Марселин Деборд-Валмор
В разлъка

Недей ми писа! Аз съм тъжна и искам само да угасна.

Прекрасна пролет — ах, без тебе тя е любов без плам.

Ръцете ми не те прегръщат — аз сключвам ги безгласна.

Напразно ти зовеш сърцето ми — то е покойник ням.

                Недей ми писа!

 

Недей ми писа! Нека нявга тъй да умрем ний — разделени.

И питай Бога… питай тебе дали те любих аз…

Ако из твоето мълчание дочуя влюбен глас,

ще мисля, че е глас от рая — ала — далеч от мене…

                Недей ми писа!

 

Недей ми писа! Аз се плаша; страхувам се от моя спомен;

Там скрит е твоят глас — и често той ме зове звънлив.

О, как ще доближи реката скиталецът сломен, бездомен?

Едно писмо от скъп познайник е образ вечно жив.

                Недей ми писа!

 

Недей ми писа! — тез три думи, които към печал ме тласкат:

Гласът ти сякаш ги разлива над моето сърце,

през твоята усмивка сякаш аз виждам ги да бляскат,

целувка сякаш запечатва ги в моето сърце.

                Недей ми писа!