Робърт Лъдлъм
Ашкелон (30)

30.

— Продължавай нататък! — нареди Баярат, когато шофьорът на лимузината отклони към един хотел до летището. — Предпочитам някой по-отдалечен.

— Те всички са еднакви, мадам — каза шофьорът.

— Опитайте някой друг, моля — Баярат не сваляше очи от прозореца, следеше движението след тях за преследващ ги автомобил, спираща кола, колебаещи се предни светлини — за всичко. Тя усещаше препускащия си пулс, стиснала пакета в скута, и потта, стичаща се по врата й. Мосад я беше открил, беше я открил, въпреки че тя беше засипала всички следи. Сега в играта участваше и Йерусалим, изпращайки човека, за когото знаеха, че може да я идентифицира най-бързо от всеки друг. Някогашният любовник, който познаваше нейната походка, нейното тяло, малките жестове, неизтриваемо записани в паметта на един офицер от разузнаването, който ляга със заподозряна.

Как се вписваше Мосад? Как? Каква беше връзката му с вашингтонския кръг на Момиченцето-кръв?… Най-новият лидер на Скорпионите дали щеше да го знае? Той беше признал, че не само знае, но одобрява нейната мисия. Спомняте ли си Далас отпреди трийсет години? Ние си спомняме, беше казал той ентусиазирано. Също беше споменал, че мрази проклетите лигльовци, които не дали огнева мощ във Виетнам. Струваше си да опита.

— Шофьор — обади се Баярат. — Закарайте ни на паркинга, моля.

— Моля, мадам?

— Разбирам, че ви е неудобно, но има някои вещи, които искам да взема от багажа си.

— Както кажете, мадам.

— И моля да осигурите наблизо да има удобен обществен телефон.

— Ето тук има един много удобен.

— Бих предпочела другия…

— Да, хората правят това все повече и повече, гледах по телевизията. По тези целофанени телефони може спокойно да се подслушва.

— Това съвсем не ме е грижа. — Имаше нещо друго, разсъждаваше Бая. Един вътрешен паркинг беше затворено пространство. Колите, влизащи и излизащи от него, лесно се забелязваха. Ако бяха следени, тя щеше да го научи за секунди, големите засенчени пространства през нощта бяха познати на Амая Акуире… Баярат. Тя попипа чантичката си, усещайки хладната стомана на пистолета. Беше зареден.

Единственият автомобил, който пристигна минути след тяхното влизане, беше един ярко осветен джип. Шофьорката и спътничките й бяха весели млади хора. Изходът беше на неколкостотин метра след паркинга, отвъд редовете паркирани коли. Бяха в безопасност, нямаше опашка. Имаше и телефон.

— Аз съм — каза Бай. — Може ли да говорим?

— Аз съм в обхвата на Пентагона. Дайте ми десет минути да пусна скрамблера и отново ще бъда на линията. — Осем минути по-късно председателят на Обединените началник-щабове се върна. — Вие сте разтревожена, мадам. Аз дадох схемата на един специалист на заплата при мен, който знаеше всичко за нея, работил е в Близкия изток. Ще бъде доставено утре, не по-късно от седем сутринта.

— Вие сте завиден професионалист, Скорпион едно, но не за това се обадих. Можем ли да говорим свободно или сме под наблюдение?

— Можете да кажете и ядрените кодове и никой няма да ги засече.

— Но вие сте в автомобил…

— Едно много особено превозно средство. Току-що отдадох уважението си към един шубелия, когото ми направихте услуга да премахнете. Кучият му син можеше всички ни да издаде.

— Може би го е сторил.

— Няма как, мадам, щях да разбера.

— Да, вие казахте, че сте привилегирован…

— До максимум — пошегува се Майерс, — което е смешно, като се има предвид прякорът ми.

— Моля?

— Нищо, просто малко хумор.

— Това, което трябва да попитам, не е ни най-малко смешно. Мосад се появи. Какво знаете за това?

— Тук?

— Точно така.

— Проклет да съм. Не съм чул, а щях, защото имам някои приятели там от десните.

— Това никак не ме успокоява.

— Аз отделям и разпределям, мадам. Всичко идва първо при мен, а всеки друг чака на опашката.

— Включително и аз ли?

— Точно сега вие сте върховната ми грижа. Вие ще ни върнете отново там, където трябва да бъдем. Така че няма нищо, което не бих направил за вас. Мога да подуша вече огньовете, да чуя писъците на изплашените тълпи, да видя колоните, когато започнем да маршируваме. Отново ще сме на власт.

— Muerte a toda autoridad!

— Какво казахте?

— Няма значение за вас. Само за мен.

Баярат затвори телефона на паркинга, намръщена. Този човек беше фанатик. Той й харесваше, стига да беше истина, а не просто поза. Истински ли беше той или беше просто инфилтриран от същия вътрешен кръг, към който твърдеше, че принадлежи? Тя щеше да научи сутринта, когато разглобеше Ботуша на Аллах, за да провери структурата и компонентите му. Можеше да го направи само опитен специалист. Един техник би могъл да построи копие, което да изглежда като истинско, но имаше три контактни точки, които бяха същественото. Приятел или враг, това всъщност нямаше значение. Тя не му беше казала нищо.

Бая пусна друга монета и се обади в „Карилон“, за да получи съобщенията си. Те бяха няколко, все от молители, с изключение на едно. Съобщението беше от офиса на мичиганския сенатор Несбит и думите му бяха максимално точни. Приемът на контесата в Белия дом е планиран за осем часа утре вечер. Сенаторът ще й се обади утре сутринта.

Баярат се върна към лимузината, инстинктивно оглеждайки паркинга за новопристигнали и небето за въртолети.

— Закарайте ни отново до първия хотел — каза тя на шофьора. — Промених решението си.

* * *

Хайторн стоеше до масата в кухнята на държавния секретар. Неговият сърдит домакин седеше до вечния си кафеник, изпълнен с неприязън. Разговорът им беше разгорещен.

— Звучите ми като самонадеян глупак, капитане! Всичкия си разум ли сте загубили?

— Вие сте глупак, ако не ме слушате, Палисър!

— Може ли да ви напомня, млади човече, че аз съм държавният секретар.

— Точно сега сте секретар на идиотите.

— Изобщо не сте забавен…

— Казахте това и миналия път, за Ван Ностранд. Тогава сгрешихте, грешите и сега. Ще започнете ли, моля, да мислите и да ме слушате.

— Аз изслушах всичко, което помощникът ви, как му беше името, ми каза, и главата ми още се върти.

— Името му е Пул и той е най-добрият лейтенант на въздушните сили. Много по-умен е и от вас, и от мен, а всичко, което ви е казал, е истина. Аз бях там, а не вие.

— Нека се разберем за това, Хайторн — каза Палисър. — Какво ви кара да мислите, че при тези обстоятелства старият Ингерсол е бил с всичкия си? Той е почти на деветдесет, синът му е бил брутално убит, а той е летял цял ден през шест-седем часови пояса. Като се има предвид възрастта му и стресът, който преживява, един сломен стар човек като Ингерсол спокойно може да е фантазирал, да си е въобразил цяла армия от дяволи, маршируваща от ада, за да създаде бъркотия, включително да убие сина му… Мили боже! Мрежа от Скорпиони с елитни лидери, които предават заповедите на мистичния орден на Повелителите? Това сякаш е излязло от някой супер невероятен роман!

— Такива са били и Schutzstaffel.

— Ранните нацисти?

— Същите главорези, които са имали униформи и няколко чифта кожени ботуши тогава, когато с каруца дойчмарки не е могло да се купи и парче хляб. Точно по време на ваймарския икономически колапс.

— За какво, по дяволите, говориш?

— За един много подходящ пример, господин секретар. Някой е осигурявал всички тези униформи и ботуши. Те не са се материализирали от нищото — били са купени и платени за специалните интереси на страната! Повелителите тук не са много различни. Те възнамеряват да осъществят контрол над правителството и начинът да го направят е убийството на президента и хаосът, който ще последва. Те са проникнали в Сената и Пентагона, толкова знаем ние, а може би и в съдилищата и комуникациите, готови да скочат във вакуума на властта.

— Какво искаш да кажеш с това „знаем ние“?

— Ингерсолови, баща и син, съберете това, което синът е знаел като неохотен Скорпион, и това, което Ван Ностранд е казал на стария в Коста дел Сол…

— Ван Ностранд?

— Същият. Елегантният кучи син е бил в основата на всичко. Той го е заявил на нашия бивш съдия от Върховния съд — обяснил му е че със своята група ще управлява Вашингтон и че Ингерсол и неговият син с нищо не могат да му попречат. Те двамата са били доказателството — от поколение на поколение.

— Абсурд!

— И колкото е сигурно, че вие и покойният секретар по отбраната сте чисти, толкова е сигурно, че председателят на Началник-щабовете не е. Той е един от тях.

— Вие направо сте луд…

— Хич не съм луд, Палисър, напълно съм си с ума, и имам рана на главата, за да го докажа. — Хайторн свали шапката, която беше откраднал от гардероба на младия Ингерсол, наведе се и показа кървавата лепенка на главата си.

— И това е станало в къщата на Ингерсол?

— Преди два часа. Максимум Майк Майерс, всемогъщият председател на Началник-щабовете беше там. Един от Скорпионите е бил описан като „тежка категория в Пентагона, най-тежкият“.

— Ще извикаме стария човек и ще го разпитаме в присъствието на лекари специалисти — каза Палисър замислено.

— Извинете ме, че използвам една стара техника — Хайторн понижи глас. — Това е нещо, което усъвършенствах в Амстердам. Не можете да извикате съдия Ингерсол, защото той е мъртъв. Куршум от „Магнум 357“ пръсна челото му и аз бях прекаран да понеса вината за убийството му.

Столът на Палисър изскърца, когато той неволно го бутна назад по каменния под на кухнята…

— Вие какво искате…?

— Това е истина, господин секретар.

— Щеше да е излязло по новините! Щяха да се свържат с мен!

— Не и от Пентагона. А и е напълно възможно никой от къщата на Ингерсол да не е ходил във вътрешната градина при плувния басейн. Може да не го открият до сутринта. Днешното събиране едва ли предполага къпане в басейна, освен ако не съм подценил много вашингтонските сбирки в отвращението си.

— Кой го застреля и защо? — лицето на Палисър беше бяло, устните — разтворени в шок.

— Мога само да предполагам, след това което видях и което ми казаха, когато се измъквах от там. Аз наблюдавах как развълнуваният помощник на Майерс се втурна вътре и почти насила накара шефа си да си тръгват. Това не е обичайното поведение на един подчинен към председателя на Началник-щабовете. Внукът на стария Ингерсол каза, че помощникът се опитвал да измъкне генерала навън през последния половин час. Това съвпада с времето, когато Ингерсол беше убит, а аз — изпратен в безсъзнание.

— Нещо не се връзва. Защо ще искат да убият стария човек?

— Защото Скорпионите съществуват, те са реални. Не знам какво е чул убиецът, но Ингерсол беше на път да ми каже имената на двама души, които често са посещавали Ван Ностранд в Коста дел Сол. Той чувстваше, че те са ключът към Скорпионите. Би направил всичко, за да отслаби хватката, с която са държали сина му.

— Значи казвате, че помощникът на Майерс е убил Ингерсол?

— Това е единственото обяснение.

— Но ако сте го видял при тръгването, защо той не е видял вас — човекът, когото почти е убил. А ако ви е видял, защо не е реагирал?

— Фоайето беше тъмно, аз носех тази шапка и залата беше препълнена. Освен това той прелетя покрай нас като бесен. Изглежда, имаше само една мисъл в главата си и тя беше да се измъква.

— И върху тези разхвърляни предположения вие искате да поставя под съмнение предаността на председателя на Началник-щабовете, човека, преживял четири години като военнопленник в Северен Виетнам и да го затворя?

— Това е последното нещо, което искам да направите! — каза Тайръл натъртено. — Искам да ми помогнете да направя това, което започнах да правя. Да потъна навътре, да се вмъкна в ядрото на тези хора колкото се може по-бързо… Той е част от „кръга“, нали, един от малкото хора, които се информират ежедневно, дори ежечасно, за напредъка на Момиченцето-кръв, така ли е?

— Естествено, той е…

— Аз знам кой е той — прекъсна го Хайторн. — Но той не знае, че аз знам, че е Скорпион.

— Значи?

— Срещнете ни. Тази вечер. Аз към експерт, когато става дума за Баярат, и бях почти убит у Ингерсолови.

— За бога, ако си прав, той се е опитал да те убие!

— Това не знам и дори не го подозирам — каза Тайръл небрежно. — Аз вярвам, че в къщата е бил някой друг и тъй като знам, че и той е бил там, се срещам с него, за да разбера кой е бил другият. — Хайторн внезапно се обърна и се приближи към тъмното стъкло на готварската печка, гласът му стана дрезгав, настойчив: — Помислете, генерале! Спомнете си всяко име, всяко лице, което сте видели! Това е важно, генерале, някой от тази тълпа работи за Момиченцето-кръв! — Тайръл отново се обърна към Палисър. — Виждате ли как ще стане, господин секретар?

— Той ще ви усети.

— Не и ако го направим добре. Ще ми е нужен един от малките касетофони, които могат да се носят в джоба. Искам да запиша всяка дума, която каже този кучи син.

— Няма нужда да ви го казвам, Хайторн, че ако сте прав и ако Майерс заподозре, че го записвате, той ще ви убие.

— Ако се опита, няма да живее дълго.

 

Генерал Майкъл Майерс, председател на Обединените началник-щабове, стоеше нетърпеливо по панталони, гол до кръста, докато помощникът му махаше изкуствената дясна ръка, която запълваше ръкава на цивилния му костюм. След като коланите бяха свалени, генералът разтърси парчето месо, стърчащо от рамото му, раздразнен да види, че кожата е почервеняла. Беше време за нова протеза.

— Ще донеса мехлема — каза помощникът му, проследил погледа на началника си и забелязал последвалата гримаса.

— Първо ми донеси питие и си запиши да се обадиш на докторите в Уолт Рийд сутринта. Кажи им да направят проклетото нещо този път добре, о’кей?

— Така им казахме и последния път — отговори старши сержантът на средна възраст, — а това беше преди година. Тези неща се разтягат и когато се отпуснат, драскат кожата.

— Ти си досаден смотаняк…

— Не ме обиждай, задник такъв. Дължиш ми много за тази вечер.

— Чувам те — каза генералът, смеейки се. — Но внимавай, защото ще си взема хубавото порше, което си покрил в Истън.

— Вземи го. Аз ще използвам ферарито, което държиш в Анаполис, и то на мое име.

— Ти си един нагъл тип, Джони.

— Знам — каза старши сержантът, сипвайки две напитки на бара, загледан в Майерс. — Отдавна сме заедно, Майкъл. Животът беше хубав, като изключим някои моменти във Виетнам.

— Ще бъде дори още по-хубав — каза генералът, сядайки на един фотьойл. — На път сме да се върнем обратно, там, където ни е мястото.

— Затова ли беше всичко тази вечер?

— По-добре го повярвай — отговори Майерс замислено, тихо, гледайки стената. — Ингерсолови и двамата бяха гадни шубелии. Свържат ли се с това копеле Хайторн, който и да е от тях — става лошо, най-лошото.

— Хайторн?… Той ли е вторият, когото искаше да убия? Този при стария приятел? Не ми казвай, ако не искаш. Не съм любопитен, аз просто си върша работата.

— Ед Уайт ми каза, че е с него навън. Уайт искаше да научи дали знам за някакво разследване на Държавния департамент за неговия партньор. Мътна история. Лоши новини?

— Няма никакви новини. И двамата вече са минало. — Телефонът звънна, отклонявайки вниманието на старши сержант Джони. — Дом генерал Майерс — каза той. — Да, сър! — възкликна секунди по-късно, обръщайки глава към генерала с изненадано изражение. — Председателят е под душа, господин секретар, но ще му предам да ви звънне веднага щом излезе. — Старши сержантът взе молив и записа нещо в бележника. — Да, сър. Разбрах. Ще ви се обади след няколко минути… Той затвори, с очи все още върху генерала, преглътна и каза: — Беше държавният секретар! Сигурно са намерили телата… Исусе, а ти искаше да останем още!

— Сигурен ли си, че не са те познали отвън?

— Няма начин! Прекалено съм добър, знаеш го! Колко пъти съм правил такива работи на жълтите гниди в Хон Чоу? Девет убийства, и нито едно не водеше към мен.

— Вярвам ти. Какво каза Палисър?

— Само че се е случило нещо ужасно и те — той каза „ние“ — имали нужда от помощта ти… Не искам да имам нищо общо с това, Макс. Не искам да ме виждат с тебе, най-малко тази вечер!

— Имаш право! Обади се на смяната си, Еверет, от колата, кажи му да се облече в тъмен костюм, отиди и го вземи. По пътя обратно му предай всичко, което си правил вътре в къщата, включително всеки, който си спомниш, че си видял, и особено на който си кимнал.

— Тръгвам — каза Джони, донесе на Майерс напитката и пое към вратата. — Не се бави да се обадиш на Палисър. Наистина е напрегнат.

— Забравяш, сержанте, че имаш грозен почерк. Ще трябва да го дешифрирам.

— За бога, Майк, той ще ти звънне пак и това няма да бъде добре.

— Тръгвай, Джони. — Помощникът поклати глава и излезе, мърморейки под носа си.

Максимум Майк Майерс отпиваше от канадското си ръжено уиски, очите му бяха в телефона на бара и мислеше. Брус Палисър беше умен, храбър войник и вероятно най-честният човек в администрацията, както медиите често заявяваха. Той наричаше нещата с истинските им имена, често за сметка на колегите си в кабинета. Носеха се слухове — винаги отричани, — че е предизвиквал раздразнението на президента по някои въпроси. Той беше Джордж Шулц на тази администрация, както пресата често се изразяваше. Човек като него не играеше игрите на Вашингтон, не беше в негов стил. Така че, ако се обаждаше за помощ, той действително се нуждаеше от помощ. Беше твърде искрен, за да се преструва. Майерс не харесваше особено много държавния секретар — той имаше малка полза от академиците в правителството. Те бяха склонни да обсъждат твърде много страни от един проблем, без твърдо да се обвържат с нещо. Въпреки това той уважаваше копелето.

Генералът стана бавно, лявата му ръка повдигна тялото от дръжката на кожения стол и посягайки към напитката си, отиде до бара. Постави чашата на черната мраморна повърхност и обърна китката си, за да погледне часа. Бяха минали седем минути от излизането на Джони. Той вдигна телефона и натисна цифрите, ясно написани в тефтерчето от помощника му.

— Палисър е — каза държавният секретар на линията.

— Брус, прости ми — извини се Майерс твърдо. — Сержантът е добър адютант, но почеркът му е ужасен. Обадих се на три други телефона, докато улуча този. Аз го отпратих, преди да започна, разбира се, така че сме един на един.

— Тъкмо щях да ти звънна пак, Майкъл. Нещо ужасно се е случило. Ужасно е, но може да е свързано с Баярат.

— Господи, какво е?

— Ти беше у Ингерсолови тази вечер, нали?

— Да, моят офис се съгласи, че трябва да се появя. Дейвид беше приятел на Пентагона. Ние често му се обаждахме за съвети по договорите за отбраната.

— Това може и да е непремерено, но нямаш начин да знаеш.

— Не те разбирам.

— В течение си на докладите за Момиченцето-кръв, нали?

— Естествено.

— Тогава ти е известно, че се подразбира, че зад нея има някаква организация — голяма или малка, ние не знаем, има влиятелни хора, работещи в нейна полза.

— Това е ясно — каза генералът, усмихвайки се на себе си. — Тя не би могла да избегне всичките клопки, ако нямаше такива хора.

— Днес настъпи ново развитие. Не е достатъчно документирано, за да бъде разпространявано, но е вярно. Тази нощ го доказа.

— Какво доказа?

— Ингерсол е бил част от групата на Баярат.

— Дейвид? — възкликна Майерс с фалшива изненада. — Това е последното нещо на земята, което очаквах да чуя.

— Има и още. Баща му е бил свързан, бившият съдия от Върховния съд.

— Това е много трудно за вярване. Кой го е открил?

— Капитан Хайторн е стигнал до този извод.

— Кой?… О, оттеглилият се таен агент, вербуван от британците. Сега си спомням.

— Той е късметлия, че е жив. И също е бил у Ингерсол.

— Жив?… — Учуденият Майерс бързо се окопити. — Какво е станало?

— Той е бил навън в градината, зад басейна, разговаряли със стария, който му открил няколко шокиращи истини и за бащата, и за сина. Очевидно са били проследени и някой е застрелял Ричард Ингерсол в главата. Убил го е на място. Преди Хайторн да успее да реагира, същият някой го е нападнал, пратил го е в безсъзнание и е поставил оръжието си в ръцете му.

— Това е невероятно! — каза генералът с дрезгав монотонен глас.

— Беше изпратен отряд на ЦРУ, който е изнесъл тялото през съседната гора. На госпожа Ингерсол и сина й е съобщено, че старият човек е бил изтощен от всичко и е бил закаран до хотела.

— Те повярвали ли са?

— Синът да. Той казал, че ако знаел, щял да се присъедини към дядо си. Тъй като това е свързано с Момиченцето-кръв, трябва да го пазим в тайна и да решим какво да говорим по-късно.

— Съгласен съм, но Исусе, Брус, не съм чул никакви изстрели. Щях да ги усетя и от километър.

— Не би могъл. Оръжието е в капитана, „Магнум 357“ със заглушител. Той дошъл в съзнание, преди да бъдат открити — бодлите на един розов храст го събудили, твърди той, и се измъкнал… Ето, сега иска да говори с теб.

Преди изненаданият председател на Началник-щабовете да може да асимилира новините, Хайторн се обади.

— Генерале Майерс?

— Да?…

— Между другото, сър, аз съм голям ваш почитател.

— Благодаря ви.

— Ще трябва да поговорим веднага, сър, и не по телефона. Ще трябва да обсъдим всичко, което вие и аз сме видели тази вечер. Всяко лице, което е било там, с кого сте говорили, защото аз не познавам никого. Знам само едно, генерале. Някой, който е бил там, работи за Баярат.

— Къде искате да се видим?

— Мога да дойда до вас.

— Ще ви чакам, капитане. — Генерал Майерс затвори телефона, за кратко поглеждайки към израстъка, който стърчеше от рамото му. Не беше стигнал дотук, за да бъде спрян от някакъв си моряк.