Робърт Лъдлъм
Ашкелон (36)

36.

След като инструктира Пул да седи до телефона в Шенадоа Лодж, главно за новини от Катерин Нелсън, Хайторн подкара надолу по трилентовата крайградска улица и сви пред къщата на убития началник на морското разузнаване Хенри Стивънс. В пресечката имаше сива патрулна кола на Военноморския департамент. Един въоръжен униформен офицер посрещна Тайръл. Той кимна към хола, където една жена в черно стоеше до прозореца и гледаше далечината.

Срещата между Филис и Тай в началото беше неловка. Среща на двама близки приятели, разделили се поради обстоятелства, породени от дълбока лична загуба и сега отново събрани от събития, които болезнено и неизбежно напомняха по-ранната трагедия в Амстердам. Мълчанието и техните очи казваха толкова много, докато Хайторн се приближи към нея и тя се хвърли в ръцете му. Сълзи се стичаха по бузите й.

— Всичко е толкова гнило, толкова гадно и гнило! — проплака тя.

— Знам, Фил, знам.

— Разбира се, че знаеш.

Те се държаха, разбираха неизказаните си думи, двама достойни хора, които бяха загубили част от живота си в лудостта на тези дълбоко неразбираеми убийства. Дългият момент отмина и Хайторн бавно пусна жената на Хенри Стивънс.

— Да ти донеса ли нещо, Тай? Чай, кафе, напитка?

— Не, благодаря — каза Хайторн. — Но приемам поканата за по-нататък.

— Така да бъде. Седни, моля те. Сигурна съм, че не си дошъл тук просто за да бъдеш мил. Твърде зает си за това.

— Какво знаеш, Фил?

— Аз съм съпруга на офицер от разузнаването, не особено високо интелигентна, но си изясних вероятно повече неща, отколкото Хенри подозираше. Господи, този човек не спа почти четири дни… и беше толкова разтревожен за теб, Тай. Сигурно си изтощен.

— Значи знаеш, че преследваме някого?

— Очевидно. Някой извънредно опасен, с не по-малко опасни хора зад нея…

— Нея? Ти знаеш, че е жена?

— Хенк ми каза толкова, терористка от долината Бекаа.

— Филис — каза Хайторн, облягайки се напред на стола до вдовицата, загледан твърдо в своята стара приятелка от посолството в Амстердам. — Ще трябва да ти задам някои въпроси за дните, преди Хенк да бъде убит. Знам, че не е време, но може да нямаме друго…

— Разбирам. Живея с това от години, помниш ли?

— Сама ли си тук?

— Сега не. Сестра ми дойде от Кънектикът, за да е с мен. Преди малко излезе.

— Искам да кажа, с Хенк тук живеехте сами…

— О, да, с обичайните придружители. Въоръжени коли на флота, обикалящи наоколо, лимузини, които го вземаха и го връщаха от офиса и една алармена система, която би уплашила и ракетен специалист. Бяхме в безопасност, ако това е въпросът ти.

— Прости ми, но очевидно не сте били. Някой е дошъл и е убил Хенри, докато той разговаряше по телефона с мен.

— Не знаех, че е било с теб, но аз говорих за това и с флота, и с полицията. Кухненският телефон не беше на вилката. Но в едно нещо си прав — за очевидното. Получавахме обичайните доставки, не можехме да ги спрем, биха ни нарочили и вероятно нямаше да можем да поръчаме дори и пица. Хенк викаше патрулите, когато очаквахме гости, но често забравяше. Тук това е толкова необичайно, не като в Амстердам. Той го наричаше параноично.

— С други думи, човек в униформа с чанта инструменти, или човек с делови костюм с куфарче, или военен не биха били спрени — каза Тайръл, без да задава въпрос.

— Вероятно не — съгласи се вдовицата, — но за да те изпреваря, и полицията, и флотът водеха наблюдение. Патрулът, дежурен тогава, беше разпитан обстойно. И двамата казаха, че никой, освен момчето с вестниците, не се е приближавал до къщата.

— А те са отпред през цялото време?

— Всъщност не, не като охраната сега навън. Но трябва да кажа, че това не е толкова важно. Те обикаляха, Хенк настояваше за това и по практически съображения, заради съседите.

— Обикаляха?

— Около пресечката, разстояние, което се взема за минута и десет секунди с кола.

— И „практическите съображения“ на Хенк са били само тези — каза Хайторн, кимайки. — Една обикаляща кола, със или без отличителни знаци, е мишена.

— Без отличителни знаци — прекъсна го Филис. — И нашите съседи нямаше много да се зарадват на разни непознати коли, паркирани пред къщата за дълги периоди от време. Не е кой знае какво, но можеше да ни скара със съседите. Ако не бях толкова стара, щяха да си помислят разни работи.

— Ти не си стара, Фил, ти си една много красива жена.

— А, чаровникът се завръща. Това ми липсваше, когато напусна посолството.

— Значи всеки, който е запознат с навиците на охраната тук, би могъл да бъде убиец на Хенри. Минута и десет секунди са час и десет минути в тактическо, не хронологично време.

— Искаш да кажеш някой от флота?

— Или достатъчно висок сред военните, за да има достъп дотук.

— Моля те, бъди по-ясен — каза Филис.

— Не мога, не сега.

— Той беше мой съпруг!

— Тогава ще ти кажа това, което щеше да ти каже съпругът ти и ще бъда колкото мога по-искрен. Има неща, които все още не мога да ти доверя.

— Това е пълна глупост, Тайръл! Аз имам право да знам! Двайсет и седем години са достатъчна привилегия, сър!

— Стига, Фил. — Хайторн грабна ръцете на Филис и ги задържа. — Аз правя точно това, което щеше да направи Хенри, ако беше на мое място. Противно на думите, които често съм му казвал, той беше страхотен аналитик. За това го уважавам… още повече, че ти си му жена.

— Ох, стига с това, хитрецо — каза Филис Стивънс, усмихвайки се кратко и тъжно, докато стисна ръцете му и отдръпна своите. — Продължавай с въпросите си.

— Остават три. Кога, колко често и на кого е споменавал той за мен?

— Когато ти беше прострелян в крайбрежния курорт в Мериленд, той си загуби ума, мислейки че отново е отговорен…

— Отново?

— По-късно, моля те, Тай — каза вдовицата меко.

— Ингрид?

— Сложно е. По-късно, моля те.

— Добре — Хайторн преглътна, лицето му почервеня от притока на кръв в главата. — Продължавай.

— Той спомена името ти може би три или четири пъти, изисквайки да ти бъде дадено най-доброто лечение. Каза че ще обеси всеки, който не го стори.

— Кого, Фил?

— Не знам. Някой, който беше наясно какво правиш ти. Хенк му каза, че иска да се разпространи пълен доклад.

— Което значи, че кръгът на Момиченцето-кръв го е получил, включително и тежката категория.

— За какво говориш?

— Забрави го.

— Предпочитам да спреш да повтаряш това. В Амстердам, когато хората, които ги беше грижа за теб, те виждаха да се връщаш с превързана ръка или подуто лице и те питаха какво има, ти казваше винаги „забрави го“.

— Съжалявам наистина — Тайръл се намръщи и бавно поклати глава.

— Има ли нещо друго, стари приятелю?

— Не мога да се сетя за друго. Аз намерих модел. Както Хенри винаги казваше: „Трябва да има модел, него трябва да търсиш“, докато аз обикновено търсех детайлите.

— Но когато ги намираше, тогава Хенри събираше моделите. Никога не спираше да признава заслугите ти, макар и не пред теб.

— Никога пред мен… О’кей, поне имаме още нещо за патологичния генерал, освен ако има и друго, колкото и да изглежда незначително, което да не си ми казала, Фил.

— Мисля си за двете обаждания от Лондон…

— Лондон?

— Започнаха около седем или осем часа тази сутрин. Сестра ми ги приемаше, аз не можех.

— Защо?

— Защото, стари приятелю, ми е достатъчно. Хенри даде живота си за този гнил, гаден бизнес и аз не искам обаждания от Лондон, Париж или станциите на морското разузнаване в Истанбул, Кюрдистан или Средиземноморието. За бога, човекът е мъртъв! Оставете го — и мен — на мира!

— Фил, тези хора не знаят, че той е мъртъв.

— И какво? Аз казах на сестра си да им предава да звънят в Морския департамент. Нека тези копелета измислят лъжите, аз повече не мога.

— Къде е телефонът?

— Хенри никога не разрешаваше да стои в стаята. Те са на слънчевата веранда — три, в различни цветове.

Хайторн стана и мина през отворените френски прозорци към остъклената веранда. На масата в левия ъгъл имаше три телефона — бежов, червен и тъмносин. Той вдигна червения, натисна бутон 0 и каза на телефониста:

— Тук е капитан Хайторн, действащ аташе на капитан Хенри Стивънс. Свържете ме със старшия офицер на пост.

— Веднага, сър.

— Капитан О’Гилви, червена линия — каза гласът в централата на морското разузнаване. — Името ви е Хайторн? Въвеждам го.

— Същото, капитане, и трябва да ви задам един въпрос.

— По тази линия ще отговарям на каквото мога.

— Имало ли е съобщения от Лондон за офиса на капитан Стивънс?

— Доколкото знам, не, капитане.

— Не ми трябва „доколкото знам“, аз имам нужда — повтарям нужда — от потвърждение за едното или другото.

— Изчакайте — за десет секунди настъпи тишина и О’Гилви се върна. — Нищо от Лондон, капитане. Никакви съобщения.

— Благодаря, капитане. — Тайръл затвори телефона и се върна в хола. — В офиса нямаше нищо за Хенри — каза Хайторн.

— Това е лудост — каза Филис. — Звъняха поне шест пъти.

— Чудя се по какъв ли канал е било — каза Хайторн. — Знаеш ли по кой телефон дойдоха обажданията?

— Не. Казах ти, сестра ми отговаряше. Всичко, което ми каза, беше, че е звучал като много развълнуван, много официален англичанин. И всеки път тя му казвала да се обади в департамента на флота.

— Но той не се е обадил — каза Хайторн. — Той е продължил да звъни тук. Защо?… Какво друго каза сестра ти.

— Не много. Всъщност аз изобщо не я слушах.

— Къде е тя?

— В супермаркета, да купи някои неща. Ще се върне всеки момент. Всъщност, когато ти пристигна, помислих, че е тя. — Отвън изсвири кола. — Ето я. Офицерът ще отиде да помогне за пакетите.

Представянето на Хайторн беше кратко и бързо, неотложността — очевидна за сестрата. Офицерът занесе пазарските й чанти, докато тя беше придружена в хола от Тайръл.

— Госпожо Талбот — започна той.

— Казвайте ми Джоан. Филис много ми е разказвала за вас. Боже господи, какво се е случило?

— Това трябва да разберем от вас… Обажданията от Лондон от кого бяха?

— Те бяха просто ужасни. Никога не съм се чувствала толкова неудобно в живота си! — извика Джоан Талбот. — Този ужасен човек все питаше за Хенри, повтаряйки, че е спешно и трябва да се свърже с него веднага. И аз трябваше да казвам, че се опитваме да го намерим, питах свързал ли се е с департамента на флота, а той ми обясняваше, че от флота казвали, че го няма — нямало го, господи, човекът е мъртъв, а от флота не могат да го признаят и аз не мога да го кажа! Толкова е ужасно.

— Има причини за това, Джоан, сериозни причини…

— За да преживява сестра ми този ад? Защо мислите, че тя не иска да отговаря на телефона? Или отговарям аз, или дежурният в коридора. Нека ви кажа. Хората се обаждаха да търсят Хенри и тя трябваше да казва „О, той е под душа“ или „О, той играе голф“, или „Той е на съвещание някъде“, сякаш очаквам да влезе през вратата и да попита какво има за вечеря. Що за хора сте вие?

— Джоан, стига — каза жената на Хенри Стивънс. — Тай просто си върши работата, отвратителната работа, която трябва да върши. Сега отговори на въпроса му? От кого бяха обажданията?

— Разговорът беше неразбираем, още по-лош от английския акцент, който беше просто зловещ.

— Кой беше той, Джоан?

— Той не остави име, само някакво М и нещо специално…

— МИ-6? — попита Хайторн. — Специален отряд?

— Да, така звучеше.

— Исусе, защо? — прошепна Тайръл сякаш на себе си. Очите му блуждаеха, не виждаше нищо освен облаци на объркване. — Трябва да е било дълбок обратен канал.

— Още по-неразбираеми думи? — каза сестрата от Кънектикът.

— Само вие можете да ми кажете от кой телефон дойдоха обажданията?

— Синия, винаги от синия.

— Точно така, „синьото момче“. Директен, осигурени линии.

— Започвам да разбирам — добави Филис. — Когато Хенк искаше да говори с някой от неговата служба в Европа или Близкия изток, той винаги използваше този телефон.

— Това е глобална мрежа, създадена от шефовете на съюзните разузнавания и военните. Не можеш да бъдеш така сигурен с нищо друго, както със „синьото момче“, само че трябва да имаш номера, а аз го нямам. Ще се обадя на Палисър, той ще ми го даде.

— Искате да кажете номера в Лондон? — попита Джоан Талбот. — Той е записан до телефона.

— Той ви го е дал?

— След като повтори два пъти, че ще бъде „променен сутринта“. Произнасяше всяка дума, сякаш правеше сатанинско проклятие.

Хайторн отиде бързо в остъклената веранда, намери листчето и започна да набира четиринайсетте цифри за Лондон. Докато правеше това, той усети остра болка в гърдите си, едно предупреждение, което беше изпитвал твърде често и което нямаше нищо общо с физическото му здраве, а беше състояние на ума. След въпросите към Филис Стивънс той се беше надявал да открие нещо, което да изясни връзката между него и убийството на Хенри. Разбра, че го е намерил в това, че Хенри е искал пълен доклад за неговото състояние след Чесапийк Бийч, доклад, използван като заплаха, за да осигури доброто му лечение, но който неизбежно е достигнал до всеки член на кръга Момиченцето-кръв, включително и до Скорпиона Майерс, Максимум Майк Майерс, който лесно можеше да научи режима на патрулната кола, обикаляща къщата на Стивънс. Докладът беше връзката, която беше търсил, но обажданията от Лондон по този телефон, заобикаляйки морското разузнаване, бяха съвсем неочаквано събитие, тактика, която предизвикваше паника и по този начин обясняваше острата болка в гърдите на Тай.

— Да? — твърдо извика гласът в Лондон.

— Стивънс е — излъга Хайторн, надявайки се, че бързо изречените думи ще бъдат приети, в случай че човекът познаваше Хенри Стивънс.

— За бога, капитане, какво правите вие там бе, хора? Не мога да се свържа с шефа на ЦРУ, а с вас се опитвам да се свържа от десет часа!

— Денят беше тежък…

— Знам, знам! Тъй като никога не сме се срещали, името ми е Хауъл, Джон Хауъл — има сър пред него, в случай, че правите справка с компютър, но често се изпуска, уверявам ви.

— МИ-6, Специален отряд?

— Трудно бих се причислил към свитата на кралицата. Предполагам, че вземате максимум предпазни мерки, Бог знае, че ние го правим, както и Париж. Не сме се чули с Йерусалим, но тези момчета обикновено са доста преди нас. Сигурно са скрили техния лидер в тунела под Синай.

— Значи чакаме, Джон, и тъй като бях на кризисно съвещание през по-голямата част от деня и съм пропуснал нещо, проясни ме?

— Сигурно се шегуваш! — извика Хауъл. — Ти си шефът на капитан Хайторн там, нали?

— Да, разбира се — отговори Тайръл, мислейки бързо, отчаяно, опитвайки се да намери логика в нелогичното. — Честно казано, благодаря, че го наехте.

— Джефри Кук го направи, мир на праха му, не аз.

— Да, знам, но както казах, току-що получих твоето съобщение у дома. В офиса ми нямаше нищо.

— Проклятие, капитане, естествено, че нямаше да си оставя името и длъжността. Твоят директор на управлението и аз се разбрахме да държим това нещо между нас. Ти беше включен, защото си връзката с Хайторн. Какво стана, по дяволите? Не се ли свърза с теб директорът на ЦРУ? Секретарката му, проклета арогантна кучка, ако мога така да се изразя, каза, че нейният шеф бил в течение на нещата от отряда и действа, но как би могъл да бъде, без да се свърже с теб?

— Имаше проблем между Сирия и Израел — каза Тайръл. — Непрекъснато говорят за него по телевизията и радиото.

— Пълна безсмислица! — прекъсна го председателят на МИ-6, Специален отряд. — Те просто се перчат. Това, което ни очаква нас, прави техния театър незначителен.

— Чакай малко, Хауъл — каза Тайръл тихо. Лицето му пребледня от паниката, която се надигаше в душата му. — Ти спомена отряд… искаше да кажеш за координираното телефонно наблюдение между твоите хора и управлението ли?

— Това е прекалено! Искаш да кажеш, че не знаеш нищо?

— Какво да знам, Джон? — дъхът на Хайторн спря.

— Тази вечер е. Баярат твърди, че ще атакува тази вечер! Ваше време!

— О, господи… — каза Тайръл едва чуто, с бавна въздишка. — И ти казваш, че разузнавателният отряд е предал за това на директора?

— Разбира се.

— Сигурен ли си?

— Драги, аз лично говорих с кучката секретарка. Тя каза, че вашият директор е на срещи из целия Вашингтон, а когато й се обадих за последен път, беше при президента в Белия дом.

— Президента… За какво, по дяволите, говорите?

— Това е твоята страна, стари приятелю, не моята. Разбира се, ако това беше нашият премиер, той щеше да бъде под протекцията на Скотланд Ярд — както и да е, — а не да се среща с хората от Даунинг Стрийт 10. Твърде много от онези хора просто биха го взривили.

— И тук има такава възможност.

— Моля?

— Забрави го… Ти ми казваш, че директорът е имал тази информация и тъй като е бил по съвещания, не я е предал на хората, които трябва да я знаят?

— Виж, приятел, той е нов и очевидно се е паникьосал. Не бъди прекалено строг с него. Аз повярвах на моите хора, които казаха, че бил опитен, отличен човек.

— Вероятно си прав, но има един пропуск.

— Какъв?

— Не мисля, че изобщо е получил информацията.

— Какво?

— Няма защо да променяш този номер, сър Джон. Аз ще го изгоря и ще се обадя пак по нормалните канали.

— За бога, би ли ми казал какво става при вас?

— Нямам време. Ще говорим по-късно — Тайръл затвори синия телефон, взе червения и натисна бутон 0.

— Капитан Хайторн е…

— Да, капитане, говорихме преди малко — каза операторът. — Знам, че говорихте със старши дежурния офицер на морското разузнаване?

— Да, благодаря. Сега ми трябва държавният секретар Палисър, за предпочитане на тази линия, ако можете да осигурите сигурен разговор.

— Можем и ще го намерим, сър.

— Ще изчакам. Спешно е. — Докато чакаше, Тайръл се опита да формулира думите, с които да предаде невероятната новина на държавния секретар. Едно съобщение, на което Палисър спокойно можеше и да не повярва. Координираното телефонно наблюдение между Лондон и Вашингтон не беше провал, то беше успяло! Баярат е била засечена, думите й — записани. Тя щеше да нападне по някое време тази вечер! Безумието беше, че никой не знаеше това! Не беше възможно, замисли се Хайторн, някой знаеше и този някой не беше предал информацията. Къде, по дяволите, се губи Палисър!

— Капитане?…

— Тук съм. Къде е секретарят?

— Трудно ни е да го намерим, сър. Имаме вашата червена кодова линия, така че, когато го открием, можем да го свържем директно с вас, ако желаете.

— Ще изчакам.

— Добре, сър.

Линията отново замлъкна, продължителното забавяне засили болката, която отказваше да напусне гърдите му. Беше шест часът, мислеше Хайторн, поглеждайки часовника си, почти шест и половина. Въпреки че беше още светло, вечерта беше започнала. Палисър, къде си?

— Капитане…

— Да?

— Не знам как да го кажа сър, но ние просто не можем да открием държавния секретар.

— Сигурно се шегувате! — извика Тайръл, подсъзнателно повтаряйки сър Джон Хауъл.

— Свързахме се с госпожа Палисър в Сейнт Майкълс, Мериленд, и тя каза, че секретарят й се обадил да я уведоми, че отива в израелското посолство и ще бъде при нея след около час.

— И?

— Говорихме с първия аташе на посланика — посланикът е временно в Йерусалим — и той каза, че секретарят Палисър е бил там за двайсет и пет минути. Обсъждали, както го изрази той „бизнес на Държавния департамент“, после секретарят си тръгнал.

— Какъв бизнес?

— Ние трудно бихме могли да зададем такъв въпрос, сър.

— Откога американският секретар посещава израелското посолство вместо обратното?

— Не мога да отговоря, сър.

— Може би аз мога… Свържете ме с израелския аташе и му кажете, че разговорът е спешен. Ако не е там, намерете го.

— Да, сър.

След трийсет и девет секунди на линията се появи дълбок глас:

— Тук е Ашер Ардис от посолството на Израел. Казаха ми, че това е спешен разговор с висш офицер на американското разузнаване. Така ли е?

— Името ми е Хайторн и работя пряко с държавния секретар Брус Палисър.

— Приятен човек. Как мога да ви помогна?

— Известна ли ви е операцията Момиченцето-кръв? На червената линия сме, така че можете да говорите.

— Мога да говоря, господин Хайторн, но не знам нищо за такава операция. Да разбирам ли, че е координирана с моето правителство?

— Да, господин Ардис. С Мосад. Говори ли ви Палисър за двама агенти на Мосад, пристигнали тук, за да му предадат един пакет? Това е много важно.

— Пакет означава толкова много неща, нали, господин Хайторн? Може да бъде лист хартия, планове или каса екзотични плодове, нали?

— Нямам време за тестове, господин Ардис.

— Нито пък аз, но съм любопитен. Нашата любезност стигна до там да осигурим вашия секретар с отделна стая и сигурен телефон, за да може да се свърже с полковник Абрамс, който естествено е в Мосад. Ще се съгласите, че това беше съвсем необикновена молба и съвсем необикновена любезност.

— Не съм дипломат, не бих могъл да знам.

— Мосад често действа извън нормалните канали, което понякога е досадно, но ние се опитваме да разберем старанието им да си поддържат репутацията на таен октопод със скрити пипала…

— Не сте техен почитател, както разбирам — прекъсна го Тайръл.

— Аз ви дадох Джонатан Полард, който в момента е във вашите затвори за неопределен брой години. Нужно ли е да питате повече?

— Не ме интересуват вашите служебни отношения, сър. Интересува ме само визитата на секретаря Палисър във вашето посолство. Свърза ли се той с полковник Абрамс и ако да, какво каза? Понеже съм на червена линия, можете да предположите, че съм допуснат до секретна информация. Ние работим заедно, за бога! Ако ви трябва потвърждение, наберете каквито искате кодове и го получете!

— Много сте изнервен, капитан Хайторн.

— Писна ми от вашите глупости!

— Това го разбирам. Негодуванието на един интелигентен човек разкрива истината.

— Не са ми нужни шибани талмудистки притчи! Какво стана, когато Палисър се свърза с Абрамс?

— Всъщност той не успя. Полковникът от Мосад беше неоткриваем, но когато се върне в офиса си, го чака спешно съобщение да се свърже с вашия държавен секретар, за което има шест номера, по-малко или повече сигурни. Това отговаря ли на въпроса ви?

С отвращение Тайръл затръшна телефона и се върна в хола на Стивънс. Филис го посрещна точно след френските прозорци.

— Лейтенант Пул се обади по нормалната линия, аз го приех от кухнята.

— Кати? Майор Нелсън? Какво има за нея?

— Не, отнасяше се за генерал Майкъл Майерс, председател на Обединените началник-щабове. Той ви е телефонирал. Искал да се срещне с вас веднага. Казал, че е спешно.

— Обзалагам се. Той търси патици за собственото си стрелбище.

 

18,47

 

Лимузината се движеше по шосе 501, насочвайки се на юг по източния бряг на Мериленд към селцето Сейнт Майкълс. На задната седалка държавният секретар продължаваше да натиска бутоните на личния си подвижен телефон с нарастващо раздразнение. Накрая, изтощен, той свали стъклената преграда и каза на шофьора си.

— Никълъс, какво, по дяволите, му има на този телефон? Не мога нищо да свърша с него!

— Не знам, господин секретар — отговори шофьорът, осигурен от тайните служби. — И аз имам проблеми с връзката до базата. Не успях да се свържа с диспечера.

— Чакай малко. Ти не си Никълъс. Къде е той?

— Трябваше да бъде сменен, сър.

— Сменен? За какво? Къде е отишъл? Той беше на това място, когато стигнахме в израелското посолство.

— Може би нещо спешно в семейството. Обадиха ми се да го сменя. Това е всичко, което знам, сър.

— Това е абсолютно неправилно. Моят офис щеше да ме уведоми. Такъв е редът.

— От вашия офис не знаеха къде сте, сър.

— Те имат този номер.

— Телефонът не работи, господин секретар.

— Чакай! Ако офисът ми не знае къде съм, ти как научи?

— Имаме си наши пътища, сър. Ние сме зад стената.

— Отговори ми!

— От мен се изисква само да си кажа името, ранга и серийния номер. Така правим с врага.

— Какво каза?

— Вие натопихте генерала миналата нощ така добре, че Белият дом го постави под наблюдение. Това е позорно за човек като генерал Майерс.

— Твоето име, войнико?

— Джони е достатъчно, сър. — Шофьорът изведнъж зави наляво, влизайки в едва различим кален път. Той веднага ускори, пресече неравната повърхност и стигнаха до малко открито пространство, където първото нещо, което се виждаше, беше един хеликоптер „Кобра“.

— Можете да слизате сега, господин секретар.

Потресеният Палисър посегна към дръжката. Вратата се отвори и той излезе на тревата. На три метра отстрани стоеше униформеният председател на Началник-щабовете. Десният му ръкав бе прилежно вързан към рамото.

— Ти беше доста добър боец през Втората световна война, Брус, но си забравил някои уроци — каза генералът. — Когато влизаш във вражеска територия, увери се на кого от окупираните може да се вярва. Ти пропусна един човек в Белия дом. Ако беше прекъснал съвещанието на Съвета за сигурност, за да ти предаде съобщенията, той щеше да бъде застрелян.

— Мили боже — каза Палисър тихо. — Ти си всичко, което Хайторн каза, че си. Не само позволяваш президентът да бъде убит, но дори помагаш на убиеца.

— Той е просто човек, Брус. Неориентиран политик, под чието ръководство военната мощ на Съединените щати фатално отслабва. Всичко това ще се промени тази вечер. Светът ще се промени тази вечер.

— Тази вечер?

— След малко повече от час.

— За какво говориш, по дяволите?

— Ти нямаше как да го узнаеш, нали? Пратениците от Мосад не стигнаха до теб.

— Абрамс! — каза Палисър. — Полковник Абрамс!

— Един опасен човек — кимна Майерс. — Поради обърканите му разбирания за морал той не може да види предимствата. Правилно не вярваше на никого, затова изпрати двама души да ти кажат едно име, името на един обикновен сенатор, който ще осъществи всичко — след около час.

— Откъде знаеш това?

— Чрез хора, които съм сигурен, че никога не си забелязвал. Има един дребен помощник към Съвета за сигурност, същият човек, който засече съобщенията за теб тази сутрин от Хайторн. Нашият агент в Белия дом е истински приятел. Президентът много го харесва и обича да разговаря с него. Той е бивш мой адютант — аз му уредих службата. Говорим си с него… — Генералът погледна своя часовник на светлината на залязващото слънце. — След малко повече от час президентът, за да угоди на този дребен сенатор, ще се срещне с — познай кого, Брус? Виждам, че вече си разбрал правилно. Момиченцето-кръв… И тогава бууум! Експлозията ще бъде чута по целия свят.

— Ти, кучи сине — изрева Палисър, напрегна тялото си и се втурна напред с протегнати ръце.

Председателят на началник-щабовете плъзна лявата си ръка зад наметалото и извади байонет от колана си. Когато възрастният държавен секретар сграбчи гърлото на генерала, Майерс плъзна тежкия нож в стомаха на Палисър и с бясно движение го изтегли нагоре към гръдната кост.

— Разкарай тялото — нареди той на своя старши сержант — и потопи колата край остров Тейлър.

— Слушам, Максимум.

— Къде е шофьорът?

— Където никой няма да го намери. Уверявам те.

— Добре. Това е едно от белите петна в историята. След час вече няма да има значение. Аз отлитам към Белия дом. Ще бъда в ложата на втория етаж.

— Да, побързай. Някой трябва да вземе нещата в свои ръце.

 

На една тъмна странична улица в Йерусалим, в плющящия дъжд, с подгизнали дрехи, лежеше труп. Кръвта от тялото му се смесваше с водата от небето и се стичаше в канавката. Полковник Даниел Абрамс, лидер на операцията срещу Баярат, беше застрелян с шест изстрела от пистолет със заглушител. Един стар набит мъж вървеше надолу, към Шарафат, убеден, че е извършил нещо правилно.