Л. Дж. Смит
Пробуждането (1) (Книга първа)

1

4 септември

„Мило дневниче,

Днес ще се случи нещо ужасно.

Не зная защо написах това. Налудничаво е. Няма никаква причина да бъда разстроена. Имам всички основания да бъда щастлива, но…

Но часът е пет и половина сутринта, а съм будна и изплашена. Опитах се да се успокоя, че всичко се дължи на часовата разлика между Франция и тук. Но това не обяснява защо се чувствам толкова уплашена. Като изгубена.

Онзи ден, докато леля Джудит, Маргарет и аз се връщахме с колата от летището, ме обзе странно чувство. И щом завихме по нашата улица, изведнъж си казах: «Мама и татко ни чакат у дома. Мога да се обзаложа, че ще ги заваря на предната веранда или във всекидневната, да надничат през прозореца, ролкова много ми липсват.»

Зная. Това звучи напълно налудничаво.

Но дори когато видях къщата и празната предна веранда, аз още продължавах да се чувствам така. Потичах по стъпалата, стигнах на един дъх до вратата и почуках, и когато леля Джудит отключи вратата, нахлух вътре и се заковах в коридора, очаквайки да чуя как мама слиза по стъпалата или татко се провиква от кабинета си.

Точно тогава леля Джудит тръшна с трясък куфара на пода пред мен и отрони една тежка въздишка, преди да изрече: «Е, вече сме си у дома.» А пък Маргарет се засмя. И тогава ме връхлетя най-ужасяващото чувство през целия ми живот. Никога не съм се чувствала толкова изцяло и напълно изгубена.

У дома. Аз съм си у дома. Защо тогава имам чувството, че съм на чуждо място?

Родена съм тук, във Фелс Чърч. Винаги съм живяла в тази къща. Винаги. Това е добрата ми стара стая с белега от изгоряло върху една от дъските на пода, където бяхме угасили цигарите си, когато двете с Каролайн се промъкнахме да пушим тайно и едва не се задавихме до припадък. Мога да погледна през прозореца и да видя голямата дюля, по която Мат и приятелите му се бяха покатерили преди две години, за да провалят пижаменото ми парти за моя рожден ден. Това е моето легло, моя стол, моята тоалетна масичка.

Но сега всичко ми изглеждаше толкова странно, все едно никога не съм принадлежала на това място. Сякаш не съм попаднала на мястото си. И най-лошото е, че имам чувството, че принадлежа някъде другаде, но не зная къде.

Вчера бях твърде уморена, за да отида за раздаването на учебната програма.

Мередит е взела графика с часовете ми, но не ми се говореше с нея по телефона. Леля Джудит обясняваше на всеки, който се обади, че съм изтощена заради часовата разлика и че сега спя дълбоко, но през цялата вечеря ме гледаше със странно изражение на лицето.

Днес обаче ще ми се наложи да се видя с всички от групата. Вероятно ще се срещнем на паркинга преди началото на часовете в училище. Затова ли съм толкова изплашена? Дали не се страхувам от тях?“

Елена Гилбърт спря да пише. Вгледа се в последния ред, който беше написала, после поклати глава, все още с писалката в ръка, надвесена над малката тетрадка с подвързия от синьо кадифе. После с внезапен рязък жест вдигна глава и захвърли писалката и тетрадката към големия прозорец в нишата, където те паднаха, без да се повредят, върху тапицираната седалка под прозореца.

Това беше пълен абсурд.

Откога тя, Елена Гилбърт, се плашеше от срещите с хората? Откога бе започнала да се страхува от всичко? Изправи се и с гневен жест напъха ръце в ръкавите на кимоното от червена коприна. Дори не погледна към изкусно изработеното огледало от викторианската епоха над нощната масичка от черешово дърво, защото знаеше какво ще види в него. Елена Гилбърт: самоуверена и сдържана; руса и слаба; винаги в крак с последните модни тенденции; в последния клас на гимназията; момичето, желано от всяко момче; момичето, каквото всяко друго момиче искаше да бъде. Която тъкмо сега беше смръщила лице и стиснала устни. Което бе крайно необичайно за нея.

Една гореща баня и малко кафе ще ме поосвежат, каза си тя. Сутрешният ритуал с миенето и преобличането винаги я успокояваше. Този път се забави малко повече, защото трябваше да подреди новите си дрехи, донесени от Париж. Накрая си избра бледорозова блуза и бели ленени шорти, с които приличаше на малинов сладолед. Достатъчно апетитен, за да бъде изяден, помисли си тя, докато огледалото й показваше едно симпатично момиче, многозначително усмихнато. Страховете, които преди малко я измъчваха, тутакси се стопиха и бяха забравени.

— Елена! Къде си? Ще закъснееш за училище! — чу се отдолу приглушен глас.

Елена прокара още веднъж четката през фината си като коприна коса и я стегна отзад с тъмнорозова панделка. После грабна раничката си и слезе по стъпалата.

В кухнята на масата четиригодишната Маргарет ядеше овесена каша, а леля Джудит печеше нещо на печката. Леля Джудит беше от жените, които вечно изглеждаха разтревожени за нещо, независимо какво. Тя беше слаба, с безизразно и слабо лице, с леко разрошена коса, прибрана небрежно на тила. Елена я целуна по бузата.

— Добро утро на всички. Съжалявам, че нямам време за закуска.

— Но, Елена, не можеш просто така да излезеш, без да си хапнала нещо. Трябват ти протеини…

— Ще си взема една поничка преди училище — отвърна момичето с развеселен тон. Лепна една целувка върху пухкавата коса на Маргарет и се накани да тръгне.

— Но, Елена…

— И вероятно след училище ще отидем или в дома на Бони, или на Мередит, така че не ме чакайте за вечеря. Довиждане!

— Елена…

Елена вече беше на предната врата. Затвори я след себе си, без да изслуша заглъхващите протести на леля Джудит. Пристъпи на предната веранда.

И спря.

Всички лоши предчувствия от сутринта отново я връхлетяха. Безпокойството, опасенията, страхът. Сигурно нещо лошо предстоеше да се случи.

Улица „Мейпъл“ беше напълно безлюдна. Високите къщи във викториански стил изглеждаха странно притихнали, като напълно изпразнени отвътре. Като декори от изоставено филмово студио. Или по-точно приличаха на лишени от обитатели, но пълни със странни наблюдаващи създания.

Да, ето това беше: нещо я дебнеше. Небето над главата й не беше ясносиньо, а мътносиво като захлупено под обърната надолу гигантска купа.

Въздухът беше като застинал и Елена не можеше да се отърси от усещането, че погледът на нечии очи е прикован върху нея.

Успя да зърне нещо тъмно в клоните на старата дюля пред къщата.

Оказа се гарван, спотаен сред жълтеещите листа. И това бе нещото, което я наблюдаваше.

Опита се да се окопити, като си каза, че е нелепо, но някак си бе сигурна, че е така. Това бе най-големият гарван, който някога бе виждала, едър и лъскав, а по блестящите му черни пера сякаш танцуваха всички цветове на дъгата. Виждаше съвсем ясно всяка подробност по него: алчните му за плячка черни нокти, острия клюн, блестящото черно око, обърнато към нея.

Птицата стоеше толкова неподвижно, че приличаше на восъчна. Докато се взираше в нея, Елена усети как страните й поруменяват, а гърлото и бузите й се обляха от топли вълни. Защото гарванът… гледаше право в нея. Както я изпиваха с очи момчетата, когато носеше бански костюм или прозираща блуза. Все едно, че я разсъбличаше с немия си поглед.

Преди да се осъзнае какво върши, тя пусна раничката си и грабна най-близкия камък от алеята пред вратата.

— Махай се от тук! — извика му тя и дочу треперещия гняв в собствения си глас. — Къш! Махни се! — С последната дума момичето хвърли камъка.

Последва шумно разтърсване на листата, но гарванът литна нагоре, без да пострада. Крилете му бяха огромни и вдигаха шум за цяло ято гарвани. Елена се наведе, внезапно изпаднала в паника, когато птицата прелетя право над главата й, като полъхът на въздуха от размахващите се криле разрошиха русата й коса.

Натрапчивото пернато се завъртя отново и започна да кръжи като черен силует на фона на бялото като хартия небе, преди с грозно грачене да отлети към дърветата.

Елена бавно се надигна, после се озърна, все още смутена. Не можеше да повярва какво бе направила. Но сега, след като птицата си замина, небето отново изглеждаше както обикновено. Лек ветрец разклати листата и момичето си пое дълбоко дъх. Някъде надолу по улицата се отвори една врата и няколко гръмко смеещи се деца изскочиха през нея.

Тя им се усмихна и още веднъж си пое дъх. Облекчението се разля по нея като гальовната ласка на слънчевите лъчи. Как можеше да е толкова глупава? Беше прекрасен ден, изпълнен с обещания, така че нищо лошо не можеше да й се случи.

Нищо лошо нямаше да се случи… освен това, че вече закъсняваше за училище. На паркинга сигурно ще я чака цяла тълпа.

Винаги мога да им кажа да спрат да си врат любопитните носове в работите на другите, помисли си тя и едва не се изкиска на глас. Е, това ще ги накара да се замислят.

И без да погледне назад към дюлята, тя продължи забързано надолу по улицата.

Гарванът прелетя през клоните на големия дъб и Стефан инстинктивно трепна и вдигна глава. Успокои се, когато видя, че е само една птица.

Сведе поглед към отпуснатото бяло телце в ръцете си и лицето му се сгърчи от съжаление. Нямаше намерение да го убива. Ако знаеше, че е толкова изгладнял, щеше да излезе на лов за нещо по-едро от заек. Но, разбира се, тъкмо това го плашеше: никога не се знаеше колко силен ще се окаже гладът или какво би трябвало да стори, за да го утоли. Имаше късмет, че този път му се размина с убийството само на един заек.

Остана под стария дъб, докато слънчевите лъчи се провираха през къдравата му коса. Както си беше с джинси и тениска, Стефан Салваторе изглеждаше като най-обикновен гимназист.

Но не беше.

Дълбоко в гората, където никой не можеше да го види, той се зае с храненето. Сега облизваше грижливо венците и устните си, за да е сигурен, че няма да остане някакво петно по тях. Не биваше да оставя нищо на случайността. Този маскарад и без това щеше да бъде достатъчно труден и нямаше смисъл да го усложнява излишно.

За миг отново се зачуди дали да не се откаже от всичко. Може би трябваше да се върне в Италия, в своето скривалище. Кое го накара да си мисли, че ще може отново да се върне в света на светлината?

Но вече се беше уморил да живее в сенките. Уморил се бе от мрака и от обитателите му. Но най-много му тежеше самотата.

Не беше сигурен защо избра Фелс Чърч във Вирджиния. Беше млад град, поне според неговите стандарти. Най-старите сгради в него бяха издигнати само преди век и половина. Но тук спомените и призраците от Гражданската война все още бяха живи, реални колкото супермаркетите и заведенията за бързо хранене.

Стефан оценяваше уважението към миналото. Очакваше да хареса и хората от Фелс Чърч. И дори може би — но само може би — да си намери място сред тях.

Никога обаче нямаше да бъде напълно приет. При тази мисъл устните му се изкривиха в горчива усмивка. От опит знаеше, че няма смисъл да се надява. Никога и никъде нямаше да намери място, на което да принадлежи напълно, където без преструвки да бъде самият себе си.

Освен ако не избере света на сенките…

Побърза да пропъди тази мисъл. Беше се отрекъл от мрака, бе загърбил сенките. Беше изтрил всички тези дълги години и от днес започваше начисто.

Стефан осъзна, че още държи заека. Остави го внимателно върху килима от кафяви дъбови листа. Дочу някъде в далечината шума от предпазливото пристъпване на лисица, толкова тих, че ухото на човек не можеше да го улови.

Хайде, побързай, мой събрате по ловуване, помисли си тъжно той. Закуската те очаква.

Тъкмо премяташе якето си през рамо, когато зърна гарвана, който преди това го беше смутил. Беше кацнал на един от клоните на дъба и сякаш го следеше с поглед. Имаше нещо смущаващо около тази мрачна птица.

Понечи да изпрати проучваща мисъл към нея, за да я провери, но се спря. Спомни си обещанието си, помисли си той. Не бива да използваш Силите, освен ако не е абсолютно необходимо. Само ако нямаш друг избор.

Напредвайки мълчаливо сред окапалите листа и пресъхналите съчки, той стигна до края на гората. Автомобилът му бе паркиран там. Извърна се назад, само веднъж. Видя как гарванът излетя от клоните и се спусна към заека.

Имаше нещо зловещо в начина, по който разпери криле над отпуснатото бяло тяло. Нещо зловещо и същевременно триумфиращо. Гърлото на Стефан се стегна и той едва се сдържа да не се върне обратно, за да пропъди птицата. Все пак, каза си, тя имаше толкова право да изяде заека, колкото и лисицата.

Колкото и самият той.

Реши да надникне в главата й, ако отново срещне тази птица. Сега обаче отклони поглед от нея и забърза сред дърветата, стиснал зъби. Не искаше да пристигне късно в гимназията „Робърт Лий“.