Робърт Лъдлъм
Ашкелон (23)

22.

Баярат, с лице, покрито с тъмен воал, стоеше сама на бюрото в стаята на един евтин, отдалечен хотел, избран набързо. Тя се обади на сенатора от Мичиган и му се оплака, че е изтощена от телефонните обаждания в предишния хотел, добавяйки, че еднодневното й пребиваване в имението на неин познат било още по-голямо изпитание поради светските задължения, които е имала.

— Аз ви споменах, че ще бъдете затрупана — беше казал Несбит. — Затова ви предложих офиса и персонала си.

— И аз ви казах защо това е невъзможно.

— Така е, и не бих могъл да виня барона. Този град е водовъртеж, дори яма от натрапници, появяващи се където не трябва.

— Тогава сигурно бихте помогнали на Данте Паоло и на мен.

— Бих направил всичко за вас, контесо, знаете това.

— Бихте ли ни препоръчали добър хотел, където да отседнем дискретно?

— Сещам се за един — отговори законодателят от Мичиган. — „Карилон“. Обикновено е пълен, но сега е лято и туристите трудно могат да си го позволят. Аз ще уредя резервациите, ако желаете.

— Баронът ще бъде очарован от вашата любезност и съдействие.

— Ще се радвам. На ваше име или предпочитате да бъдете инкогнито?

— О, не бих искала да извършвам нещо незаконно…

— Това не е незаконно, контесо, то е ваше право. Нашите хотели се интересуват само от плащането. Не ги е грижа защо сте избрали анонимността. Моят офис ще гарантира вашата надеждност. Какво име бихте желали да използвате?

— Аз се чувствам толкова — как го казвате — нечиста да правя такова нещо.

— Недейте. Не сте. На чие име?

— Предполагам, че трябва да бъде италианско… Ще използвам сестриното, Балзини, сенаторе. Мадам Балзини и нейния племенник.

— Уредено е. Къде мога да ви се обадя?

— По… по-добре е аз да ви се обадя.

— Дайте ми петнайсет минути.

— О, вие сте чудесен!

— Не искам да настоявам, но бих бил благодарен, ако кажете на барона и това.

— Certo, signore!^[1]

 

Новият хотел беше съвършен. Потвърждаваше го и присъствието на четирима членове на саудитското кралско семейство, които Бая разпозна. В по-ранните дни тя би ги застреляла на място и би избягала, но сега залозите бяха толкова високи, а резултатите — толкова важни, че тя кимна любезно на четиримата, белязани с кръв саудитски наследници, които я подминаха във фоайето.

— Николо! — извика тя, ставайки от бюрото във всекидневната на апартамента, внезапно забелязала светещия бутон на телефона. — Какво правиш!

— Обаждам се на Анжел, Каби! — Баярат се спусна към вратата на спалнята и я отвори. — Опасявам се, че трябва да правиш това, което ти казвам.

Младежът затвори телефона сърдито, очевидно раздразнен.

— Тя не отговори. Беше ми казала да изчакам телефона да звънне пет пъти и тогава да оставя съобщение.

— Ти остави ли съобщение?

— Не, бяха минали само три сигнала, когато ти ми изкрещя.

— Bene^[2]. Съжалявам, че ти говорих толкова грубо, но ти не трябва никога да използваш телефона, освен ако не си ми казал предварително и аз не съм го одобрила.

— Да използвам телефона? Ревнуваш ли?

— Всъщност, Нико, ти можеш да спиш с някоя принцеса, проститутка или магаре, за мен няма значение. Но не трябва да водиш разговори, които могат да разкрият къде сме.

— Ти ми каза да й се обадя, когато бяхме в другия хотел…

— Там ние бяхме регистрирани с истинските си имена, а тук не сме.

— Не разбирам…

— Няма нужда. Това не е част от нашата сделка.

— Но аз обещах да й се обадя!

— Ти обеща? — Бай размишляваше, докато се взираше в момчето от доковете на Портичи. Николо се държеше странно противоречиво, с кратки изблици на гняв, като младо животно в клетка, раздразнено от ограниченията си. Така беше. Трябваше да го поотпусне малко. В този момент, толкова близо до предначертаното убийство, би било глупаво да има на главата си ядосано момче от доковете. Освен това имаше неотложен разговор, който трябваше да проведе. Тъй като щяха да последват други, увеличаваше се опасността да бъдат разкрити. И както Ван Ностранд я беше предупредил, би било по-добре да не ги провежда от телефона в хотела. — Прав си, Нико, аз съм прекалено строга. Ще ти кажа какво ще направим. Трябват ми някои неща от аптеката отсреща, така че ще сляза долу и ще те оставя сам. Обади се на твоята bella ragaza^[3], но не й давай номера тук, нито името на хотела. Кажи й истината, Нико, защото не бива да лъжеш твоята хубава приятелка. Ако трябва да оставиш съобщение, кажи й, че се местим след час и ще се свържеш с нея по-късно.

— Но ние току-що пристигнахме.

— Нещо се случи, плановете ни се промениха.

— Madre de Dio^[4], сега какво? Знам, знам, това не е част от нашата сделка. Ако някога се върнем в Портичи, ще трябва да те заведа при Ennio il Coltello^[5]. От него всички се страхуват, защото казват, убивал. Той бръсне мъжете с камата си, когато е ядосан, и човек никога не знае какво ще направи в следващия миг. Мисля, Каби, че ти ще го уплашиш.

— Аз го сторих, Нико — каза Баярат просто, с лека усмивка на лицето си. — Той ми помогна да те открия, но повече никой на доковете няма защо да се страхува от него.

— Che?^[6]

— Той е мъртъв. Обади се на красивата си актриса, Николо. Ще се върна след петнайсет минути. — Бая вдигна чантичката си от стола, отиде до вратата, оправи воала си и излезе.

Сама в асансьора, тя тихо си повтори телефонния номер, който Ван Ностранд й беше дал. Сега той беше програмиран на новия Скорпион едно. Заповедта, която тя щеше да издаде, трябваше да бъде изпълнена без въпроси, за двайсет и четири часа, колкото се може по-скоро. Ако последваше и най-малко колебание, гневът на долината Бекаа, особено бригадата Ашкелон, щеше да връхлети върху цялото ръководство на Скорпионите. Смърт за тези, които пречеха на Ашкелон!

Вратите се плъзнаха и Баярат пристъпи в малкото уютно фоайе, отправяйки се направо към изхода. На тротоара тя кимна на униформения портиер.

— Може ли да ви повикам такси, мадам Балзини?

— Не, grazsie, но колко любезно от ваша страна, че знаете името ми. — Бая огледа мъжа изпод воала си.

— Политиката на хотела е да познаваме гостите си, мадам.

— Колко впечатляващо… В този приятен следобед реших да подишам малко чист въздух.

— Хубаво време за разходка, мадам.

Баярат кимна отново и се отправи по тротоара, спирайки пред няколко магазина, под предлог, че оглежда скъпите стоки, но всъщност хвърляше към любезния портиер небрежни погледи, докато докосваше косата или воала си. Не вярваше на любезни служители, които можеха да проследяват влизанията и излизанията на гостите на хотела. Беше подкупвала доста такива портиери в миналото. Загрижеността й бързо изчезна, тъй като портиерът безцелно оглеждаше пешеходците, но нито веднъж не погледна в нейната посока. Нямаше да е така, помисли си тя, ако се беше облякла нормално, без бабешкия пълнеж, който Николо толкова ненавиждаше. Тя продължи надолу по тротоара и видя това, което очакваше да види: обществен телефон на ъгъла през улицата. Тя се забърза към него, повтаряйки си номера, който беше жизненоважен за Ашкелон. Жизненоважен.

— Scorpion Uno? — каза Бая меко, но достатъчно рязко, за да бъде чута въпреки случайните изсвирвания на кола по тихата улица.

— Предполагам, че говорите италиански — отговори равният колеблив глас по линията.

— Аз предполагам, че няколкото странни звуци, които последваха набирането на този номер, са ме отвели до мъжа, с когото трябва да говоря при пълна поверителност, без страх от подслушване.

— Бъдете сигурна в това. Кой е?

— Аз съм Баярат…

— Очаквах обаждането ви! Къде сте? Трябва да се срещнем колкото се може по-скоро.

— Защо?

— Нашият общ приятел, който е сега някъде в Европа, остави един пакет, за който каза, че е решаващ за вашето… начинание.

— Какво има в него?

— Дадох дума, че няма да го отварям. Той ми каза, че ще ми е от полза да не знам съдържанието му. Каза, че ще оцените това.

— Разбира се. Могат да ви разпитват с химикали, с наркотици. Значи Ван Ностранд е оцелял?

— Оцелял?

— Имаше изстрели…

— Изстрели? Аз не знам…

— Няма значение — Баярат внезапно го прекъсна. Охраната на Ван Ностранд го беше спасила от кандидат-убиеца Хайторн. В крайна сметка пенсионираният агент от разузнаването не се беше оказал на нивото на змията Нептун. Ван Ностранд е организирал проследяването на Хайторн, след това и арестуването му в Шенадоа Лодж, без съмнение оставяйки един-два трупа в имението, които щяха да бъдат записани на сметката на злосторника от военноморското разузнаване. Арестуван! Тя го беше видяла с очите си! Колко точно, колко хитро изиграно. — Тогава нашият досегашен Скорпион е на сигурно място и няма да чуем нищо за него? — добави тя.

— О, да, това беше потвърдено — каза новият Скорпион едно. — Къде сте сега? Ще изпратя кола за вас и за момчето, разбира се.

— Колкото и да нямам търпение да получа пакета — прекъсна го Бая, — има един друг проблем, който трябва да бъде решен незабавно. Аз се срещнах с един млад човек, червенокос политически консултант, за когото ще прочетете във вестниците. Името му беше Райли, той е мъртъв, но информацията, която мислеше, че притежава, е разрушителна за нашата мисия и трябва да бъде изтръгната из корен.

— Господи, за какво става въпрос?

— Един адвокат на име Ингерсол, Дейвид Ингерсол, е вдигнал тревога сред дребните елементи във вашето гето. Търсят жена и млад мъж, чужденци, вероятно пътуващи заедно. Който ги намери, ще получи сто хиляди долара. Боклуците биха избили майките и братята си за такава сума! Търсенето трябва да бъде преустановено, а този адвокат — убит!… Не ме интересува как ще бъде направено, но трябва да е достатъчно бързо, за да се появи в сутрешните вестници. Трябва да бъде!

— Исусе Христе! — прошепна гласът по телефона.

— Сега е два и половина следобед — продължи Баярат. — Този Ингерсол трябва да бъде мъртъв до девет часа тази вечер, иначе всичките ножове на долината Бекаа ще започнат да режат гърлата на Скорпионите… Ще се обадя за пакета, когато чуя новината по радиото или телевизията. Ciao, scorpione Uno.

 

Дейвид Ингерсол, адвокат и току-що произведен в Скорпион едно, макар и само по пореден номер, затвори черния обезопасен телефон, който се намираше в стоманена каса, скрита в стената зад бюрото в офиса. Той погледна през прозореца ясното синьо вашингтонско небе. Това беше невероятно. Току-що беше получил заповед за собствената си екзекуция! Не можеше да се случи на него! Винаги е бил над насилието, над мръсотията. Той беше катализатор, координатор, генерал, оркестриращ събитията чрез влиянието и поста си, а не в окопите с „боклуците“, както тази Баярат беше описала по-нископоставените Скорпиони. Скорпионите. О, господи, защо? Защо го беше направил, защо го бяха вербували толкова бързо?… Отговорът беше твърде лесен, твърде обикновен. Причината беше неговият баща, Ричард Ингерсол, известен адвокат, прославен съдия, асоцииран към Върховния съд, човек, който успяваше.

Дики Ингерсол беше роден сред богатство, което намаляваше с тревожна скорост. Трийсетте години не бяха добри към военните, господари на Уолт Стрийт, притежатели на наследено богатство, които не можеха да забравят големите си имения от двайсетте години с купища прислужници. Те постепенно осъзнаваха, че вече не могат да ги поддържат, както и лимузините, и летните почивки в Европа. Светът, в който навлизаха, беше нечестен и непредвидим, а в края на десетилетието дойде войната и за много от тях тя беше Армагедон за една ера, за един начин на живот, който малко от тях можеха да изоставят. Те водеха дела или пропадаха в пламъци, пълнеха бойните кораби с аристокрация от военния корпус. Много не дочакаха повиквателната заповед, още по-малко Пърл Харбър. Повечето от „тяхната тайфа“ се присъединиха към британските служби. Бяха романтици, издигнати над сбирщината с униформи и правилни черти. Както го изрази един Рузвелт от Рузвелтовите в Сан Жуан Хил и Оистър Бай, а не предателят на своята класа от Хайд Парк: „Господи, по-добре така, отколкото да караш форд!“

Ричард Дики Ингерсол беше сред първите, които се записаха в армията на САЩ, във въздушния корпус, като обещаваща перспектива, с гарантирани нашивки на петлиците. Междувременно армията научи, че Ричард Аберкомби Ингерсол наскоро е получил разрешение за адвокатска практика от щат Ню Йорк. Назначиха го към правното отделение на армията, тъй като липсваха адвокати — съвсем малко имаха подходяща квалификация и никой от тях нямаше разрешително от Ню Йорк. Там беше най-трудно да се получи, затова беше и най-авторитетното.

Дики Ингерсол прекара войната като обвинител и защитник във военните съдилища от Северна Африка до Южния Пасифик, мразейки всеки миг от работата си. Накрая Америка спечели войната и от двете страни на глобуса и Дики се намери в Далечния изток. В окупираната Япония дела за военни престъпления имаше в изобилие. Много врагове бяха съдени и обесени под агресивните обвинения на Ингерсол. И изведнъж една съботна утрин той получи телефонно позвъняване от Ню Йорк в офиса си в Токио. Семейното му състояние се беше сринало. Не му оставаше нищо друго освен банкрут и неизвестност. Беше си отишъл един стил на живот.

Но армията му дължеше нещо, вярваше Дики, самата нация му дължеше, дължеше на цялата му класа, която беше управлявала страната от създаването й. Така че започна да сключва сделки. Дузини „военни престъпници“ бяха оправдани или присъдите им намалени в замяна на японски пари, насочени към сметки в швейцарски банки от индустриални семейства от Токио, Осака и Киото. Заедно с плащанията получаваше документи за участие в бъдещите корпорации, които щяха да се издигнат като феникси от бунището, каквото представляваше сега победената Япония.

Завърнал се в Съединените щати, отново сигурен в своето богатство, Ингерсол захвърли Дики, стана Ричард и създаде своя собствена фирма с повече капитал, отколкото на всеки друг адвокат на неговата възраст в Ню Йорк. Той се издигна бързо, висините го приеха отново като един от своите, аплодираха, когато Втори апелативен съд го обяви за съдия, ликуваха, когато Сенатът го зачисли към Върховния съд. Един от „тяхната тайфа“ беше успял, преутвърждавайки техните небесни права в юридическите висини.

И после, след много години, в една съботна утрин един мъж, който се представи като господин Нептун, пристигна в дома на Дейвид, сина на асоциирания съдия Ингерсол, в Маклийн, Вирджиния. В това време Ингерсол-син беше търсен партньор в „Ингерсол и Уайт“, една високоуважавана фирма във Вашингтон, въпреки че се знаеше, че синът никога няма да води дело пред най-висшия съд в страната. (Мнозинството от клиентите дори не считаха, че това е необходимо. Техните петиции щяха да стигнат до ушите на когото трябва.) Неочакваният посетител в къщата в Маклийн беше посрещнат от съпругата на Дейвид, елегантността му засенчи необявеното му присъствие.

Господин Нептун любезно помоли блестящия млад адвокат да му отдели няколко минути за един неотложен проблем, за който не бивало да се губи време. Неотложността се отнасяше до неговия баща.

Когато останаха сами в кабинета на Дейвид, непознатият извади папка с финансови документи, които бяха изнесени от сейфовете на една от най-старите банки в Берн, Швейцария. Папката съдържаше не само историята на оригиналните японски депозити, датиращи от 1946, но също и продължаващите плащания към сметка Нула, нула, пет, седем, две хиляди. Беше разкрито и документирано, че принадлежи на асоциирания съдия Ричард А. Ингерсол от Върховния съд на Съединените щати. Плащанията идваха от най-успяващите японски компании, както и от световни конгломерати, контролирани от японски интереси. Накрая, приложен към папката, имаше препис на решенията, взети от съдията Ингерсол, които облагодетелстваха тези компании и конгломерати при техните операции в Съединените щати.

„Решението“ според Нептун беше колкото кратко, толкова и ясно. Или Дейвид ще се присъедини към организацията, или „тези от горе“ щяха да бъдат принудени да направят обществено достояние историята на следвоенното богатство на Ричард Ингерсол, както и неговите действия във Върховния съд, разрушавайки по този начин бъдещето и на бащата, и на сина. Нямаше алтернатива. Синът беше информирал баща си, който подаде оставка от съда, под предлог за влошено здравословно и интелектуално състояние и нужда от почивка. Неговото обяснение беше възприето като универсално и той беше поздравен за прямотата и куража си, повдигайки подобни въпроси за няколко други членове на застаряващия съд. В действителност Ингерсол-баща се премести в Коста дел Сол, в Южна Испания, където животът му се завъртя около голфа, надбягванията с коне, крикета и подводния риболов, наред с официалните партита и танците. Ако не географски, то поне по начина си на живот Дики се беше прибрал у дома. А Дейвид Ингерсол, синът, стана Скорпион три. Сега като Скорпион едно той получи собствената си смъртна присъда. Лудост! Дейвид посегна към интеркома на бюрото си.

— Жаклин, задръж всички разговори и отмени ангажиментите ми до края на деня. Предай на клиентите, че се появило нещо спешно, за което трябва да се погрижа.

— Разбира се, господине… Мога ли да помогна с нещо?

— Боя се, че не. Впрочем можеш. Обади се на агенцията за коли под наем и предай, че искам веднага кола. След петнайсет минути да ме чака при страничния изход.

— Вашата лимузина е в гаража, сър, а и шофьорът е налице…

— Това е нещо лично, Джаки. Ще използвам товарния асансьор.

— Разбирам, Дейвид.

Адвокатът се придвижи до скрития телефон. Той го вдигна и набра номера, изчака серията от сигнали, след което натисна петте допълнителни цифри и заговори:

— Предполагам, че ще го научиш през следващите двайсет минути. Ако може да използвам твоя жаргон, проблемът е четири-нула. Ще се видим край реката, както сме говорили. Побързай.

 

От другата страна на Потомак, в офиса си в Централното разузнавателно управление, Патрик О’Райън — Скорпион две… макар и само по име — усети лека вибрация от електронното устройство, което се помещаваше в джоба на ризата му. Той преброи тънките писукания и разбра: вдигната е тревога от Повелителите. Това беше неловко, тъй като след четирийсет и пет минути му предстоеше конференция при директора на ЦРУ за Баярат, а тя беше първостепенната им задача. По дяволите! Въпреки това нямаше какво да прави. Повелителите винаги бяха на първо място. Той вдигна телефона си и позвъни на директора на ЦРУ.

— Да, Пат, какво има.

— За конференцията, сър…

— О, да — прекъсна го директорът. — Разбирам, че имаш нова следа, която искаш да предоставиш. Нямам търпение да я чуя. По мое мнение ти си най-добрият аналитик, който имаме!

— Благодаря ви, сър, но не е съвсем готова. Имам нужда от няколко допълнителни часа, за да я изгладя.

— Разочаровате ме, Патрик.

— Най-вече съм разочарован аз. Има един арабин, смятам, че е параван, който може да попълни някои празноти. Току-що получих вест от него, той е съгласен да се срещнем, но ще трябва да е след час. В Балтимор.

— Дръж го тогава! Аз ще отложа конференцията, не се грижи за нея. Обади ми се от Балтимор.

— Благодаря, сър. Ще се обадя.

 

Мостът Ривъруок изобщо не пресичаше Потомак, а само малък неин приток, дълбоко в района на Вирджиния. На източния бряг имаше малък старомоден ресторант от средна ръка, където идваха млади хора за хот-дог, хамбургери и бира. На запад няколко пътеки потъваха в горите, където, говореше се, много повече момчета и момичета се превръщаха в мъже и жени, отколкото през дните на Содом и Гомор. Това беше преувеличение. Пътищата бяха твърде тесни, а земята осеяна с камънаци.

Патрик О’Райън сви към паркинга, доволен да види, че там имаше само три коли. Ресторантът не се оживяваше, преди да се е стъмнило. Скорпион две слезе, провери преносимия си телефон и се насочи към моста, докато палеше пурата си. Дейвид Ингерсол звучеше паникьосано по непроследимия телефонен секретар, а това не беше добър знак. Лигльото беше добър юрист, но никога не беше изпробван в ситуации, когато работата се натопорчеше и се пуснеше малко кръв. Момченцето Дейви беше един слабоват кучи син въпреки адвокатските си хитрости. Повелителите щяха да научат това рано или късно. Най-вероятно по-рано, отколкото по-късно.

— Ей, господине! — един пиян млад мъж се измъкна, залитайки от вратата на ресторанта. — Тия задници се прецакаха, копеленцата! Дай ми петачка и съм твой до гроб, човече! Само ми я дай, човече!

Инстинктите на аналитика, както винаги предполагаха и възможното, и невъзможното, се задействаха.

— Да кажем, че ти дам десет, дори двайсет. Ще направиш ли онова, което ти кажа?

— Хей, човече, и гол ще те прескоча, ако искаш. Имам нужда от мангизи, човече!

— Няма да ме прескачаш. А може да не ти се наложи нищо да правиш.

— С теб съм, човече.

— Последвай ме, докато пресека моста, но се дръж настрани, когато навляза в гората. Ако ти свирна, ще тичаш като вятър при мен. Разбра ли?

— По дяволите, да, човече!

— Дори може да ти дам и петдесет.

— Рай, човече, истински рай! Петдесет ще ме освободят, знаеш какво искам да кажа, нали?

— На това разчитам… човече. — О’Райън се приближи към моста, пресече го и се насочи към втората пътека надясно. Беше изминал едва няколко метра през калта и камъните, когато фигурата на Дейвид Ингерсол изведнъж се появи зад едно дърво.

— Патрик, това е ненормално — извика адвокатът.

— Говорил си с Баярат?

— Това е лудост. Тя нареди аз да бъда убит! Дейвид Ингерсол да бъде убит. Аз, Скорпион едно.

— Тя не те познава! Защо ще дава такова нареждане?

— Обявих ги за издирване.

— О, направи ли го, Дейви? Това не е било много умен ход. Не си го обсъдил с мен.

— За бога, О’Райън, и двамата се съгласихме, че тази лудост трябва да бъде спряна!

— Така беше, но не по този начин. Това, което си направил, е просто тъпо, Дейви. Трябваше да използваш подставено лице. Исусе, Марийо и Йосифе, по нареждането ти са стигнали до тебе? Ти не би изтраял и няколко минути в опасна ситуация, нещастнико!

— Грешиш. Бях премислил всичко. Ъглите бяха покрити.

— Смисълът на съществуването, така ли? — прекъсна го аналитикът на ЦРУ. — Това звучи велико, признавам.

— Фирмата търсеше тези хора. Не отделен човек, не аз! С мен просто трябваше да се свържат за наградата. Дори подкрепих търсеното с нотариално заверена клетва, ясно посочваща, че жената и младежът са наследници на много пари, число със седем нули. Хонорарът от десет процента за този, който ги намери, е в реда на нещата.

— О, това е разкошно, Дейви. Само си мисля, че забравяш, твоите търсачи не могат и да произнесат нотариално заверена клетва, камо ли да им пука за легитимност. Но затова пък усещат някои неща, които ти не можеш… Не, наистина не би преживял и пет минути в реална ситуация.

— Какво ще предприемем — какво да предприема? Тя каза, че за моята смърт трябва да пише в утрешните вестници, иначе долината Бекаа — ох, Исусе, всичко излиза из контрол.

— Успокой се, Скорпион едно — каза О’Райън саркастично, поглеждайки часовника си. — Подозирам, че ако твоето „изчезване“ е обявено във вестниците утре, това ще е достатъчно за ден-два.

— Ох?

— Това е само версия, Дейви, знам за какво говоря. За начало, ще трябва да се измъкнеш веднага от Вашингтон. Ти си малко величие, адвокате, и за няколко дни не искаш да те виждат. Ще те закарам до летището, ще спрем да ти вземем тъмните очила…

— Имам едни в джоба.

— Добре. Тогава си купи билет докъдето искаш, но плати в брой, не с чек. Имаш ли достатъчно?

— Винаги.

— И това е добре… Има само един проблем, но той може да е трудничък. За следващите дни ще трябва да програмираме твоя телефон Скорпион едно към мен. Ако Баярат позвъни и не получи отговор или не й се обадят, след като остави съобщение, Бекаа може да избухне, особено нейните лунатици. Padrone ми даде достатъчно добре да разбера това.

— Ще трябва да се върна до офиса…

— Не бива да го правиш — прекъсна го аналитикът. — Повярвай ми в това, Дейви, знам как се правят тези неща. С кого си говорил последно?

— Със секретарката… не, с човека от агенцията, който докара колата. Карах дотук сам, не исках да използвам моята лимузина.

— Много добре. Когато тази кола бъде намерена тук, те ще започнат да те търсят. Какво каза на твоята секретарка?

— Че има нещо спешно, личен проблем. Тя ме разбра, от години работи при мен.

— Обзалагам се, че те познава.

— Не е време за такива намеци.

— Нито пък беше в Пуерто Рико… Имаш ли планове за тази вечер?

— О, господи — възкликна Ингерсол. — Забравих! Миджи и аз ще ходим на вечеря до Хефлинови за тяхната годишнина.

— Не, ти няма да отидеш. — Патрик Тимоти О’Райън се усмихна лукаво на паникьосания адвокат. — Всичко си идва на място, Дейви. Твоето изчезване за няколко дни, имам предвид… Да се върнем към телефона в офиса ти. Къде е той?

— В стената зад бюрото ми. Преградата се отваря чрез бутон в долното дясно чекмедже.

— Добре. Ще програмирам телефона за моя номер, след като те оставя на летището.

— Това става и автоматично, ако не отговарям пет часа.

— Заради тази Баярат трябва да го направим веднага.

— Жаклин, моята секретарка, никога няма да те пусне. Тя ще се обади на охраната.

— Но ще ме пусне, ако се обадиш ти, нали?

— Ами да.

— Направи го сега, Дейвид — каза О’Райън, вадейки преносимия си телефон от сакото. — Това нещо не работи много добре от кола — има твърде много стомана и му липсва земя, а на летището няма да имаме време. Ще те оставя и веднага изчезвам.

— Това ли искаш наистина? Смяташ, че веднага трябва да хвана самолет от Вашингтон? Какво ще си помисли жена ми?

— Обади й се утре. По-добре да прекара една мъчителна нощ, отколкото останалата част от живота си без теб. Помни — долината Бекаа.

— Дай ми телефона! — Ингерсол позвъни в офиса си и заговори на секретарката: — Джаки, изпращам господин… Джонсън да вземе някои неща от моя офис, които ми трябват. Изключително поверително е и ще ти бъда признателен, ако когато съобщят, че е пристигнал, оставиш вратите отворени и отидеш за кафе. Ще направиш ли това за мен, Джаки?

— Разбира се, Дейвид. Разбирам напълно.

— Готово, Патрик, да тръгваме!

— Момент само, трябва да пусна една вода. Ще падне доста каране през следващия час. Наблюдавай моста, не ми се ще някой да ни види заедно…

О’Райън направи няколко крачки към гората, поглеждайки през това време към адвоката. Междувременно вместо да се облекчи, той се наведе и вдигна един ръбест камък с размерите на топка за американски футбол. Тихо се върна обратно на пътя, приближи до развълнувания адвокат, който наблюдаваше моста между зеленината и го удари с все сила с камъка в главата.

О’Райън избута тялото от пътя и подсвирна на пияния младеж, когото временно беше наел. Отговорът дойде веднага.

— Вече съм тук, човече! — изприпка неуверено младежът. — Надушвам мангизите.

Това беше последното нещо, което надушваше в живота си, тъй като беше посрещнат с голям остър камък, който се заби в лицето му. Патрик О’Райън отново погледна часовника си. Имаше достатъчно време, за да завлече и двете тела до водата долу. И да премести някои предмети от джобовете на едното тяло в тези на другото. След това всичко беше въпрос на точно разпределение на времето. Първо, посещението в офиса на Ингерсол. Второ, едно сърдито, унижаващо извинение към директора на ЦРУ — арабинът така и не се беше появил в Балтимор. Трето, няколко анонимни телефонни обаждания, едното може би от неназован източник, забелязал две тела на западния бряг под моста Ривъруок.

 

Беше 10,15 вечерта и Баярат сновеше из хола на апартамента в хотел „Карилон“, докато Николо лежеше в спалнята, гледаше телевизия и се тъпчеше със сандвичи. Той беше приел нейното обяснение, че ще се местят сутринта, а не тази нощ.

Бая също беше включила телевизора, но гледаше новините в десет часа. Тя продължаваше да ги гледа и с всеки изминал миг погледът й ставаше все по-сърдит. След това изведнъж гневът й изчезна и една усмивка се плъзна по лицето й, когато водещата изведнъж спря репортажа за богатствата на водещ бейзболен отбор, след като й подадоха някакъв лист.

— Току-що получихме съобщение. Известният вашингтонски адвокат Дейвид Ингерсол е намерен мъртъв преди около час под моста Ривъруок във Фолкс Форк, Вирджиния. До него е бил намерен труп на мъж в кални дрехи, идентифициран като Стивън Кенък, за когото от съседния ресторант потвърдиха, че бил пиян и неспособен да си плати сметката, за което бил изхвърлен от заведението. И двете тела са били окървавени, което кара полицията да предполага, че адвокатът Ингерсол е оказал сериозна съпротива, когато пияният Кенък се е опитал да го ограби… Дейвид Ингерсол, считан за един от най-влиятелните адвокати в столицата, беше син на Ричард Аберкомби Ингерсол, който изненада нацията преди осем години, когато се оттегли от Върховния съд поради интелектуална „умора“, повдигайки въпроса дали е уместно пожизненото назначаване на съдиите от Върховния съд…

Баярат изключи телевизора. Още една победа за Ашкелон. Най-хубавата все още предстоеше, но и тя щеше да настъпи!

 

Беше почти два часа през нощта, когато Джаксън Пул нахлу в спалнята, която споделяше с Хайторн.

— Тай, събуди се — извика той.

— Какво…? Току-що заспах, по дяволите! — Хайторн премигна и вдигна глава. — За бога, какво има? Нищо не можем да направим до сутринта. Девънпорт е мъртъв и Стивънс се е заел с това — да не е за Девънпорт? Пробив?

— Питай за Ингерсол, капитане.

— Ингерсол? Адвокатът?

— Трупът, Тай. Той е бил убит в някакво място, наречено Фолкс Форк. Може би нашият пилот Алфред Саймън ти е дал повече от улика.

— Откъде знаеш, че е бил убит?

— Гледах повторението на „Отнесени от вихъра“ — супер филм — и когато свърши, започнаха новините.

— Къде е телефонът?

— Точно до главата ти.

Хайторн преметна краката си през леглото и грабна телефона, докато Пул включи осветлението. Той позвъни във военното разузнаване и с изненада откри, че му отговори самият Стивънс.

— Хенри… Ингерсол!

— Да, знам. — Гласът на Стивънс беше отпаднал. — От четири часа ми е известно. Очаквах обаждането ти, но между бесния държавен секретар Палисър, който задейства собствени канали във връзка със смъртта на Девънпорт, Белия дом, където Ингерсол беше в почетния списък за покани, и това убийство на паркинга — нямах особено много време да ти позвъня.

— Ингерсол, по дяволите! Запечатай офиса му!

— Направено е, Тай-бой. На островите ти викаха Тай-бой, нали?

— Направи ли го наистина?

— Не аз. Накарах ФБР да го направят. Така стават нещата.

— Исусе, ами сега?

— Слънцето ще изгрее и всичко ще е още по-объркано.

— Не разбираш ли какво прави тя, Хенри? Всички бързат и се блъскат един в друг. Дестабилизация. Кой е заподозрян, кой не е? Тази кучка ни накара да бягаме в кръг и колкото по-бързо бягаме, толкова повече сблъсъци има, а тя ще прескочи през една от пролуките.

— Думи, Тайръл. Президентът все още е в изолация.

— Така си мислиш ти. Ние не знаем кой друг е манипулирала.

— Проверяваме подробно всички от списъка ти.

— Ами ако е някой, който го няма в списъка?

— Какво да ти кажа? Не съм ясновидец.

— Започвам да си мисля, че Баярат е…

— Това не ни помага, само потвърждава най-лошото, което сме чували за нея.

— Тя има група тук, висши чиновници, които са й задължени, на нея или на нейните хора.

— Това е логично. Би ли ни направил услуга да ги намериш?

— Ще направя всичко, капитане, защото сега вече е между мен и нея. Аз искам Момиченцето-кръв и я искам мъртва. — Хайторн затвори телефона.

Но той искаше не само Баярат, а и ужасната лъжа, наречена Доминик, която го разтърси с начина, по който никое човешко същество не би трябвало да постъпва към друго. Прие любовта му и се подигра с нея, на най-съкровените тайни отговори с лъжи. Толкова дълго, толкова подло. Убийцата.

Тя забравяше нещо. Той също беше убиец.