че някога съм се интересувала от Стефан. Така престижът ми е запазен. Дори Каролайн не ми създава неприятности.

Всъщност нямам представа с какво се занимава Каролайн тези дни, пък и това не ме вълнува. Въобще не съм я срещала на обяд или след часовете; тя май напълно се е изолирала от групата, в която доскоро се подвизаваше.

В момента ме интересува само едно. Стефан.

Дори Бони и Мередит не осъзнават колко важен е той за мен. Страхувам се да го споделя с тях; опасявам се да не ме помислят за луда. В училище си надявам маската на спокойствието и самоконтрола, но вътрешно… е, с всеки изминал ден става все по-зле.

Леля Джудит започна да се тревожи за мен. Тези дни все ми повтаря, че не се храня достатъчно и е права. Не мога да се съсредоточа върху уроците в часовете, нито върху каквото и да е друго, колкото и да е забавно като например събирането на помощите за къщата на духовете. Не мога да се концентрирам върху нищо друго, защото постоянно си мисля само за него. А дори не разбирам защо.

От онзи ужасен следобед той въобще не е разговарял с мен. Но ще ти кажа нещо много странно. Често се случва да погледна към него и да уловя погледа му, насочен към мен. В часовете седим през няколко чина и за да ме погледне, му се налага да се извърти на чина си. Не се сваля с никое друго момиче, поне така на мен ми се струва, така че слухът, че бил наркоман, свърши добра работа. Случва се да изчезне някъде между часовете или след тренировките с отбора по футбол. Освен това никога не съм го виждала в столовата. Нито е канил някого на гости в стаята си в пансиона. И след училище нито веднъж не отиде в сладкарницата.

Как тогава да намеря някое място, където той да не може да избегне срещата с мен! Това се оказа сериозен проблем за осъществяването на моя план Б. Бони ми каза веднъж: „Защо не връхлети някоя гръмотевична буря, ама когато и той е с нас, та да трябва да се скрием някъде заедно?“ А пък Мередит ми подскажа, че няма да е зле колата ми да се радвали точно пред вратата на пансиона му. Но нито една от тези идеи не е осъществима на практика. Направо ще откача, докато се опитвам да измисля нещо по-добро.

Всеки ден става все по-зле. Имам чувството, че съм обтегната пружина, която всеки миг ще се скъса. Ако в най-скоро време не измисля нещо, аз ще…

За малко щях да напиша „ще умра“.

Идеята за решението я споходи съвсем спонтанно. И се оказа много просто.

Искрено съжаляваше за Мат; отлично съзнаваше, че беше дълбоко наранен от слуховете за Жан-Клод. Той почти не разговаряше с нея след плъзването на слуха, като обикновено я поздравяваше единствено с едно забързано сухо кимване. А когато един ден тя се изпречи пред него в празния коридор пред стаята, в която щеше да се проведе часът по творческо писане, той не пожела да срещне погледа й.

— Мат… — започна тя. Искаше да му каже, че това не е вярно, че никога не би излизала с друго момче, без преди това да му каже. Искаше да му обясни още, че никога не бе искала да го нарани и че сега се чувства ужасно. Но просто не знаеше как да започне. Накрая само изрече забързано „Много съжалявам“ и се обърна, за да влезе в класната стая.

— Елена — промълви той и тя се извърна. Сега я гледаше право в очите, после погледът му се задържа върху устните й, плъзна се по косата й. Накрая поклати глава, сякаш искаше да й подскаже, че възприема всичко като някаква шега.

— Този французин наистина ли съществува? — запита я най-после с настоятелен тон.

— Не — веднага си призна Елена без капка колебание. — Сама си го измислих — добави простичко, — за да докажа на всеки, че не съм разстроена за… — Но не успя да довърши фразата си.

— … заради Стефан — довърши той вместо нея. — Отдавна се досетих — кимна Мат. Изглеждаше едновременно по-мрачен, но в същото време в погледа му се четеше разбиране. — Виж какво, Елена, поведението на Стефан спрямо теб се оказа доста гадно, но не мисля, че беше нещо лично. Той се държи така с всички…

— С изключение на теб.

— Не. Понякога разговаря с мен, но не и за себе си. Никога не е споделял нещо за семейството си или за това, с което се занимава извън училище. Все едно… все едно е издигнал някаква стена около себе си, която не мога да преодолея. И не мисля, че ще позволи на някого да проникне през нея. Което е много жалко, защото ми се струва, че зад стената се крие един нещастен човек.

Елена се замисли върху думите му. Образът на един уязвим и страдащ Стефан — представа, каквато не й бе хрумвала досега — направо я очарова. Той винаги изглеждаше толкова самоуверен, толкова спокоен, напълно невъзмутим. Но Елена знаеше, че понякога самата тя изглежда така в очите на другите. Възможно ли бе под спокойната си външност и той да е толкова нещастен и объркан, колкото и самата тя, кралицата на гимназията?

Тогава й хрумна идея, при това смешно проста. Без никакви сложни схеми, без гръмотевични бури или повредени автомобили.

— Мат — заговори внимателно тя, — не мислиш ли, че ще е за добро, ако някой успее да проникне зад тази стена? Искам да кажа, че за самия Стефан ще е по-добре. Не смяташ ли, че това ще е най-доброто, което може да му се случи? — Вгледа се напрегнато в него, защото искаше той да разбере какво се опитва да му внуши.

Мат за кратко остана загледан в нея, преди да затвори очи замалко и да поклати глава в недоумение.

— Елена, ти наистина си невероятна. Способна си да въртиш хората на малкото си пръстче, дори ми се струва, че това става, без ти самата да разбираш какво вършиш. Ето че сега се каниш да поискаш от мен нещо, което ще ти помогне да уловиш в мрежата си Стефан, а аз, какъвто съм си наивен глупак, като едното нищо ще се съглася.

— Не си глупак. Ти си джентълмен. И аз наистина ще те помоля за услуга, но единствено ако ти сам прецениш, че е уместна. За нищо на света не искам да причинявам нещо лошо. Нито на теб, нито на Стефан.

— Не искаш ли?

Не. Разбирам как ти звучи, но е вярно. Искам само… — Тя отново замлъкна. Как можеше да му обясни какво иска, когато и тя самата не разбираше?

— Ти искаш само всеки и всичко да се върти около Елена Гилбърт — рече горчиво Мат. — Искаш само това, което нямаш.

Шокирана, тя отстъпи назад и го погледна. Гърлото й се сви, очите й запариха.

— Недей — виновно заговори Мат. — Елена, не ме гледай така. Съжалявам, искрено съжалявам. — Въздъхна примирено. — Добре, какво искаш да направя? Да го завържа и да го довлека пред прага ти?

— Не. — Елена преглътна с усилие напиращите сълзи. — Искам само да го поканиш на бала по случай новата учебна година, който ще бъде следващата седмица.

Мат я изгледа безкрайно учудено.

— Искаш той да присъства на танците?

Елена кимна, без да каже нито дума.

— Добре. Мога да те уверя, че той ще бъде там. И, Елена… ти си единственото момиче, с което бих искал да отида на бала.

— Добре — каза тя Елена след кратка пауза. — И ти благодаря.

Мат продължаваше да я гледа със странно изражение.

— Не ми благодари, Елена. Това всъщност… не е нищо особено. — Тя продължи да мисли над думите му и след като той се обърна и се отдалечи по коридора.

 

 

— Не мърдай — рече Мередит и приглади кичур от косата на Елена.

— Все още си мисля, че и двамата бяха чудесни — обади се Бони откъм стола до прозореца.

— Кои? — разсеяно попита Елена.

— Сякаш не знаеш — отново заговори Бони. — Онези твои две момчета, които вчера направиха истинско чудо в последната минута. Когато Стефан улови последния пас, си помислих, че ще припадна. Или ще повърна.

— О, моля те — прекъсна я Мередит.

— А пък Мат… това момче е истински цар на терена.

— И нито един от двамата не е мой — отбеляза равнодушно Елена. Под опитните пръсти на Мередит косата й се превръщаше в произведение на изкуството — блестящ водопад от златисти кичури. А и роклята й беше супер — виолетовият й цвят подчертаваше теменуженото в очите. Но никога досега не бе изглеждала толкова бледа и хладна, не с порозовели от вълнение страни, а пребледняла и решителна като войник, изпратен на предната линия.

Вчера, когато на футболното игрище обявиха нейното име като кралицата на бала за новата учебна година, в главата й се въртеше само една мисъл: той не може да й откаже да танцува с нея. Ако изобщо дойде на празненството, нямаше как да откаже един танц на кралицата на бала. Сега, застанала права пред огледалото, тя отново си го повтори.

— Тази вечер всеки, когото пожелаеш, ще бъде твой — утешително заговори Бони. — И виж какво, когато решиш да се отървеш от Мат, може ли аз да се погрижа за него и да го утеша?

— А какво ще си помисли Реймънд? — изсумтя Мередит.

— О, ти можеш да утешиш него. Но, Елена, аз наистина харесвам Мат. И след като ти ще бъдеш със Стефан, ми се струва, че трима вече стават цяла тълпа. Така че…

— О, прави каквото искаш. Мат заслужава известно внимание. — Но със сигурност няма да го получи от мен, помисли си Елена. Още не можеше да повярва, че му причинява всичко това. Но точно в този момент не можеше да си позволи да се колебае; нуждаеше се от цялата си сила и концентрация.

— Готово — Мередит пъхна и последната фиба в косата на Елена. — Я ни погледни. Кралицата на бала и свитата й или по-скоро част от нея. Какви сме красавици.

— Това кралското „ние“ ли е? — пошегува се Елена, но беше самата истина. Те действително бяха красиви. Роклята на Мередит беше дълга до земята, от тъмночервен сатен, събрана високо над талията и падаща на дипли по бедрата. Тъмната й коса се спускаше свободно по гърба. А Бони, когато се изправи и се присъедини към останалите пред огледалото, представляваше истинска феерия от блестяща розова тафта, посипана с черни пайети.

А колкото до самата нея… Елена се огледа внимателно в огледалото и отново си каза: роклята е супер. Единствената друга фраза, с която можеше да я опише, беше „кристални теменужки“. Баба й пазеше в една малка вазичка истински цветя, потопени в разтопена захар и застинали като кристали.

Момичетата слязоха заедно по стъпалата, както правеха винаги досега за всеки бал още от седми клас — единствената разлика бе, че досега Каролайн винаги бе с тях. Елена осъзна с лека изненада, че дори не знае кой ще бъде кавалерът на Каролайн за тази вечер.

Леля Джудит и Робърт — който скоро щеше да стане чичо Робърт — бяха във всекидневната заедно с Маргарет, която още беше по пижама.

— О, момичета, толкова сте красиви! — възкликна леля Джудит с поруменели страни и развълнувана, сякаш тя отиваше на бал. Целуна Елена, а Маргарет протегна ръце за прегръдка.

— Хубава си — простичко изрече четиригодишното момиченце.

Робърт също не откъсваше поглед от Елена. Примигна, отвори уста и пак я затвори.

— Какво има, Боб?

— О. — Погледна към леля Джудит със засрамено изражение. — Ами всъщност току-що ми хрумна, че нашата Елена може да си съперничи по красота с Елена от Троя.

— Красива и обречена — заключи щастливо Бони.

— Ами да. — Робърт никак не изглеждаше щастлив.

Елена не каза нищо.

Входният звънец иззвъня. Мат стоеше на стъпалата, облечен в познатото синьо спортно сако. С него беше Ед Гоф, кавалерът на Мередит за бала, и Реймънд Ернандес, кавалерът на Бони. Елена се огледа за Стефан.

— Той вероятно е вече там — рече Мат, уловил погледа й. — Виж, Елена…

Но каквото и да смяташе да каже, то бе прекъснато от бъбренето на другите две двойки. Бони и Реймънд се качиха заедно с тях в колата на Мат и през целия път до училището не престанаха да си разменят остроумия и шеги.

От разтворените врати на залата се лееше музика. Елена слезе от колата и изведнъж почувства как я облива вълна на трепетно очакване. Нещо ще се случи, осъзна младото момиче, докато оглеждаше квадратната каменна сграда на училището. Свършено беше със спокойното затишие от последните няколко седмици.

Готова съм, помисли си тя. И се надяваше да е истина.

Вътре я посрещна калейдоскоп от цветове и звуци. Щом влязоха, двамата тутакси бяха заобиколени от тълпата. Отвсякъде ги обсипваха с комплименти за роклята на Елена… за косата й… за цветята. Мат беше истинска легенда: втори Джо Монтана[1], който със сигурност щеше да спечели спортна стипендия за университета.

В зашеметяваща вихрушка, сякаш на живот и смърт, Елена не спираше да търси с поглед една чернокоса глава.

Тайлър Смолуд не сваляше очи от нея, а дъхът му, лъхащ на пунш и ментова дъвка, пареше врата й. Приятелката му й хвърляше убийствени погледи.

Елена не му обръщаше внимание с надеждата, че ще се махне.

Господин Танър мина наблизо, понесъл подгизнала картонена чаша, с вид на човек, чиято яка всеки миг ще го удуши. Сю Карсън — друга принцеса на бала на годината от горните класове — се приближи величествено и измърка няколко комплимента за виолетовата рокля на Елена. Бони вече беше на дансинга, носеща се като трептяща звезда под светлините. Но Стефан не се виждаше никъде.

Още един полъх на ментова дъвка и щеше да повърне. Елена смушка Мат и двамата се насочиха към масата с разхладителни напитки, където треньорът Лиман обсъждаше оживено последния мач. Към тях се присъединиха други двойки и групички, с които побъбриха известно време, а после Елена и Мат се отдръпнаха, за да направят място на следващите от опашката. Сякаш наистина сме кралска двойка, помисли си насмешливо Елена. Хвърли кос поглед към кавалера си, за да види дали Мат споделя мнението й. Но той се взираше някъде вляво.

Тя проследи погледа му. Там, полускрита от група футболисти, се подаваше чернокосата глава, която търсеше. Не можеше да я сбърка дори при тази слаба светлина. Прониза я тръпка, по-скоро болка, отколкото друго чувство.

— А сега какво? — попита Мат и стисна челюсти. — Започваш настъплението, така ли?

— Не. Просто ще го поканя на танц. Ако искаш, първо да танцуваме ние двамата.

Той поклати глава и тя си запроправя път през тълпата към Стефан.

Докато приближаваше към него, Елена го оглеждаше изучаващо. Черното му сако, по-елегантно и по-изискано, се отличаваше леко по кройката си от тези на останалите момчета. Под него носеше бял кашмирен пуловер. Той стоеше неподвижно, като застинал, малко настрани от групата около него. И въпреки че го наблюдаваше само в профил, тя видя, че тази вечер не носи очила.

Разбира се, той ги беше свалил по време на мача, но тя никога не го бе виждала толкова отблизо без тях. Това я накара да се почувства замаяна и развълнувана, все едно, че се намираше на бал с маски, където всеки момент маските щяха да паднат.

Фокусира поглед върху рамото му, сетне го плъзна по линията на брадичката му. В същия момент той се извърна към нея.

И в този миг тя осъзна красотата си. Не беше само роклята, нито прическата й. Тя беше родена красива: слаба и стройна, величествена и прекрасна — творение от коприна и вътрешен огън. Видя как устните му се разтвориха леко, инстинктивно, а погледите им се преплетоха.

— Здравей. — Нима това бе нейният глас, толкова тих и в същото време самоуверен? Очите му бяха зелени. Зелени като листата на дъба в разгара на лятото. — Забавляваш ли се? — попита тя.

Вече да. Не го каза, но тя знаеше, че тъкмо това си мисли; четеше го в очите му, впити в нейните. Никога досега не е била толкова сигурна в силата си. Само че всъщност той не приличаше на човек, който се забавлява; изглеждаше блед, сякаш измъчван от силна болка, която не може да понесе нито миг повече.

Оркестърът подхвана някаква бавна мелодия. Той продължаваше да се взира в нея, да я изпива с поглед. Зелените му очи потъмняха, станаха почти черни от желание. Тя изпита смътното усещане, че всеки миг ще я сграбчи в прегръдките си и ще я целуне силно и страстно, без да промълви нито дума. Изведнъж се изплаши. Сърцето й бясно затуптя. Сякаш тези зелени очи проникваха дълбоко в нея, достигайки до една част от нея, заровена дълбоко под повърхността — и тази част крещеше „опасност“. Някакъв инстинкт, по-древен от цивилизацията дори, й нашепваше да побегне, да тича, без да се обръща.

Ала Елена не помръдна. Същата сила, която я ужасяваше, я задържаше неподвижна. Това бе нещо, което не можеше да контролира, осъзна девойката. Каквото и да се случваше, то бе отвъд разума й, нямаше нищо общо с обикновените, нормални неща. Но вече нямаше спиране, нито връщане назад и въпреки обзелия я страх, тя изпитваше облекчение. Това бе най-напрегнатото и вълнуващо преживяване, което бе изпитвала с момче, макар че всъщност нищо не се бе случило. Той просто се взираше в нея сякаш бе хипнотизиран, а тя отвръщаше на погледа му. Въздухът бе наелектризиран, все едно помежду им прехвърчаха горещи искри. Елена видя как очите му потъмняват победени. Сърцето й подскочи лудо, когато той бавно протегна едната си ръка.

И тогава всичко рухна.

— О, Елена, колко си сладка — произнесе един глас и погледът на Елена се замъгли от златиста пелена. Беше Каролайн, с гъста и лъскава кестенява коса, с идеален бронзов тен, облечена в рокля от златисто ламе, подчертаваща пищно разголената й плът. Тя плъзна голата си ръка под лакътя на Стефан и му се усмихна подканващо. Двамата заедно изглеждаха зашеметяващо, като двойка световноизвестни модели, озовали се с благотворителна цел на училищен бал, много по-ослепителни и изискани от всички останали.

— Тази рокличка е толкова сладка — продължи Каролайн, докато мислите на Елена продължаваха да текат на автопилот. Ръката й, небрежно преплетена с тази на Стефан, й казваше всичко: къде е била Каролайн по време на обяд през последни седмици, какво е правила през цялото това време. — Обещах на Стефан, че ще се отбием само за кратко и няма да стоим до края. Така че нали няма да имаш нищо против, ако го ангажирам за танците?

Елена се чувстваше странно спокойна, с изпразнено от мисли съзнание. Каза не, разбира се, че няма нищо против и проследи с поглед как Каролайн се отдалечава — една симфония в кестеняво и златисто. Стефан я последва.

Елена огледа кръга от заобикалящи я лица, сетне се извърна и се озова срещу Мат.

— Ти си знаел, че той ще дойде с нея.

— Знаех, че тя иска да бъде с него. Тя го преследваше по време на обяд и след училище, направо му се предлагаше. Но…

— Разбирам. — Все още в плен на онова необяснимо, фалшиво спокойствие, Елена зарея поглед сред тълпата и видя Бони да идва към нея, а Мередит да става от масата си. Явно бяха видели всичко. Както и всички останали. Без да каже нито дума на Мат, тя се запъти към приятелките си и всички инстинктивно поеха към дамската тоалетна.

Вътре бе претъпкано. Мередит и Бони си бъбреха за незначителни неща, но в същото време в погледите им се четеше загриженост.

— Видя ли онази рокля? — попита Бони и скришом стисна пръстите на Елена. — Сигурно е залепила предницата с някакво суперлепило. Какво ли ще облече за следващия танц? Целофан може би?

— Или прозрачно тиксо — додаде Мередит с нисък глас. — Добре ли си?

— Да. — Елена виждаше в огледалото, че очите й са прекалено блестящи, а страните й покрити с ярки червени петна. Приглади косата си и се обърна.

Помещението се изпразни и трите приятелки останаха сами. Бони придърпваше нервно обсипаната с пайети панделка на кръста си.

— Може би в крайна сметка станалото не е толкова лошо — рече тихо тя. — Искам да кажа, че през последните седмици ти не си мислила за нищо друго, освен за него. Нищо чудно и да е цял месец. Така че всяко зло за добро и сега ще можеш да продължиш напред, вместо да… ами, да продължаваш да го преследваш.

„И ти ли, Бруте?“, помисли си Елена, а на глас изрече:

— Много ти благодаря за подкрепата.

— Стига, Елена, не ставай такава — намеси се Мередит. — Бони не искаше да те нарани, просто мисли…

— Предполагам, че и ти мислиш същото, нали? Е, чудесно. Значи просто ей сега ще изляза и ще си потърся нещо друго. Като например други най-добри приятелки — студено заяви Елена и излезе, като остави и двете да се взират слисано след нея.

Навън я посрещна вихър от цветове и музика. Тя беше весела и бликаща от жизненост както никога досега на училищен бал. Танцува с всички, смя се прекалено високо, флиртува с всяко момче, изпречило се на пътя й.

Съобщиха името й, за да се качи на сцената и да й връчат короната. Елена се изправи там и се вгледа в пъстроцветната тълпа в краката си. Някой й хвърли цветя, някой постави на главата короната с изкуствени диаманти. Разнесоха се бурни ръкопляскания. Всичко премина като в мъгла.

Започна да флиртува с Тайлър, защото той се случи най-близо, когато слезе от сцената. После си спомни какво бяха направили двамата с Дик на Стефан, измъкна една роза от букета си и му я подаде. Мат гледаше отстрани със стиснати устни. Забравената дама на Тайлър за вечерта едва не се разплака на глас.

Елена усещаше силната миризма на алкохол в дъха на Тайлър, примесена с аромат на ментова дъвка. Лицето му бе зачервено и потно. Приятелите му я бяха наобиколили, смееха се високо. Тя видя как Дик наля нещо от една кафява книжна кесия в чашата си с пунш.

Никога досега не бе излизала с тази групичка. Те я приеха с радост, възхищаваха й се, момчетата я отрупваха с внимание. Шегите не спираха да се сипят, а Елена се смееше на всички, дори и на най-тъпите. Ръката на Тайлър се обви около кръста й и тя се засмя още по-високо. С крайчеца на окото си зърна как Мат поклати глава и се отдалечи. Момичетата се кискаха все по-пискливо, а момчетата пускаха все по-солени и цинични шеги. Тайлър бе заврял устата си във врата й.

— Имам предложение — заяви той и притисна Елена по-плътно към себе си. — Хайде да отидем на някое по-готино и забавно място.

— Къде например, Тайлър? — изкрещя някой от тълпата. — Може би в къщата на баща ти?

Тайлър се ухили с широка, пиянски безгрижна усмивка.

— Не, имам предвид едно място, където можем да оставим отпечатъка си. Като например гробището.

Момичетата изпищяха. Момчетата се сръгаха един другиго, все едно че се боксират.

Приятелката на Тайлър продължаваше да стои извън кръга.

— Тайлър, това е лудост — рече тя с висок и тънък глас. — Знаеш какво се случи с онзи старец. Аз няма да отида там.

— Чудесно, тогава си остани тук. — Тайлър измъкна ключовете от джоба си и ги размаха към останалите. — Кой не се страхува?

— Хей, идвам с теб — заяви Дик и думите му бяха последвани от одобрителни възгласи.

— Аз също — високо и предизвикателно се присъедини Елена. Усмихна се на Тайлър, а той едва не я вдигна високо във въздуха.

След това двамата поведоха шумната и буйна групичка към паркинга, където всички се напъхаха в колите. Тайлър свали гюрука на спортната си кола, а Елена се настани на седалката до него. Дик и едно момиче, Вики Бенет, се сгушиха на задната седалка.

— Елена! — изкрещя някой отдалеч, откъм осветения вход на училището.

— Карай! — подкани тя Тайлър и свали короната си, докато двигателят на колата изръмжа. В следващия миг гумите изсвистяха и студената нощ облъхна лицето на Елена.

Бележки

[1] Прочут куотърбек от Националната футболна лига, четири пъти печелил финалите за Супербоул. — Бел.прев.