Л. Дж. Смит
Пробуждането (4) (Книга първа)

4

Когато стигна до шкафчето си, Елена вече се бе окопитила, а заседналата в гърлото й ледена буца заплашваше да се разтопи в порой сълзи. Но не, заповяда си тя, няма да се разплаче в училището, за нищо на света! Тръшна вратичката на шкафчето и се забърза към главния изход.

За втори пореден ден се прибираше вкъщи направо след звънеца за края на последния учебен час, при това сама. Леля Джудит с нищо не би могла да й помогне. Но когато Елена се прибра, се оказа, че колата на леля Джудит не бе паркирана на алеята за автомобили. Сигурно двете с Маргарет бяха излезли да пазаруват. Когато момичето влезе вътре, в къщата царяха тишина и покой.

Това я зарадва. Тъкмо сега искаше да остане сама. Но, от друга страна, не знаеше какво да прави със себе си.

Ето че най-после можеше да си поплаче, обаче сълзите не потекоха. Само пусна раницата си на пода и с бавни крачки се отправи към всекидневната.

Тя беше красива, впечатляваща, защото, като се изключи стаята на Елена, беше единственото помещение, останало непокътнато от първоначалния вид на къщата. Първата сграда тук е била построена много преди 1861 година, но през Гражданската война изгоряла почти до основи. Само тази всекидневна била запазена, с изкусно изработената камина, с красиви извиващи се метални орнаменти. Оцеляла и просторната спалня над всекидневната, в която сега спеше Елена. После прапрадядото на Елена построил новата къща, обитавана оттогава от фамилията Гилбърт.

Девойката се приближи към единия от големите прозорци, високи от пода до тавана. Стъклото му беше толкова старо, че от деформациите по него всичко навън се виждаше леко изкривено. Спомни си, че беше на годините, на които сега е Маргарет, когато баща й за пръв път й показа този стар прозорец.

Гърлото й отново пресъхна, но сълзите й така и не потекоха. Цялата се разкъсваше от противоречиви чувства. Не й бе нужна компания, ала в същото време се чувстваше болезнено самотна. Трябваше да обмисли какво ставаше с нея, но точно сега, колкото и да се опитваше, мислите й убягваха като мишка, бягаща от преследването на някой бял бухал.

Бял бухал… преследваща птица… плясък на криле… гарван, асоциациите се редуваха спонтанно в мислите й. „Най-големият гарван, който някога съм виждал“, бе казал Мат.

Очите отново я заболяха. Бедният Мат. Беше го наранила, но той се държа толкова добре с нея. Дори много по-добре от Стефан.

Стефан. Сърцето й отново се разтуптя силно и горещите сълзи запариха очите й. Ето че най-накрая не издържа и се разплака. Плачеше от гняв и унижение… и от какво още?

Какво всъщност бе изгубила днес? И какво реално изпитваше към този непознат, този Стефан Салваторе? Той беше за нея може би само едно предизвикателство, да, именно това го правеше толкова различен, толкова интересен. Защото Стефан беше екзотичен… възбуждащ.

Звучеше смешно, защото понякога тъкмо така се изказваха момчетата за нея. Съвсем наскоро бе слушала от тях, та дори от приятелките им или сестрите им, колко се изнервяли, когато тя не им обръщала внимание, как дланите им се изпотявали, а в стомасите им сякаш пърхали пеперуди. Елена винаги бе намирала тези разкази за много забавни. Нито едно момче от всички, които бе срещнала досега в живота си, не я бе карало да се изнервя.

Но днес, когато заговори Стефан, пулсът й рязко се ускори, а краката й се подкосиха. Дланите й наистина се изпотиха. А в стомаха й нямаше ято пеперуди. Имаше цяло ято прилепи.

Дали се интересуваше толкова от това момче единствено защото ужасно я изнервяше? Не, няма да е за добро, каза си момичето. Всъщност ще е само за зло.

Но и устата му. Тази изящна уста като на древна скулптура, именно тя караше коленете й да омекват и то не само от нерви. И онази смолисточерна коса… пръстите й неволно изтръпнаха от желанието да я погали, да усети мекотата й. Това изящно, мускулесто тяло, тези дълги крака… и този глас. Тъкмо гласът му я накара вчера да реши, че трябва да го спечели. Беше хладен и леко презрителен, когато разговаряше с учителя Танър, но в същото време странно властен и неустоим. Зачуди се как би звучал през нощта, ако прошепне името й…

— Елена!

Елена подскочи, изтръгната от унеса. Но не я викаше Стефан Салваторе, а леля Джудит, която се суетеше нещо, докато отваряше предната врата.

— Елена? Елена! — извика Маргарет с треперещ глас. — У дома ли си?

Елена отново се почувства нещастна. Безпомощният й поглед обходи кухнята. Точно сега никак не искаше да се изправи пред тревожните въпроси на леля си или невинното детско очарование на Маргарет. Не и с тези навлажнени мигли и напиращите сълзи, заплашващи да рукнат всеки миг. Тогава мълниеносно взе решение и тихо се измъкна през задната врата точно когато предната силно се затръшна.

Но се разколеба, след като премина през задната веранда и се озова в двора. Не искаше да налети на някого, когото познаваше. Къде можеше да се усамоти?

Отговорът дойде почти незабавно. Разбира се. Ще отиде при мама и татко.

Пътуването беше дълго, почти до края на града, но през последните три години беше станало обичайно за Елена. Прекоси моста Уикъри и се изкачи по хълма, премина покрай разрушената църква, след което се спусна в малката долина.

Тази част от гробището беше добре поддържана. Това бе старата половина, където оставяха храстите да растат на воля. Но тревата беше грижливо окосена, осеяна с пъстри цветя. Елена приседна до голямата мраморна плоча, на която беше издълбано името на фамилията им — „Гилбърт“.

— Здравей, мамо. Здравей, татко — прошепна. Наведе се, за да остави едно червено цвете, което беше откъснала по пътя. После седна на каменния бордюр.

След злополучния инцидент често идваше тук. Маргарет беше само на година, когато стана на автомобилната катастрофа. Тя всъщност не помнеше родителите им. Но Елена много добре си ги спомняше. Ето че и сега в паметта й се заредиха спомените и в гърлото й отново заседна мъчителна буца. Този път сълзите й потекоха много по-лесно. Толкова много й липсваха. Майка й, толкова млада и красива, както и баща й, с онази негова усмивка, от която очите му се присвиваха.

Разбира се, за нея бе истинско щастие, че можеше да разчита на леля Джудит. Не всяка леля би напуснала работата си, за да се премести в едно глухо градче и да поеме грижите за двете си осиротели племеннички. А пък Робърт, годеникът на леля Джудит, сега беше повече като втори баща за Маргарет, отколкото като бъдещ чичо.

Но Елена не можеше да забрави родителите си. И понякога, особено в периода непосредствено след погребението им, тя изпадаше в пристъпи на гняв, вбесена от това, че бяха толкова глупави, та да позволят да бъдат убити. Но тогава още не познаваше добре леля Джудит и се чувстваше така, сякаш я бяха изтръгнали от корените й.

А къде е моето място сега, запита се тя. Най-лесният отговор гласеше, че мястото й е тук, във Фелс Чърч, където впрочем бе живяла през целия си живот. Но по-късно този лесен отговор започна да й се струва грешен. Напоследък имаше чувството, че някъде другаде съществува място, отредено за нея, което веднага би разпознала и би нарекла свой дом.

Една сянка надвисна над нея. Стресната, тя вдигна глава. В следващия миг две фигури се извисиха пред нея, непознати, смътно излъчващи някаква заплаха. Тя се скова и само впери в тях безмълвен поглед.

— Елена — нервно я заговори по-дребната фигура, опряла ръце на хълбоците си, — понякога се безпокоя за теб, наистина много се тревожа.

Елена примигна, а после се засмя. Бяха Бони и Мередит.

— Какво трябва да направи човек, за да остане сам? — попита ги, след като седнаха до нея.

— Кажи ни да си вървим — предложи й Мередит, но Елена само сви рамене. Мередит и Бони често се отбиваха да я търсят тук в първите месеци след автомобилната катастрофа. Внезапно изпита радост, че са дошли и благодарност за загрижеността им. Не се разсърди дори за това, че двете разбраха, че е плакала, затова прие с благодарност смачканата кърпичка, която Бони й подаде, за да избърше сълзите си. После трите постояха така заедно, смълчани, загледани в разлюлените от вятъра дъбове по края на гробището.

— Много съжалявам за случилото се в училище — заговори накрая Бони съвсем тихо. — Беше наистина ужасно.

— А пък твоето второ име е тактичност — смъмри я Мередит. — Не може да е било чак толкова зле, Елена.

— Ти не беше там. — При спомена я обля гореща вълна. — Беше ужасно. Но вече не искам да мисля за това — добави равнодушно, ала в гласа й неволно прозвуча предизвикателна нотка. — Приключих с него. Вече не го искам.

— Елена!

— Не го искам, Бони. Явно той си мисли, че е твърде велик за… за простите американци. Така че може да си свали дизайнерските очила и да си ги…

Другите две момичета се засмяха. Елена избърса носа си и поклати глава.

— Е, поне учителят Танър днес май беше в по-добро настроение — каза тя на Бони с явното желание да смени темата на разговора.

Бони придоби страдалчески вид.

— Знаете ли, че той ме накара да се запиша да съм първа поред на устното изпитване? Макар че всъщност никак не ми пука. Избрала съм темата за друидите и…

— За какво?

— За дру-и-ди-те. Онези древни магьосници, които са изградили Стоунхендж и са вършили всякакви други магии в древна Англия. Аз съм произлязла от тях и затова съм медиум.

Мередит изсумтя, но Елена се намръщи, втренчена в стръка трева, който въртеше между пръстите си.

— Бони, наистина ли вчера видя нещо на дланта ми? — попита рязко тя.

Бони се поколеба, преди да й отговори.

— Не зная — промълви тя накрая. — Аз… аз си помислих, че видях нещо. Но понякога моето въображение ме подвежда.

— Тя знаеше, че си тук — неочаквано се намеси Мередит. — Аз си мислех да надникнем в сладкарницата, но Бони каза: „Тя е отишла на гробището.“

— Така ли съм казала? — Бони не изглеждаше много удивена, но все пак се развълнува. — Е, ето че наистина те намерихме тук. Баба ми от Единбург е имала ясновидски способности и аз съм ги наследила от нея. Винаги се предават през едно поколение.

— И си потомка на друидите — заяви Мередит с предвзето надут тон.

— Ами да, истина е! В Шотландия почитат старите традиции. Вие двете няма да повярвате на какво е била способна моята баба. Можела да предскаже за кого ще се омъжиш и кога ще умреш. На мен например ми предрече, че ще умра в ранна възраст.

— Бони!

— Така ми каза. Ще легна в ковчега си млада и красива. Не мислите ли, че е много романтично?

— Не, не мисля. Мисля, че е отвратително — отсече Елена. Сенките се удължиха, а вятърът стана по-студен.

— А за кого ще се омъжиш, Бони? — ловко измести темата Мередит.

— Не зная. Моята баба ми разказа за ритуала, чрез който може да се разбере името му, но аз никога не съм го изпробвала. Разбира се — Бони изпъчи гърди, — той трябва да е ужасно богат и безупречно красив. Като нашия загадъчен чернокос непознат, примерно казано. Особено ако никоя друга не го пожелае. — Стрелна закачливо Елена с поглед.

Приятелката й обаче отказа да захапе въдицата.

— Какво ще кажеш за Тайлър Смолуд? — промърмори тя с напълно невинен вид. — Неговият баща със сигурност е достатъчно богат.

— Пък и не изглежда зле — съгласи се Мередит с престорено сериозен вид. — Този избор, разбира се, си струва само ако обичаш животните, особено самците с големи бели зъби.

Момичетата се спогледаха и след миг трите едновременно прихнаха в смях. Бони запрати шепа трева към Мередит, която в отговор я замери с едно глухарче. В разгара на играта Елена си каза, че сега всичко с нея е наред. Отново се чувстваше както винаги досега, не някоя изгубена или странстваща душа, а Елена Гилбърт, кралицата на красотата в гимназия „Робърт Е. Лий“. Измъкна тъмнорозовата панделка от косата си и тя се разпиля около лицето й.

— И аз избрах моята тема за устния изпит — обяви тя, докато гледаше с присвити очи как Бони измъква стръкчетата трева, полепнали по къдриците й.

— И каква ще е тя? — заинтересува се Мередит.

Елена вдигна брадичка и зарея поглед към небето над хълма, обагрено в червено. Пое замислено дъх и изчака още един миг, за да засили напрежението.

— Италианският ренесанс.

Бони и Мередит впериха изумени погледи в нея, после се спогледаха и отново прихнаха.

— Аха — рече Мередит, когато се умориха да се кискат. — Значи тигрицата се завърна.

Елена се усмихна победоносно. Самоувереността й се бе завърнала. И макар че сама не го разбираше, поне едно знаеше със сигурност: нямаше да позволи на Стефан Салваторе да се измъкне жив.

— Добре — оживено изрече тя. — А сега ме чуйте добре. Никой, освен вас не бива да знае за това, иначе ще стана за смях на цялото училище. А пък Каролайн само ме дебне, за да използва всеки удобен случай да ми се присмива. Но аз все още го искам и ще го имам. Засега не зная как ще стане, но ще го направя. Но докато не измисля план за действие, ще се държим подчертано пренебрежително с него и ще му покажем, че не е добре дошъл тук.

— О, ние трите, така ли?

— Да, ние. Ти не можеш да го имаш, Бони. Той е мой. И освен това трябва да съм сигурна, че мога да разчитам на вас.

— Почакай за минута — прекъсна я Мередит и очите й блеснаха. Откопча иглата от блузата си, вдигна палец и бързо го прободе. — Бони, подай ми ръката си.

— Защо? — запита Бони, вперила подозрителен поглед в иглата.

— Защото искам да се омъжа за теб. А ти защо мислиш, глупачке?

— Но… но… Ох, добре, де. Оу!

— Сега е твой ред, Елена. — Мередит чевръсто заби иглата и в пръста на Елена, след което изцеди от раната капка кръв. — Сега — продължи тя, гледайки двете си приятелки с искрящи от възбуда очи — всички ние ще притиснем окървавените си пръсти и ще се закълнем. Особено ти, Бони. Ще положим клетва да пазим тази тайна и да правим всичко, за което ни помоли Елена, ако е свързано със Стефан.

— Слушай, кървавата клетва е нещо много опасно — започна да протестира Бони с напълно сериозен вид. — Това означава да спазваш клетвата си независимо какво ще се случи, без оглед на всичко останало, Мередит.

— Зная — кимна мрачно Мередит. — Тъкмо заради това искам да се закълнеш по този начин. Не съм забравила какво се случи с Майкъл Мартин.

— Това беше преди години — възрази й Бони и присви лице в недоволна гримаса. — Пък и ние скъсахме почти веднага и… Уф, добре де. Ще се закълна. — Затвори очи и изрече тържествено: — Кълна се да пазя тази тайна и да сторя всичко, което Елена ще поиска от мен заради Стефан.

На свой ред Мередит също изрече клетвата. А Елена, загледана в бледите сенки от съединените им пръсти в падащия здрач, си пое дълбоко дъх и заяви с тих глас:

— А аз се заклевам да не намеря покой, докато той не бъде мой.

През гробището повя хладен вятър, разроши косите на момичетата и разпръсна сухите листа по земята. Бони ахна и се отдръпна, после всички се озърнаха, леко настръхнали, а накрая нервно се присмяха на страховете си.

— Вече се стъмни — сепна се Елена.

— По-добре да си тръгваме — предложи Мередит, изправи се и отново закрепи иглата на мястото й. Бони също се изправи и засмука върха на пръста си.

— Довиждане — едва чуто изрече Елена, обърнала се с лице към надгробния камък. Върху пръстта аленееше оставеното от нея цвете. Остави до него панделката си, обърна се и кимна на Бони и Мередит: — Да тръгваме.

Трите се насочиха мълчаливо нагоре по хълма към тънещата в руини стара църква. Скрепената с кръв клетва ги бе изпълнила с чувството, че са извършили тържествен обет. Като минаха покрай развалините на църквата, Бони потръпна. Слънцето вече беше залязло, въздухът застудя, а вятърът се усилваше. Всеки нов порив изтръгваше тревожен шепот от тревата и брулеше листата на надвисналите над тях стари дъбове.

— Студено ми е — промълви Елена, спря се за миг пред тъмната дупка, където някога е била вратата на църквата, и погледна надолу по склона.

Луната още не беше изгряла. Различаваха се само смътните очертания на старото гробище и моста Уикъри зад него. Старото гробище датираше от времето на Гражданската война, затова върху много от надгробните камъни бяха изписани имена на войници. Но сега бе запустяло и изоставено. По гробовете растяха само бурени и върби, а по гранитните плочи се виеха диви лози. Гледка, която Елена никога не бе харесвала.

— Изглежда различно, не мислите ли? Искам да кажа сега, когато притъмня — заговори неспокойно тя. Не знаеше как точно да им обясни какво всъщност имаше предвид, но това не бе място, където й се искаше да бъде.

— Можем да го заобиколим — обади се Мередит. — Но това ще увеличи пътя ни с още двадесет минути.

— Аз пък нямам нищо против да минем оттук — изрече Бони и с мъка преглътна. — Винаги съм повтаряла, че искам да ме погребат в старото гробище.

— Ще престанеш ли да дрънкаш за погребения! — викна й Елена и пое забързано надолу по склона на хълма. Но колкото по-нататък напредваше по тясната пътека, толкова по-зле се чувстваше. Забави крачка, за да могат Бони и Мередит да я настигнат. Когато наближиха първия надгробен камък, сърцето й заби още по-силно. Опита се да не обръща внимание на мрачната гледка, но цялата й кожа настръхна, дори малките косъмчета по ръцете. Между всеки два поредни повея на вятъра звуците сякаш се усилваха многократно… дори стъпките им по осеяната с нападали листа пътека отекваха тревожно.

Тъмния силует на рушащата се църква вече бе зад тях. Тясната пътечка криволичеше между обраслите с лишеи надгробни плочи, много от които бяха по-високи от Мередит. Достатъчно големи, за да се скрие някой зад тях, помисли си обзетата от неясно безпокойство Елена. Някои от надгробните камъни бяха килнати като например този с херувима, приличащ на истинско бебе, като се изключи това, че главата му беше паднала върху пръстта до тялото. Широките гранитни очи на главата бяха празни и безизразни. Елена не можеше да откъсне втренчения си поглед от нея, а сърцето й лудешки затуптя.

— Защо спряхме? — попита Мередит.

— Аз просто… съжалявам — промърмори Елена, но едва се обърна и отново се вцепени. — Бони, какво става?

Бони се взираше в гробището, с отворени устни, с широко разтворени безизразни очи като очите на падналата глава на херувима. Страх прониза Елена.

— Бони, престани. Стига! Не е смешно.

Бони обаче не й отговори.

— Бони! — извика Мередит. Двете с Елена се спогледаха изумено и внезапно Елена проумя, че веднага трябва да се махне оттук. Втурна се надолу по пътеката, обаче един странен глас заговори зад гърба й и тя трескаво се извърна назад.

— Елена — произнесе гласът. Не, не беше гласът на Бони, обаче идваше от устата на Бони. Смъртнобледа сред мрака, Бони продължаваше да се взира в гробището. Лицето й бе безизразно.

— Елена — отново заговори гласът и добави, когато главата на Бони се извърна към нея, — там те чака някой.

Елена така и не разбра какво се случи през следващите няколко минути. Сякаш нещо се движеше сред тъмните прегърбени форми на паметниците, шумеше и се издигаше над тях. Елена изпищя, след нея веднага се разкрещя и Мередит и когато двете момичета хукнаха напред, Бони също ги последва, пищейки и тичайки с все сила.

Елена тичаше по тясната пътека, препъвайки се в камъните и храстите наоколо. Бони, задъхана, едвам я следваше, а Мередит — винаги хладнокръвната и цинична Мередит — сега почти не можеше да си поеме дъх. Внезапно проехтя оглушителен трясък и нещо изграчи сред клоните на дъба над главите им. Елена хукна още по-бързо.

— Зад нас има нещо! — изпищя пронизително Бони. — О, Господи, какво става?

— Давай направо към моста — задъхано изкрещя Елена въпреки пламтящите си от напрежението гърди. Не знаеше защо, но усещаше инстинктивно, че трябва да стигнат там. — Не спирай, Бони! Не поглеждай назад! — Сграбчи ръкава на другото момиче и го задърпа.

— Не мога повече — изхлипа Бони и залитна настрани, забавяйки крачките си.

— Можеш! — озъби й се Елена, отново сграбчи ръкава й и я принуди да продължи да тича. — Хайде! Хайде!

Пред тях проблесна сребриста вода. Между дъбовете се откри малка поляна, а мостът беше точно зад нея. Краката на Елена се подгъваха, дъхът й излизаше със свистене от гърлото, но не можеше да си позволи да забави ход. Вече виждаше дървените греди на моста. Оставаха само седем метра, пет метра, три метра.

— Успяхме! — простена Мередит, когато стъпките им затрополяха по гредите на моста.

— Не спирай! Трябва да стигнем до другия бряг!

Мостът заскърца под краката им, когато се втурнаха по него, като стъпките им отекваха сред плискащата се вода. Когато скочи и цопна в една мръсна локва на отсрещния бряг, Елена най-после пусна ръкава на Бони и позволи на изтощените си нозе да спрат.

Мередит се преви на две, опряла ръце на бедрата си, дишайки дълбоко. Бони още плачеше.

— Какво беше това? Ох, какво беше? — заговори трескаво тя. — Още ли ни преследва?

— Не, вече всичко е наред — прошепна Елена. Очите й бяха пълни със сълзи и цялата трепереше, но поне горещото стягане в гърлото бе изчезнало. Реката шумеше, а водите й се вихреха сред тънещите в мрак бързеи. — Тук не може да ни стигне — добави тя.

Мередит я изгледа втренчено, после отмести поглед към другия бряг, затулен от нагъсто надвисналите клони на дъбовете, а накрая отново се извърна към Бони. Облиза устните си и леко се засмя.

— Разбира се. То не може да ни последва. Но все пак е по-добре да се прибираме у дома, нали? Освен ако не искаме да прекараме нощта тук.

Някакво неясно чувство разтърси Елена.

— Не и тази нощ, благодаря — отговори тя. Обгърна с ръка Бони, която още хълцаше. — Всичко е наред, Бони. Вече сме в безопасност. Хайде, да вървим.

Мередит отново се обърна, за да огледа реката.

— Знаеш ли, аз нищо не видях там — каза тя. Гласът й вече звучеше по-спокойно. — Може би изобщо не е имало нищо зад нас. Навярно просто се паникьосахме ненужно и сами се изплашихме. С малката помощ на присъстваща тук жрица на друидите.

Елена не каза нищо, когато отново тръгнаха, рамо до рамо по прашния път. Но въпросите не спираха да се тълпят в главата й. Въпроси без отговори.