Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (24)

22

Мадрид,

21 декември 2011 г.

20:32 ч.

 

Нощта беше много студена, но дисплеят на климатика в апартамента й показваше неизменно двайсет и пет градуса. Тя беше в кухнята и си приготвяше вечеря. Беше боса, ноктите на краката и на ръцете й бяха грижливо лакирани в червено, черната й свилена коса хвърляше отблясъци от скорошно посещение при фризьор, бе гримирана и носеше лилав халат до коленете и много секси бельо от черна коприна, а под халата, както казахме, нямаше чорапи. Мобилният й телефон, поставен на електронен пиедестал, бърбореше нещо по микрофона. Беше майка й: тази Коледа щеше да празнува в къщата във Валенсия заедно с Едуардо, сегашния си приятел, и искаше да разбере дали Елиса има желание да отскочи при тях за Бъдни вечер.

— Не искам да те насилвам, Ели, разбери ме правилно… Постъпи както ти искаш. Въпреки че, ако ме питат, ги винаги правиш това, което си искаш. Знам също така, че празниците не те вълнуват особено…

— Бих искала да дойда, мамо, честно. Но още не мога да ти обещая със сигурност.

— Кога ще разбереш?

— Ще ти се обадя в петък.

Приготвяше си гювеч от печени зеленчуци и включи бъркалката, а сетне изсипа съдържанието на супника в нагорещения тиган. Яростно съскане я накара да се отдръпне. Трябваше да усили звука на мобилния телефон.

— Не искам да обърквам плановете ти, Ели, но ми се струва, че ако нямаш нищо предвид… С една дума, хубаво би било да направиш усилие… И нека ти е ясно, че не го казвам заради себе си. Съвсем не. — Гласът се поколеба. — Ти си тази, която се нуждае от компания, дъще. Винаги си била единак, но сега нещата са наистина различни… Една майка не може да се заблуди.

Дръпна тигана от огъня, извади тавичката от фурната и поръси зеленчуците със соса от тигана.

— От месеци, даже години, напълно страниш от всичко. Изглеждаш разсеяна, сякаш си другаде, когато ти говорят. Последния път, когато дойде вкъщи, онази неделя, в която обядвахме заедно, кълна ти се, че дори си помислих, че… не си вече същата.

— Същата като кога, мамо?

Взе бутилка с минерална вода от хладилника и чаша и се запъти към хола, стъпвайки по мекия килим. Можеше прекрасно да чува телефона оттук.

— Същата, както когато живееше при мен, Елиса.

Не беше необходимо да пали никаква лампа — всички лампи в дома й бяха запалени, включително и в помещенията, които за момента не смяташе да ползва, тоест банята и спалнята. Щракваше ключа за осветлението при първите признаци на слънчевия залез. Плащаше цяло състояние за този си навик, особено през зимата, но тъмнината беше едно от нещата, които не можеше да понася. Спеше винаги с няколко запалени лампи.

— Добре де, не ми обръщай внимание — говореше майка й. — Не ти се обадих, за да те критикувам… — Но така излиза, помисли тя. — Не искам също така да се чувстваш задължена. Ако вече си имаш планове с някого… Онова момче, за което ми спомена… Рентеро… само кажи — и ще разбера. Няма да ти се сърдя, напротив.

Колко си хитра, мамо. Остави чашата и бутилката на масата пред телевизора с плосък екран, който излъчваше картина без звук. Сетне се върна в кухнята.

Мартин Рентеро беше преподавал по информатика в „Алигиери“ до тази година, но наскоро бе назначен в университета в Барселона и се премести там. Миналата седмица обаче беше дошъл до Мадрид за някакъв конгрес и отново се бяха видели с Елиса. Имаше черни гъсти коси и мустаци и много добре осъзнаваше, че е привлекателен. През времето в „Алигиери“ няколко пъти бе канил Елиса на вечеря и й беше казвал, че много я харесва (той не беше първият мъж, който й говореше по този начин). Когато отново се срещнаха, тя изобщо не се съмняваше, че пак ще премине в настъпление. Действително, още щом я видя, я покани да излязат в събота или неделя, но тя трябваше да отиде на коледното тържество с колегите си от „Алигиери“. Тогава Рентеро направи решителна стъпка — планирал да наеме къща в Пиренеите, можели да прекарат празниците там. Как й се струвало?

Това й се стори прекалено, трябваше да помисли. Мартин й харесваше и знаеше, че й трябва компания.

Но, от друга страна, изпитваше страх. Не от Мартин, а за Мартин — страх за това какво можеше да стане с него, ако тя се изпусне, ако нейните „мании“ я накарат да загуби контрол, ако многобройните й страхове я издадат?

Ще му откажа, както и на мама. Не искам да поемам ангажимент с никого. Изключи фурната и извади тавичката с печените зеленчуци.

— Ако имаш планове, няма да е лошо да ми ги съобщиш.

— Не, мамо, никакви.

В този момент иззвъня телефонът в хола. Запита се кой ли можеше да бъде. Не очакваше никакво друго обаждане тази вечер и не го желаеше, защото възнамеряваше да си поиграе няколко часа, преди да си легне. Погледна електронния часовник в кухнята и се успокои — имаше достатъчно време.

— Извинявай, по-късно ще ти се обадя, мамо. Търсят ме на другия телефон…

— Само да не забравиш, Ели.

Изключи мобилния телефон и се отправи към трапезарията, мислейки си, че по всяка вероятност е Рентеро, заради когото майка й така я натискаше. Вдигна, изпреварвайки телефонния секретар.

Настъпи пауза. Леко бучене.

— Елиса…? — Глас на млада жена с чуждестранен акцент. — Елиса Робледо? — Гласът трепереше, сякаш излизаше от място, много по-студено от нейния апартамент.

— Надя Петрова е.

По някакъв начин, предавайки се по километрите кабели и през океана от вълни, ледът в този глас скова току-що облеченото й тяло.

 

 

— Как се чувствате този месец?

— Както и предишния.

— Това „добре“ ли означава?

— Това означава „нормално“.

Ако трябваше да е искрена, тя нито за момент не беше забравила за случилото се. Но времето обгръщаше нещата с някакъв плътен плащ, защитавайки по този начин оголената им и вцепенена от ужас сърцевина. Времето не лекуваше нищо — мислеше, че е разбрала това; подобно твърдение беше погрешно: то само замаскираше. Спомените живееха невредими в нея — нито избледняваха, нито добиваха нова яркост, ала времето ги забулваше, поне пред чужди очи, както земя, покрита с есенни листа, можеше да скрие гроб, или както обкичен гроб затулваше кълбото червеи.

Независимо от всичко тя не обръщаше особено внимание на това. Бяха минали шест години, тя бе навършила двайсет и девет, беше получила постоянно преподавателско място в университета и обичаше работата си. Наистина живееше сама, но пък беше независима, имаше собствено жилище, не дължеше никому нищо. Печелеше достатъчно, за да си позволи и най-малкия каприз; ако искаше, можеше да пътува (но тя не желаеше), или пък да има повече приятели (и това не я влечеше). Другото… До какво се свеждаше другото?

До нейните нощи.

— Продължават ли кошмарите?

— Да.

— Всяка нощ?

— Не. Един или два пъти седмично.

— Бихте ли могли да ни ги разкажете?

— Елиса? Бихте ли могли да ни разкажете вашите кошмари?

— Не ги помня ясно.

— Разкажете ни нещо, което си спомняте…

— …

— Елиса?

— Мрак. Винаги цари мрак.

Какво друго? Трябваше, естествено, да живее на запалени лампи, но пък други хора не можеха да се возят и асансьор, нито да прекосяват гъмжащи от тълпи места. Беше поставила двойни врати, блиндирани щори, електронни ключалки и аларми, които я бранеха от всеки опит за проникване. Но такива бяха времената, много лоши. Нима можеше някой да я укори?

— А онези „изключвания“? Помните ли този термин? Моментите, когато започвате да сънувате в будно състояние…

— Да, спохождат ме, но много по-рядко от преди.

— Кога се случи за последен път?

— Преди една седмица, докато гледах телевизия.

Веднъж месечно група специалисти от „Игъл“ пристигаха в Мадрид за поредния таен преглед: изследвания на кръв и урина, рентгенови снимки, психологически тестове и дълго интервю. Тя се оставяше в ръцете им. Прегледът се провеждаше не в клиника, а в оскъдно мебелиран апартамент на улица „Принсипе де Вергара“. Изследванията и рентгеновите снимки правеше предната седмица и един частен кабинет, така че носеше готовите резултати на специалистите. Тези срещи й струваха големи усилия, защото се проточваха почти цял ден (психологическите тестове — сутринта, а интервюто — следобеда) и тя трябваше да отменя часовете със студентите, но в крайна сметка свикна, даже започна да ги очаква — поне се виждаше с хора, с които можеше да разговаря.

Специалистите отдаваха кошмарите й на остатъчното влияние на Въздействието. Твърдяха, че други членове от екипа страдат от същото и за нейна изненада това обяснение я успокояваше.

Не беше говорила с никого от другарите си, и то не само защото беше обещала да не го прави, а защото в крайна сметка не изпитваше желание да поддържа връзка с тях. Но през всичките тези години събираше откъслечни информации. Знаеше например, че Бланес не дава признаци на живот в научния свят и живее в уединение в Цюрих; носеха се слухове, че бил сериозно болен от същия рак, от който страдаше и бившият му настойник Алберт Гросман.

Колкото до Марини и Крейг, те спокойно можеха да потънат вдън земя и това изобщо нямаше да я развълнува. При все това бе чула, че Марини вече не преподава. Последните известия сочеха, че Жаклин Клисо и Райнхард Зилберг също са изоставили академичния живот и че Клисо по-специално била „болна“ (от какво точно, като че ли никой не знаеше). Колкото до Надя, беше изгубила напълно следите й. А тя самата…

— Вие се подобрявате все повече, Елиса. Ще ви съобщим добра новина — от догодина ще се виждаме на два месеца. Радвате ли се?

— Да.

— Весела Коледа, Елиса. Нека 2012 година ви донесе само хубави неща.

Ето така стояха нещата с нея през онази декемврийска вечер, когато, докато в халат и дантелено бельо от „Виктория Сикрет“ се канеше да вечеря със зеленчуков гювеч и сетне да се отдаде на своята „игра“ с Господин Белооки, неочаквано чу гласа на своето минало.

 

 

Появи се снимка. На нея се виждаше млад мъж със състарен вид, рядка посивяла брада и очила с метални рамки, застанал до красива, въпреки доста кръглото си лице жена, която държеше в ръце петгодишно дете с разрошени руси коси, наследило, за нещастие, облото лице на майка си. Майката и детето бяха широко усмихнати (на детето му липсваха зъбки), докато мъжът стоеше сериозен, сякаш се насилваше да позира, за да не обиди някого. Снимката беше направена в градина, а в дъното се виждаше къща.

Докато гледаше снимката, си представяше различни сцени. Новината, естествено, не даваше такива подробности и тя знаеше, че те са плод на фантазията й, както перверзните думи на Господин Белооки, но въпреки това сцените проблясваха в съзнанието й като снимки със светкавица.

Изболи му очите. Отрязали му гениталиите. Ампутирали краката и ръцете му.

Детето вероятно е видяло всичко. Сигурно са го принудили да гледа. Виж какво правим с тати… Можеш ли да познаеш тати сега?

Седеше на килима срещу телевизора със свити и кръстосани крака, наполовина покрити от халата; човек би качал, че се кани да заеме позата „лотос“. Но тя не боравеше с телевизора, а с клавиатурата за интернет, включена към приемника. Уебсайтът съответстваше на британски информационен канал с горещи новини. Единствено там бе излъчен репортажът, й бе съобщила Надя, тъй като ставаше дума за съвсем прясно събитие.

— Какъв ужас, клетият Колин… Но… — Спря, защото не искаше да добави: „Но не разбирам, защо ми се обаждаш три дни преди Коледа, за да ми разкажеш това.“

— Има неща, които новината не уточнява и които са разказали на Жаклин — каза Надя по микрофона на безжичния телефон. — Съпругата на Колин са я намерили рано сутринта да тича по улицата, крещейки… Така разбрали, че нещо се е случило. Детето открили в задния двор на градината — цялата нощ прекарало навън и било със силни признаци на измръзване… Не разбирам, Елиса. Защо е зарязала малкия си син в къщата и не е извикала нито полицията, нито когото и да било. Какво ли… какво ли се е случило?

— Тук се казва, че влезли някакви мъже и ги заплашили. Били опасни престъпници, осъждани… Били дрогирани и искали пари… Тя вероятно е успяла да избяга.

— Изоставайки детето в къщата?

— Нападателите на Колин са я принудили. Или пък е изпаднала в паника. Или е полудяла. Определени преживявания могат… могат…

Навсякъде кръв — по тавана, по стените, по пода. Детето — изоставено в градината. Майката тича по паважа. Помогнете, моля ви! Помощ! Вмъкна се някаква сянка в дома ми! Сянка, която иска да ни разкъса! Не виждам лицето й, само устата! И е ОГРООООООМНА-АААА!

— На Жаклин й казали, че къщата е обградена от войници.

— Моля?

— Войници — повтори Надя. — Никой няма представа какво правят там. Цивилни полицаи, но също и войници, медицински персонал, хора с маски… Прозорците са завардени, човек не може да припари дори на километър разстояние от мястото. И за капак на всичко — спрял токът. Снощи спрял в околностите на Оксфорд. И още не е дошъл. Твърдят, че станало късо съединение в станцията, захранваща града. Говори ли ти нещо това, Елиса?

Тъмнината нахлула и елхата угаснала. Угаснали лампичките около детския чорап, където Дядо Коледа щял да остави подаръците в нощта на 24 декември. Семейство Крейг си били вкъщи, а мракът нахълтал като циклон.

Още бил жив, докато издълбавали лицето му.

— При Розалин изгасна токът в станцията… а при Черил — лампите в килера… И друга подробност, на която не бяхме обърнали внимание, Елиса — светлината в банята на Розалин, моята и твоята… Помниш ли? И трите сънувахме онзи сън… и при трите токът в баните ни спря…

Съвпадения. Ще ти разкажа други съвпадения.

— Не можем да си вадим изводи от това, Надя… Физиката не е в състояние да установи връзка между сънищата и електрическата енергия.

— Знам! Но страхът няма нищо общо със здравия разум… Ти много разсъждаваш и ме успокояваш с твоята логика, но когато Жаклин ми се обади, за да ми разкаже за Колин, аз… Помислих си, че онова нещо от острова още не е приключило… — Хлипане.

— Надя…

— Сега дойде ред и на Колин… както преди това на Розалин, на Черил, на Рик… Но то е все същото и ти го знаеш много добре.

— Надя, мила… Нима си забравила? Рик Валенте извърши всичко онова. И вече е мъртъв.

Настъпи тишина. Гласът на Надя прозвуча като стенание:

— Нима мислиш наистина, че той я е убил, Елиса? Наистина ли го вярваш?

Не, не го вярвам. Реши да не отговаря. Потърка голите си крака. Цифрите, блестящи на екрана на телевизора, й показваха, че остава само един час, докато той пристигне. „Играта“ й беше ритуал, който не можеше да бъде отлаган — навик, подобен на този да си гризе ноктите например. Нужно беше само да свали халата и да чака. Трябва да затварям.

— С Жаклин говорихме и за нещо друго. — Промяната в гласа на бившата й приятелка я разтревожи. — Кажи ми нещо, ама честно, с ръка на сърцето… Нали не греша, че ти…, че ти… се приготвяш… за него. — Тя слушаше, седнала неподвижно на килима. — Елиса, кажи ми, в името на най-скъпото ти, в името на предишното ни приятелство… Срамуваш ли се?… Аз също, ужасно… Но знаеш ли какво? Страхът, Елиса! Страхът, който изпитвам, е по-силен от срама…! — Тя слушаше — беше неспособна да помръдне, нито дори да мисли при тези думи. — Специално бельо…, предизвикателно, нали, и непременно черно… Може и преди да си го обичала, а може би не, но сега го ползваш много често, нали? А понякога не си слагаш нищо… Кажи ми, не е ли вярно, че понякога излизаш без бельо, а преди не си имала този навик… А нощем… не сънуваш ли…?

Не, това, за което намекваше Надя, не беше вярно. Нейните „игри“ бяха чиста фантазия, естествено. Може и да бяха повлияни от определени преживявания отпреди шест години, но в крайна сметка те не бяха нищо повече от обикновени фантазии. И фактът, че и Надя си играе на „подобни неща“, или че Крейг е бил убит предната нощ, по никакъв начин нямаше нищо общо с нея. Абсолютно нищо.

— Знаеш ли… знаеш ли какъв е сегашният живот на Жаклин? — продължи Надя. — Знаеш ли, че е напуснала семейството си преди четири години, Елиса? Съпруга и сина си… Дори професията си… Искаш ли да знаеш какъв е животът й оттогава? И моят? — Сега Надя вече плачеше, без да се сдържа. — Да ти разкажа ли какво правя? Да ти разкажа ли как живея и какво правя насаме?

— По принцип не би трябвало да разговаряме, Надя — прекъсна я Елиса. — Имаме ежемесечни срещи… На тях можеш…

— Лъжат ни, Елиса! Знаеш, че ни мамят от години!

Ако дойде и не си готова… Ако не го очакваш така, както той иска…

 

 

Загледа се в една точка от защитния екран, където се виждаха последователно фазите на бяла, почти призрачна луна. Бяла като едни бели очи. Побиха я тръпки и я накараха да се разтрепери под халата, скъпата прическа и грима. Но това е абсурд. Става дума за игра. Мога да си правя това, което ми харесва.

— Елиса, много съм изплашена!

— Надя, каза ми, че си в Мадрид, нали?

— Да, една испанска приятелка ми предостави апартамента си за коледните празници… Но в петък си тръгвам, за да прекарам Бъдни вечер в Санкт Петербург с родителите си.

— Чудесно. Ще дойда да те взема и ще идем да хапнем в някой ресторант. Какво ще кажеш? Аз черпя.

Чу лек смях. Надя продължаваше да се смее така, както когато се бяха запознали — с присъщата й кристална бистрота.

— Става.

— Но при едно условие — обещай ми, че няма да говорим за неприятни неща.

— Обещавам. Толкова искам да те видя, Елиса!

— И аз теб. Кажи ми къде си.

Отвори картата на компютъра. Апартаментът беше в „Монклоа“ и за половин час можеше да стигне.

Затвориха, тя изгаси телевизора, прибра недокоснатия гювеч в хладилника и се запъти към спалнята. Докато си махаше бельото, което бе предназначено за „играта“, и го прибираше в гардероба, се поколеба за миг, защото никога не променяше плановете си, когато усетеше желание да го „посрещне“ (Ако той дойде, а ти не си готова… Ако не го очакваш така, както трябва…) Но телефонното обаждане и ужасната вест за Колин бяха събудили у нея странни въпроси, които се нуждаеха от отговор.

Избра комплект бикини и сутиен в бежово, пуловер и джинси.

Отиваше при Надя.

Имаше много неща да си кажат.